Бетани Кембъл
Любовен капан (1)

Първа глава

— Не ме пращаш в Аляска, за да напиша очерк. Ти искаш от мен да върна Кинън вкъщи. Невъзможно е! Та той затова и замина, да избяга оттук. Благодарение на теб си мисли, че искам да се омъжа за него. Аз наистина го обичам. Но като… братовчед или чичо, или нещо подобно.

Дженифър ядно тръсна глава. Беше висока млада жена с дълга руса коса, сплетена на плитка. Дядо й, Дагобърт Мартинсън, седеше на бюрото си. На седемдесет и две бе все още прав и як, с гъста бяла коса и живи проницателни сини очи. Зад гърба му от прозореца на кабинета се виждаше мостът Голдън Гейт, опнал се над забуления в лека мараня залив. Върху бюрото пред него имаше кристален глобус, пълен с лъскава черна течност. Това беше суров петрол, бликнал от първия му нефтен кладенец, който го заля с пари преди близо петдесет години. Джен винаги беше смятала, че е кощунство такъв красив глобус да е пълен с петрол. От дете го наричаше „гадната топка“. Дядо й харесваше тази нейна непочтителност, защото му напомняше за него самия. Много неща обаче се бяха променили напоследък. Проявите й на свободомислие вече не го забавляваха.

Джен седеше, кръстосала крака, и го гледаше спокойно със същите сини и упорити очи като неговите.

— Няма дори да се опитвам да го върна! Това е невъзможно! Ти и Фърд достатъчно ни се бъркахте. Стига толкоз!

Настъпилата тишина надвисна като затишие пред буря. Три, две, едно, броеше наум тя. Нула… Дагобърт Мартинсън избухна като по разписание и тресна с разтворена длан по бюрото. Настолният календар подскочи уплашено, а петролът в кристалния глобус злокобно се разлюля.

— Първо, никога не ми казвай „невъзможно“! Извадил съм нефт от дъното на морето! Изстрелял съм спътници в космоса! В Белия Дом са влизали с моя помощ! Не признавам тази дума!

По-нататък Джен си го знаеше. Щеше да я заяде защо не се гримира. След това ще се захване с дрехите й. После ще разяснява защо би трябвало да се омъжи.

Дядо й обвиняващо насочи към нея кривия си пръст.

— Защо никога не слагаш грим? Би могла да бъдеш и хубаво момиче. Винаги ли ще изглеждаш като току-що слязла от сърфа?

Тя учтиво повдигна рамене, сякаш този факт озадачаваше и нея самата. Природата я бе надарила с колорит, който й беше предостатъчен и по вкуса. Силно помургавяла от слънцето, с платинени отблясъци в русите коси, здрав тен на лицето, сини очи и черни мигли, розови устни. Гримът я правеше фалшива.

— И друго — добави напушено Дагобърт и закрачи из кабинета. — Тези дрехи! Като че ли си излязла от джунглата на път за пазара да продаваш манго. Какъв е този маскарад? Къде се дянаха дантелите и финтифлюшките?

Джен кротко сведе поглед надолу към дългата си ярка пола с цветни мотиви и блуза в тон. Бяха модерни и скъпи, макар да изглеждаха небрежни. Обичаше удобните и оригинални дрехи. По едно време дядо й си бе наумил, че тя трябва да носи волани, набори и тем подобни. Твърде висока беше за тия неща и отказа.

Дагобърт направи още няколко крачки и се изпъчи пред седящата Дженифър. Изгледа я свирепо от горе на долу.

— И още нещо! Трябва да се омъжиш! Време е да се задомиш. Да имаш деца. — „За бога, дари бедния старец с внучета, добави тя наум, наблюдавайки как подскачат побелелите му вежди.“ — За бога, дари бедния старец с внучета! Време е да улегнеш. Достатъчно си поигра! Предостатъчно!

Джен остана невъзмутима.

— Аз съм само на двадесет и три. Искам да имам професия. Да направя нещо през живота си. Да видя света.

— Ха! — Дядо й се обърна с гръб и загледа през прозореца. — Имаш Сан Франсиско! За какво ти е светът? Трябва да имаш семейство. Не ти трябва друга професия, освен тази.

