Линдзи Макена
Горска магьосница (10)

Десета глава

Тревър Бейтс търчеше напред-назад, крещеше и сочеше небето.

— Доктор Стейпълтън! Доктор Стейпълтън!

Либи се стресна и отметна спалния чувал.

— Какво има? — попита все още сънена тя.

Биологът заекваше. В очите му се четеше ужас.

— Ставайте! Бързо!

Паниката в гласа му я събуди напълно. Измъкна се от чувала и кръвта в жилите й замръзна. Докъдето поглед стигаше небето бе жълто-червено, като жарава в огромно огнище, погълнала зората.

— Но какво… Какво е това? — едва успя да продума Либи.

— Пожар! Огромен. Трябва да тръгваме! Бързо! — викаше Бейтс и припряно събираше багажа си.

Объркана, тя премести поглед от заревото, което се простираше от единия до другия край на хоризонта, към биолога. Явно се беше паникьосал, ръцете му трепереха, движенията му бяха некоординирани. Взе счупеното радио и го захвърли в храстите.

Страх скова сърцето й. Лицето й се изопна.

— Никой не може да стигне до нас… — промълви Либи и усети как паниката се промъква и в нея. Погледна отново небето и се сети за думите на Дан: „Ти си неопитна и ако попаднеш в пожар, няма да знаеш как да действаш“. Насили се да запази спокойствие и въпреки истерията на колегата си да мисли хладнокръвно.

— Тревър, дайте ми картата. Трябва да намерим пътя към лагер номер три. Там има резервно радио. Ако стигнем, ще можем да го използваме за връзка.

Треперещ, той се подчини. Разстлаха картата и коленичиха на тревата. Във въздуха се усещаше миризма на дим. Страхът отново скова младата жена. Запази спокойствие, Либи, каза си тя и проследи с пръст пътя до лагер номер три.

— Ето го. Ще вървим в югоизточна посока.

Обмисляше трескаво възможностите. Лагерът бе на повече от двайсет километра. Дали Дан бе започнал издирването им? Дори да беше тръгнал, нямаше голяма надежда да ги намери с хеликоптер беше невъзможно да ги открие, гората бе много гъста.

— Но този лагер е много далеч оттук! — извика Тревър. — Няма да успеем да се доберем до него, пожарът ще ни настигне! Трябва да вървим на север, към моя лагер. Ще ни търсят там!

— И ще попаднем право в лапите на огъня. Не това е равносилно на самоубийство!

Вятърът духаше от северозапад. Либи бе сигурна, че пожарът идва към тях. Небето беше ясно. Нямаше никакви изгледи за дъжд, който да ги спаси.

— Никога няма да стигнем, доктор Стейпълтън! Аз се връщам. И не ме интересува какво възнамерявате да сторите вие.

— А вие сте луд — тихо каза тя. — Аз тръгвам към лагер номер три. Той е единственото ни спасение. Когато стигна, ще се обадя да им съобщя накъде сте поели.

— Аз ли съм луд?! Вие сте луда! — Очите му щяха да изскочат от орбитите. — Ще трябва да изкачите връх, висок четири хиляди метра и да пресечете опасно тясна долина, за да стигнете! Човек може да умре от сърдечен удар при подобна височина, особено ако бърза!

— За предпочитане е пред перспективата да бъде жив опечен! Идвате ли, или не?

— Не! Няма да успеете — поклати глава Бейтс. — Не разбирате ли, че подписвате смъртната си присъда?

Либи се усмихна мрачно.

— Стига приказки, Тревър. Направете ми една услуга. Ако ви намерят пръв, кажете им накъде съм тръгнала.

Той кимна.

— Желая ви успех!

Тя събра набързо само най-необходимото — пакета за първа помощ, манерката с вода, едно одеяло и храна за един ден.

— Успех и на вас.

Завърза раницата и я нагласи на раменете си. Взе картата, провери още веднъж посоката с компаса и тръгна, като хвърли последен поглед назад. Тревър Бейтс изглеждаше безпомощен и някак остарял. Глупак, помисли си Либи и започна да се изкачва.

Опита да си припомни всичко, на което я беше учил Дан. Челото й се ороси от пот и тя завърза червената кърпа. Не искаше да мисли за пътя, който я чакаше. Погледна часовника и се опита да пресметне за колко ще измине един километър. Така щеше да прецени колко време ще й трябва за прехода. Скоро щеше да излезе на равен участък. Там щеше да бъде по-леко. Но дали щяха да й стигнат силите? Не беше вървяла от лятото, откакто се върна в града. Беше загубила тренинг и бързо се задъха. Намали темпото, за да запази сили за предстоящото изкачване. Тревожна мисъл не й даваше мира — дали бе избрала вярната посока?! Небето бе забулено от оранжев дим. Вятърът носеше миризмата му от северозапад.

