Бетани Кембъл
Любовен капан (6)

Шеста глава

— Вещица… — повтори Хол и пак я целуна. С едната ръка я беше прегърнал през врата, другата здраво обвиваше кръста й.

Устните му бяха сигурни, горещи и алчни. В целувката му имаше и гняв, сякаш някаква сила, въпреки волята му, го принуждаваше да я желае. Джен беше обвила ръце около врата му. Той й се стори топъл и сияен като пламъка на истинския живот. Изпълни я странен трепет, който обхвана гърдите й и коленете й се подкосиха. Смаяна, тя осъзна, че никога до този миг не бе изпитвала подобно желание. Хол леко се отдръпна, улови висящата на гърба й плитка и прокара палец по синята панделка, завързана на края й.

— Все се чудя какво ще стане, ако взема и я развържа? — прошепна. — Чудя се как ще изглежда, ако я разплета? Какво ще е да прекарам ръце през нея? Да я видя разпиляна по голите ти рамене…

Джен едва си пое дъх и го погледна в очите. Бяха по-сини от полярното небе и толкова решителни, че тя онемя.

— Ти не може да си блондинката на Брубекър! — Той пусна плитката и притисна гърба й. — Никога не си го обичала, нали?

— Не… — Гласът й се бе стегнал. — Казах ти го вече.

Не беше сигурна какво ще се случи по-нататък или какво й се искаше да се случи. Ценеше свободата си и досега бе внимавала да не отдаде някому сърцето си. Но в този момент и сърцето, и тялото й изгаряха от безразсъден копнеж.

— Аз не мога да те притежавам. И ти го знаеш.

— Зная го — кимна тя и бузите й пламваха. — И ти няма да ме притежаваш.

— И това зная.

Почувства как сърцето й лудо заудря в гърлото.

— Разбираш, че това е само биология, нали? То не означава нищо. Не означава, че сме влюбени. Може да ни навлече само неприятности. — Думите му я нараниха. Може би изпитваше неволна тръпка на желание към нея, но не я обичаше. — Сега имаш две причини да си отидеш — продължи Хол. — Да изчезнеш от живота на Кинън. И от моя. Каквото и да се случи между нас, няма да свърши добре. — Въздъхна и повдигна ръце да свали нейните от врата си. Но тялото му остана плътно прилепено до нейното. Хвана плитката й и усети златната й тежест в ръката си. — Искам да разплета това — отправи й една от редките си усмивки. — Никога не ми го разрешавай.

Махна панделката. Подаде й я и пусна косите от ръката си. Джен го гледаше с отчаяна дързост.

— Защо не? Аз не съм дете!

Той отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Дете си… Богато дете, което има много да се учи. Ти си Мартинсън. Родена си да усложняваш нещата. Аз харесвам простия живот.

Тя се изпъна. Много добре! Ще му покаже, че е Матисън!

— Тогава защо не си опростиш живота още сега и… не напуснеш стаята?

— Добре — подхвърли иронично, — тръгвам да оправя кашата, която ти забърка!

— Желая ти успех!

Язвителният му поглед спря върху устните й, преди да излезе.

— Ти си безразсъдна, Джен. А безразсъдните жени са опасни…

Когато затвори вратата, тя се хвърли върху леглото и прегърна коравата възглавница. Зарови пламвалото си лице в нея. Съзнаваше, че Хол изпитва към нея само измамно плътско желание, силно, но нищо незначещо. В него нямаше нито любов, нито уважение. И никога нямаше да има, защото тя бе Мартинсън. Той бе събудил у нея нещо, до което нито един мъж не беше се докосвал. Но Джен знаеше, че бе по-опасен от непознатата неприветлива земя на Севера. И много се заблуждаваше, каза си разгорещено. Тя не беше безразсъдна. Просто я бяха завъртели куп събития, всяко от които по-непредсказуемо от другите. В началото бе убедена, че постъпва правилно. Съгласи се да разговаря с Кинън само, за да могат да се обединят срещу двамата стари мърморковци. Но оттук насетне нещата започнаха да се объркват.

