Бетани Кембъл
Любовен капан (7)

Седма глава

Джен стоеше на леда, припомнила си странното предчувствие, което я беше връхлетяло. Огледа се наоколо. Морето беше замръзнало така здраво, както и преди. Небето бе безизразно и неприветливо, също като вчера. Двата кита все още се мятаха в ледения капан. Ледът, затрупал прохода, не беше помръднал. Нито една пукнатина не сочеше път към свободното море. Не се усещаше никакво предзнаменование за промяна. По пътя Хол се бе умълчал, а Били Оуън беше както обикновено вечно усмихнат. Докато двамата мъже се опитваха да нагласят някаква мистериозна част от видеокамерата, тя стоеше на ръба на дупката. Спорът с Хол я бе отчаял.

— Същото е — промълви беззвучно.

Слънцето светеше едва-едва. Били се мъчеше да оправи камерата и ругаеше на два езика, което му струваше повече усилия, отколкото работата.

— Не е същото. Става по-зле — подхвърли Хол.

Джен се сепна. Вгледа се внимателно в лицето му да провери дали не се шегува. Дъхът му излизаше на вълни и застиваше в кристали.

— Не е по-лошо! Същото, е! — възрази.

Присвил очи, Хол изучаваше небето.

— Влошава се. Температурата пада. Образува се повече лед. Ще се получи хребет оттук до свободната вода, който ще бъде като стена между китовете и откритото море. Те са слаби и няма да могат да отърват кожата.

Думите му натежаха на сърцето й като камък. Тя извърна поглед. Не харесваше безжалостното му лице. Понякога можеше да бъде жесток като природата, която ги заобикаляше. Двата кита изчезнаха под люшкащата се водна повърхност. След няколко минути щяха да се покажат, за да поемат въздух.

— Хей! — опита се да отвлече вниманието й Били и я побутна с лакът. — Извадете апарата и ме снимайте. Направете ме известен. Чух, че той е станал известен благодарение на вас! — Били кимна към Хол, който проверяваше фокуса на обектива.

Дори и да бе чул забележката на момчето, Хол не го показа.

— Били, искам хидрофонът да работи! Трябва да ги чуем тези юнаци долу.

— И това ли е всичко, което смяташ да направиш? — попита Джен, гледайки го как стои с ръце в джобовете. — Само да ги снимаш и да ги слушаш? — Знаеше, че не е права, но бе толкова развълнувана, че не можеше да се сдържа.

По-малкият от китовете излезе да диша и изстреля във въздуха триъгълник от водни пръски. Хол не си даде труд да я погледне.

— Какво смяташ, че трябва да направя, госпожице Мартинсън?

— Трябва да предприемеш нещо! — изгледа го свирепо тя, докато той фокусираше камерата върху муцуната на Малкия глупчо. — Те умират, а ти се готвиш да ги изследваш в името на науката!

— Слушай какво! Направих всичко, което е по силите ми, за да им помогна. Как не искаш да разбереш! Мръдни се! Големият глупчо ще изплува точно зад теб.

Неохотно излезе от полезрението на камерата. Зад гърба й се чу плясък и гигантска въздишка — признаци, че се бе появил големият. Джен посочи тъмна пукнатина в края на затрупания с лед проход. От нея се издигаше мразовита пара.

— Защо не направите онази пукнатина по-голяма? Така че да могат да излязат?

— Не съм Господ.

— Не е необходимо да си! Постави динамит!

— Китовете имат чувствителен слухов апарат. Ще се повреди от взрива.

— Щом не можеш да докараш морето при тях, накарай ги те да отидат до него! Пробий дупки!

Сигурна бе, че ако действително се напрегне, може да спаси двете попаднали в капан животни.

— Нали опитвахме! Защо не искаш да разбереш? Това не са кашалоти, а сиви китове. Нищо не може да им помогне!

— Защо пък не?

