Бетани Кембъл
Любовен капан (5)

Пета глава

Внезапно по-големият кит се появи отново. Шарената му глава разцепи водата и изхвърли фонтан от пръски. Сякаш се взираше право в очите на Хол, който включи камерата, за да запечата гледката в летописите на науката. Не можеше да си позволи сантименталности. Той, Били, Кинън и Уорън бяха премръзнали от студ тук преди време да пробиват нови дупки за дишане, до които китовете така и не се приближиха. Прегракна на телефона, докато се мъчеше да убеди бреговата охрана да им изпрати ледоразбивач. Не получиха никаква помощ. Нямаше и изгледи да получат. Нищо не можеше да направи повече, освен да чакат времето да се затопли и ледовете да се придвижат.

Долу при дупката Джен удряше с все сила по леда, без да иска да знае за науката. Издържа така до пладне. Докато коленете и пръстите й се вкочаниха. Накрая Били я накара да стане. Тя не се възпротиви. Беше отчаяна и изтощена. Всички остриета на ножчето бяха изкривени, изтънени и счупени.

Върнаха се при джипа, чийто двигател още пухтеше и влязоха да се стоплят. Джен по-скоро се влачеше, накуцвайки.

Обядваха сирене с бисквити и кафе с много захар и сметана. Хол й предложи да остане в топлата кабина до края на работния ден и да си почине, но тя отказа.

Беше твърде уморена да кърти леда, а и нямаше с какво. Стоеше отвън на студа и гледаше как китовете изплуват над повърхността и после пак се гмуркат. Видя, че Хол ги снима с видеокамерата, а Били е включил хидрофона и си спомни най-сетне, че от нея се очаква репортаж.

Хол се отнесе скептично към идеята й да заинтригува обществеността с бедственото положение на китовете. Дори историята й да се появи във вестниците, смяташе той, ще мине ей така, между другото.

— Не те ли е грижа? — попита Джен.

Той седеше на шофьорското място и държеше чаша с кафе. Беше устремил поглед напред, към отворите в леда.

— Разбира се, че ме е грижа. Не бих се наел на тази работа, ако не ме беше грижа. Но тук природата има сурови закони. Не всичко и не всички оцеляват. Такава е действителността. Никой не може да я промени. Нито ти, нито аз, никой.

— Нима си толкова безчувствен? Наистина ли смяташ, че никой няма да се развълнува за тези китове?

— Никой. С изключение на биолози или еколози, или, да речем, риболовните компании… — Хол продължаваше да се взира в леда навън, сякаш беше загадка, на която нямаше отговор.

Тя си сложи шапката и слезе от джипа. Захвана се да прави снимки и да записва на касетофона призрачните звуци от тежкото дишане на китовете. Опита се да напише нещо, но мастилото в писалката беше замръзнало. Били се засмя и каза, че винаги така става. Даде й молив.

Беше премръзнала, отчаяна и замаяна от непрекъснатото появяване на китовете, които й се струваше, че молят за помощ. Накрая се престраши да погали по-големия от тях и се трогна до сълзи, когато той прие ласката и се върна за още.

— Здравей, големи глупчо! Трябва да се измъкнете оттук. Ти и твоето малко другарче-глупаче…

Били пак се засмя и тържествено кръсти китовете Големия глупчо и Малкия глупчо. На Хол хич не му беше до смях.

Беше съвсем ранен следобед, а слънцето започна да залязва. Потъна в същата посока, откъдето беше изгряло, на юг. Джен забеляза, че вече пада дългата полярна нощ. Някой ден слънцето нямаше да се покаже повече. Проходите към морето, дори най-малките цепнатини в леда, щяха да замръзнат и да затворят китовете като в гробница.

— Нощес дупката ще замръзне ли? — попита, когато Хол почти насила я вкара в джипа.

— Не. Остава им още малко, може би. Влизай.

Тя се качи. Упорито подхранваше надеждата си, че времето ще отвори път към избавлението.

— Карай ти — нареди Хол на Били. — Трябва да се уверя дали с нея всичко е наред. Не искам до Брубекър да стигне, че съм оставил блондинката му да измръзне.

