Линдзи Макена
Горска магьосница (11)

Единадесета глава

Либи лежеше в безсъзнание. Дан я взе на ръце. Цялата беше в драскотини, кръв и прах. На слепоочието й имаше дълбока рана. Притисна я към гърдите си и затича към езерото. Знаеше, че е някъде там, на около километър пред тях. Беше единствената им надежда… Единственият шанс да оцелеят в огнената стихия… Трябваше да стигне до него! Защото трябваше да спаси жената, която обичаше.

Либи почувства по лицето си хлад. Простена, отвори очи и видя лицето на Дан, надвесено над нея.

— Дан! Как ме намери?

— Открихме Бейтс и той ни съобщи накъде си тръгнала. Чуй ме сега. Нямаме време. Не могат да ни се притекат на помощ. Пожарът е по петите ни. Горещината е непоносима и смъртоносна. Тук хеликоптер не може нито да прелети, нито да кацне. Трябва да влезем във водата. Температурата е над сто градуса и ще пламнем като факли в мига, в който огънят прескочи хълма. Имай ми доверие, каквото и да се случи. Ще се измъкнем. Но ще бъде много страшно, Либи. Може да се паникьосаш. Каквото и да стане, ще ми се подчиняваш! И ще правиш това, което ти казвам. — Говореше спокойно, очите му бяха тъмни, любящи и сякаш проникваха до дъното на душата й. — Разбра ли?

Тя кимна. Над езерото се издигаше пара.

— Да. Ще правя това, което кажеш.

— Чудесно, момичето ми — целуна я той. — Хайде, да влизаме във водата.

Нагазиха до колене. Дан я накара да легне по корем, така че само раменете и главата й останаха навън. Той намаза с кал шията и гърба й.

— Ще лежиш така. Тинята ще те пази от горещината. — Напълни ръцете й с кал. — Намажи лицето и косата си. Обилно!

Тъкмо направи каквото й каза и огънят изпълзя зад хълма. Дан легна върху нея и я покри. Водата бе ледена, пронизваше като нож сгорещеното й потно тяло.

Дърветата избухваха като бомби. Всичко наоколо бе потънало в дим и пламъци — огромни огнени езици, живи и безпощадни. Беше непоносимо горещо. Калта изсъхна почти мигновено и стегна кожата й. Небето бе жълто, червено, сиво, оранжево — гигантска импресионистична картина! Обзе я паника и чувство за безнадеждност. И тя неволно се разрида. Но Дан остана спокоен. Само я привлече към по-дълбокото. Езерото започваше да се изпарява. От време на време мъжът покриваше с кал лицето, главата и раменете й. Гласът му, нежен и успокояващ, шепнеше в ухото й. Либи загуби представа за времето. Бяха попаднали в ада! Лицето й бе наполовина във водата, опитваше се да диша както Дан я инструктира. Дробовете й изгаряха от горещия въздух.

Влязоха още по-надълбоко. Той откъсна няколко кухи стъбла, сложи ги в носа и устата й и каза:

— Дишай през тях! Ако не го направиш, дробовете ти ще изгорят.

Всичко наоколо бе в пламъци, които лижеха небето. Не се виждаше нищо друго, освен жарава. Но чуваше гласа на Дан, нежен, закрилящ, успокояващ.

— Любов моя, обичам те. Не се предавай. Ще успеем! Обичам те!

Колко дълго продължи този ужас, тя нямаше представа. Изведнъж горещината рязко намаля. Либи се изправи на колене във водата и се огледа недоумяващо. Земята бе черна, опустошена, като след ядрена катастрофа. Огненият вихър бе минал и безпощадно бе помел всичко по пътя си. Тук-там някои дървета продължаваха да горят като факли. Беше страшно!

— Добре ли си? — Дан докосна с устни слепоочието й.

— Прегърни ме, моля те! — едва кимна тя.

— Ела да измием калта.

Трябваше да я изкъпе като бебе, толкова бе изтощена. Повтаряше й по няколко пъти думите, докато го разбере какво казва. Взе я на ръце и я отнесе на сушата. Сложи я да легне, сетне извади от джоба на панталоните си малко радио.

— Какво ще правиш?

— Ще повикам помощ. — Усмихна се и зъбите му проблеснаха върху почернялото лице. — Виж, това се казва радио! Работи след всички изпитания. Ще извикам хеликоптер да ни вземе.

Либи седеше мълчаливо в припадащия здрач. Нямаше сили за нищо. Дори не можеше да говори. След половин час чуха бръмченето на приближаващия хеликоптер. Не след дълго той кацна. Дан я взе на ръце и я качи. Прегърна я и през целия път я притискаше към себе си, докато накрая, изтощена от преживяния страх, тя заспа.

 

 

Когато отвори очи, видя, че е във фургона, в леглото на Дан. До ушите й достигаха приглушени звуци. Разпозна симфонията „Нов свят“ на Дворжак, която долиташе от съседното помещение. Светът наистина беше нов. Беше ден. Дочу стъпки и се обърна.

— Помислех си, че никога няма да се събудиш — усмихна се Дан. Беше избръснат, с още влажна коса. — Знаеш ли, че е почти единайсет?