— Не са пригодени да оцелеят в арктически условия. Опитахме с нови дупки за дишане. Те не разбират за какво са. Можем да им отворим път с моторни резачки, но не знаем как ще реагират. Между другото, ако разполагах с повече пари и хора, щях да пробвам и това. Водата замръзва толкова бързо, че няма да успеем да поддържаме прохода отворен.

— Повече пари! Смяташ, че животът им е измерим с пари?

— Не мога да похарча целия бюджет на базата заради два кита, когато хората се нуждаят от екипировка!

— Но как е възможно някой да убие тези животни? Как е възможно да го позволим?

— Джен, никой не иска те да умират. Никой! — въздъхна Хол. — Но е вероятно местните власти да гласуват за тяхната смърт. Само за да ги предпазят от страдания. Това е извънредна ситуация и ще я съгласуват първо с Федералната агенция.

— Опитваш се да се изплъзнеш от отговорност за сметка на ескимосите? — присви очи Джен.

Двата кита поеха шумно въздух и изчезнаха в тъмната вода.

— Не се опитвам да се изплъзна от нищо! Това са фактите, по дяволите!

— Ледоразбивач! — изкрещя внезапно тя. — Можеш ли да повикаш ледоразбивач да строши този лед?

— Не. Аляска има само два, и то много стари. По-близкият до нас винаги е засядал в ледовете, когато сме го викали. Ще се заклещи по-лошо и от китовете.

— Не звучи много добре за ледоразбивач!

— Съобщи на Дългия Джон Бърборкото. Може би най-после някой ще се обади на бреговата охрана, за да се заяждат с тях, а не с мен. Не съм лично отговорен, ако тези китове умрат.

— Отговорен си за техния живот! Има ли как да ги приспим и да ги извлечем до морето?

Той стисна зъби и вдигна очи към небето. Вече беше станало сиво. Почти усещаше падането на температурата. Работата не отиваше на добре.

— Никой не знае как да ги упоим, каква доза да използваме… А ако го направим, как ще ги преместим? Може би ще завържем за тях морски птици, за да ги повдигнат?

Беше ядосан, но не на нея, а на себе си. Дано проклетото време да се стопли и китовете да останат живи!

— Знам много добре, че си правил опити с китовете и как ли са страдали горките животни!

Хол изруга наум. Искаше му се, по някакъв магически начин да я върне обратно в Калифорния. Не желаеше да я вижда повече. Но най-много от всичко не искаше да си спомня вкуса на устните й и как плътта й потъваше под пръстите му.

Виж, аз не съм единствената надежда на земята за тези животни — каза той и си помисли, че другото, на което можеха да разчитат, бе само времето, а то се влошаваше.

— Точно това си! Единствената им надежда на земята! Помисли как да ги спасиш! Можеш!

Изглеждаше така загрижена, че Хол забрави яда си. Отново й обърна гръб. Искаше от него да бъде герой, а той не можеше. Студът се стягаше като обръч на глутница вълци. Ако успееше да накара животните да се преместят до друга дупка, имаше известна надежда. Но те не помръдваха. Страхът ги парализираше. Погледна към хоризонта. Проходът към откритото море беше на около четири километра. Ала това нямаше никакво значение.

Малко след обяд от запад се появи мъж на верижна шейна. Били първи го позна. Беше Уорън Типана ловецът, открил китовете. Хол вдигна ръка за поздрав, но ловецът, който вече слизаше от шейната, дори не се усмихна. Уорън не обичаше да говори английски, така че на Били му се наложи да превежда от ескимоски. Типана носеше голям жълт плик от кметството. Хол се намръщи и го взе.