— Казах ти вече! — сопна се Джен. — Не съм блондинката на Брубекър, нито нечия друга. Освен това, всичко ми е наред. Безпокой се за твоите китове, не за мен.

Той се качи до нея и взе термоса. Накара я да изпие останалото кафе. Без да ще, му беше благодарна за всяка пареща глътка, която я съживяваше. Хол хвана едната й ръка и я заразглежда намръщено.

— Правиш си майтап с измръзването. Как са ти краката? — Тя си дръпна ръката и я сложи върху топлата чаша. Той не обърна внимание на грубия жест и взе другата й ръка. — По дяволите! — потри някакво сивкаво петно на китката.

— Не ги чувствам — измърмори Джен. Изпи последната глътка и потисна побилите я тръпки. Дали беше закъсняло втрисане от студа или бяха предизвикани от докосването му?

— Не ги чувстваш ли? Защо веднага не каза?

— Е, малко ги усещам… Не ме боли, само горят. Не съм глупачка. Ако трябваше, щях да се махна от леда. Всяка зима карам ски, откакто съм проходила. Не е като да съм виждала лед само в мартинито си, ако искаш да знаеш. — Потрепери пак и ядно прехапа устни. Хол Бейли беше последният човек, пред когото имаше желание да покаже някаква слабост. Били измърмори нещо под нос.

— Какво? — хвърли му Хол гневен поглед. Продължаваше да разтрива китката й с изненадваща нежност. Били гледаше право напред в тъмнината.

— Щом е започнало да я тресе, ще трябва да я прегърнете. Хич не изглежда зле, тъй че не би трябвало да имате нещо против… — Млъкна, забелязал смразяващия поглед на Хол. — Защо се сърдите? Казвам истината и вие го знаете…

Джен се изчерви, което рядко й се случваше. Почувства, че я обземат нови тръпки. Толкова студ беше насъбрала върху леда, та не беше сигурна дали някога изобщо ще се стопли. Хол продължаваше здраво да я държи за ръката, но не направи никакво друго движение. Изглеждаше сърдит на целия свят.

— Би ли могъл наистина да оставиш китовете да си умрат така? — попита, нарушавайки тягостното мълчание помежду им. — Ако времето не им отвори път?

Ръката му гореше върху ледената й длан.

— Ако времето се влоши, ще бъде по-хуманно да не ги оставяме да страдах. Виж какво — добави, забелязал помръкналото й лице, — тук природата не прощава… — Той стисна по-здраво ръката й. Искаше тя да разбере, че не е жесток, просто гледа реално на нещата. — Северът забелязва всяка грешка. Щом китовете навреме не са се отправили на юг, ще загинат. Така е устроена природата. Пресява слабите, глупавите, тези, чиито инстинкти не работят правилно.

— А какво ще кажеш за невинните?

— Какво за тях?

— Природата и невинните ли убива също?

— Невинността няма нищо общо.

— Някой е длъжен да им помогне! — настояваше тя.

— Направихме всичко, което можахме. Всичко! Ако бяхме успели да ги накараме да се придвижат до новите дупки, щяхме да ги изведем към морето. Но не успяхме. Опитахме всичко. Остана ни единствено надеждата времето да се оправи.

— А ако не?

— Ще постъпим както е най-добре.

Без да каже дума, Джен откопчи пръстите му от ръката си.

— Не им съчувстваш много, нали?

— Трябвало е да спазват правилата… — Гласът му беше кисел като нейния. — Да стоят там, където им е мястото. Тези води не принадлежат на техния вид.

— Както и аз ли? — прехапа устни тя. Трябвало е да поемат обратно към Калифорния, мислеше си Джен. Не са пригодени за тези места. Не са достатъчно умни, достатъчно издръжливи иди достатъчно добри…

Хол се извърна и се загледа напред.

— Точно така — каза отпаднало. — Като теб.

