Бетани Кембъл
Любовен капан (4)

Четвърта глава

Джен седеше нещастна, притисната в кабината между Хол и Били Оуън. Хол й бе казал: „Искам да те държа под око. Няма да те оставя сама в това състояние“. Той не само смята, че съм влюбена в Кинън глезла, помисли си, ами че сърцето ми е разбито и съм на косъм да се побъркам от отчаяние.

— Каква искаш да кажеш с това, че китовете вероятно са обречени? — попита тя, загледана в ъгловатия профил на Хол.

Той повдигна рамене и не отговори, отдаден на собственото си мрачно настроение. Искаше момичето да си отиде, но не смееше и не трябваше да я пуска, преди да се увери, че се бе съвзела. Беше очаквал същинска наследница-стръвница, а се оказа нещо съвсем различно. Не беше сигурен какво точно и това го смущаваше.

Били я погледна над очилата си.

— Това са калифорнийски сиви китове. Мигрират тук през лятото. Би трябвало вече да са се върнали на юг. — Джен кимна. Това го разбираше. Били продължи да обяснява. — Един ловец ги откри. Водата е замръзвала и те са затворени между ледовете. Единственото, което им остава, е дупката за дишане. Но тя все повече се стеснява.

— Искаш да кажеш, че ще умрат там? — Тя беше потресена.

— Вероятно — кимна Бали. — Не могат да оцелеят сред леда. Кашалотите мотат. Те са пригодени за Севера. Удрят отдолу леда и си пробиват нови отвори за дишане. И така, докато се върнат в открито море. Тези не могат.

— Ужасно! — промълви Джен.

— Такъв е Северът. Само силните оцеляват.

Думите му я накараха да потрепери. Загледа се в чуждия пейзаж навън. Беше почти десет часа сутринта, а слънцето тъкмо изгряваше и за голямо нейно удивление — от юг! Били, комуто явно доставяше удоволствие да е източник на информация, я посвети в още подробности. Китовете били забелязани от един ловец, търсещ следи на тюлени. Ловецът на име Уорън Типана беше ескимос от Ултима, чичо на Били. Китовете били млади и не много големи. Единият около девет метра дълъг, а другият — по-малко.

Младежът съкрушено поклати глава пред цялото това нещастие. Младите китове се застояли твърде дълго, докато си играели и си търсели храна. Сега, освен ако ледът не се пропука или придвижи, ще заплатят скъпо за глупостта си. Бяха хванати в капан на километри, от какъвто и да е излаз към открито море. Отворът за дишане все още не бе замръзнал, но те бяха наранили муцуните си от леда, търсейки спасителен изход.

Веднага щом докладвали на Хол за китовете, той отишъл с Били, Кинън и Уорън Типана да видят какво може да се направи. С моторни резачки пробили две нови дупки в посока към морето, но китовете боязливо отказали да се придвижат натам. Явно били наплашени, изглежда разбирали, че са хванати в капан. Незамръзналият отвор за дишане бил малък, около шест на десет метра. Трябвало да си поемат въздух, като мушкат главите си почти вертикално нагоре.

— Месото им няма да е хубаво — добави Били, — макар сивите китове да стават чудесно за ядене.

— За ядене ли?! — извика тя ужасена. Реакцията й бе така рязка, че младежът подскочи. — Не можете да ядете сив кит, това е незаконно! Те са застрашен вид!

— Уорън Типана също е застрашен вид — наруши мълчанието си Хол. — И деветдесет процента от жителите на Ултима.

Джен го изгледа подозрително.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да, кажа — започна Хол, устремил поглед в безкрайната плоска земя около тях, — че ескимосите живеят тук от пет хиляди години. И преживяват от лов. Те са създали една от най-уникалните култури в света. Сега, след толкова векове, тази култура загива. Изчезва един начин на живот.

— Добре, но въпреки това никой няма право да убива сив кит и да го яде. Те за защитени!

Хол й хвърли студен кос поглед.

— Хората от Ултима винаги са били ловци. Селището им е израснало на това място заради китовете. За да оцелеят тук, е трябвало да ловуват. Международната асоциация за защита на китовете им разрешава определен брой китове на година. Тази година им отпусна и кашалоти, и сиви китове.

Черните очи на Били се приковаха в нейните.

— Хората трябва да живеят. Трябва да ядат. Взимаме не повече, отколкото позволява законът.

