Бетани Кембъл
Любовен капан (9)

Девета глава

Очакваше Дагобърт да беснее като някой стар трол от приказките, чиито планове са провалени и съкровищата му — откраднати. Вместо това надвечер, когато говори с него по телефона, той беше мистериозно спокоен.

— Това момче е умно. Мисли също като мен — говореше за Хол. — Добре! Започва да става интересно!

— Не го закачай, Дагобърт! Ще ти го върне тъпкано!

— О-о? Май си хлътнала по него! Нормално. Казах ти да не го правиш, ама ти не ме послуша. По-добре си ела вкъщи по собствено желание, за да си нямаш неприятности!

— Дагобърт, не можеш да ме накараш да те моля за баржата! Ако откажеш да я дадеш, всеки ще те мисли за най-долния човек в Америка, а „Малабар“ — за най-корумпираната корпорация!

— Дори и не помислям за такова нещо! — възрази старецът. — Бейли направи така, че баржата да бъде изпратена. Ще струва няколко стотици хиляди долара. Дребна работа. Надявам се само да работи и това е всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто снощи размишлявах върху някои въпроси. Ти знаеш, че петролните компании са като малките деца и обичат да си играят. Тази баржа е една голяма играчка, която никога не е използвана. Просто в „Малабар“ не са имали нищо достатъчно голямо, за да я тегли.

— Искаш да кажеш, че размахваш това нещо пред очите на всички, а то не работи?

— Не знам дали работи. Ще видим.

— Няма ли някога да се умориш да изнудваш хората?

— Готово! Ела си вкъщи, и спирам!

— Не, трябва да завърша репортажа си за тази история!

— А-а-а… Но какъв ли ще е краят? Нима глупавата баржа ще спаси твоите китове? Май няма да може! Колко тъжно! Приятелят ти Бейли няма да изглежда повече герой, нали? Иска баржата? Добре, ще я получи! Но да видим какво ще стане след това. Може би ще се нуждаеш от малко повече помощ, отколкото той може да ти даде. Ала… ще трябва да ме помолиш! И помни! Никой не те обича толкова, колкото твоето деденце!

— Още помощ? — Въпросът й бе прекъснат от неумолимо изщракване. Както винаги, той прекъсна развитието на спора със затваряне на телефона.

Продължи да мисли върху думите му. Ако баржата нямаше възможност да спаси китовете, никой не можеше да го направи. Реши, че дядо й блъфира. Опитваше се да я изкара от равновесие.

Чакаше Били, който бе обещал да я заведе на вечеря. Не се осмеляваше да се появи в столовата сама. През цялото време се тревожеше за това, което и каза Дагобърт. Ако баржата наистина бе повредена, значи се намираха в същото положение, от което започваха… Бяха безпомощни. Китовете стояха заклещени, както преди и часовете им бяха преброени.

Били я чакаше, залъгвайки се с чаша кафе. Прекоси залата и седна до него. Когато му каза, че от „Малабар“ ще изпратят баржата, той само повдигна рамене и се опита да се усмихне. Джен тревожно се взря в него.

— О-о, недей, Били! Толкова ли ти е неприятно да те виждат с мен? Знам, че аз съм виновна за цялата бъркотия!

— Станалото, станало — сви рамене той и заби поглед в кафето.

— Били? Нещо не е наред! Какво се е случило?

— Нищо…

— Били!

— Е, добре! Хол смята, че „Малабар“ няма да изпратят баржата навреме, дори да е в изправност. Температурата спада и се задава буря. Човекът от Федералното бюро е съгласен да спестим мъките на Големия и Малкия глупчо и китоловният капитан е готов да го направи. Единствено той има подходящи оръжия.

— О-о! — отрони се само от устата й.

— Не ме притеснява толкова тяхната смърт — въздъхна тежко Били. — А това, че ние, ескимосите, трябва да ги убием. Видяхте ли природозащитника Лифи Тед? Смята ни за убийци, понеже ловуваме, за да живеем. Ние ще се пържим в ада, а хората от „Малабар“ ще излязат от цялата работа с чисти, ръце. Те били загрижените! Те се опитвали да помагат, а ние сме убийците!

Били отново поклати глава. Беше прав. Ако баржата не пристигнеше навреме, китовете щяха да умрат. „Малабар“ ще спечелят симпатиите. Бяха се опитали да помогнат. Ескимосите от друга страна щяха да изглеждат като похитители на беззащитни същества. Вдигна поглед и видя Хол, който се насочи към тяхната маса. Очите му блестяха по-живо от всякога. Връхлетя стремително и спря поглед върху Били.