Седна на леглото и я прегърна. Либи си спомни вчерашния ден, пожара. Дан бе спасил живота й! Ако Дан не бе дошъл, тя щеше да е мъртва. Разплака се от облекчение и благодарност.

— Хей! Какво има? — избърса сълзите й той.

— Беше толкова страшно! — едва продума тя.

Дан я взе в прегръдките си и я залюля като дете. Остави я да изплаче ужаса, насъбрал се в душата й. Пожарът бе поопърлил прекрасната й коса, трябваше да се подреже. Миришеше на дим и кал, но това нямаше значение. Нали беше жива! Целуна я по мократа буза.

— Зная какво ще ти помогне. Баня. Ще се почувстваш много по-добре. А в това време аз ще приготвя закуска. Става ли?

— О, господи… беше ужасно!

— Всичко свърши, скъпа. Ще имаш кошмари известно време, но нали си жива!

— Какво стана с Тревър?

— И той е жив. Спасихме го в последната минута.

— А пожарът?

— Още гори. Но вече е овладян. Вятърът утихна и това много ни помогна. Хайде, горска магьоснице, изкъпи се и се преоблечи. Чакам те в кухнята!

Беше чудесно да се потопи в уханната вода и да измие ужаса от вчерашния ден. Дан бе оставил тъмносиния си халат и тя го облече. Беше й широк, но така приятно мек. Либи се среса и отиде в кухнята.

— Ухае прекрасно!

— Ти изглеждаш прекрасно. Моите дрехи много ти отиват! — погледна я Дан през рамо. — Сядай и започвай! Как се чувстваш?

— Изморена, но жива — усмихна се тя. — Дължа ти живота си. Не зная как да ти благодаря.

— Сериозно ли говори моята горска магьосница? — пошегува се той.

— Съвсем сериозно. Искам да зная как ме намери. — Не можеше да откъсне очи от лицето му.

— Един от хеликоптерите случайно откри Бейтс. Този глупак извади голям късмет! Бяхме се отказали да търсим в тази посока. Аз го разпитах и той ми каза накъде си тръгнала.

— Двамата с него се скарахме. Опитах се да му обясня, че е пълна глупост да се върви към пожара. Но той не ме послуша.

— Изгарянията, които получи, ще го убедят в противното. Доста се поопари!

— Има ли опасност за живота му?

— Не. Настанихме го в болницата. Ще се възстанови. И ти не си без изгаряния. Не усещаш ли?

Либи с учудване видя, че ръката й е силно розова. А Дан дръпна леко халата и разкри раменете и шията й.

— Има и тук. Ще те намажа с крем. Той ще отнеме топлината.

— А ти? Ти беше между мен и пламъците!

— Но бях облечен със специален костюм, който предпазва от огъня. Съвсем малко ми е опърлен вратът.

— Какъв костюм? — В съзнанието й се промъкна спомена за странната фигура сред дърветата, обгърната от дим.

— Нали съм приятел с шефа на пожарникарите. Обясних му ситуацията и той ми даде един от техните костюми и парашут. Качиха ме на самолета и скочих от триста и петдесет метра. Приземих се на около километър от мястото, където предполагах, че ще те намеря.

— Сред онази горещина! Господи, можел си да загинеш! Вятърът бе толкова силен… — Гласът й заглъхна, а очите й се напълниха със сълзи. Той бе рискувал живота си за нея! Може би я обичаше!

— Беше опасно наистина. Но нали всичко мина добре! Опитах се да преценя колко време си вървяла и докъде си стигнала. Съществуваха и непредвидени варианти — ти можеше да лежиш някъде изтощена, неспособна да се движиш, в безсъзнание, със счупен крак… навехнат глезен… — Дан замълча, пое си дълбоко въздух и неочаквано каза: — Обичам те толкова много. Не можех да те загубя. Трябваше да те намеря на всяка цена.

— О, Дан! Ти си чудесен и много глупав! Можеше да загинеш! Имахме голям късмет…

— Не знам дали беше само късмет! Приземих се пред мястото, където беше паднала. Чух те да викаш и разбрах, че трябва да се върна. Чувах гласа ти съвсем ясно и трябваше само да го следвам. Добре, че си имала сили да ме повикаш. Иначе нямаше да се върна. Щях да продължа към езерото, защото се надявах, че си стигнала до него.

Либи го загледа удивено, устните й се разтвориха от изненада.

— Но аз не съм те викала! Спомням си, че паднах на земята и затворих очи. Бях изтощена до смърт. Не съм видяла нито самолета, нито теб и парашута ти. Разбрах, че си наблизо, когато чух гласа ти.

Той замълча и опита да си припомни всичко с най-малки подробности.

— Не, Либи. Съвсем ясно чух да ме викаш! Сигурен съм. Поне шест пъти. Кълна се!

— Не съм викала, Дан!

Гледаха се безмълвно. Тя потрепери. Всичко беше така странно! Беше убедена в думите си, а в същото време знаеше, че той не лъже.

— Казват, че горските духове се намесват в кризисни ситуации, за да защитят човека, когото закрилят. Може виковете да са били плод на моето въображение, но може и…

Но това обяснение беше нелепо! Нейният свят беше реален, а не изграден от митове и легенди.