Пристигнаха в базата. Той нареди на Били да откара джипа в хангара и да го разтовари. Отвори вратата към крилото, където беше нейната стая, и я последва по късия коридор. Пръстите й бяха още сковани и непохватни от студа. Взе ключа от нея и отключи вратата с едно завъртане.

— Наредих да ти върнат телефона. Ще почакам докато се преоблечеш. Вземи си душ. Това е най-добрия начин да се стоплиш. След това ще те заведа да хапнем нещо.

Тя влезе в стаята с благоговейното усещане на човек, който се връща вкъщи. Телефонът стоеше върху нощното шкафче като скъпоценно черно бижу. Връзката с външния свят. Не искаше нищо друго, освен да е сама в тази чудесна стая и да продиктува по телефона материала за очерка.

— Не съм гладна — излъга и понечи да затвори вратата, но Хол я задържа.

— Трябва да ядеш. Знаеш ли колко енергия си изхабила днес?

— Не съм гладна — повтори и блъсна пак вратата, но не можа да го надвие.

Той наклони глава и й отправи подозрителен поглед.

— Да не би да се страхуваш, че досега вече всички са узнали за Кинън? Няма защо да се притесняваш. Аз ще бъда с теб и ще изгладя нещата.

— Ти? Ха! — изгледа го презрително.

— Слушай… — По лицето му премина заплашителна сянка.

— Ти слушай! Бях веднъж вече зрелище днес в столовата! Ако говориш с Кинън и Хелена, предай им моите поздравления!

Още веднъж се опита да затвори вратата, но тя не се помръдна от здравата му хватка. Беше свалил ръкавиците си и се видя как кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Голям инат си!

— Вярно е! — Този непреклонен, студен, непоносим човек й беше дошъл до гуша.

Изгледа я изпитателно. Джен му отвърна по същия начин. Накрая Хол погледна безнадеждно встрани.

— Добре, стой тук. Но поне влез под душа и се затопли!

— Чудесно! Отивай си и ме остави!

Той стисна устни и хлопна вратата. Тя почувства слабост в коленете. От погледа, който й хвърли, беше ясно, че с радост би я оставил сама, да умре от глад. Още по-добре! Беше изтощена от обърканите чувства, които всеки път й навяваше, смъкна шапката и ръкавиците си, разсъблече парката, пуловера, клина и бельото. Стоя дълго под горещия душ, докато кръвта й започна да се движи нормално във вените. Пъхна се в нощницата и тъкмо завързваше колана на синия си пеньоар, когато телефонът иззвъня. За миг го изгледа като нещо свръхестествено. Кой би могъл да бъде, недоумяваше с безпокойство. Кинън? Хол? Вдигна с трепет слушалката.

— Да?

— Къде ходиш, дявол да те вземе? — разнесе се гласът на дядо й. — Цял ден се опитвам да те хвана! Каква е тази невъобразима глупост за Кинън? Че се е оженил? Идвай си вкъщи! Не искам да си близо до такъв идиот!

— Той има право на собствен живот! — твърдо отговори Джен.

— Разби сърцето на Фърд! — не спираше Дагобърт. — Разби сърцето на бедния старец! Направо го съсипа! — Фърд Брубекър, помисли тя язвително, беше толкова чувствителен, колкото и една акула. Дагобърт просто намекваше, че Фърд бе побеснял. — Колкото до мен — продължи дядо й, — аз винаги съм се отнасял към това момче като към син. Ето как ми се отплаща! Като зарязва внучката ми, палето му нагло!

— Той не е момче. На тридесет години е. И не ме е зарязал, защото между нас нямаше нищо.

— Да те зареже заради някаква си… ескимоска мома! — нареждаше Дагобърт с отвращение. — Загубил си е разсъдъка. Студът сигурно му е замразил мозъка!

— Какво от това, че се е оженил за ескимоска? Чух, че била изключително хубава. Решил е, че с женитбата си ще сложи най-после край на всичките ви манипулации!