— Казва, че се опитвали да се свържат цяла сутрин — превеждаше Били. — Телефоните звънели непрекъснато. Кметът получил остро главоболие. Един от капитаните на китоловни кораби попитал дали да събира хора за лесната плячка. Задавала се буря. Четири телевизионни компании искали от кмета записи. Тъй че ако доктор Бейли няма нищо против, да предостави няколко. — Уорън продължаваше да говори, а след него и Били. — Може ли доктор Бейли да изпрати записи до радиостанциите и снимки във вестниците? Кметът моли да се изясни, както на жителите на Ултима, така и на всеки друг, че китовете се чувстват добре. Когато Уорън отишъл в базата, пред кабинета на Хол го чакало още по-голямо гъмжило, отколкото пред кметския. Седем телевизионни станции и две компании искали видеозаписи. Избраният от Аляска сенатор се обадил от Вашингтон, за да пита какво може да направи за своите хора и за своите китове при тези трагични обстоятелства. В добавка движение „Жив свят“ се готви да предприеме голяма акция. Запалените природозащитници ще направят всичко, за да възпрепятстват убийството на китовете.

— По дяволите! — По лицето на Хол се изписа раздразнение. — Става въпрос само за два изнемощели кита, заседнали в ледовете, а те го използват за политически цели!

Джен също се ужаси. Уорън подаде и втори дебел пакет от журналистите, окупирали базата. Отново послания, питания и заплахи. Това още повече усложняваше положението.

Хол погледна нагоре и свъси вежди. Небето сивееше злокобно.

— Става по-студено — каза, като че сам на себе си.

Джен гледаше китовете. Петнистата муцуна на Големия глупчо се издигаше високо над водата. Почти човешките му очи се взираха в хората върху леда. Сякаш чакаше да му помогнат. Малкият глупчо изглеждаше плашлив и стоеше по-надалеч. До нея Хол прехвърляше съобщенията, донесени от Уорън.

— Това е лудост! — мърмореше той. — Лудост! — Ескимосът погледна големия тъмен облак на хоризонта и изломоти нещо на родния си език.

— Ще вали сняг, най-много до няколко дни — преведе Били.

Джен започна да премигва. Помисли, че на този студ само сълзи й липсват. Малкият глупчо изглеждаше така изтощен, че май нямаше да издържи дълго. До нея Хол клатеше глава.

— Лудост! — повтори той. — Светът се е побъркал!

 

 

Когато се прибраха в базата и влезе в стаята си телефонът звънеше. Джен рязко вдигна слушалката.

— Какво си направила? — кресна дядо й. — За твоите китове говори цяла Калифорния! Цирк! Ти си едно невъзможно момиче!

Тя приседна в края на леглото.

— Самият ти си невъзможен! Как си посмял да се опитваш да подкупиш Бейли?

— Този проклетник Бейли! Не разбира ли, глупакът му с глупак, че мога да го купя и продам ако искам!

— Не! Очевидно не! — отговори Джен, напълно убедена, че това бе един от хората, които Дагобърт не можеше нито да купи, нито да продаде.

— Искам да се върнеш у дома, скъпа! — Грубият глас на стареца звучеше раздразнено. — Бейли не те иска при него. Показа го ясно. Връщай се вкъщи!

Тя сложи ръка на челото си. Скулите я боляха, а кожата й беше безчувствена.

— Оставам тук! Сега работя за „Редууд Сити Сентинел“.

— „Сентинел“? Със сигурност вече не работиш само преди два месеца ме нарекоха „старият алчен барон-разбойник“.

Слепоочията на Джен запулсираха.

— Прилича ти да те наричат барон-разбойник. Съвземи се, Дагобърт! Много хора не са доволни от екологичната ти политика или по-скоро от липсата на такава.

— Ха! Когато бях млад никой не се интересуваше от това! Сега трябва да се кланям наляво и надясно и да се съобразявам с всекиго!

Припомни си мнението на Хол за нейното семейство и главата я заболя още повече.

— Явно не се кланяш достатъчно! Все още имаш лоша репутация!

— Мога да стана по-необходим от въздуха за тези типове, еколозите, ако искам! — погаври се старецът. — Ще стана техен любимец само за една седмица, ако реша! Мога за един ден да направя толкова добро, колкото „Сентинел“ не може и за година с неговия глупав стил. Преставаш да работиш за тях! На минутата!

— Не мога. Подписах договор.