Стресна я иззвъняването на телефона. Кой ли звъни пък сега? Да не е пак дядо й? Или Хол? За да й каже да си събира багажа и да си тръгва без повече обяснения… Може би е Кинън? Да я убеждава да се върне вкъщи. Вдигна слушалката и чу непознат глас. Мъжът се представи като Уолтър Ф. Стоунбриджър, редактор на „Сентинел“ от Редууд Сити, Калифорния. Чул я в шоуто на Дългия Джон.

— Казахте, че имате снимки. Пратихте ли ги вече на някого?

— Не… — отвърна нервно Джен.

— Изпратете ги на мен — предложи Стоунбриджър. — Незабавно. Ще имам грижата материалът да излезе под вашето име. Също и за редовно възнаграждение, докато работите по него. Вие сте свободно практикуваща, нали? Това предложение допада ли ви?

— Да. — Гласът й трепереше от вълнение. — И по двата пункта.

„Сентинел“ беше малък вестник в Редууд Сити, който Фърд Брубекър не си даваше труд да завладее. Смяташе го за безотговорен и за толкова лош, че би могъл да служи за пример как не трябва да се прави вестник. Тя донякъде го харесваше, ако не се смяташе това, че поне два пъти в годината се нахвърляше със зъби и нокти върху дядо й. Там не одобряваха корпорацията Мартинсън, най-вече антиекологичната й политика и самия Дагобърт.

— Странно — забеляза Стоунбриджър. — По радиото заявихте, че сте внучка на Дагобърт Мартинсън. Аз съм имал разногласия с него. Сигурна ли сте, че искате да работите за мен?

— Аз самата съм имала разногласия с Дагобърт. Искам да работя и точка!

— Чух, че сте била сгодена за един от наследниците на Брубекър, но той се оженил за друга. Това ли е причината за желанието ви да работите за нас?

Джен се смая. Този май се вълнуваше повече от клюките за нея и Кинън, отколкото от китовете!

— Никога не съм била сгодена за Кинън Брубекър. Желая му щастие. Слушайте, господине, ако искате да научите за китовете, питайте! Това е единственото, което смятам да ви разкажа!

За нейно учудване той се разсмя.

— Имаш доста секси глас, скъпа, но като говориш така, все едно чувам стария Дагобърт. Между другото, секси ли си?

— Не — отвърна му. — Сега се уча.

— Добре, Мартинсън! Разкажи ми за своите китове…

О, небеса, помисли тя замаяно. Намерих си работа! И подробно започна да му обяснява отново за пленените китове.

 

 

В шест сутринта я събуди силно чукане на вратата. Зарови глава под възглавницата, но чукането продължи. Веднага се досети само кой би могъл да тропа така яростно и настойчиво — Хол Бейли. Да не би да е намислил нов начин да я тормози и не може да изчака по-приличен час, за да го изпробва? Взе пеньоара и се отправи към вратата.

— Обличай се! Хайде! — нареди й Хол безцеремонно.

— Изчезвай! — прозя се Джен. — Още е тъмно.

— И до десет сутринта е тъмно. Обличай се. Ще закусим в моя апартамент.

— Кои „ще закусим“? Не искам да ям в твоя апартамент!

— Обличай се да не те обличам аз — повтори й троснато. — Имам проблем, създаден от теб, естествено. Трябва да си поприказваме на четири очи. — Тя се прозя и се протегна. Лицето му бе безстрастно, но дълбоко в очите му Джен забеляза обезпокояващ блясък. Той сложи ръце на раменете й и я завъртя към стенния гардероб. — Давай, обличай се! Ще се опитам да ти набия малко ум и разум в главата и да те накарам да се върнеш вкъщи. Където ти е мястото.

Тя си спомни за новата работа в „Сентинел“. О-о, аз имам изненада за теб! И за Дагобърт също, мислеше със задоволство. Отправи се към банята, облече си най-топлото, което имаше, и се върна при Хол. Той мълчеше и Джен също не проговори. Напуснаха безмълвно стаята и Хол я поведе към друго крило в базата. Спряха пред една врата в коридор, безличен като всички останали. Значи тук живееше, помисли тя със странен смут. Чудеше се какъв ли ще е този „проблем“, за който спомена. Обзе я лошо предчувствие.