След около час започна да изкачва хребет, осеян с огромни гранитни блокове. Потта вече се стичаше на струйки между гърдите и по гърба й. Фланелката й бе съвсем мокра. Помъчи се да запази самообладание и спокойствие. Но всеки път, щом погледнеше заревото зад себе, я обхващаше паника. Вятърът бе сменил посоката си и бе станал по-горещ и по-силен. Освен това се тревожеше и за Тревър Бейтс. Не знаеше на кого е по-сърдита, на себе си — за глупостта, че го последва, или на него — за безразсъдството му.

По обяд спря да почине. Трепереше от умора.

Беше изкачила върха. Погледна на север и видя огромни пламъци, очертани съвсем ясно на хоризонта. Сърцето й се сви от страх, но и от мъка. Това бе нейната гора, нейните скъпи, живи дървета. По лицето й се стичаха сълзи. Заслони очи с ръка и се опита да открие хребета, към който се бе запътил Тревър. Огънят го бе обхванал от всички страни. Господи, Бейтс щеше да умре! Нямаше никакъв шанс! Заради собствената си глупост!

Отпи вода от манерката. Добре помнеше уроците на Дан. Той я бе предупредил да пие по малко. Малките количества се усвояват по-добре от обезводнения организъм.

Далеч в ниското забеляза странни летящи точки, които приличаха на самолети бомбардировачи, носещи се към пламъците. Като във филмите за войната. Дан беше споменал, че хвърлят специална субстанция, с която гасят огъня.

Трябваше да побърза. Пожарът бе по петите й. Тревожеше се и за Дан. Той не знаеше какво се е случило и сигурно бе полудял от безпокойство. Дали се опитваше да ги открие? Да, в това беше сигурна. Тази увереност й вдъхна нови сили и спокойствие. Закачи манерката на колана си и тръгна отново.

Краката й затъваха в килима от сухи борови иглички.

 

 

— По дяволите! Един от хеликоптерите да се върне веднага! Ще тръгна с него! — заповяда Дан на помощника си.

Базовият лагер бе превърнат в команден пункт на Отряда за борба с пожарите. Джипове, камиони, булдозери и стотици мъже чакаха да бъдат изпратени срещу огнената стихия.

Дан сложи каската си и излезе от фургона. Беше един часът следобед. Небето бе жълто-червено, набраздено с черни ленти дим. Не беше спал цяла нощ в опитите си да открие Либи и Тревър. Без успех. На разсъмване изпрати хеликоптер до лагера им, но там нямаше никой. Защо не отговаряха и на повикванията му по радиостанцията? Нали Либи бе взела неговия радиоапарат, а оня идиот Тревър се хвалеше със сигурността на своя? Какво ли се е случило, по дяволите! Сърцето му тръпнеше от лоши предчувствия и безпокойство.

— Джейк, извикай Брент! Кажи му да се връща веднага. Ще презаредим с гориво и ще излетя с него.

— Добре, шефе. Брент е огледал хребет 256 още веднъж. Лагерът на Бейтс е обхванат от пожара. Ако са там… — Човекът не довърши, но беше ясно какво мисли. Дан пребледня.

— Забрави хребет 256! Кажи на Брент да се връща!

— Ясно.

Либи! Либи! — кънтеше в главата му. Целият бе кълбо от нерви, кошмарни мисли, тревога, и страх. Беше сигурен, че биологът е изгубил и ума, и дума. Но Либи? Не, не и тя. Дали беше тръгнала към лагер номер три? Това бе единствената му надежда. Ами ако Тревър я е убедил да поемат в друга посока? По дяволите!

Обичам те, Либи! Не искам да те загубя. Господи, тъкмо я намерих… Защо не й казах всичко това? Преди две нощи, когато лежеше в прегръдките ми! Може би вече е твърде късно!

— Дан! — извика Джейк. — Бързо, ела! Брент току-що се обади. Открил е Бейтс.

— А Либи? С него ли е?

— Не, само Бейтс.

Дали не е мъртва! Не! Само това не! Имаше предчувствие, че Тревър и Либи са се разделили и са тръгнали в различни посоки! Дано!

— Какви са координатите? — Стисна зъби, докато Джейк продиктува местоположението. Намери го бързо. Бейтс бе на юг от лагера си. А те бяха търсили цели три часа на север!

През нощта гръмотевична буря подпали гората и я превърна в истински ад.

Дан не знаеше защо Либи не е тръгнала с Бейтс. Имаше хиляди причини. Ами ако ги бе нападнала мечка? Или ягуар? Какво ли се бе случило! Цяла нощ се губеше в догадки. Насили се да не мисли най-лошото.

— Та той е точно пред пожара!

— Брент каза, че хеликоптерът почервенял от жегата — кимна Джейк. — Ще се обади, като прибере Бейтс. Скоро ще ги чуем…

 

 

Дан едва изчака хеликоптерът да докосне земята. Без да обръща внимание на облаците прах и вихрушката от листа, изтича към него, отвори вратата и измъкна раздърпания и уплашен до смърт Бейтс.

— Къде е Либи?

Тревър трепереше. Дрехите му бяха мръсни, изпокъсани, лицето му бе черно, ръцете му кървяха.

— Не знам — промълви едва чуто.