— Ако искаш да завършиш тази тъпа история, преди да се върнеш в къщи, то го направи за Фърд. Той пак ще те назначи.

— Още веднъж не!

— Тогава публикувай материала, като използваш името на семейството. Нали смяташ, че репутацията ми трябва да се подобрява? Имах приятелски разговор със сина на президента. Иска да се срещне с теб.

— Не желая да виждам сина на президента! — натърти тя. — Искам да живея свой собствен живот!

— Ще те направя мой представител, независимо дали искаш или не! — заплаши я Дагобърт. — Междувременно Фърд може да изпрати там истински репортер, за да те срине! Тогава дори пета ръка вестник като „Сентинел“ няма да те вземе на работа! Не ме предизвиквай! В началото беше забавно, но ми омръзна!

Той затвори. Джен постави слушалката върху вилката и се вторачи в нея. Искаше да се просне върху леглото и да ридае от отчаяние. Дагобърт пак спечели, но поне й каза едно полезно нещо. Да стои настрана от Хол. Нямаше да му хареса това, което смяташе да предприеме. Но щеше да го направя във всички случаи. Трябваше. Разтърси глава и набра редакцията на „Сентинел“. Обади се на Стоунбриджър и му съобщи фактите, дори и неприятните.

— Ще го разграбят като топъл хляб, госпожице Мартинсън. Бог да ви благослови! Кариерата ви е осигурена. Искате ли да работите за мен на постоянен договор, когато се вървете в Калифорния?

Джен отказа учтиво, като изтъкна, че в такъв случай „Сентинел“ ще си развали отношенията с дядо й, а и тя съвсем не смята да се връща в Калифорния.

— Използвате ни само да натриете носа на стария мошеник, тъй ли? — попита Стоунбриджър.

— Може би — отговори Джен, без да знае защо.

Позната бучка заседна в гърлото й. Вятърът се усилваше и прозорецът трепереше. За стотен път помисли за изпадналите в беда китове и за пълзящия лед, заплашващ да ги погребе.

— Ало? — продължи Стоунбриджър. — Хич да не ви пука! Всеки използва всекиго. Това е животът!

Джен обеща да му съобщава всички факти и затвори. Стана и отиде до прозореца. На север, където небето беше тъмно, двата кита продължаваха борбата между живота и смъртта. Тя безпомощно поклати глава. Ако светът научеше за това, щеше ли да помогне?

Тъй като Хол не дойде да я вземе, отиде в трапезарията сама. Веднага разбра, че изобщо не бе трябвало да идва. Всички, включително и двете жени, които виждаше за пръв път, я гледаха със смесица от учудване и едва прикрита неприязън. Неволно се усмихна на Арнълд, но лицето му остана каменно. Седна на отделна маса и никой не се доближи до нея. Посланието на студените погледи беше ясно. Не се бе съобразила с правилата на живота в базата и с това бе причинила хаос. Сега те я отхвърляха. Психологическият студ, толкова силен, колкото и студът навън, смразяваше обстановката в столовата.

Неспособна да издържа повече, Джен се отправи към вратата, като остави вечерята си недокосната.

Към десет часа някой почука на вратата й. Зачуди се дали не са парламентьори, пратени да я помолят да се маха. Отвори и на вратата стоеше Хол със сандвич и пържени картофи.

— Научих, че не си яла тази вечер. Бях в Ултима и говорих с кмета. Зная, разбрала си, че не си подходяща за тук. Обърна всичко с краката нагоре.

— Показаха ми го. Да… Съжалявам!

— Обяснявах ти като на дете да разбереш къде си попаднала — поклати глава той. — Не смятам да го правя повече. На! Яж!

Тя му благодари и седна на крайчеца на леглото. Беше прекалено разстроена, за да яде.

— Мисля само за китовете!

Очакваше да си тръгне, но Хол седна непоканен на единствения стол в стаята.

— Тревогите няма да ти помогнат! Ще ядеш ли? Казах ти, че няма повече да се занимавам с теб!

— Никой не те е молил!

