Линдзи Макена
Горска магьосница (2)

Втора глава

Малката „Чесна“ направи кръг над летището в Чалис. Полетът бе дълъг, но Либи не се отегчи. Гледаше през илюминатора шарената черга на земята под нея. Летяха над величествени планини, покрити с наметка от вечни борови гори. Различните нюанси зелено преливаха в удивителна хармония. Дъхът спираше пред тази красота.

Докато се наслаждаваше на гледката, мисълта й бе заета с Дан Уагнър. Знаеше, че я очаква битка. Но въпреки това, а може би точно заради това, гореше от нетърпение да го види час по-скоро. Дали щеше да бъде така заядлив, както в Сан Франциско? След четирите кратки бележки, които си размениха по делови въпроси, й се стори, че зад непробиваемата му обвивка все пак прозира чувство за хумор. И сега очакваше срещата си с него, тръпнеща от безпокойство и необяснима възбуда.

Следобедното слънце я заслепи, когато слезе от самолета. Откъм планините духаше свеж западен вятър и разпиляваше косата й, вързана на конска опашка. Насили се да изглежда спокойна и безразлична. Не биваше да издава вълнението си. Посегна да вземе багажа. Почти вдигна едната чанта, когато видя голяма загоряла ръка до своята.

— Оставете на мен — дочу глас, който можеше да бъде само на Дан Уагнър.

Либи се отдръпна крачка назад, приятно изненадана от момчешкия му вид. Косата му, по-разрошена от вятъра, бе прошарена тук-там със златисти и червеникави кичурчета. Носеше синя риза с отворена яка. Ръкавите бяха запретнати и откриваха силните му ръце. Беше строен и гъвкав. Не можеше да откъсне поглед от него.

— Какво става? Да не сте си глътнали езика? Не ми казвайте, че свежият планински въздух ви е замаял главата!

Искаше да й каже, че без глупавата бяла престилка, която носеше на работа, изглежда много по-красива. Което си беше самата истина. Тя имаше великолепно тяло с фини кости. Гърдите й бяха едри, но в удивителна хармония със стройната фигура и тънката талия.

Либи преглътна с усилие. Вълнуваше се и знаеше точно причината. Този мъж беше неописуемо привлекателен. Явно в кабинета й се бе чувствал неловко. Големият град не беше място за него, не му подхождаше. Нито градските дрехи. Но сега, на фона на издигащите се сурови хребети, изглеждаше като господар. Тя се усмихна.

— Може би се чувствам замаяна от височината. Гледам ви и си мисля колко много приличате на всичко наоколо.

Той взе другия сак и тръгна към паркинга.

— Като комплимент ли да го приема, или като обида.

Изгледа я продължително, но очите му си оставаха непроницаеми.

Либи прехвърли голямата си чанта през рамо и се опита да не изостава, докато вървяха към очукания джип. Беше толкова прашен, та не му личеше колко е стар и смачкан.

— Беше комплимент — доизясни тя накрая, почти останала без дъх.

Дан заподрежда багажа на задната седалка.

— Скачайте вътре и се дръжте здраво. Чака ни тежък път.

Либи с усилие потисна разочарованието си. Глупачка, какво си въобразяваше! Та той не беше се променил никак, ама никак! Беше си същият безчувствен грубиян. И все пак, като че ли съществуваше надежда да постигнат разбирателство.

— Сложете си колана.

— Защо?

— Първо доказателство за невежеството ви, докторе.

— Не обичам да ме наричат глупава, господин Уагнър.

— Не съм казал, че сте глупава. Казах, че сте невежа. Разликата е огромна. Все пак е приятно да установиш, че дори докторите на науките не знаят всичко.

Либи стисна зъби, за да се пребори с гнева. Господи, не бяха минали и петнайсет минути, а вече кръстосаха шпаги! Насили се да се успокои. Беше безсмислено да задълбочава конфликта.

— Сигурно. Но след като сте така добре запознат с навиците на пътната полиция в Айдахо, кажете го открито! Често ли ви глобяват?

Дан не отговори, а посочи планините пред тях. Тясна прашна лента се виеше като змия сред дърветата. Тя ту се разширяваше, ту се стесняваше, докато накрая изчезваше зад висок хребет.

— Това е пътят. Осеян е с дупки, има дълбоки коловози и е много опасен, защото дървосекачите го използват от дълго време, а никой не го поддържа. Не един камион и джип са се обръщали по тия места.

— Ч-ч-често ли се случва? — запита стреснато Либи.

— Може да се каже, че местните собственици на погребални бюра не остават без работа — главно невнимателни секачи и неопитни туристи. Информацията задоволява ли ви?

— Напълно — притихна Либи. Хвана се за дръжката на вратата, а с другата ръка се подпря на арматурното табло. Очакваше Дан да шофира бързо и невнимателно, но бе изненадана. Той избягваше дупките с лекота. Мускулите на ръцете му играеха и Либи се възхити на виртуозността, с която той управляваше джипа. Лицето му беше безизразно, но тя бе уверена, че от погледа му не убягва нито един детайл от пътната обстановка. В главата й натрапчиво се въртеше мисълта, че с него ще бъде в безопасност.