Тя понечи отново да възрази, но нещо в лицето му я възпря. Той се гордееше с това, че пет хиляди години неговите хора бяха издържали върху тази сурова земя. Джен нямаше право да критикува една култура, само защото бе различна от нейната. Видя, че Хол пак я гледа изпод вежди. Не бъди съдник, казваше погледът му. Още не си започнала да разбираш това място и тези хора. И ти недей да си съдник, отговориха очите й. Още не си започнал да ме разбираш мен.

Но Северът вече й се струваше по-сложен отколкото си го представяше. Помисли си за застрашените китове, за ескимосите, за тяхната култура, подложена на чуждо влияние, за борбата им да се приспособят. Сети се и за петролните компании, като тези на Дагобърт, които водят битка за надмощие над природата и променят всичко, до което се докоснат дори това запокитено на края на света място. Само силните оцеляват, спомни си думите на Били. Пак почувства осезателно присъствието на Хол Бейли до себе си. Той беше годен да оцелее тук, корав и студен, като самата земя.

Сега прекосяваха ледовете към една едва видима тъмнееща се точка на километър и половина разстояние. Това беше незамръзналата дупка за дишане на китовете. Джен успяваше да я зърне само от време на време, защото ледените хребети я скриваха от погледа през по-голямата част от пътя им. Небето имаше болезнено, красив син цвят. Снежен прашец покриваше синкавобелия лед, а в далечината проблясваше морето, украсено като с перли от късове плаващи ледове. Изкачиха се върху ледения хребет и тя тръгна по-бързо, за да не изостава от мъжете. От дупката ги деляха няколко последни метра.

Забрави за възмущението си от преди малко, когато от водата се надигна мощна вълна. Изведнъж във въздуха изникна някаква фигура. Беше огромна висока човешки бой и три пъти по-широка. Около нея се изви дъга от пръски и се разнесе силен всмукващ звук. Джен се закова на място. Неволно посегна към Хол и силно, стисна ръката му. Това, което видя, беше главата на сив кит. Муцуната му беше в белези от нараняванията в леда. Окото му, малко в сравнение с останалата част, беше невероятно тъжно, умно, човешко. Всмукващият звук се оказа тежкото вдишване и издишване на това същество.

— О, небеса! — чу се тя да казва на глас. Вкопчи се още по-здраво в Хол. Преди да има време да се съвземе, се надигна нова вълна и още една, по-малка глава се появи зад първата. Грамадната уста тъжно се усмихваше, което, сети се Джен, бе особеност на сивите китове. Стори й се, че окото е насочено към нея и я наблюдава предпазливо. Животните бяха огромни, но трудното им дишане ги караше да изглеждат безпомощни. Не можеха да живеят без въздух и имаха само този малък къс открита вода да стигнат до него. Тя погледна нататък, зад китовете. Най-близката водна повърхност блестеше на километри далеч. Китовете нямаше да могат да намерят пътя към открито море без въздух в тъмнината под леда. Дори ако използваха новите дупки, пак нямаше да могат. Бе твърде далече за тях да доплуват, без да излизат и дишат.

Хол клатеше глава, като гледаше как двете същества издигат муцуните си в студения въздух. Изглежда беше забравил за Джен, макар още да държеше ръката си върху нейната и нежно говореше на китовете.

— Вие, момчета, сте изпаднали в беда. Голяма беда. И най-лошото е, че го знаете.

Изруга тихо и коленичи до ръбатия край на дупката в леда. По-големият от китовете го загледа, после се надигна и се приближи. Джен се уплаши, че животното ще се нахвърли върху него. Тя отскочи назад, но той не се помръдна. За нейно изумление китът просто доплува до края на леда и като че ли се взря в очите на човека. Не можеше да повярва, когато Хол се протегна и леко го потупа.

— Приятелче — каза той, като го галеше с дълги нежни движения, — отдавна трябваше да си заминеш на юг.

Сърцето й силно заби. Беше й трудно да повярва, че китът позволява на Хол да го пипа. Сякаш човекът и животното се разбираха по някакъв тайнствен, непонятен за нея, начин. Китът пое за последен път шумно въздух и изчезна под повърхността. След няколко секунди по-малкият го последва. Водата в миг утихна. Хол се изправи. Лицето му бе мрачно.

— Приготви камерата — каза на Били. — И хидрофона. — Погледна бегло Джен и впери очи в далечината. — Е, госпожице репортер? Какво мислиш?

Тя беше смаяна и объркана, опитваше се да овладее чувствата си. Не беше действала като репортер, когато китовете се появиха. Беше забравила за фотоапарата, дори за бележника си. От всичко видяно досега, пленените животни представляваха най-удивителната и най-покъртителната гледка. Просто стоеше и съзерцаваше гладката вода.

