Бетани Кембъл
Любовен капан (10)

Десета глава

Силните ръце я обгръщаха и топлина пълзеше по телата им. В спалнята цареше полумрак. Хол помръдна и колосаните чаршафи проскърцаха. Лежеше удобно на хълбок и леко се облягаше на нея. Тя си играеше с пищните си разпуснати къдри, леко влажни от душа. Навиваше ги на пръст, а след това ги разстилаше като златна покривка върху голите си рамене. Той я целуна зад ухото и накрая устните им се сляха. Усетила нежността и желанието в неговите ласки, Джен плъзна ръка по врата му. Дланите им се срещнаха и пръстите се сплетоха.

Халатът й се отвори и устните му поеха надолу, докато се спряха в падината между гърдите й. Той бавно наведе устни към нея. Тя усети как ръката му се плъзга под дрехата, докато накрая спря безсилна върху атлазената кожа на гърба й. Притисна се до него, почти обезумяла от любов.

Само с една целувка предизвика в плътта й замайващи тръпки. Джен осъзна, че вече му принадлежи. Беше негова, само негова и това стана ясно още от първата вечер в Ултима. Дълго се бориха срещу взаимното привличане. Тя не можеше да издържа повече и обви ръце около врата му.

— Обичам те!

— Тихо — отрони Хол и устните им отново се докоснаха.

— Наистина! Обичам те!

— Мълчи… Не знаеш какво говориш, толкова си изтощена.

— Обичам те! Ти обичаш ли ме? Трябва да ме обичаш!

— Тихо…

Чувстваше се доволна в прегръдките му. Той зарови пръсти в косата й, но не я целуна. Със сигурност я обича, щом я гледа и докосва така. Ръцете му се бяха свили в железен обръч около тялото й. Хол се повдигна на лакът и се вгледа в очите й. Дори в полумрака забеляза съсредоточения му израз.

— Джен! Дженифър! Джени!

— Искам да ме целунеш!

— Прекалено си изморена, за да знаеш какво искаш — каза твърдо. — Не говори за любов! И двамата нямаме време да говорим за любов.

— Тогава няма да говорим! — Думите му я нараниха, но тя най-безразсъдно не им обърна внимание. — О, Хол! Прегърни ме!

— Да те прегърна? Джени, бих те прегръщал през целия си живот, но…

— Какво „но“?

Някакво вътрешно раздвоение хвърляше сянка върху ъгловатото му лице. Доближи пръсти до бузата й, задържа ръката си за миг, размисли и се отдръпна.

— Нямаш работа в леглото ми!

— Аз пък искам да съм в него!

— И двамата не знаем какво вършим. Не съм спал четиридесет и осем часа. И ти си изтощена. Не трябва да си тук.

— Моля те! Нека остана! Не ме гони!

Той въздъхна тежко и отпусна глава на възглавницата.

— Не можем да се любим. Това е лудост! — засмя се горчиво. — Едва ли ще стане… Най-много в умората си да скалъпим нещо набързо… Ти и аз? Ще бъде грешката на века!

— Няма да е грешка! Не може да бъде! Обич…

— Недей! — постави пръсти върху устните й, за да я прекъсне. — Не знаеш какво говориш. Спри, Джен!

— Искам да остана с теб! Тук!

Хол милваше лицето й. Ръката му почиваше върху рамото й и тя усещаше усилието, с което сдържаше ласката си.

— Имаме време за всичко, Джен. Почивка, мила, това се иска сега. Сън. Нуждаем се от сън и почивка.

Искаше й се да изкрещи, че го желае, но думите й заседнаха в гърлото. Срамуваше се от себе си. Просто той бе зверски уморен и се нуждаеше от човешка топлина. Досега това не й бе хрумвало. Но докато Хол не я изгони, нямаше да се отдели от него на никаква цена. Отново се сгуши до него, притиснала буза върху широките му гърди. Не беше спал толкова време. Тежката работа и големите неприятности през последните четиридесет и осем часа си казваха думата.