Апартаментът му, макар и малък, не беше студен и безжизнен, както си го представяше. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия, подът застлан с персийски килим. Малката дъбова масичка със стъкло отгоре беше отрупана с книги и списания. Във въздуха се разнасяше аромат на кафе и пържена шунка. До масичката стоеше телевизор с видео, имаше и компактдискове уредба. Тихо свиреше музика — нежна предкласика. Той посочи към къта, където беше малката трапезария.

— Накарах Арнълд да стане рано и да прати закуската тук. Сядай! — Беше по-скоро заповед, отколкото покана.

Джен погледна недоверчиво блестящите чинии, сервиза за кафе от фин порцелан и сребърните прибори. Хол издърпа стол за нея с любезен жест, който я удиви. Тя седна. Седна и той. Загледаха се така, сякаш между тях цъкаше бомба със закъснител.

— Кафе? — Наля й, преди да успее да отговори.

— Благодаря…

Без да пита, Хол започна да пълни своята и нейната чиния.

— Слушай — подзе най-накрая с хрипкав глас. — Нощес имаше над двадесет обаждания от Калифорния. Вдигнаха ни във въздуха с тези китове. Телефонът в главното управление и досега звъни. Просто искам да знам… Какво направи, за да ни навлечеш този ад?

Джен се размърда неспокойно.

— Обадих се в някои вестници. И на една радиостанция в Сан Франсиско. Радиошоуто на Дългия Джон Силвърбърг…

Той я изгледа продължително и поклати глава.

— Силвърбърг? Юнакът, който винаги запълва вестниците?

— Поне ме изслуша — защити се тя. — Никой друг не пожела да го направи.

— Силвърбърг е най-опасния лунатик в радиото! Готов е на всичко, за да направи впечатление. Нищо чудно, че така е раздухал случката.

— Само казах истината! — възрази Джен разпалено. — Обясних, че китовете са затворени сред ледовете и че ако няма начин да ги спасят, е ставало дума за… ами… Да ги убият.

— Казала си му, че аз се каня да ги убивам! В половината от обажданията ме заплашваха лично. Някакво хлапе ми крещя истерично да не го правя. Майка му пък заяви, че трябва да бъда нанизан на харпун. — Тя мачкаше салфетката си и нарочно избягваше погледа му. — Искам опровержение — продължи Хол. — От името на цялата база. Незабавно!

Опровержение? Джен не можеше да прави никакво опровержение. Нищо не беше излъгала. Просто съобщи на Дългия Джон фактите. Независимо от това, че гневът на Хол я смути и обърка, не смяташе да му се подчини. Изпъна се и го погледна в очите.

— Не! — отряза.

— Какво?

Тя се помъчи да се овладее.

— Китовете наистина са в капан. Ти каза, че ще се наложи да бъдат убити. Отказвам да опровергавам истината!

Той стисна зъби.

— Обаждането в някакво идиотско радиошоу е безотговорност!

Сърцето й удряше като чук по наковалня, но не отстъпи.

— Работата ми е да разгласявам събитията. Това и правя.

— Не ти е работа да…

— Не ми е работа да си върша работата, така ли? — кипна Джен. — Е, добре! Но аз пуснах репортажа си. Какво от туй, че само в шоуто на Дългия Джон Силвърбърг? Нали стана достояние на обществеността? Хората се развълнуваха за китовете.

— Чудесно! — процеди Хол. — Доказа себе си. Сега кажи на Дългия Джон Еди-кой-си, че аз не съм някой побъркан убиец! След това се връщай при дядо си! Където ти е мястото!

Негодуващият му поглед я изгаряше, но тя не се предаде.

— Работата ми е свързана с тази история. Снощи се обадиха от „Сентинел“ в Редууд Сити. Наеха ме.

По лицето му премина учудване.

— „Сентинел“ от Редууд Сити ли? — учуди се той. — Малкото либерално вестниче, което мрази хора като дядо ти? Какво си намислила пък сега?

— Все за някого трябва да работя. Вече приключих със семейството на Кинън. Не искам никакви облаги от никого, от Дагобърт също. Ще си прокарвам сама път.