— Облечи най-топлите си дрехи! Имам нужда от доброволци да работят тази вечер на леда. Ти си първият.

— Я не се занасяйте! — не повярва на ушите си Били. — Човече, навън е тъмница! Не съм се прибирал още вкъщи.

— Слушай! Вече всичко е в наши ръце. „Малабар“ дават баржата. Бреговата охрана изпраща най-големия си хеликоптер да я тегли. Има шанс едно на хиляда, но колелото се завъртя. Два дни ще отидат, за да се приготви баржата за път и един да дойде дотук. Започва буря и трябва да запазим дупката отворена, докато пристигне.

— През нощта! — възрази. — Ще измрем навън…

— Една компания от Уисконсин дава вентилатори. Използват ги във флота. Предпазват корабите от замръзване. Не зная дали са пригодени за далечния север, но трябва да опитаме. Ще вземем генератори. Също и моторни резачки за рязане на лед.

Били изпъшка. Поклати глава, но се подчини и стана. Хол сърдечно го потупа по гърба.

— Добро момче! Чакай ме в гаража след петнадесет минути.

Били тръгна като осъден на смърт. Хол се обърна към Джен.

— И аз идвам! — надигна се тя.

— Имам достатъчно хора за през нощта — задържа я. — Нямам нужда от теб и изобщо не искам да те виждам там! — Джен го изгледа възмутително. — Вицепрезидентът на „Малабар“ разреши изпращането на баржата, но зад това стои твоят дядо, нали? — Тя стисна устни и кимна. Той протегна ръка и хвана брадичката й. — Защо играе тези игри? Защо се меси? — Джен вдигна, рамене. Сол никога нямаше да проумее нещата. Дагобърт искаше власт и пълен контрол над нея. Всичко беше толкова просто. — Използва по всякакъв начин положението. Знаеш това, разбира се — не отстъпваше Хол.

Тя кимна.

— Всеки използва всекиго — отговори му с думите на Уолтър Стоунбриджър.

— Виждам, че добре си го усвоила! — каза той саркастично. — Дори ако китовете умрат, ти ще напишеш чудесен репортаж за тях. Дядо ти си играе на велик спасител. „Малабар“ ще добавят нова перла в короната си. Ще кажа това на моите хора. Знаеш колко те обичат.

Джен кипна. Всички в столовата ги гледаха.

— Опитваш се да спасиш китовете, за да станеш герой на пресата и защото „Малабар“ ти плаща! — каза достатъчно високо, че да се чуе.

— Не! — сви устни Хол. — Ако ги спасим, ще бъде заради Били Оуън и Уорън Типана, които излизат на леда при двадесет и пет градуса под нулата по собствено желание. В противен случай „Малабар“ няма да има кого да спасява.

— Уорън? Мислех, че не вярва в оцеляването на китовете…

— Той се бори да запази доброто име на ескимосите. Целият свят гледа Ултима и племето инупиати благодарение на теб.

— А ти, ти защо отиваш? — попита тя, уморена от разправията. — Сега там със сигурност няма научни проблеми за решаване. За репутацията си ли се страхуваш? Ако не беше пресата, щеше ли някой да излезе навън?

— Вероятно не! Много ми се иска да се опъна в леглото, но няма да е тази нощ. Вместо мен, ти ще го направиш. Спете спокоен сън, госпожице Мартинсън! Дано сънувате мъжете върху леда!

Джен почервеня. Той се обърна и излезе. Навън нощният вятър виеше и блъскаше в прозореца като див звяр.

 

 

Не можа да заспи. През цялата нощ вятърът пищеше, а температурата стоеше на убийственото ниво двадесет и пет под нулата. Мислеше за безпомощните пред бурята китове. За това как дупката, през която дишаха, се стесняваше от нарастващата ледена кора. Сякаш виждаше Хол, Били и Уорън как се борят при този мъртвешки студ да я запазят отворена. Чудеше се какво ще стане, ако баржата не работи. Нямаше как да се отвори път към морето и китовете не можеха да помръднат от мястото, което щеше да стане тяхна гробница.

В шест часа стана, облече се и слезе в пустата трапезария. Арнълд се появи в шест и половина. Хвърли й недружелюбен поглед и се залови да прави кафе. Джен отиде при него.