Мускулите му се отпуснаха. Най-после сънят излезе победител. От време на време ръцете му потръпваха. Тя не смееше да мръдне. Сякаш и в съня си продължаваше да се бори с нещо. Джен въздъхна, изнемощяла от дългата нощна работа и преживяванията си. Накрая заспа.

Събуди се в неговото легло, приятно затоплена и отмаляла. Все още беше облечена в белия му халат. Косата й се разстилаше като златно покривало върху възглавницата. Припомни си дланите му, горещи и внимателни. Като че ли още се плъзгаха по тялото й. Погледна към мястото му в леглото и откри, че е празно. Стана й неприятно. Беше я оставил сама. Погледна часовника. Десет сутринта. Тишина изпълваше целия апартамент. Чудеше се какво се бе случило и къде ли бе отишъл. Несъзнателно придърпа възглавницата и се облегна на нея. Прииска й се да бе до нея, да погледне надолу и да види лицето му с дълбоки тъмни сенки под очите.

Отчаяно си мислеше, че го обича и че му го е казала. Влезе в леглото му миналата нощ, без да задава въпроси. Беше готова да направи всичко за него и той го знаеше. Но между тях не се случи много. Всъщност нищо. Хол само я прегръщаше, целуваше я… И толкова. Отдръпна се в последния миг и тя разбираше защо. Призна, че го обича, и то неведнъж, а три пъти. Джен плътно се загърна с халата. Бузите й горяха от срам, че бе разкрила чувствата си. Той явно не желаеше сериозна връзка. Опитваше се да предпази и двамата от собствената й глупост. Не й каза, че я обича. Просто я харесваше и когато утрото дойде, тихомълком я напусна.

Почувствала се самотна и покрусена, тя отиде в апартамента на Кинън. Облече се, среса се и сплете косата си. Обади се на „Сентинел“ да предаде репортажа. Връзката беше лоша и момчето, на което попадна непрекъснато я караше да повтаря думите. Накрая Джен затвори, като се надяваше да е разбрал значението на материала. Миналата нощ научи нещо много важно за китовете. Сега животните можеха да се придвижват сами, като плуват към светлината и познатите звуци. Вече имаха двоен шанс да получат свобода. Не голям, но все пак по-добре от нищо.

Сви рамене. Трябваше да намери Хол и да му обясни, че случилото се през миналата нощ бе една грешка. Ако той чувстваше любовта й като бреме, щеше да го свали от плещите му. Все още си спомняше прегръдката му. Изпълваше я копнеж по неговите длани и устни. Обичаше го, а трябваше да го убеждава, че е било грешка…

 

 

В момента, в който стигна до трапезарията, разбра, че нещо не е наред. Двама мъже излетяха от вратата почти на бегом. Единият от тях, телевизионен оператор, връхлетя върху й и почти изтърва камерата си.

— Какво става? — изкрещя Джен, като се хвана за рамото.

— Извинявай, русокоске! — подхвърли през рамо вторият оператор. — Имаме шанс да заснемем нещо страхотно в Прудхое.

— Какво е станало? — извика след тях, но никой не се обърна.

Влезе бързо в столовата. Беше претъпкана. Явно тълпата се бе изсипала със сутрешния полет. Потърси Били, ала не можа да го открие. Видя само Финигън, репортера от Сан Франсиско, и се упъти към него.

— Какво се е случило?

Финигън седеше на масата и отпиваше кафе от чашата, като си записваше нещо в една тетрадка.

— Я виж ти, кой бил тук? — вдигна поглед. Идваш много късно тази сутрин. Къде беше? Или предпочиташ да не казваш?

Съсухреното му лице се сгърчи в нещо като усмивка и веждите му се повдигнаха въпросително. Изплашена си помисли, че той знае за Хол и нощта в неговия апартамент. Това означаваше, че и Дагобърт ще научи, ако вече не го бе разбрал.

— Нещо се е случило! Какво? — опита се да отклони въпроса.

— Защо да ти казвам? — сви рамене той. — Всъщност, защо не? Предадох моя репортаж преди два часа, докато ти се излежаваше в леглото си. Или в нечие друго?