Хол въздъхна дълбоко. Тази жена преобърна всичко с главата надолу. Трябваше да изкара тежката артилерия срещу нея и да я прогони.

— Вече се вдигна достатъчна шумотевица. Стига толкова! Край! Връщай се при дядо си! Той обещава да те глези, както и досега, по начина, по който си свикнала.

Този път Джен се предаде. Хол я гонеше. Не я искаше в базата. Всички останали също. Единственият човек, които я искаше, беше Дагобърт. Внезапно я загриза подозрение.

— Какво имаш предвид с това, че дядо ми „обещава“?

— Обади се по телефона. Предложи ми десет хиляди долара, ако те кача на първия самолет до Калифорния. Мечтая да те видя в него. Ще те откарам лично на летището.

Кръвта й нахлу в лицето. Беше бясна. По-лошо. Бе дълбоко разочарована от Хол, който се съюзяваше с Дагобърт.

— Ах, ти, лицемер такъв!

Той въздъхна. Искаше единствено да се отърве от тази жена и хилядите съблазни, които му предлагаше. Сама не знаеше колко много предлага. Толкова, че сърцето го болеше…

— Казах му какво да направи с въшливите си пари. Не се нуждая от тях. Но ще се опитам да се разбера с теб. Ти си свързана с него. Там ще живееш добре. Върни се.

— Ти просто искаш да ме отстраниш от тази история! — възмути се тя. — Всъщност се стараеш да му помогнеш…

— Нищо не се старая! Затворих му телефона. Но преди това той ми каза да ти предам, че ако се прибереш у дома, ще ти намери нова работа и никога повече няма да споменава Кинън или Аляска. Животът ти ще бъде гладък като коприна и ще ти даде всичко, което пожелаеш. Всичко! Помисли за това!

Джен го гледаше, онемяла от учудване. Присвитите му очи сякаш минаваха през нея. Наблюдаваше я като ловец плячка. Дали наистина допускаше, че тя цени повече удобствата и лукса, отколкото свободата и достойнството си?

— Лицемер такъв! — повтори с презрение. Очите му се присвиха още повече. Изглеждаше невъзмутим и самоуверен. Прониза я дълбока болка. — Правиш си труда да предаваш посланията на богатите мъже — изстреля към него. — Това може ли да те кара да се чувстваш значителен? — Разбра, че с тази подигравка бе прехвърлила границата. Нещо проблесна в твърдия му поглед, но лицето му остана неподвижно. За разлика от него, Джен бе вирнала упорито брадичка, устата й бе войнствено стисната, бузите й пламтяха. — Стой си там като статуя, щом искаш, противен снежен човек такъв! — изсъска през зъби. — Ама е вярно! Ненагледният мекушав Кинън се побоя да ми каже сам, че се е оженил за друга. Тъй че, кой се втурна да ми го съобщава? Добрият стар Хол Бейли! — Тя тръсна презрително глава. — Дядо ми иска да ми втълпи, че ако се държа добре, животът ми бъде „гладък като коприна“. — Направи нетърпелив жест с ръка. — И кой припка да донесе новината? Добрият стар Хол Бейли, приятелят на богатите мъже!

В стаята стана толкова тихо, че й се стори как чува биенето на сърцето си. Накрая той се обади със зловещо спокоен глас.

— Не те съветвам да ми говориш така…

— Ще говоря както си искам! Според теб дядо ми е достоен за презрение. Но ти му ставаш адвокат! Сигурна съм, че това ще му хареса. Защо не коленичиш вместо него? Сигурна съм, че това ще му хареса още повече! — Хол бавно и продължително въздъхна. Гледаше я, без да мърда. — Държиш се така, сякаш теб не може да те купи, ала мен може… Но това едва ли има значение, защото така или иначе вършиш каквото той иска!

Изправи се тъй рязко, че й се зави свят. Искаше да се махне от тази стая. Хол също бързо рипна. Джен се отправи към вратата, но той й препречи пътя и я хвана за ръцете. Тя отскочи назад при докосването му. Не искаше да се намира в такава близост до него. Ударите на сърцето й барабаняха в ушите. Хол имаше буреносен вид. Беше я приклещил в ъгъла и сега вече не можеше да се измъкне.