— Арнълд, знаеш ли нещо за доктор Бейли, Били или Уорън?

Той поклати глава и продължи да си върши работата. Тя преглътна горчиво и се върна на масата. В седем без десет вратата рязко се отвори и в столовата влезе Хол. Леко се олюляваше. Обувките и дрешките му бяха прогизнали. Лицето му бе потъмняло от вятър и студ и по него личаха признаци на крайно изтощение. Той я забеляза и остана неприятно изненадан. Взе чаша и си сипа кафе от кафеварката. Вършеше всичко много бавно, сякаш ръцете го боляха.

— Сяда! Аз донесе закуската! — изгледа го критично Арнълд.

Хол кимна. Взе кафето и рухна тежко върху най-близкия стол. Пресуши чашата. Остави я на масата въздъхна дълбоко.

Джен стана и отиде при него. Взе чашата и я напълни отново. Постави кафето пред него и седна на масата непоканена.

— Къде е Били? А Уорън? Китовете живи ли са? Добре ли са? Ти как си? Защо си мокър? Защо не се преоблечеш? Да не си премръзнал? Какво става там? Много ли беше студено?

Той отпи голяма глътка кафе и я погледна безизразно. После се усмихна съвсем слабо.

— Толкова много въпроси… — Гласът му беше дрезгав, но усмивката остана. — Китовете са добре.

Опита се да съблече парката си. Тя скочи да му помогне.

— Вир-вода е! — каза Джен и я захвърли на близкия стол.

— Моторните триони рязаха леда цяла нощ. Добра работа свърших! Ух!

Отново седна. Тя взе ръката му и започна да я разглежда.

— Наранил си се! Ръцете ти са студени като лед! Сигурен ли си, че не си премръзнал? — Джен започна да топли пръстите му с дъха си.

— Внимавай, Мартинсън! — отново се усмихна Хол. — Ще вземе да ми хареса. Май си струва да режа цяла нощ лед?

Тя отдръпна ръце и ги скръсти отново. Те горяха от докосването.

— Къде е Били? Добре ли е?

— Върна се в Ултима… — Той надигна отново чашата. — Умори се толкова, че падна в камиона си. Сега е добре. Издържа.

— Истина ли е, че китовете са добре?

— Твоите китове са добре, Джен. Дупката е отворена. Ще могат да изкарат още някой и друг ден.

Тя се усмихна. Искаше да му каже, че е истински мъж. Че той, Уорън и Били са извършили голям подвиг…

— Имаш нужда от почивка — каза вместо това.

— Трябва да проверя в Прудхое какво става с баржата. Да говоря с бреговата охрана. Искам още вентилатори. Работят добре. Раздвижват водата и тя не замръзва така бързо.

— Хол! Не можеш непрекъснато да работиш по този начин…

Един от полярниците, огромен мъж с черна брада, забърза към тях и загрижено се вгледа в Хол.

— Обаждаха се от лабораторията. В момента звънят от Нова Зеландия и от Токио.

— Благодаря, Келпингтън…

— Ще трябва да се обадиш на сенатора Виснър. Имал важно съобщение за теб. Май от отдела за опазване на околната среда. Един от височайшите досадници иска да говори с теб.

Хол стана, грабна мократа парка и я метна през рамо.

— Сега ще се заема с това!

Появи се Арнълд, който остави табла с храна на масата.

— Сяда! Яде!

Хол взе препечена филия с масло и тръгна към вратата.

— Ще ям пътьом. Благодаря ти, Арнълд!

— Тяло иска храна! — скара му се ескимосът. — Аз изпрати храна в кабинет, да яде! След това веднага в легло!

После измърмори нещо на ескимоски и хвърли на Джен красноречив обвиняващ поглед.

 

 

Хол дори не помириса леглото този ден. Проведе безброй разговори по телефона. Срещна се и с дузина експерти, нахълтали в базата. Следеше как върви подготовката на баржата в Прудхое Бей. В четири след обяд насрочи пресконференция. Изглеждаше изнурен от безсъние.

— Баржата ще дойде, но се нуждае от ремонт. Обещаха да я доставят точно навреме. Бреговата охрана даде най-големия си подемен хеликоптер. Когато са готови, ще отиде да я вземе.