— Връщай се вкъщи! — заповяда Дагобърт. — Смятам да видя името ти във всяка колона от светската хроника по всички вестници на западното крайбрежие. И Фърд ще ми помогне. Уреждам ти среща с онзи принц, как му беше името, който не е женен още. И един от онези масачузетски младежи ще бъде в града. С него също можеш да излизаш. Той е племенник на президента. А защо пък да се връзваш с племенник на президента? Ще се погрижа да имаш президентски син! Никой не може да се отнася с внучката ми като с…

— Не искам да излизам с принц! — каза Джен разгорещено. — Не искам да излизам с племенника на президента, със сина на президента, нито със самия президент!

— И още нещо, намерих ти друга работа — продължаваше гневно Дагобърт. — Фърд и аз се споразумяхме. Той ти дава да напуснеш. Ще скъсаш изобщо с журналистиката! Това не е женска работа.

— Ти и Фърд не можете да ме принудите — възрази отчаяно Джен. — Ще си намеря работа в друг вестник. Точно сега съм попаднала на един интересен случай — отговори му тя повече отмъстително, отколкото, за да го убеди.

— Случай? — засмя се той. — Там? Какво би могло да се случи там? Кой дори е там? Компания бели мечки?

— За твое сведение тук става нещо много драматично. Два калифорнийски кита са затворени сред ледовете.

— Кой го е грижа — изсумтя Дагобърт, — че две дебели риби се напъхали между леда? О-о, я си идвай, Джен! Липсваш ми.

— Съжалявам — стисна слушалката Джен. — Няма да се върна.

— Кретенът Кинън има нахалството да ми се обади днес следобед! Обясни, че грешката не е твоя, той бил виновен за всичко. Казах му, че ако поне малко е мъж, трябва да те качи на самолета до вкъщи без повече шум.

— Кинън не получава заповеди от тебе. Нито пък аз!

— Разбира се, че ще се върнеш! Слабоумникът се оженил за някаква друга! Какъв е смисълът да стоиш там? Идвай си! Веднага! Ще докарам принц пред прага ти, като на Пепеляшка!

Джен знаеше колко е безполезно да спори.

— Не желая да разговаряме за това. Затварям телефона.

— Млада госпожице, ако ти ми затвориш, ще трябва на колене да идваш и да ме молиш!

— Няма да затварям и нямам намерение да те моля за нищо. Казах ти вече, отговарям сама за себе си! Нищо не искам от теб!

— Глупава си като Кинън! Да си вкъщи утре вечер! Мястото ти е до дядо ти! — И за да докаже, че все още той командва, тресна слушалката с все сила.

Джен седна на края на леглото и прехапа отчаяно устни. Не искаше нищо повече, освен да покаже на Дагобърт, че може да успее и без него. Имаше сюжет за очерк, това добре, но нямаше на кого да го даде. За момент се замисли напрегнато. Дали да не го предостави на Фърд Брубекър и на цялата му верига от вестници? Посегна към телефона и набра редакцията на вестника, където бе работила единадесет безплодни месеца. Представи се и помоли да разговаря с Бил Лазлоу. Като чу името й, стори й се, че той занервничи.

— Съжалявам, че няма да сте вече сред нас. Господин Брубекър ни извести за това. Много съжалявам, госпожице Мартинсън…

— Лазлоу — започна тя уморено, — мисля, че попаднах на една интересна история. Ще приемеш ли фактите и после да ги дадеш на някой да ги обработи?

След известно колебание Лазлоу се съгласи. Джен сви решително уста и му разказа за пленените китове.

— Това ли е всичко? — попита той разочаровано.

— Бих могла да представя много повече подробности. Имам и снимки. Мога да ги изпратя със следващия самолет.

Лазлоу отговори, че материалът не е кой знае какво. Може и да го помести, но не е сигурен.

— Няма нищо — каза тя. — Опитах се да ти направя услуга. А за твое сведение, господин Брубекър не може да ме уволни, защото аз му предадох чрез дядо си, че напускам. Това е друго нещо, нали? Съвсем официално напускам.

Затвори с нараснало отчаяние. После се обади на няколко вестника в Анкоридж и Феърбанкс и се представи като свободно практикуващ репортер от Сан Франсиско, което не беше лъжа. Беше репортер, беше от Сан Франсиско и сега беше възможно най-свободно практикуващ. Но не предизвика особен интерес.