— Носихте ли ботушите, които ви пратих? — прекъсна мислите й Дан.

— Моля? О, да — усмихна се тя. — Не ми казахте обаче колко струват. Ще ви напиша чек. — В очите й проблесна закачливо пламъче. — Освен ако не искате да ви платя в брой.

Лицето му остана непроницаемо, но за част от секундата на Либи й се стори, че зърва усмивка. Сърцето й замря. Що за човек беше той все пак?

— Когато правя подаръци, не очаквам да ми ги плащат.

— Но… Как така подарък? Аз пообиколих магазините в Сан Франциско и видях, че чифт подобни ботуши струват повече от…

— Стига, докторе! Да не мислите, че това ви задължава с нещо? — прекъсна я рязко Дан.

Либи млъкна сконфузено. Почти беше прочел мислите й. Направи неуспешен опит да замаже положението.

— Аз…

— Знам, че сте от жените, които се оправят сами в живота. Вие не обичате да дължите никому нищо. Особено на мъже като мен. Нали така?

Интуицията му прониза сърцето й като нож. Наведе очи. Беше дълбоко засегната. Струваше й се, че този мъж я мрази. Но не разбираше защо. Тя лесно се сприятеляваше и беше горда, че намира подход към приятелите си. Дори към неприятелите. А Дан Уагнър не й даваше шанс. Не знаеше как да се защитава, как да реагира. Освен това тук, в тази обстановка, беше несигурна. Градският живот не я беше подготвил за суровите условия в гората. В неговата гора, поправи се горчиво Либи. Трябваше да вземе решение как да се държи. Ако се преструваше на кротка, със сигурност щеше да й се качи на главата. И нямаше да свърши никаква работа. Ако пък го дразнеше и предизвикваше, той сто на сто щеше да спечели. Нали си беше у дома, а там и стените помагат. Само че без негова помощ нямаше да се оправи в дивата пустош. И резултатът пак щеше да бъде същият.

Тя неспокойно се размърда. Трябваше да научи повече за Дан Уагнър, за да разбере що за човек е и защо се държи по този начин. Трябваше много внимателно да опипа почвата. Да потърси начин и средства, за да преодолее враждебността му и да го предразположи.

Реши да не обръща внимание на заяжданията и подхвана нова тема.

— Винаги ли сте живели в планините?

— Тук съм роден.

Той премина на по-ниска предавка. Започваха стръмно изкачване.

— Къде по-точно?

— В Салмън, малко градче на север от Чалис.

Продължавай, рече си Либи, макар че дланите й бяха мокри от пот. Чудеше се къде да ги скрие. Но усещаше, че подобен разговор не му дава възможност да се заяжда.

— А как станахте лесничей?

— Винаги съм живял близо до гората. Защо?

— Обикновено любопитство — отвърна бързо тя. Май прекалено бързо, тъй като Дан я изгледа подозрително.

— На какво играем, докторе? „Вие питате, ние отговаряме“, така ли? Като свършите с въпросите, може ли и аз да ви задам няколко?

— Нямам нищо против — съгласи се с облекчение Либи.

Е, поне не я сряза, както очакваше!

— Вие ми зададохте три, значи и аз имам право на три. Справедливо е, нали?

Неочаквано я обзе смътно безпокойство. Дан смени скоростта и джипът почти спря. Заобиколиха дълбока яма. Ако някой се опиташе да премине с петдесет километра в час подобно препятствие, би си счупил колата. И врата.

— Има ли мъж в живота ви? — изведнъж попита той.

Либи онемя. Не беше очаквала подобна наглост.

— Отговаряйте честно и без колебание. Като мен. — Гласът му бе настойчив и леко ироничен.

— Но моите въпроси нямаха личен характер, господин Уагнър — възмутено възрази тя и се изчерви.

— Когато решихме да играем, не уточнихме правилата. Не сте поставили ограничения — усмихна се Дан. — Така че отговаряйте.

Знаеше, че трябва да се сопне „Не е ваша работа“, но вместо това отвърна:

— Не, няма мъж.

Той сякаш остана доволен.

„Продължавай, но някой ден ще ти го върна тъпкано!“ — помисли си ядосано Либи. И преди бе срещала мъже, които не я приемаха в своя свят. Наистина случваше се рядко, а и никой не я бе предизвиквал тъй явно като Дан Уагнър.

— Разведена ли сте? Имате ли деца?

— Това са два въпроса!

— Значи стават общо три.

Идеше й да го наругае. Чувстваше се раздвоена — не искаше да отговаря, но ако не го направеше, щеше да загуби единствения шанс да открие подбудите му да се държи така с нея. Затова само въздъхна и каза неохотно:

— Да, разведена съм. Нямам деца. Доволен ли сте?

— Искахте първо да направите кариера, така ли?

— Това е четвърти въпрос и няма да отговоря!

— Какво има, докторе? Толкова ли сериозно приехте играта? Или мислите, че прост дървар с гимназиална диплома не би могъл да ви разбере? Не се притеснявайте, може да не отговаряте на последния въпрос. На мен и без това всичко ми е ясно.