Либи стана и тръгна към вратата, но се обърна и объркано се втренчи в Дан. Той приближи и я прегърна.

— Отдавна знам, че не всичко може да бъде обяснено. Когато Дейв ме намери да вися на онова дърво, се кълнеше, че ме чул да викам за помощ. А аз бях в безсъзнание като труп. — Поклати глава. — Да благодарим на Бога, че сме живи и сме отново заедно.

Тя се потопи в сладостта на целувката.

— Имаме още много неща да си кажем, Дан. Повтарях го като молитва, докато тичах.

Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, гърба, бедрата. Сякаш искаше да се убеди, че наистина е жива.

Седнаха прегърнати на дивана. Дан не знаеше откъде да започне. И реши да говори открито.

— Преди да те срещна, не исках много от жените. Само да прекарам няколко приятни часове в леглото. И изведнъж се появи ти и обърна живота ми с главата надолу. Не знаеше нищо за моя свят, а скочи в него като риба във вода. Отначало не те исках, макар че ми минаваше през ум да те отведа в леглото.

Либи го погледна възмутено.

— Хайде, момичето ми, нали искаш да бъда честен — целуна я през смях той. — Мисля, че не бива да ме упрекваш за порочните ми мисли — имаш прекрасно тяло и се любиш превъзходно. Знаеш ли какво ме привлече най-много — твоята искреност. Повечето жени флиртуват, подхващат игрички. А ти беше толкова различна. Накара ме да се вгледам в себе си и да реша какво искам. И разбрах, че искам теб, златокоса моя друидо! Искам да станеш моя жена и да живееш с мен тук, в планината. Знам, че ще бъдем щастливи.

Тя дори не опита да спре сълзите си.

— Не смеех и да мечтая, че ще ме поискаш за своя жена, Дан!

— Защо? — намръщи се той.

— Ами, когато се любихме за първи път, ти каза, че не искаш сериозна връзка.

— Тогава говорехме за миналото. Да, така беше. Но всичко се промени. Е, какво да правя?

— Да се ожениш за мен, глупчо — прошепна Либи и затвори очи.

— Ще го направя, независимо дали ти харесва, или не. Всъщност бях го планирал още преди историята с кондора. — Той й подаде кутийка, украсена с изящна дърворезба. — Хайде, отвори я.

Тя се задъха от вълнение.

— Ти ли я направи?

— Да. Цели два месеца бях сам, без любимата жена и имах много време. Чудех се какво да правя през безкрайните нощи, безделничех…

Либи отвори кутийката. Вътре блестеше красив пръстен със смарагд.

— Харесва ли ти?

— Прекрасен е! И как мени цвета си… Прилича на гората, ту светла, ту тъмна, ту блестяща…

Дан нежно го сложи на пръста й.

— И за това те обичам, любима. Ти си невероятна жена, но в същото време си невинно дете. Мисля, че по това си приличаме. Бях решил да дойда в Сан Франциско, да падна на колене и да те помоля да живееш с мен. Щях да ти дам пръстена, дори ако ми откажеше.

— Защо?

— Защото искам да помниш до края на живота си прекрасните дни, които прекарахме заедно тук. Аз ги нося в сърцето си. Зеленият камък щеше да ти напомня за гората, от която и двамата сме част. Зеленото е цветът на надеждата, а ти ме измъкна от блатото на старите ми спомени и ме поведе по нов път. Зеленото, според келтите, е и целебен цвят. Ти излекува сърцето ми, Либи!

— Ти направи същото с мен — прошепна тя.

— Ще ми бъде безкрайно приятно да съобщя на Дъг Адамс, че е загубил биолога си, но е спечелил още един лесничей.

Очите му се премрежиха от страст.

— Знаеш ли, чувствах се като животно в клетка, когато се върнах в офиса. Сега разбирам какво означава истинската свобода. — В очите й проблеснаха сълзи. — А нашата гора е унищожена!

— Цели двеста хиляди декара. Заради една глупава гръмотевица! Не тъгувай. Догодина напролет ще залесим отново всичко — опита се да я ободри Дан с усмивка.

— Ще ми бъде много приятно да гледам младите дръвчета. Сигурно са като бебета. Гората ми даде толкова много, че ако трябва дори цяла година да залесявам, ще го направя с удоволствие.

— Типично в твой стил — усмихна се нежно той. — Не се безпокой. Няма да ни трябва цяла година. Още през май тук ще дойдат поне стотина души на помощ. За един месец ще се справим. Но като заговорихме за бебета…

— Трябва ли да чакаме до май? — запита невинно Либи, а очите й засияха от щастие.

— Не — отсече твърдо Дан и я взе на ръце. — Всъщност можем да започнем веднага. — Понесе я към спалнята. — Съгласна ли си?

— Напълно, господин Уагнър! — прегърна го тя.

— Тогава да не губим време. — Нежно я остави на леглото и се втренчи в нея. Помисли си, че само преди няколко часа можеше на я загуби. А сега я държеше в прегръдките си — жива, чувствена, любяща.