— Как така не знаеш? — Очите на Дан бяха като цепки върху посивялото лице. — Да не си я изоставил?

— Не! Не! Тя реши да тръгне към лагер номер три. Казах й, че е луда! Казах й, че пожарът ще я настигне!

— Лагер номер три! Сигурен ли си? — В сърцето му се прокрадна надежда.

— Сигурен съм.

— Покажи ми точното ви местоположение, когато се разделихте.

С треперещи пръсти Бейтс потърси координатите на картата.

— Ето тук. Тук спахме миналата нощ. На двайсет километра от моя лагер. Тя взе картата и компаса.

Дан трескаво обмисляше. Колко време бе минало от раздялата на Либи с Бейтс? Около три часа. Там някъде имаше езеро… Ако успее да стигне до него, то може би ще спаси живота й. Пожарът бе много близо, не можеше да използва хеликоптер, за да я открие. Невъобразимата горещина не позволяваше приближаване дори на километър. Хеликоптерът щеше да избухне. Щяха да загинат хора. В главата му се въртяха няколко възможности.

 

 

Либи вече не чувстваше краката си. Вървеше по инерция. Спря, преди да падне. Беше три следобед. Съвсем ясно усещаше адския дъх на пожара зад гърба си. Животните бягаха панически около нея. Лицето й бе черно от прах, с бразди от пот. Цялата трепереше от изтощение. Захвърли раницата. Само й тежеше излишно. В близките два часа или щеше да се спаси, или щеше да загине. Така че какво значение имаше дали носи храна…

Очите й се насълзиха от дима, който се стелеше наоколо като гъста бяла мъгла. Горещината бе нетърпима. Огнените езици вече ближеха хълма, който бе превалила. Когато срещна елени, та дори и мечки да пресичат пътя й, отначало се уплаши. Впоследствие разбра, че те не й обръщат внимание. Тяхната паника засили още повече страха й. Всяко живо същество бягаше, за да спаси живота си.

Скоро няма да мога да тичам, помисли си Либи. И животните също. Всички ще загинем!

Не искам да умра! О, Дан! Любов моя!

Избърса горчивите сълзи и с последни усилия тръгна отново. Трябваше да върви! Някъде пред нея беше лагер номер три. От време на време между дърветата проблясваше малко синьо езерце и тази гледка й даваше кураж. Неочаквано се спъна. Закачи с ботуша си скрито коренище и политна напред. Земята стремително приближи и изведнъж всичко свърши. Обгърна я мрак и блажена тишина.

Дойде на себе си и простена. Не знаеше къде е и колко време е лежала така. Болеше я главата. Вдигна ръка към челото си. Топлата лепкава течност бе собствената й кръв. Горещината бе непоносима и я подсети за пожара. Колко ли минути е била в безсъзнание! Устата й бе пресъхнала. Опита се да стане. Чакаше я още доста път. Може би два, три километра.

„Езерото!“ — нашепваше й глас. — „Трябва да стигнеш до езерото!“

С нечовешко усилие се изправи и тръгна отново. Една мисъл кънтеше в мозъка й и не й позволяваше да спре, да се отпусне и да заспи. Тя обичаше Дан! Трябваше да остане жива, за да го обича! Не можеше да умре, преди да му го каже!

Тичаше между дърветата и сама не знаеше какво я крепи. Накрая падна по корем. Край! Нямаше повече сили! Не можеше да се помръдне дори на сантиметър! Не й се подчиняваха нито краката, нито тялото, нито главата. Беше жадна, джинсите й бяха скъсани, ръцете й кървяха. Усети полъха на смъртта. Скри лице в дланите си и заплака. Не от страх! Не! За първи път бе срещнала човек, когото обичаше с душа и тяло, с ум и сърце, а съдбата бе против нея! Сълзите се стичаха по лицето й и капеха върху сухите борови иглички. А тя нямаше сили дори да вдигне глава.

— Либи!

Какво беше това? Халюцинация?

— Чуваш ли ме?

Не, не може да бъде! Не беше халюцинация! Беше гласът на Дан! С мъка се изправи на колене. Чуваше пукота на падащите дървета, съсъка на огъня, който неумолимо приближаваше. Преглътна сълзите си и се взря през дима, който пълзеше и я обгръщаше с невидимите пръсти на смъртта.

— Либи!

— Тук съм! Насам! — успя да извика. Господи, гласът й бе толкова слаб! Той няма да я чуе! Събра всички сили, изправи се и извика отново: — Тук съм!

И падна. Не можеше да стои на краката си. Сред дърветата, в сумрака от дим и мараня, се появи мъжка фигура. Стори й се, че е мираж. Беше като упоена. И сигурно сънуваше, че Дан идва да я спаси. Фигурата приближи. Дали наистина беше Дан? Но защо беше облечен в тези странни дрехи? Тъмнозелен пилотски костюм, черни ботуши!

Либи изстена и затвори очи. Стига! Стига толкова! Вече нищо нямаше значение! Беше толкова уморена. Сега искаше да заспи. Това беше единственото й желание — да заспи и да забрави ужаса, който я дебнеше отвсякъде…