Едва се въздържа да не му перне яка плесница.

— Кажи ми, какво става? — настоя тя.

— Изглежда, че твоето гадже ще трябва самичко да докара китовете до открито море! — Финигън огледа с безучастен поглед бъркотията в залата. — Баржата на „Малабар“ гори.

— Какво? — не повярва на ушите си Джен.

— Между другото, твоята китова история става все по-скъпа, сладурче. Ако не потушат скоро пожара, ледоразбивачът ще отиде на дъното. Милиони долари отиват на вятъра. Всичко заради две животни, които не са поели навреме на юг… — Тръгна да излиза, но тя го хвана за ръкава.

— Има ли пострадали?

— Няма — разсмя се той кисело. — Толкова по-зле. Щеше да излезе отличен репортаж. Сега само баржата отива на кино. Аха-аха да събори хеликоптера за два милиона долара. И нищо! Жалко! Щеше да бъде чудесен сюжет!

— Къде е Хол Бейли? — не го пускаше Джен.

— Вън на леда, сладурано. Постави го в дяволско положение. Събира доброволци. Но дали ще успеят да се преборят? Съмнявам се. Китовете няма да се измъкнат. За тях лошо, но тогава се прибираме у дома. И ти също.

— Знаеш ли какво си ти, Финигън? — дръпна се като ужилена.

— Аз съм репортер — запали цигара той. — А ти едно богато момиченце, което започна тази история за собствено удоволствие. Това струва на „Малабар“ и на дядо ти кръгъл милион. Бреговата охрана щеше да загуби два. Обърна базата и града с главата надолу. Обърка живота на много хора, включително и моя. Но хич не ти пука! Ти си играеш!

— Не си играя! — изскърца със зъби.

— Нима? — всмукна жадно от цигарата си Финигън. — Игра, игра и пак игра. Едното гадже те заряза, но ти си намери друго. Използваш Бейли, също както и влиянието на дядо си, само и само историята да продължава. Добре! Сега любимото ти момче е на леда. Надявам се, че това няма да му струва живота.

Финигън се отдалечи, изкривил лице в доволна гримаса. Джен го гледаше с убийствен поглед. Някой я побутна по рамото. Обърна се и видя чернобрадия метеоролог Келпингтън.

— Келпингтън, вярно ли е? Баржата горяла?

— Вярно е… — Лицето му бе по-недружелюбно от всякога. — И очакваме поредица от бури. Търсиха те на моя телефон. Той е служебен и не искам лични разговори, но…

— Заведи ме! — тръсна глава тя. Неодобрението на Келпингтън бе последната й грижа. Вкара я в една тясна стая и я остави сама.

— Ало? — Подозренията й се потвърдиха. От другия край на жицата се разнесе разяреният глас на Дагобърт.

— Къде се губиш? Финигън каза, че си прекарала нощта в апартамента на Бейли! Така ли е? Забранявам! Чуваш ли?

— Работихме навън до четири сутринта! Заспала съм там. Това е всичко. Нищо не е станало!

— Само да разбера, че те е докоснал и ще се прости с кариерата си! Чуваш ли ме? Никога няма да си намери работа! Лично ще се погрижа за това!

— Нищо не е станало — продължи да се защитава Джен.

— Отгледах те, за да бъдеш принцеса! Няма да се погубваш заради един… Един мошеник, който се вре сред водорасли.

— Кинън се вре! — парира веднага.

— Кинън е наследник на четиридесет милиона долара. Може да си позволи каквото ще, но във всеки случай е идиот! Бейли не е подходящ за теб! Той ме ядосва. А сега те използва и теб. Само да те е докоснал! Ще го у-ни-що-жа! Разбра ли?

— Разбрах…

— Харесва ли ти начина, по който се развива твоята история? — попита Дагобърт. — Доволна ли си, а?

— Не, Дагобърт, не съм. Чух, че баржата се е запалила.

— Трябва да се радваме, че не унищожи и хеликоптера — изхриптя той. — „Малабар“ трябваше да плаща и него. Сега как смятате да освободите тези угоени китове?