Тя погледна изправения му гръб. Неговата сурова непреклонност сякаш я обвиняваше в безброй смъртни грехове. Обичаше много дядо си и добре знаеше защо постъпва така. Разбираше го, но търпението й започна да се изчерпва.

— На времето не ми говореше така. Казваше ми, че мога да стана каквато пожелая. Аз искам да съм репортер.

— На времето съм ти разправял доста глупости — продължи той с гръб към нея. — Бях твърде мек с тебе, защото, защото така. Ти си играеш на репортер, това е! Наистина ли смяташ, че имаш талант за подобно нещо?

Джен рязко си пое дъх. Дядо й играеше грубо и често дори нечестно. До преди година и половина рядко го беше виждала в тази му светлина. Напоследък обаче се случваше постоянно.

— Малко е рано да се знае имам ли талант. Завърших колежа само преди година.

— Където беше най-обикновена студентка. Единственото, от което се интересуваше, бяха ските. И сърфа. През живота си никога не си поемала никаква отговорност. — Обърна се и я загледа студено. — Признай, че нямаше да си намериш прилична работа, ако не бяхме аз и Фърд Брубекър. — Тя мълчеше и той се усмихна. — Страх те е да признаеш, нали?

Въздухът между тях се наелектризираше. Горе-долу е прав, мислеше си Джен, шавайки притеснено върху стола. Успехът й в колежа беше приемлив, но не и впечатляващ. В живота й тогава съществуваха само три неща — писането на смешни историйки за студентския вестник, сърфа през лятото и ските през зимата. Беше безгрижно калифорнийско момиче, което обичаше да си прекарва времето весело. За бъдещето хич и не помисляше. И тогава светът се сгромоляса. Три дена преди да се дипломира, загинаха братята й, Хари и Дуейн. Дуейн беше двадесет и осемгодишен, сгоден за внучката на Фърд Брубекър, пръв приятел на дядо й. Хари беше на двадесет и пет. Трябваше да летят до Галвстън с частния семеен самолет. След закуска тя ги целуна за довиждане и се пошегува:

— И гледайте да не паднете от небето!

Два часа по-късно и двамата бяха мъртви. Джен не отиде на церемонията по дипломирането. Беше на двойното погребение с Дагобърт и се чудеше как ще я карат с него по-нататък.

Вцепенена и неспособна да разсъждава, прие първото предложение за работа, което й направиха, без да съзнава, че идва от най-близкия приятел на дядо и — Фърд Брубекър. Потресена от смъртта на братята си, искаше да се залови за нещо, за да не мисли за нищо друго.

Дядо й винаги бе стоял в центъра на нейния живот, но след смъртта на момчетата се промени много. Преди това я глезеше и я оставяше да прави каквото си иска. Сега здраво й дърпаше юздите и се опитваше да урежда бъдещето й. По начало бе очаквал Хари и Дуейн да станат приемници на името и делото му. Превърна ги в дисциплинирани млади мъже, готови да слушат и бързо да се подчиняват. Втълпи им да приемат законите на корпорацията Мартинсън. Това, че позволяваше на Джен всичко и я направи твърдоглава и независима, какъвто бе той самият, нямаше значение. Тя беше момиче. Обичаше я и се радваше, че има същия свободолюбив дух като неговия. Беше я оставил сама да си избира пътя и преди всичко да се забавлява. Тогава се разби самолетът. За известно време на Джен й се струваше, че светът на дядо й се е разбил и той никога вече няма да бъде същият.

Но Дагобърт беше понесъл много неща в този живот. Преживя безвременната смърт на жена си, а по-късно — загубата на единствения си син, бащата на Джен. Той и майка й бяха тръгнали за Тахоу да изкарат втори меден месец. По пътя изгубил управление камион блъсна колата им и ги уби на място. Джен тогава беше на около годинка и не ги помнеше изобщо. Дагобърт страда тежко, но се съвзе. Отгледа трите внучета. И за какво? Да види как двама от тях загиват точно толкова ненужно и безсмислено, както синът и снаха му. Успя донякъде да понесе и тази последна загуба, като промени стремежите и плановете си. Не можеше повече да си позволи удоволствието Джен да е неговата любима галеничка. По някакъв начин тя трябваше да замени Хари и Дуейн. Щеше да направи това, като има свои синове, нови мъжки наследници, които да поемат царството на Дагобърт. Джен беше единствената му надежда. Оказа се обаче, че единствената му надежда има свои виждания. За зла участ, Дагобърт сам я бе създал такава. Да мисли самостоятелно, да върви по свой път, да е различна и смела. Сега се налагаше да я прекроява. Глупаво постъпи, като й вдъхна хладнокръвната увереност, че може да го гледа в очите и открито да му противоречи. Сега трябваше да я пречупи и подчини на волята си.

