Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (70)

(I)
Нуменор

Феанор бил най-великият сред Елдарите в изкуствата и познанието, ала и най-гордият, и най-своеволният. Той изваял Трите Скъпоценни камъка — Силмарилите, и ги изпълнил със сиянието на Двете Дървета — Телперион и Лаурелин^[1], що давали светлина на земята на Валарите. Скъпоценните камъни били възжелани от Моргот Врага, който ги откраднал и — след като погубил Дърветата, ги взел в Средна земя и ги пазел в голямата си крепост Тангородрим.^[2] Пряко волята на Валарите, Феанор напуснал Блаженото Кралство и отишъл в изгнание в Средна земя, водейки със себе си голяма част от своя народ. Че в гордостта си възнамерявал силом да си върне Камъните от Моргот. Последвала безнадеждната война на Елдарите и Едаините срещу Тангородрим, в която накрая те били напълно разбити. Едаините (атани) били три човешки народа, които, идвайки първи в Запада на Средна земя и бреговете на Великото море, станали съюзници на Елдарите срещу Врага.

Три пъти се събрали в едно Елдарите и Едаините — чрез Лутиен и Берен, Идрил и Туор, Арвен и Арагорн. С този последен съюз отдавна разделените клони на Полуелфите били обединени и се възстановило родословието им.

Лутиен Тинувиел била дъщеря на крал Тингол Сивоплащ от Дориат през Първата епоха, ала нейна майка била Мелиан от народа на Валарите. Берен бил синът на Барахир от Първия род на Едаините. Заедно те изтръгнали силмарил от Желязната корона на Моргот^[3]. Лутиен станала смъртна и била изгубена за елфическия род. Диор бил неин син. Негова дъщеря била Елвинг, що пазела силмарила.

Идрил Келебиндал била дъщерята на Тургон, крал на укрития град Гондолин^[4]. Туор бил син на Хуор от Хадоровия род, Третия род на Едаините и най-отличилия се във войните с Моргот. Еарендил Моряка бил техен син.

Еарендил взел за съпруга Елвинг и със силата на силмарила преминал Сенките^[5] и стигнал до Най-крайния Запад, та говорейки като посланик и на елфи, и на хора, получил помощ, с която Моргот бил свален от власт. На Еарендил не му било разрешено да се завърне в смъртните земи и корабът му, носещ силмарила, бил поставен да плава в небесата като звезда и знак на надежда за обитателите на Средната земя, потиснати от Великия враг или слугите му^[6].

Силмарилите единствени запазвали древната светлина на Двете Валинорски Дървета, преди Моргот да ги отрови, ала другите два били загубени в края на Първата епоха. Пълното предание за тези неща и още много относно елфи и хора е казано в „Силмарилион“.

Синовете на Еарендил били Елронд и Елрос — Передил или Полуелфи. Единствено в тях се запазила родовата линия на героичните вождове на Едаините от Първата епоха, а след падането на Гил-галад^[7] — и родословието на кралете на Върховните елфи в Средна земя било представено единствено от техните наследници.

В края на Първата епоха Валарите дали на Полуелфите право на избор, който щял да е неотменяем — на кой род ще принадлежат. Елронд избрал да бъде от Елфическия род и станал мъдър господар. Тъй нему било дадено същото благоволение, като това на Върховните елфи, що все още пребивавали в Средната земя — когато се уморят от смъртните земи, да могат да вземат кораб от Сивите заливи и да преминат в Най-крайния Запад; това благоволение продължило след промяната на света. Ала избор бил отреден и на децата на Елронд — да отминат с него от кръговете на света, или ако останат — да станат смъртни и да умрат в Средна земя. Ето как за Елронд всеки изход от Войната на Пръстена бил изпълнен с тъга^[8].

Елрос избрал да бъде от Човешкия род и да остане с Едаините, ала му бил предоставен голям жизнен срок — многократно по-дълъг от този на останалите хора.

 

 

Като отплата за страданията им в борбата срещу Моргот, Валарите — Пазителите на Света, предоставили на Едаините земя, която да обитават, изместена встрани от опасностите на Средна земя. Повечето от тях тогава опънали платна над Морето и водени от Звездата на Еарендил стигнали до големия остров Еленна, най-западната от всички Смъртни земи. Там те основали Нуменорското царство.

Насред сушата имало висока планина — Менелтарма, и от върха й виждащите надалеч можели да съгледат бялата кула на Пристана на Елдарите в Ерессеа. Дошли тогаз Елдарите при Едаините и ги обогатили със знания и много дарове, ала връз нуменорците била поставена една повеля — „Запрещението на Валарите“ — забранено им било да плават западно отвъд точката, в която престават да виждат собствените си брегове, или да се опитат да стъпят на Неумиращите земи. Защото макар че им бил даден дълъг жизнен срок — трижди този на обикновените люде, те трябвало да останат смъртни, тъй като не било разрешено на Валарите да отнемат от тях Дара на хората (или Ориста на хората, както бил наричан по-сетне.)