Сълзите напираха в очите й.

— Единственото ясно нещо е, че ме мразите. По непонятни за мен причини. А няма да продължим тъпата ви игричка, защото не играете честно. Дипломата няма никакво значение. Не съм казвала, че дърварите са глупави. Не съм си го и помислила дори!

Дан се намръщи. Почувства угризения заради поведението си. Видя изписаната на лицето й обида и му се прииска да се извини. Всъщност сам не разбираше какво го кара да се държи по този начин! Тя явно се опитваше да създаде приятелска атмосфера помежду им. А той необяснимо защо бе настроен враждебно. Защо я нападаше? Елизабет Стейпълтън не заслужаваше с нищо заядливите му забележки. Сигурно бе уплашен от интелигентността и ума й.

Дан си имаше теория. Според него хубавите жени не блестяха с особен интелект. Този път обаче не беше така. Вероятно затова подсъзнателно се опитваше да постави бариера помежду им.

Дощя му се да протегне ръка и да я погали. Не беше много силен в приказките. Но знаеше, че може да изрази чувствата си с жест. Погледна я и въпреки непреодолимото желание да я докосне, не посмя. Тя приличаше на безпомощно, изгубено дете. Но наред с това в нея прозираше вродена сила, която силно го впечатляваше и привличаше.

Превалиха още един хълм и навлязоха в малка закътана долина. Тук беше по-топло. Сгрените от слънце ливади бяха като нарисувани, целите покрити с ярки горски цветя. Либи с мъка преглътна сълзите си. Красотата й подейства успокояващо. Няма да плаче! Не сега и не пред този мъж. Стисна зъби в усилие да се пребори с чувствата си. Защо не можеше да го мрази? Би било толкова по-лесно! Само че вместо да го мрази, тя го харесваше, по дяволите!

Беше така объркана, че дори не чу какво й казва. В мига, в който усети ръката му на рамото си, се стресна и рязко се отдръпна. Той се намръщи.

— Защо реагирате така? Аз не ви мразя. Никога не съм мразил жена. — Усмихна се тъжно и продължи: — А вие сте толкова хубава! И уязвима. Обичам честните хора. Всички планинци са честни по природа. Ние не играем игрички. Понякога изричаме груби думи, но не бива да се тълкуват погрешно. Вие сте родена в града, където лицемерието е съвсем естествено. То се е превърнало в навик. Само че тук няма да мине. Започнахте да ми задавате въпроси, защото искахте да измъкнете информация от мен. А трябваше да ме попитате прямо и открито.

Отново я обзе безсилен гняв, че бе разгадал мотивите й.

— Аз съм на двайсет и девет години и трудно може да се каже, че съм уязвима, господин Уагнър! — Трябваше да отговори, а само това й дойде наум.

Пътят се поразшири, стана по-равен и Дан подкара джипа към няколко малки бараки и два-три фургона.

— Наричай ме Дан — рече неочаквано той. Не беше заповед, а молба. В гласа му нямаше и капчица грубост. — Казах, че си уязвима, защото човек може да прочете всичко в очите ти. И това много ми харесва.

И този път не знаеше какво да отговори. Гласът му бе ласкав и я обърка още повече.

— А теб как те наричат? Елизабет, Бети?

— Не, Либи.

Дан кимна и замълча, сякаш размишляваше над отговора й.

— Отива ти. Не е глезено, но не е и много строго. Едновременно женствено и силно.

— Моля? — недоумяващо го изгледа тя.

— Имам предвид имената. Не си ли се замисляла как звучат, някои надуто, други нежно, трети глупаво? И как удивително подхождат на човека и разкриват характера му?

— Не съм се замисляла.

Беше удивена от простичкото му, но дълбокосмислено тълкуване, от начина, по който възприемаше света.

— Как се казваше бившият ти съпруг?

Либи промълви: „Харолд“ и неудържимо се разсмя — какво ли щеше да измисли за това име! Но Дан само се присъедини към смеха й. Напрежението помежду им се стопи.

— Няма да коментирам. И колко време продължи бракът ви?

— Пет години. Повече отколкото трябваше.

— Кога се разведохте?

— Преди две години.

— Харесва ли ти да бъдеш свободна, Либи?

Тя потръпна, чувайки името си от неговата уста. Звучеше така ласкаво!

— О, да. През повечето време. Само понякога… се чувствам малко самотна.

Спряха пред фургоните, които жълтееха от прах. Дан се обърна към нея и младата жена отново усети чувство за опасност, което я обземаше всеки път, щом я погледнеше.

— След като прекараш три седмици тук, ще се чувстваш или по-самотна от всякога, или ще изпиташ невероятно удовлетворение. Кой знае!

Либи слезе от джипа. Обувките й бяха покрити с прах. Огледа се. Беше невероятно красиво! Планините нежно прегръщаха долината. А гората подканяше да я докосне, да я погали, сякаш беше живо същество…

— Струва ми се, че съм на път да се влюбя, в планината — смутено се усмихна Либи.