— Цяла година си поигра с тази работа. Съвсем достатъчно! — Усмихна се обаятелно, както той си можеше. — Вече е време да поемеш някаква истинска отговорност. Направи всички щастливи! Омъжи се за Кинън!

Джен въздъхна с досада. Беше й омръзнало да слуша едно и също. За Кинън, единственият внук на Фърд Брубекър. Фърд и Дагобърт прекарали четири години заедно през Втората световна война. Заедно попаднали и в пленнически лагер на Тихия океан. Станали буквално по-близки от братя. След войната всеки от тях се заел с изумителна воля да трупа състояние. Империята на Фърд Брубекър се състоеше от верига издателства. Притежаваше вестници из цялата страна. Като двама принца от древността, Дагобърт и Фърд мечтаеха да обединят богатствата си и да създадат едно могъщо царство. Услужлив, както обикновено, Дуейн се влюби в една от внучките на Фърд — Клер. След нещастието с Дуейн двамата старци бяха решили, че единствената подходяща алтернатива е Джен да се омъжи за внука на Фърд — Кинън. Джен смяташе, че идеята е идиотска, достойна за Средновековието. Освен това нито тя, нито Кинън го желаеха.

Той беше приятен, срамежлив, съзнателен и Джен го познаваше, откак се помнеше. Бе особено внимателен към нея, когато скърбеше по братята си. Но после внезапно прозря заговорническия блясък в очите на дядовците им и се паникьоса. Ядосваше се, че твърде сериозно се бе заплел с нея и се страхуваше, че гледа на него като на нещо повече от приятел. Избяга и се скри на края на света. Когато тя разбра каква е работата, му написа и се опита да му обясни. Осем месеца той й връщаше писмата неразпечатани. Нямаше начин да го убеди, че не желае да го принася в жертва върху брачния олтар. Харесваше Кинън и беше разстроена от романтичната му параноя. Твърде много зависеше от него след смъртта на момчетата. Просто се осланяше на него както някога на Дуейн, по-големия си брат. Не предполагаше, че той ще го изтълкува погрешно.

— Фърд казва, че не проявяваш кой знае какъв ентусиазъм към репортерската професия — обади се дядо й. — Дори никакъв.

— Фърд ми даде работа — тръсна глава Джен, — но никога не ми е давал шанс! Има разлика.

— Ето сега ти се дава шанс — хитро се опита да я убеди Дагобърт. — Твоят главен редактор те праща в Аляска. Да напишеш истински очерк. Какво? Боиш се да опиташ ли?

— Не го искам този шанс! — изстреля тя. — Това пътуване не е хрумване на главния ми редактор. Ти и Фърд сте го изфабрикували. Познавам ви вас двамата! И добре ми е известно какво се опитвате да направите!

— Какво се опитваме да направим? — попита Дагобърт с престорена наивност, която изобщо не му се удаде.

— Първо — започна Джен обвинително, — ти накара Фърд да ми предложи работа, когато не бях в състояние да мисля трезво. И двамата знаехте, че няма да я харесам. Не искам да бъда репортер на светската хроника. Аз не съм светски тип.

— Ти имаше мерак за журналистика — пусна крокодилска усмивка дядо й. — Колко съм те разглезил само! Толкова жени биха дали мило и драго за тази работа!

— Хайде де! — възкликна тя иронично. — Цялата ми журналистика се свеждаше до съобщения за сключени бракове. Сигурно милион пъти съм писала как булката била в бяло от главата до петите. Безкрайно досадно е!

— Искаш да смениш десена, така ли? Тогава върви в Аляска!

— За да направя очерк за Кинън? Не! Казах на редактора, че няма да ида. Казах и на Фърд, а сега го казвам и на теб!

Джен скръсти ръце и го загледа нещастно. Беше й тъжно, че Дагобърт не бе вече така мил и закачлив, както преди. Никога не се бе опитвал да й налага волята си по такъв влудяващ начин. Той взе от бюрото златното ножче за разрязване на хартия и извади от чекмеджето огромна червена ябълка.