— Хей! А това кога ще стане? — извиси се над врявата гласът на Финигън, репортерът от Сан Франсиско. От идването си тук не бе подавал и носа си навън, но беше в първите редици, когато представители на базата даваха интервю. Джен не го харесваше. Винаги вмъкваше името на Дагобърт. — Бейли — провикна се отново. — Баржата ще дойде ли навреме?

— Не зная.

— Колко време ще издържат китовете?

— Не зная.

— Вярно ли е, че баржата ще бъде изпратена благодарение на Дагобърт Мартинсън, един от най-големите акционери в „Малабар“?

— Не коментирам! — свъси вежди Хол, стрелна бързо Джен и се загледа над главите на репортерите. Сякаш моментното им сближаване на закуска не бе го имало.

Вечерта тя го причака, когато се връщаше в кабинета си. Под очите му имаше дълбоки сенки. Джен знаеше, че го крепи само стоманената му воля.

— Наистина ли се готвиш да излезеш отново навън? Не си спал тридесет и шест часа!

— Нямам избор — отговори смирено и спря. — Бурята утихна, но температурата остава ниска. Били и Уорън са пак с мен. Трябва да запазим дупката отворена. Ние знаем как да го направим, а и няма други желаещи. Извинявай! — тръсна нетърпеливо глава. — Тръгвам!

Тя стоеше на пътя му и не помръдваше. За миг настъпи тишина. Той отново понечи да тръгне и очите им се срещнаха.

— Аз съм доброволец — сложи ръка на рамото му Джен.

— Какво?

— Нали каза, че няма други доброволци. Аз идвам с теб.

— Това е смешно!

— Аз съм силна и издържам на студ! — тръгна до него тя, като го дърпаше за лакътя. — По-добре се справям от повечето мъже репортери. Петнадесет минути върху леда им стигат да дотичат обратно в хотела и да се напият. Знаеш, че мога!

— Какво искаш? — Спря поглед на ръката й, вкопчена в ръкава му, а след това се взря в очите й. — Може би се чувстваш виновна, че дядо ти и „Малабар“ искат да бъдат велики?

— Какво от това? Важното е да спасим Големия и Малкия глупчо. Идвам с теб! Ако не ме вземеш, ще дойда сама! Знаеш, че мога да го направя!

— Ти май се мислиш за нещо?

— Не! — стисна устни. — Но мога да се опитам да стана. Нали казваш, че вината за всичко е моя? Добре, може и така да е! Но дай ми шанс да я изкупя! Ако не ме вземеш, ще наема такси от Ултима. Кълна се, че ще го направя!

— Богатите момичета! — разсмя се той язвително. — Те винаги правят това, което са намислили. А ти си решила, че трябва да излезеш навън. Искаш да научиш нещо ново ли? Добре! Излез и научи! Никога не си била там през нощта. Убийствено е! Ще го проумееш за пет минути! Ще прекараш цялото време, зъзнейки в джипа. Хайде, идвай! Скоро ще ти стане ясно, че това не ти е ски пистата в зимен курорт, миличка! — Подиграваше й се и в този миг тя го мразеше. Близостта му я плашеше, но не се поддаде и не отстъпи. — Ако издържиш… — Гласът му стана толкова тих, че се превърна в шепот. Протегна ръка и погали плитката й. Задържа копринения й край, като се любуваше на тежкото злато. Леко я погъделичка по устните. — Тогава никога няма да те наричам разглезено хлапе. Но ти не го искаш, нали? — Наведе се леко и устните му почти докоснаха нейните. Беше толкова близо, че Джен усети как топлината идва на вълни от него. Искаше само едно. Да я целуне. Ала той не го направи. Отдръпна се назад бавно и усмивката му изчезна. Отново я погали по устните с върха на плитката й и поклати глава, като че ли нещо го тревожеше, но не пророни дума. Отдръпна се още малко назад. — Наистина ли искаш да дойдеш? — попита тихо.

— Да…

— Чакай ме в гаража след десет минути!

Излезе от стаята, без да се обърне назад. Все едно я бе забравил и имаше много по-важни неща за вършене. Тя стоеше безмълвна и гледаше след него. Докосна устните си с пръсти. Сякаш това бе желаната целувка. В този миг осъзна, че нямаше никакво значение дали бе на леда или в огъня. Щом бе с него, това й беше напълно достатъчно.