Джен седеше и се чувстваше напълно сломена. Какво е това? Никого ли не може да заинтересува с двата кита? Дали коравосърдечният Хол не бе прав в крайна сметка? Погледна към касетофона, висящ на закачалката. Взе го и пренави лентата. Изненада се, че изобщо работи след толкова часове на кучешкия студ. Но той си работеше идеално. Отново чу призрачните звуци — бавното отчаяно дишане на двата гиганта, гледащи смъртта в лицето. Пред очите й застана Хол, протягащ ръка, и китът, приемащ ласката му.

Скована от ужас, седеше и пренавиваше касетата. Дагобърт каза, че никой не го е грижа за китовете, Хол каза същото. И какво от това, ако хората действително се развълнуват? Каква полза? Сама не знаеше. Просто ще се опита да го направи и тогава ще види. Приглади назад косата си и отметна плитката на гърба. Сети се за радиостанцията, която беше слушала в колежа. Всяка вечер по нея вървеше предаване, което беше нещо като телефонно шоу, понякога забавно, понякога глупаво. Изчака безброй сигнали, докато най-после централата отговори. Свързаха я и тя чу професионален бодър мъжки глас.

— Добър вечер! Вие сте в ефир. Това е радиопредаването „Сан Франсиско говори“, а аз съм Дългият Джон Силвърбърг. Тази вечер темата е „Отвличане с летящи чинии“. Как се казвате и някога, ха-ха, отвличала ли ви е летяща чиния?

Да му се не види макар, помисли Джен. Дългият Джон Силвърбърг бе пуснал една от най-екзотичните си въдици.

— Казвам се Джен Мартинсън — подзе предпазливо — и се обаждам от Базата за полярни изследвания до Ултима, в Аляска.

— Охо-хо-о! — възкликна Дългият Джон Силвърбърг с кръшния си сладникав глас. — Тези космически пришълци наистина са те взели на дълго пътешествие, нали скъпа?

На Дженифър й отне близо цели две минути да го убеди, че това не е ексцентрично хрумване и че наистина става дума за два кита, заклещени сред полярните ледове.

— Хей, хей, сладурче! Май приказваш сериозно? — превключи най-сетне той. — Вярно ли си в Аляска?

— Приказвам адски сериозно — отговори тя. — Видях китовете със собствените си очи. Направих снимки. Повече от три километра ледове ги делят от пътя към открито море. Записах дишането им на магнетофон.

— За сиви китове ли говориш?

— За тях. А ето как звучат! — Джен включи касетофона. В паузите между бавното сумтящо дишане на китовете обясняваше положението с по-големи подробности.

— Звучи патетично, скъпа — каза Дългият Джон Силвърбърг. — Но това е жестоко! Действително ли смятат да убият тези сладки животни? Кой, казваш, е отговорникът там?

— Бейли. Доктор Хол Бейли.

— Сан Франсиско, чуваш ли? Доктор Хол Бейли иска да убие китовете! Нашите китове!

— Не съм казала, че иска да ги убие! — намеси се Джен.

Но възражението й беше напразно. Дългият Джон Силвърбърг беше открил по-пикантна тема от космическите пришълци. Когато накрая затвори, тя имаше неясното усещане, че е направила историята достояние на обществеността, но не съвсем по начина, по който искаше. Почукване на вратата наруши тъжните й мисли. Скочи на крака и отвори.

— Обслужване по стаите — каза иронично Хол, влезе направо и остави таблата, която носеше, на нощното шкафче. — Говорих с Кинън и Хелена. Пращат ти поздрави. Донесъл съм ти най-рядкото нещо в Ултима. Питие! — Той извади сребристо шише от джоба си и донесе от банята две чаши. Наля във всяка по един пръст бренди и й подаде едната. — Наздраве! — каза и го гаврътна на един дъх Джен повдигна салфетката, покриваща подноса. Не искаше да си признае, но умираше от глад. Да види чиния със спагети и кюфтета беше удивително. Да видя прясна салата, зелена и свежа, беше невероятно.