— Ако не се подчиниш на редактора си, той ще те изхвърли. Какво друго му остава да направи? — Започна да бели ябълката. — А знаеш ли какво ще стане, щом те изхвърли? На, вземи си малко ябълка! Сладка е… — Отряза едно парче и й го подаде.

— Е, да, знам какво ще стане. Никога повече няма да работя в голям вестник. Ти и Фърд ще се погрижите за това. Вече сте се погрижили. Ах, ти, стара лисицо!

Той хапна парче от ябълката.

— Амм, че е сочна и вкусна! Точно така! Няма да можеш да работиш повече. Във всеки случай не и в някой приличен вестник. Е, би могла да се запилееш в някоя пустош, далеч от крайбрежието, но ние с теб знаем колко мразиш…

— Дагобърт, как не искаш да разбереш! Аз не обичам Кинън!

— Пфу! — Гласът му презрително потрепери. — Какво знаеш ти? Още си дете. Разбира се, че го обичаш! Разби сърцето му и момчето си замина. Сега е в Аляска и те чака да пораснеш.

— Изобщо не съм разбивала сърцето му! И Кинън не ме обича! Изплаши се до смърт от мене, благодарение на теб!

Джен обикновено трудно избухваше, но сега почувства как започва да се ядосва.

— Ти създаде сума недоразумения и разби сърцето му. Той избяга, за да ближе раните си — продължаваше Дагобърт.

— Кинън ми помогна, когато имах нужда от помощ! — Тя стисна юмруци за по-убедително. — Но не съм му разбивала сърцето! Единственото недоразумение между нас беше това, дето той си въобрази, че имам към него сериозни намерения. Не замина за Аляска само да избяга от мен. Избяга от Фърд. И от теб! Кинън иска да живее свой живот. Никой ли не може да разбере това? Фърд не може ли да проумее, че е един надменен дърт… пръч? Защо не вземе да се загрижи малко за внучките си? Да ги изпожени? Има си таман три!

Бавно, с почти хирургически движения, дядо й започна да реже ново парче ябълка.

— Три внучки, но само един внук… Признавам, Фърд е обезпокоен. Иска да отидеш в Аляска и да върнеш Кинън.

— Това е невъзможно! — за трети път настоя Джен. — Кинън не е малко дете. Ако Фърд не се примири с това…

Дагобърт така удари по бюрото, че календарът отново подскочи, а в кристалния глобус се надигна черна вълна.

— Фърд не е длъжен да се примирява с каквото и да било! Другите се примиряват с онова, което той прави! А това, с което ти трябва да се примириш, е да отидеш в Аляска при Кинън! Да напишеш очерк за него. И да го вразумиш някак си… Да го върнеш вкъщи!

Тя не можеше да издържа повече.

— Повтарям! Няма да пиша никакъв очерк за Кинън! — Произнасяше всяка дума отчетливо, като че говореше на непослушно дете. — Той е някъде си на полюса и изучава моржовете. Това може да е изключителна новина за моржовите среди, но не и в нашите ширини!

Дядо й се наведе към нея през бюрото.

— Това ще му бъде от полза. На път е да стане заместник-директор на Базата за полярни изследвания.

— Браво на него! Един абзац ще е достатъчен. Мога да го напиша и оттук…

— Теб просто те е страх — подхвърли лукаво Дагобърт. — Боиш се от собствените си чувства!

Най-накрая търпението й съвсем се изпари.

— Не ме е страх! Ти и Фърд искате да замина за Аляска? Чудесно! Ще замина! Искате да поговоря с Кинън? Чудесно! Ще поговоря с Кинън! Ще му кажа, че не се вълнувам от него и що се отнася до мен, той е в безопасност. Възможно е дори да изнамеря нещо подходящо за истински очерк.

— Няма да изнамериш нищо, Джен! — засмя се дядо й. — Не си от този тип, не го ли разбираш? Нямаш оная особена стръв към сензацията… Това е тежка работа.

Сините й очи пламнаха от негодувание.

— Май ще си потърся работа някъде, където никой няма да ми се бърка в живота! Може и да последвам Кинън, например…

Дядо й изсумтя подигравателно и отново се захвана да бели ябълката.