 

 

Гледката върху леда беше причудлива, дори нереална. Генераторите бучаха. Вентилаторите стенеха. Китовете се появяваха и изчезваха. Водата в дупката кипеше. Мъжете включиха прожекторите. Призрачните снопове светлина хвърляха отблясъци върху леда. В далечината северното сияние премигваше учудено на светлините, които го засенчваха. За щастие нямаше вятър. Въздухът беше твърд и студен като лед. Джен стоеше неотлъчно до Хол. Заедно с Били и Уорън се бореха отчаяно за живота на китовете.

Всеки път, когато някое от животните изплуваше, тя усещаше радостна тръпка. Бяха още живи и се държаха. Северното сияние пламтеше феерично в чистото небе.

Хол реши да поднови една от другите дупки за дишане, които китовете отказваха да използват. Искаше да съедини двете и по този начин да им осигури по-голямо жизнено пространство. Постави два от новите вентилатори. Мощните въздушни струи натрошиха ледената коричка. Още от самото начало забрани на Джен да работи с моторната резачка. Тя го уверяваше, че е рязала дърва с подобна резачка на дядовата си вила в Биг Сюр. Уорън я изгледа изпитателно и промърмори нещо на майчиния си език. Били преведе. Ескимосът бе казал, че жената трябва да опита. Хората от неговото племе знаеха, че жените са много издръжливи, а тази бе млада и яка.

С голямо неудоволствие Хол й позволи да опита. Намуси се, като видя, че се справя добре. След първите два часа работа недоверието му към нея изчезва. Изглежда се примири и дори оцени високо помощта й. Джен се почувства горда като играч в елитен отбор. Макар и премръзнала, подгизнала и уморена, беше щастлива. Усмихна се на Хол и той й отвърна с усмивка. Ръцете я боляха, но продължи да работи. Стараеше се да не изостава от мъжете.

А в далечината северното сияние, единственият ням свидетел на разиграващата се драма, танцуваше „Пантомима“ със светлините си. Кръвта на Джен закипя от странно вдъхновение. Макар и изтощена от рязането и изхвърлянето на леда, чувстваше се бодра. В тази вълшебна нощ бе готова да даде и последните си сили, за да помогне на Хол и на китове. Малко преди полунощ той спря за момент. Веригата на резачката му се беше счупила. Тя също спря да си поеме дъх и да смени ръкавиците си.

— Отивай в джипа! Почини! — Гласът му беше непреклонен.

— Не съм дошла да почивам! Тук съм, за да помогна!

— Казах ти! Стига! Хайде! Това е заповед!

Почувства се самотна. Дори след всичко това не я приемаше. Но тя щеше да продължи.

— Мислех, че си разбрал, че не обичам да се подчинявам на заповеди!

— Досега съм разбрал много неща — отговори й Хол с поглед, устремен към звездите. — Разбрах, че си посветила на тази работа цялото си същество. Разбрах, че когато започнеш нещо, никога не бягаш. Продължаваш да се бориш, дори да ти струва живота. Аз не искам това.

— Добре съм! — възрази му тя. — Много по-добре дори и от вас. Не съм прекарала миналата нощ навън. Не съм се борила с репортерите през деня.

Той поклати глава. За миг Джен успя да зърне лицето му в тъмнината. Погледът му я накара да забрави студа, огромната безмълвна пустош и дори собствената си умора.

— Невероятна си! — Гласът му беше тих и нежен. — Знаеш ли, ти си невъзможна… Понякога искам да те няма. Друг път желая единствено да…

— Холи! О, каква радост! Каква радост! — пищеше Били. — Хол! Ела! Ела бързо тук!

— Какво? — извърна се Хол.

Същото направи и Джен и премигна. Чудото бе станало!

Втората дупка, възстановена до първоначалния й размер, вече не беше празна. Вентилаторите я бяха освободили от ледената кора. Там се мяташе огромно туловище, обляно от призрачна светлина. Големият глупчо се беше преместил. Седмица преди Джен да дойде, Хол беше казал, че животните никога няма да използват тази дупка. Съпротивляваха се срещу всеки опит да ги помръднат от старата. Сега Големият глупчо направи невероятното. Положението вече не изглеждаше така безнадеждно. Сърцето на Джен запърха като птичка. Преди да осъзнае какво точно бе станало, водата закипя и се разплиска отново. Появи се Малкият глупчо, изстрелвайки във въздуха триъгълник от водни пръски. Били нададе възторжен вик, а Уорън се ухили до уши. Джен се обърна учудено към Хол, който я грабна в прегръдките си и я притисна до задушаване.

— Сами дойдоха! — смееше се високо той. — Сега имаме шанс, дори ако баржата не дойде. Боже господи!