— Мъжете се опитват да ги накарат сами да сторят това…

— Никога няма да го направят! Очаква се влошаване на времето. Ще се изтощят до смърт и няма да им остават сили.

— Трябва да опитат! — Сълзи опариха очите й.

— Да опитат, да опитат! Истинските мъже никога не опитват, а го правят. Ако искаш да спасиш китовете, помоли мен!

— И как ще ги спасиш? — По бузите й се стичаха сълзи. — Баржата гори, Дагобърт! Сега си безпомощен, като всички оставали. Хората тук са единствената надежда.

— Не съм бил никога безпомощен! Помоли ме за помощ! Само ме помоли!

— Не можеш да направиш нищо.

— Плачеш ли? Ана-Дженифър, ти плачеш? Сигурно се чувстваш зле? Ела си при дядо. Той ще оправи всичко, както винаги. Дядо те обича най-много… — Гласът му беше тих и ласкав. Такъв, какъвто го помнеше в добрите стари времена.

— Извинявай, Дагобърт. Сега не мога да говоря. Излизам…

— Отиваш при него? Джен, скъпа, недей! Повярвай ми! Нищо няма да се получи. Двамата сте толкова различни. Парите ви разделят. Той те използва и те мрази едновременно. Мъж като него не може да те притежава. Ти също не можеш да го имаш. Той отрича всичко, на което ти си олицетворение.

Тежестта в гърдите й стана непоносима. Дагобърт с неговия животински инстинкт удари в най-болезнената точка.

— Аз изобщо не го интересувам, Дагобърт. Той признава само работата си и Аляска. А ме мрази заради това, което смяташ да правиш в залива Бристол Бей.

— Бристол Бей? Той знае за моите сондажи в Бристол Бей? Той е… Той е… Слушай внимателно!

— Дагобърт! Не мога повече. Съжалявам за баржата. Дочуване.

За първи път в живота си разговора прекъсна тя. Изведнъж й се прииска никога повече да не бъде репортер. Дори не знаеше какво иска. Мечтаеше за прегръдката на Хол. Но той се отдръпна в момента, в който му каза, че го обича. Не го обвиняваше. Всичко, което Дагобърт каза, беше много вярно. Мъж като Хол не можеше да обича жена като нея. Невъзможно! Целият й живот бе невъзможен. После ядосано си помисли, че е време да престане със самосъжаленията. Ако не довършеше започнатото, може би никога през живота си нямаше да има възможността да завърши нещо. Реши, че трябва да се стегне. Вдигна слушалката и набра номера на Били. Мястото й беше до Хол. Навън. Върху леда.

 

 

Сцената там наподобяваше лудница. Хол и Уорън Типана ръководеха групата ескимоси. Пробиваха нови дупки в леда. Ръмженето на моторните резачки изпълваше въздуха. Ледът, някога чист и прозрачен, сега беше обезобразен от следите на десетки превозни средства. Над главите на всички кръжеше хеликоптер. Огромен брой представители на още по-голям брой агенции се щураха наоколо като обезумели. Джен и Били наблюдаваха това през стъклата на паркирания джип.

— Исусе! — прошепна Били. — Китовете изглеждат ужасно…

Тя се загледа в създанията с нарастваща загриженост. Бяха по-изтощени от когато и да било. Стълбовете от въздух и водни пръски не се издигаха вече така високо. Непривичната врява около тях ги дразнеше. Потърси Хол в тълпата и сърцето й подскочи, когато го видя. Работеха рамо до рамо с Уорън Типана. На лицето му бе изписано огромно напрежение.

— Отивам да помагам — обади се Били. — Сега само от нас зависи дали ще ги спасим. Няма на кого да разчитаме.

— Били, нека и аз да помогна!

— Не. По-добре накарайте Хол да си почине. Той има нужда!

Изскочи от джипа и Джен го проследи с поглед как се отправя към групата мъже, борещи се да отворят нова дупка за дишане. Хол изглеждаше зверски уморен. По всичко личеше, че бе решил да работи, докато падне. Тя слезе от джипа и започна да пробива път през тълпата към него.