— Важното е, че отиваш. Добре! Прекрасно!

Джен усети как пулсът й диво бие в слепоочието.

— Чу ли поне една дума от това, което ти казах?

Той кимна отегчено.

— Да, спомена нещо за напускане на Калифорния и търсене на работа върху айсберг. Не си от този тип, моето момиче. Родена си да се приличаш на слънце, а не да се накокошинваш от студ. Ако останеш там, след месец ще ме молиш да те спасявам. Възможно е и по-скоро. Познавам си момиченцето…

Тя предизвикателно вирна глава.

— Докато съм жива, няма да те моля за помощ!

Дядо й разглеждаше бялото, още ненахапано парче ябълка.

— Да се хванем ли на бас? Ти просто си разглезена. Ще ме замолиш за помощ, преди да е изтекъл и един месец. — Наблюдаваше я хладнокръвно. — Нека да сключим една малка сделка. Ако ме помолиш за нещо и аз го направя, то ти се връщаш вкъщи и ще правиш каквото ти кажа. Ако не се ожениш за Кинън, можеш да си намериш някой друг, когото аз одобря обаче. Така става ли?

Джен го гледаше тъй, сякаш беше коварна стара змия, опитваща да се спазари за душата й. Скръсти ръце. Кимна с решителността на човек, който никога не пада по гръб.

— Чудесно! Казах, че няма да те моля за благодеяния. Ако ли пък не, ще живея както ти искаш. Но те предупреждавам, Дагобърт! Няма да спечелиш!

— Амиии? Знаеш, че аз не губя… — Той изяде последното парче ябълка и млясна със задоволство. — Ти ще се върнеш. Не бери грижа. Познавам човешката природа. — Подаде й обелките от ябълката. — Бъди добро момиче и ги изхвърли навън. Нали? Както правеше, когато беше малка пъргавелка. Ех, какво стана с онова сладко детенце? — Дядо й отвори чекмеджето на бюрото и извади оттам един плик. — Ето! — Тонът му беше опасно ласкав. — Билетите ти за самолета. И запомни! Фърд очаква от теб да поговориш с Кинън. Имаш поръчение. Не взимай билетите, ако не смяташ да го изпълниш. Няма да е честно.

Тя протегна ръка и взе плика. За първи път увереността й бе разколебана. Смелостта я беше напуснала.

— Ще се обадя на Кинън — каза с фалшиво примирение. — Ще му съобщя, че отивам.

— Не се притеснявай! — усмихна се Дагобърт. — Той вече знае. Фърд му телефонира… — Джен го погледна стреснато. Знаел е през цялото време, че тя ще се съгласи! Хванала се бе на въдицата му! — Разбира се — продължи кротко дядо й, — най-хубаво ще бъде ако ти и Кинън престанете с всички тези глупости и си дойдете вкъщи заедно.

Джен му пусна крива усмивка.

— Довиждане. Възможно е да не се върна. Мисля го сериозно. И макар моментът да не е най-подходящият да ти го кажа, но аз ще продължавам… да те обичам! Довиждане, Дагобърт — рече още веднъж и му се усмихна. Този път устните й трепереха.

Обърна се и излезе от кабинета. Изглеждаше почти самодоволна. Няколко минути по-късно се разхождаше по тротоара, съзерцавайки залива с неговия воал от мараня. Чувстваше се объркана, наранена, пълна с противоречиви усещания. Ядосваше се на дядо си, но й беше и мъчно за него. А най-странното бе, че за първи път от месеци насам се чувстваше свободна. Тръгна надолу по улицата, едва забелязвайки хората наоколо.

Вече е на път да го стори, мислеше си, колкото развеселена, толкова и уплашена. Да се откъсне оттук! Ще лети до Аляска! Фърд не притежаваше вестници в Аляска. Това го знаеше. В Аляска имаше градове, големи градове, което значеше и възможности за работа. Вече нямаше да е толкова наивна, та да приема благодеяния от него или от дядо си. Никога!

Аляска й се струваше идеалното място за нея. Казваха, че там човек може да остави миналото зад гърба си и да започне нов живот. Тя ще опита! Тук нищо не върви, помисли си философски. Захапа последното късче от ябълката. Имаше вкуса на свободата. И, както я бе уверил Дагобърт, беше сладка…