Вдигна я и двамата се завъртяха. Над леда се понесе радостният й смях.

— Мисля, че светлините ги привлякоха! — извика Били, който също се смееше. — Или шумът от вентилаторите, а може би и двете.

Хол я държеше здраво в ръцете си.

— Ще им посочим пътя към морето. Това е вече нещо. Направихме първата крачка. Боже господи! Кой да ти каже, че китовете се ориентирали по светлината? — притисна я той отново и тя едва се пребори се с желанието си да го целуне. Погледна я и внезапно осъзна какво прави. Веднага я пусна. Изведнъж нощта й се стори двойно по-мрачна. От ненадейния завършек на прегръдката я заболя много повече, отколкото от студа. Но усмивката все още стоеше на лицето му. Китовете се бяха придвижили. Чудото бе станало!

— Вече не зависим от баржата! — викаше Били. — С Божията помощ ще се справим!

— Ще видим — каза Хол. — Хайде, юнак, нека отворим и третата дупка. Ако отидат до нея, действително имаме шанс.

За Джен всичко се сля в едно. Тъмнината, студът и летящите парченца от отрязания лед. Северното сияние и звездите блещукаха като диаманти. Бяха измокрени до кости и само надеждата ги крепеше. Работиха трескаво, изцяло погълнати от рязането и изхвърлянето на леда. В началото Хол непрекъснато я караше да почива. Тя така категорично отказваше, че той престана. Твърдо бе решила да издържи докрай с мъжете.

Към четири сутринта почти залитаха от изтощение и студ, но усилията им бяха възнаградени. Привлечени от светлината и звука на вентилаторите, първоначално Големият, а после и Малкият глупчо се появиха в третата дупка. Когато китовете изплуваха на повърхността, Джен се чувстваше като пияна от умора. Струваше й се, че никога не е виждала нещо по-красиво. Покритите с петна муцуни проблясваха на светлината. Идеше й да заплаче от радост и облекчение. Коленичи на края на леда и протегна ръка към Големия глупчо. Той се приближи, сякаш разбрал жеста й.

— Май че си добре — заговори му нежно. — Сега може би ще те спасим.

Хол отиде при нея и я прегърна внимателно.

— Хайде! Не се надявай прекалено много. Достатъчно работихме през тази нощ. Давай да се прибираме.

Били и Уорън подкараха верижните си шейни към Ултима. Джен се качи в джипа при Хол. Пътят до базата премина в пълно мълчание. Умората им беше примесена с възторг. Когато за пръв път откриха попадналите в капана китове, Хол не хранеше никакви надежди за тяхното спасение. Но сега, с малко повече късмет, китовете можеха да се върнат сами в морето. А жената до него… Не искаше да мисли за нея. През изтеклата нощ тя беше като част от неговото тяло. Вън, на леда, всички разлики между тях се стопиха. Работеше, без да се оплаква. Посветила бе на делото сърцето и душата си. Можеше само да се й се възхищава. Трябваше да се опита да не мисли за нея и за онова, което се случи между тях. Джен седеше до него и се чувстваше глупаво. Светлините на север започнаха да избледняват. Искаше да се облегне на рамото на Хол, но се страхуваше да не го ядоса.

Той паркира джипа и безмълвно го разтовари. Прегърна я и, без да каже дума, я въведе в базата, отвори вратата на апартамента си и мълчаливо я вкара вътре.

Не го попита нищо, когато той затвори вратата зад тях и запали малка лампа. Пристъпи към нея, свали парката й и я захвърли на един стол. След това пое дълбоко дъх, отиде в спалнята и се върна от там с широк бял халат.

— Ето — каза хрипкаво. — Вземи душ и облечи това. Аз ще приготвя нещо за пиене.

Тя кимна и не попита защо са влезли в неговия апартамент. Просто правеше всичко, което й казва.

Когато се върна розова и свежа от душа, той стоеше до дивана. Беше останал гол до кръста, обул сухи джинси. Мускулите му лъщяха от светлината на лампата. Джен се приближи към него.

— Ето — подаде й чашата. — Седни и пий!

Двамата се отпуснаха на дивана. Ръката му обви раменете й. Вдигнаха чаши и пиха. Едновременно ги оставиха на масата. Хол я притисна плътно и помилва косата й. После я целуна. Стори й се, че времето бе спряло.

— Сега — прошепна и започна да разплита косата й.