— Откога си тук? — сложи Джен ръка на рамото.

Беше единадесет часа и на юг слънцето се издигана една ръка разстояние от хоризонта.

— От няколко часа… — Той избърса челото си.

— Колко работи вчера?

— Не знам. Шестнадесет или седемнадесет?

— А онзи ден? — попита и ръката й стисна неговата.

— Малко повече, може би. Виж, трябва да работя. Баржата гори, Джен. Опитваме се да ги измъкнем.

— Хол, почини си! — настоя решително. — Моля те! Били ще те замести за малко. Донесохме кафе. В джипа е.

Погледна я в очите и видя неприкритото й безпокойство.

— Добре! — отсече за нейна изненада. — Пет минути.

Качиха се в джипа и я остави да му сипе от кафето. Облегна се назад и отпи голяма глътка.

— Съжалявам за баржата и се радвам, че няма пострадали.

— Никога не съм се надявал на нея… — Взираше се в тълпата от хора, които щъкаха безцелно. — Дори да я бяха изкарали от Прудхое Бей, хеликоптерът едва ли щеше да я помръдне.

— Какво става с ледения хребет? — постави тя ръка върху неговата и той не се възпротиви.

— Непрекъснато нараства. Става все по-широк и по-дебел. Ще трябва да опитаме с брадви. Китовете все повече изнемощяват. Ако не излязат в открито море, им давам четири дни, най-много — пет. — За момент настъпи тишина. — Екипът е много добър. Това са железни мъже в буквалния смисъл. Отвориха четири нови дупки. За три часа приближиха китовете до морето с толкова, за колкото на „Малабар“ щяха да трябват двадесет и четири. Но и това не е достатъчно! — Взе ръката й и леко я стисна в своята загрубяла от студа твърда длан. — Може и да не се справим, но направихме всичко, което можахме.

— Зная — пръстите й се преплетоха с неговите.

— Това… — посочи тъмните фигури, които се мотаеха безцелно, — това е неконтролируемо. Целият свят мисли, че е някаква приказка с щастлив край. Едва ли е така. Много хора ще останат разочаровани и ми е жал за тях. — Той помълча. — Онова, което стана между нас… снощи, никога няма да се повтори. Умората просто размъти съзнанието ни.

— Глупостта извърших аз — прошепна тя горчиво.

— Аз… — опита се да погледне в очите й. — Мислех за нас. За теб и мен. Не ми беше необходимо много време да разбера, че няма да се получи. Ти също добре го знаеш. Сякаш сме от различни краища на света… — Джен захапа долната си устна. Знаеше какво иска да каже. Корпорацията Мартинсън стоеше зад всичко, което той мразеше. Тя беше възпитаница на неговия враг и носеше традициите му.

Кимна в знак, че го е разбрала.

— Пристига мой приятел от отдела за защита на природната среда… — Хол отпусна ръка зад седалката. — Ще го взема при мен. В хотела са вече по четирима в стая. Ще се наложи да настаня няколко жени в твоя апартамент. Така че нямаме голям шанс да останем насаме, докато тази история не приключи. — Сърцето й замря. След четири-пет дни всичко щеше да свърши по един или друг начин и сега той си вземаше сбогом. — Един ден ще станеш много богата жена… Само понякога си спомняй за един биолог… далеч в Арктика, в Тихия океан или някъде другаде, който… — отново замлъкна, неспособен да намери думи. — Който ти желае всичко най-хубаво.

В гърлото й бе заседнала буца.

— Снощи наговорих куп глупости. Не съм влагала нищо в тях.

— Смятай, че съм го забравил…

— Мислиш ли, че са обречени… китовете? Ама честно?

— Задава се нова вихрушка… — Очите му бяха непроницаеми, както преди. — Нуждаем се единствено от ледоразбивач, но няма откъде да го намерим.

По бузите й се стичаха сълзи и не можеше да ги спре.