— Ще могат ли да намерят пак пътя насам? Не ги ли подплашихме?

— Къде другаде да ходят? Виждаш колко е далеч до излаза към открито море — отвърна той.

— Големият ти позволи да го пипнеш…

— Някои от тях дават.

Джен тъжно кимва. Хол наблюдаваше играта на обърканите й чувства, отразена върху лицето й, и я съжали.

— Те са любопитни, интелигентни и имат високо развито осезание. Ако позволят да ги докоснеш веднъж, обикновено се връщат за още.

— А онази голяма пролука там — посочи тя към свободното от леда пространство, водещо към морето, — няма никакъв шанс да се доберат толкова далече, нали?

— Нарича се проход. Ледовете непрекъснато се движат. Може да се открие нов проход.

— Може и да имат късмет, ако не стане по-студено — добави Били, проверявайки тридесет и пет милиметровата, камера.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го загрижено Джен. — Тук е Арктика. Естествено, че ще стане по-студено.

Хол му хвърли предупреждаващ поглед. Това бе част от действителността и истинския живот, за които й говори, но не искаше тя така да преживява случилото се. Нямаше да й помогне. Объркваше го обаче фактът, че Джен изглеждаше много по-разстроена заради китовете, отколкото от новината за женитбата на Кинън. Отговори вместо Били.

— Цялото лято бе необичайно студено, непрекъснато валеше. Сигурно това е причината тези приятелчета да попаднат в капана. Ако ледът се пропука, тогава имат някакъв шанс.

Тя се обърна и погледна назад към безкрайното замръзнало пространство.

— А ако времето не се затопли? Тогава какво?

На Хол му дожаля за нея, но нямаше намерение да я лъже.

— Ако нещата се влошат, ще трябва да се предприеме най-правилното. Точно затова ще идва представител на федералните власти. Да види дали да ги отървем от нещастието им.

— Не! — извика Джен. — Не можете да направите такова нещо!

Той се намръщи.

— Ще сме принудени. Това ще е най-състрадателното.

— Не! — Тя усети, че гласът й звучи като на разстроено дете, което не може да приеме жестоката действителност.

— Ще изчакаме и ще видим — отговори Хол кратко.

За Брубекър не беше плакала, но сега той изтръпна, защото изглеждаше готова да се разреве за китовете. Беше направил всичко, което можеше, за да им осигури нови отвори в леда и да ги отведе по-близо към свободата. Нищо не стана. Никой досега не се бе сблъсквал с такъв проблем, нямаше съвет и ключ за решаването му. Колкото и да му се искаше да ги спаси, не знаеше как и дали изобщо можеше да стане.

— Но все пак, какво смятате да правите? — настояваше Джен.

— Какво искаш да направя? Да ги вдигна и да ги отнеса в морето ли? Няма да мога. Съжалявам, че се е случило такова нещо и се надявам да ги спаси времето. А докато чакаме, ще се опитаме да използваме ситуацията по най-добрия начин.

— Как ще я използвате? — попита тя почти войнствено.

О, господи, помисли Хол. Щеше да го съсипе с емоциите си. Трябваше да я накара да разбере, че дори да не е справедливо, това е самият живот.

— Изследване — отговори й. — Тези китове предлагат уникална възможност за наблюдение.

— Изследване! — тръсна Джен презрително глава. Бръкна в торбата си, но не извади оттам нито апарата, нито касетофона. Измъкна малък сгъваем нож с дузина различни остриета и се отправи към долния край на дупката.

— Стой тук! — заповяда Хол. — Не можеш да намериш пътя сред тези ледове. Какво си въобразяваш?

Тя продължи да върви, докато стигна до най-отдалечения край на дупката. Коленичи и започна да удря леда с ножчето.

— Докато вие си правите изследвания — извика към тях, — аз ще се опитам да разширя тази дупка!

Той я гледаше с недоумение. Коленичила върху леда, Джен се мъчеше с всички сили да го пробие. Поклати глава. Прав беше Брубекър, че тя е още дете. Той беше прав и за друго нещо. Джен нямаше репортерски инстинкт. Дори не се сети да си води някакви бележки за това изключително научно явление. Вместо това се опитва сама да освободи два кита с джобно ножче. Хол клатеше глава и я гледаше. Тя бе наивна девойка, идеалистична и добросърдечна. Опитваше се да помогне на две създания, чиято стихия й бе непонятна. Били се засмя.

— Не е смешно! — почти изръмжа Хол.

Тази жена щеше скоро да го побърка.