— Всичко, което искам, е да възстановя някакъв ред тук. Не харесвам дядо ти. Но едно нещо е ясно — той те обича. Може да е стар мошеник и интригант, но чувството му е дълбоко. Когато човек обича нещо толкова силно… — изведнъж млъкна и пръстите му се впиха в раменете й.

Джен се стегна. Думата „обича“, произнесена от неговите уста, я подразни. Точно както и напрегнатия му израз. Отправи му изпитателен поглед.

— Когато човек обича нещо толкова силно, тогава какво?

В един безумен миг й се стори, че ще я привлече по-близко и пак ще я целуне. Вместо това рязко я пусна.

— Върви при него. Нима наистина си загрижена за тези китове?

Цялата трепереше от бушуващите в нея чувства.

— Загрижена съм, защото те са дружелюбни живи същества и са в беда. Не съм аз тази, дето иска да ги убива…

Лицето му помрача.

— Никого не искам да убивам. Бих се радвал, ако мога да ги освободя. Мястото им просто не е тук, както и твоето…

За да наблегне на последните си думи, отново я беше хванал за раменете. Тя отблъсна ръцете му, забелязала появилия се в очите му блясък.

— Ще стоя, докато историята приключи по един или друг начин — каза Джен колкото можа по-спокойно. — Ти няма да ме спреш. — Хол не отвърна нищо. Тя усещаше неприязънта му, но се преструваше, че не я вълнува. — И така… По кое време смяташ да отидеш при китовете? — попита предизвикателно. — А между другото, можеш ли да изпратиш някого в Ултима да отнесе една фотолента и да я прати по самолета в Анкоридж? — Настъпи продължителна и напрегната тишина. — Е, предполагам, че мога просто да я пусна в пощенската кутия в трапезарията — размишляваше Джен на глас. — И не смятам нищо да опровергавам. Предлагам ти да си приготвиш някакво изявление за всеки, който се обади по повод намерението ти да пратиш китовете на оня свят.

Той прокле наум съдбата, събрала него, китовете и тази жена заедно.

— Нямам намерение да ги пращам на оня свят!

— Амиии? — ококори се невинно тя. — Каниш се да ги спасиш ли?

Изразът му стана по-суров.

— Невъзможно е да ги накараме да се преместят. Само времето е в състояние да ги освободи. Знаеш го не по-зле от мен.

— Амиии? — възкликна пак Джен със същата интонация. — Значи ще стоиш наблизо и ще гледаш как умират? Не звучи добре. На твое място бих поработила върху изявлението. Ще ти потрябва!

— По дяволите! Не ме изкарвай подлец!

— Нямам такова намерение. Само ще съобщавам фактите. Тъй че ще ми е нужно твоето сътрудничество. Искам да отида на леда.

— Не! Вчера те взех само за да те държа под око.

— Каза обаче, че бих могла да си намеря някой малък сюжет. Е, намерих си. Не ми се ще да съобщавам, че осуетяваш разпространяването на новините.

Хол се наведе през масата и насочи пръст към лицето й.

— Така да бъде, ще те заведа на леда! Можеш да стоиш там, докато се примолиш да се върнеш. Но ако ти измръзнат ушите, да не обвиняваш мен!

— Чудесно! — изпъна се тя. — След десет минути ще се срещнем пред кабинета ти.

Устоях на дядо си, ще устоя и на теб, помисли си Джен. Ти си силен, ама и аз не падам по-долу. И ще ти покажа, че не съм такава, за каквато ме смяташ! Мина покрай него с вирната глава. Излезе и бързо тръгна към стаята си. Във ветровития коридор почувства как решителността й се изпарява. Беше забравила за момент най-важното — китовете… Китовете, помисли си. Колко странно съдбата и се преплете с тяхната.

Внезапно, без всякаква причина, я обзе страх. Беше като студен призрачен полъх. Имаше мрачното предчувствие, че всичко виси на косъм. Нещо щеше да се случи, нещо голямо. И щеше да разтърси из основи подредения й свят… Усещаше как неизвестна сила се надига като ураганен вятър. Да, предстоеше да стане нещо. Скоро…