— Джен! Правя каквото мога, за да ги спася. Нищо не мога да ти обещая, защото не съм сигурен в успеха.

Видя как малкият кит изплува и показа муцуната си с явни белези на премръзване. Знаеше, че Хол казва истината. Веднъж решил да ги спаси, щеше да умре, но да удържи на думата си.

— Излизам! — Той стана и остави празната чаша на поставката. — Виж, не те прецених правилно и често ти развалях настроението. Искам да ти кажа, че не си лошо момиче. Във всеки случай си много особена.

За нейно най-голямо учудване, след тези думи Хол се наведе и я целуна. Беше кратка, почти братска целувка и тя едва я усети. Преди да осъзнае какво става, той изскочи навън. Загледа се след него, притиснала с пръсти устните си. Най-после разбра. Това беше прощална целувка.

 

 

През нощта връхлетя нова буря. Хол и мъжете от Ултима работиха почти до сутринта. Уорън Типана припадна от изтощение. Заведоха го на лекар в Ултима, който препоръча най-малко една седмица почивка.

Сега Джен делеше апартамента с една жена. Усети как Хол се прибира в пет сутринта, а по обяд се върна отново на леда. През това време бурята продължаваше. Никой от репортерите не дръзваше да си покаже носа навън. И тя, както всички останали, чакаше, наливайки се с кафе. Нямаше нищо ново за съобщаване. Заглавията бяха едни и същи: „Самоотвержените ескимоси“. „Времето е малко“, „Китовете губят сили“.

Хол се върна следобед да поспи преди нощната работа. Но имаше да отговаря на много въпроси и телефонни обаждания. Трябваше да вземе неотложни решения. Работният му ден завърши с внезапна пресконференция във фоайето. Джен се изплаши от изнурения му вид. Почти цялата нощ прекара на леда. На сутринта бурята се усили. Джен подкупи начумерения Арнълд да я закара до мястото, където работеха. Едва се виждаше през пелената от сняг. Мъжете й изглеждаха като сиви сенки. Щом я разпозна, Хол захвърли моторната резачка и се запъти към нея.

— Какво правиш тук? Връщай се в базата, Джен!

Беше се навела, за да устои на шибащите струи сняг. Видът му я накара да забрави болезнения студ и я изпълни с тревога. Парката и обувките му бяха сковани от ледена кора. Веждите и дори клепачите му бяха побелели.

— Хол… — думите заседнаха в гърлото й. — О, Хол!

— Джени! Времето тече! Връщай се! Нямам и минута свободна!

Китовете се появиха в близката дупка! Видът им я изплаши почти толкова, колкото и този на Хол. Малкият изглеждаше странно избелял. Муцуната му беше посивяла от измръзването. Големият също изглеждаше по-зле от всякога. Тя се опита да види колко остава до откритото море. Изведнъж осъзна, че няма да успеят, освен ако не се случи чудо.

— Хол, трябва да си починеш!

— Джени! Скъпа! Не можем да почиваме. Ако не преминем хребета до утре вечер, изобщо няма да успеем!

— Ти дори не знаеш дали ще се справите. Просто ще умреш за едното нищо. Може да е безнадеждно.

Хвана я за ръката и се взря в очите й.

— Какво ще помисли светът за Ултима и за нейните хора, ако се откажем? Единствена ти ще разбереш. Връщай се, Джени! — кимна настоятелно с глава и тръгна към другите.

Тя се загледа в неясните фигури и буцата в гърлото й се уголеми. Обърна им гръб и се качи в камиона.

 

 

Тази вечер Джен не можа да хапне нищо. Седеше самотна в апартамента и мислеше за мъжете, които продължаваха да се борят при нечовешки условия за една загубена кауза. Телефонът иззвъня. Не бяха се чували с Дагобърт от два дни и си помисли, че е той. Наистина беше.

— Май Бейли няма да успее! — изстреля със задоволство.

— Да се подиграваш ли се обади?

— Не. Обаждам се, за да се върнеш. Стягай си багажа!

— Дагобърт, писна ми от твоите игри! Няма да мръдна оттук, докато всичко не свърши!