— Не съм гладна — каза и незабавно почна да яде.

— Точно това и гледам — скръсти ръце Хол и я загледа.

— Сутринта храната беше само храна — обади се тя, мажейки масло върху франзелата. — Тази вечер изглежда чудо.

— То си е чудо… — Той седна на единствения стол в стаята. — Всичко, което хората успяват да направят тук, е чудо.

— И как успяват? — попита Джен, като отпи с наслада от кафето. — Как са изкарали тук хората на Били пет хиляди години?

— Това е най-голямото чудо от всички. Но през последните сто години ние почти заличихме онова, което им е отнело пет хилядолетия. Убихме повечето от китовете, скарахме се с екологията, прокарахме глупавите нефтопроводи през страната и завинаги променихме икономиката й.

— Дядо ми е един от онези, които построиха нефтопровода. Предполагам, че го обвиняваш за всичко.

— Само излагам фактите… — В твърдия му поглед не се четеше възхищение.

— Това ли е още една от причините да не ме понасяш?

— Щях чудесно да те понасям, ако си стоеше в калифорния, където ти е мястото.

— Мястото ми вече не е в Калифорния. Поемам по свой път.

— Трябва ли да извикам Кинън, за да те вразуми малко?

— Кинън да си гледа жената! — отвърна тя рязко. — Няма да позволя на дядо ми да ме разиграва! Нито пък на някой друг!

— Кинън казва, че дядо ти е стар плешив досадник. Иска да направлява на всеки живота.

— Така е. И го прави. Но ти нямаш никакво право да говориш за него. Така че, недей!

— Изпий си брендито. Чудя се защо го хабя за теб. Изглеждаш напълно възстановена.

— Аз съм възстановяващ се тип.

— Ти си нахалстващ тип!

— С теб нямам голям избор. Утре ще ходиш ли пак на леда? Да видиш китовете? И аз идвам.

— Идваш друг път! — повдигна вежди Хол.

— Опитай се да ме спреш! — Джен вдигна чашата с брендито и я протегна като за тост. — Ако трябва, ще ида дотам пеша! — Гаврътна питието изкусно като него. — Наздраве!

Телефонът иззвъня. Тя скочи и уви пеньоара по-плътно около себе си. Надяваше се да не е пак дядо й. Беше непознат глас.

— Хол там ли е?

— За теб е — каза и му подаде слушалката.

Бузите й пламтяха от нервна възбуда. Би изхвърчала от стаята, но нямаше къде. Дядо й я изкара от търпение, радиото я разстрои, а сега Хол съвсем я вбеси. Не беше способен да й каже две човешки думи подред. Скръсти ръце и му хвърли негодуващ поглед. Той изглеждаше заплашително сериозен.

— Да? — повтаряше само. — Да? Ще бъда там след минута — каза накрая. Затвори телефона и я загледа ядосано.

— Какво има? — попита го сладко. — Да не би някой тюлен да е хванал заушки?

Хол пристъпи към нея със зловещ израз на лице.

— Беше Кърлингтън, нашият метеоролог. Каза, че току-що е имало единадесет позвънявания. За мен. Протестирали, че не трябва да убивам онези китове.

— О, не! — почти изстена Джен.

— Каза също, че от „Анкоридж Дейли Нюз“ се обаждали за потвърждение на факта за хванатите между ледовете китове. Хванатите.

— О, боже… — промълви тя сломено. Изведнъж стаята й се стори твърде гореща, твърде малка и схлупена.

— Телефонът в главното управление не е спрял да звъни последните десет минути. Ти го скрои нали?

Джен трепна от тона му. Кимна, загледана в пода. Той пристъпи още една крачка. Протегна ръка и хвана плитката й. Почувства топлинка на ръката му върху врата си. Хол повдигна насила главата й и се взря в лицето й.

— Вещица… — пророни през зъби. — Това си ти. Красива, руса, млада вещица!

После направи нещо, което го учуди толкова, колкото и нея. Не беше нито разумно, нито научно. Целуна я.