— Грешиш! Кинън ме помоли.

— Не съм дошла, за да ти причинявам неприятности. Какво каза кметът?

— Защо искаш да знаеш? За да го разнесеш из цяла Калифорния? — усмихна се горчиво с половин уста. — Благодарение на теб градът има страхотни проблеми. Сума ти народ чака китовете да бъдат спасени. Не знам как може да стане това.

— Какво е времето? — попита, заслушана как вятърът блъска в рамката на прозореца.

— Студено. Двадесет под нулата.

Джен усещаше, че я гледа, но не обърна очи към него. Понякога й се струваше, че открива нежност в погледа му.

— Ще оцелеят ли през нощта? За китовете питам.

— Вероятно…

— Какво значи вероятно? — погледна го обвинително. — Ти си един коравосърдечен човек и го знаеш много добре!

— Аз съм реалист и това е всичко. Ще ядеш ли?

— Не съм гладна. Непрекъснато мисля за тях!

— Стой гладна тогава. Може и да ти помогне…

Тя се размърда притеснено на леглото. Изглежда той стоеше само за да й създава неудобство.

— Защо не си тръгваш? Мисля, че днес ми се нагледа достатъчно!

— Нагледах се — отвърна отегчено Хол, но остана. — Дойдох, защото се тревожех за теб. Ала това не е достатъчно, за да продължим да работим заедно. Явно не можем да открием най-доброто един у друг. — Тя се учуди на факта, че все пак бе открил нещо добро нея. — Натоварих Били да се грижи за теб. За разлика от Кинън, оставаш в базата. Но отсега нататък ще получаваш същата информация, която и хората отвън. Исках да има репортер тук, с когото да работя. Сега съм разочарован. Май ще е най-добре да си отидеш вкъщи. Особено като се има предвид отношението на хората към теб.

— Стига нравоучения! Просто се махай! Във всеки случай е по-добре да разговарям с Били. Поне се държи човешки.

Тръсна глава и нарочно гледаше встрани, за да го накара да си тръгне. Присъствието му я изпълваше със странна болка и с усещане за празнота. Отиде до прозореца и отметна пердетата. Северното сияние блещукаше в мрака така красиво, както в нощта, когато го видя за първи път.

— Моля те! Върви си! Моля те!

Припомни си думите на дядо си, че трябва да стои далеч от него. Гледаше сиянието, а гърлото й се свиваше. Уважаваше Хол. Вярваше в силата му и преди всичко в неговата честност. Беше се посветил изцяло на работата си, но тя искаше от него само едно. Да бъде човек. Въздъхна облекчено, когато той си тръгна, но я обзе чувство на самота.

 

 

Хол влезе в столовата. Дори не знаеше защо отиде при нея. Защо се опита да разговаря. Искаше да й каже, че макар и малък, съществува някакъв шанс китовете да оцелеят. Но не го направи. Нямаше право да й дава напразни надежди. Искаше да й каже, че съжалява за случката в трапезарията. Просто всички бяха изморени, разочаровани и притеснени. Ала не каза и дума. Осъзна, че никога няма да се научи да разговаря с нея. Фамилията Мартинсън притежаваше всичко, което го отвращаваше. Много пари, огромна власт и толкова малко загриженост за крехката съдба на природата.

Джен попадна в неприятна ситуация и без особени усилия я направи още по-лоша. Беше се появила на сцената по една прищявка и остана от чист инат. Кинън не искаше да я види, но не искаше и да я нарани. Положението беше умопомрачително. Да се побъркаш. По-лошо. Тя методично превърна Хол от уравновесен и сдържан човек в пълен идиот. Докара го до състояние да се ядосва на всички, включително и на себе си. Всъщност и то не беше най-лошото. Трагедията идваше от това, че я желаеше така неудържимо. Противно на цялата си логика и същност, искаше да бъде герой. Да премества планини, да проправя път през замръзнали морета и да извършва подвизи. Ядосваше се, че бе само човек. Обикновен човек.