— Наистина ли? — престори се на изненадан. — А ако с тръгването си спасиш твоите скъпоценни китове?

— Какво искаш да кажеш? Баржата изгоря. Всичко е загубено.

— Очевидно няма да стане по този начин. Не-е-е… Аз говоря за истинска помощ. Какво ще кажеш, ако там дойде… руски ледоразбивач? — Джен се смрази, Дагобърт мълчеше, за да може тя да осъзнае по-добре думите му. — Какво ще кажеш… — продължи лукаво старецът, — ако веднага пристигне руски ледоразбивач? Няколко телефонни обаждания и правителството ще даде разрешение за влизането му в наши води, без период на изчакване. До утре сутринта ще е там. Какво ще кажеш за това? А, госпожице?

Джен въздъхна тежко. Помисли за китовете. В прегръдката на бурята силите им се изчерпваха. Помисли за мъжете, които се бореха с леда и виелицата. Спомни си за Хол, изтощен от безсъние и студ. Това бе чудото, което трябваше да се случи!

— Можеш ли да го направиш? — чу прегракналия си глас.

За миг Дагобърт остави тишината да говори.

— Мога! Не обещавам, че ще свърши работа, но мога да го докарам. Само ме помоли! Просто кажи, че ме молиш! — Джен реши, че вече спокойно може да го помоли за помощ. Той беше единствената надежда за китовете. Хол не искаше да я вижда повече тук. А тя бе намразила репортерската професия. — Не искам да се мотаеш край Бейли! — Дагобърт бе взел мълчанието й за съпротива. — Той не ти подхожда! Настройва те против мен, но аз съм готов да му компенсирам заминаването ти. Подарък за довиждане.

— Прощален подарък?

— Ела си вкъщи и не само ще изпратя ледоразбивач. Няма да започна сондажите в Бристол Бей. Какво ще кажеш? Как мислиш? Кое ще избере Бейли? Тебе, дето никога няма да те направи щастлива, или това, че ще се откажа от Бристол Бей? А?

— Няма да започнеш работа в Бристол Бей? Няма да правиш сондажи там? Ще то оставиш непокътнат?

— Да, мила. Само ме помоли!

Джен пое дълбоко въздух. Беше зашеметена. Връхлетя я споменът за сенките на мъжете върху леда. Видя и Хол, залитащ от изтощение. Ако той беше изправен пред този избор, знаеше много добре какво щеше да бъде решението му. Заливът да запази естествената си красота!

— Е? — попита Дагобърт.

— Моля те — промълви с отпаднал глас. — Моля те, направи го. Нека бъде както ти искаш…

Дядо й отново спечели. Но и Хол печелеше. Китовете също. А Бристол Бей щеше да остане девствен.

— Смятай го за направено! — дочу доволния глас на Дагобърт. — Наеми самолет и се връщай вкъщи веднага щом бурята спре! Остави бележка на Бейли. Кажи му, че си отегчена да бъдеш репортер и че за теб семейството е всичко. По-добре не му казвай за уговорката ни. Това са семейни работи. Джен! Правя всичко за твое добро и защото те обичам.

— Знам — отвърна тя, заслушана във воя на вятъра отвън.

Затвори телефона и дълго стоя загледана в празното пространство. След някое време стана и механично започна да си събира багажа. Написа къса бележка на Хол и я пъхна под вратата му.

„Реших да се върна. Омръзна ми да си играя на репортер. Благодаря ти, въпреки всичко. Желая ти успех.“

Джен

Тя, която мечтаеше да направи кариера като журналистка, сега се изразяваше с клишета в телеграфен стил. Всичко й бе опротивяло. Извика такси. Предпочиташе да чака на летището, отколкото в базата. Знаеше, че повече няма да види Хол и китовете, Били, Уорън и начумерения Арнълд. Едва ли щеше да зърне отново безкрайните арктически пейзажи, базата в Ултима и магията на северното сияние. Връщаше се вкъщи, но нищо нямаше да бъде както едно време. Нищо!