Елрос бил първият крал на Нуменор и по-късно бил познат под Висшеелфическото име Тар-Минятур. Наследниците му били дълголетни, ала смъртни. По-късно, когато станали могъщи, те погазили избора на своя прародител, желаейки безсмъртие в живота на света, каквато била участта на Елдарите, и роптаели срещу Запрещението. По този начин започнал бунтът им, който под злото учение на Саурон довел до Падението на Нуменор и разрушението на древния свят, както е речено в Акаллабет.

 

 

Тези са имената на кралете и кралиците на Нуменор: Елрос-Тар-Минятур, Вардамир, Тар-Амандил, Тар-Елендил, Тар-Менелдур, Тар-Алдарион, Тар-Анкалиме (първата Управляваща кралица), Тар-Анарион, Тар-Сурион, Тар-Телпериен (втората кралица), Тар-Минастир, Тар-Кириатан, Тар-Атанамир Велики, Тар-Анкалимон, Тар-Телеммаите, Тар-Ванимелде (третата кралица), Тар-Алкарин, Тар-Калмакил.

След Калмакил кралете вземали скиптъра под имена на нуменорски език (иначе речено — адунаик): Ар-Адунахор, Ар-Зимратон, Ар-Сакалтор, Ар-Гимилзор, Ар-Инзиладун. Инзиладун се разкаял за пътя, по който вървели кралете, и променил името си на Тар-Палантир — „Виждащия надалеч“. Неговата дъщеря трябвало да бъде четвъртата кралица — Тар-Мириел, ала кралският племенник узурпирал скиптъра и станал Ар-Фаразон Златния, последен крал на Нуменорците.

В последните дни на Тар-Елендил първите кораби на Нуменорците се върнали към Средна земя. По-голямото му чедо било дъщеря, Силмариен. Неин син бил Валандил — първи от Владетелите на Андуние в западната част на тази земя, прочути с приятелството си с Елдарите. От него водели произхода си Амандил — последният владетел и синът му Елендил Високи.

 

 

Шестият крал оставил само едно дете, дъщеря. Тя станала първата кралица, защото направили тогава закон скиптъра да получава най-голямото дете на краля, било то мъж или жена.

 

 

Нуменорското царство траяло до края на Втората епоха и непрестанно увеличавало мощта и великолепието си, а додето не била преминала половината Епоха, растели и мъдростта и радостта на Нуменорците. Първият знак на сянката, която щяла да падне върху им, се появил в дните на Тар-Минастир, единадесетия крал. Той бил този, що изпратил голяма сила на помощ на Гил-галад. Обичал Елдарите, ала им завиждал. Нуменорците били станали велики моряци и изследвали всички морета на изток; ала започнали те да ламтят за Запада и за забранените води, и колкото по-радостен бил животът им, толкова повече закопнявали за безсмъртието на Елдарите.

Освен това след Минастир кралете станали алчни за богатство и власт. Първоначално Нуменорците дошли в Средна земя като учители и приятели на хората, измъчвани от Саурон, ала сега техните пристани били станали крепости, държащи в подчинение широки брегови ивици. Атанамир и наследниците му наложили тежък данък и корабите на Нуменорците се връщали натежали от плячка.

Тар-Атанамир бил тоя, що първи открито продумал срещу Запрещението и заявил, че животът на Елдарите е негов по право. Тъй сянката станала по-дълбока и мисълта за смъртта помрачила сърцата на народа му. Разделили се тогава Нуменорците — на една страна били кралете и ония, що ги следвали и се били отчуждили от Елдарите и Валарите, на друга били малцината, които нарекли себе си Верните. Те живеели най-вече в запада на тази земя.

Кралете и техните следовници малко по малко изоставили употребата на Елдаринните езици, та накрая двадесетият владетел взел кралското си име в Нуменорска форма и се нарекъл Ар-Адунахор, „Владетел на Запада“. На Верните това изглеждало лоша поличба, защото дотогава били давали тази титла единствено на Валарите или на самия Древен крал^[9]. И наистина — Ар-Адунахор започнал да преследва Верните и наказвал ония, що използвали Елфическите езици открито. И не дошли повече Елдарите в Нуменор.

Независимо от това силата и богатството на Нуменорците продължили да се увеличават, ала с нарастването на техния страх от смъртта годините им намалели и си отишла радостта им. Тар-Палантир опитал да поправи злото, ала било твърде късно и имало бунт. Когато кралят починал, неговият племенник — водач на бунта, завзел скиптъра и станал крал Ар-Фаразон; Ар-Фаразон Златния бил най-гордият и най-могъщият от всичките крале и нищо по-малко от кралстването над света не го задоволявало.

Решил да отправи предизвикателство към Саурон Велики за първенството в Средна земя и накрая потеглил с голяма флота и акостирал в Умбар. Тъй големи били мощта и великолепието на Нуменорците, че Сауроновите собствени слуги го изоставили; и Саурон се унижил, отдавайки почит и молейки за прошка. Тогава Ар-Фаразон в безумието на гордостта си го отвел като затворник в Нуменор. Не след дълго Саурон омаял краля и станал господар на съвета му; и скоро обърнал сърцата на всички Нуменорци с изключение на неколцината останали от Верните, обратно към мрака.

И Саурон излъгал краля, заявявайки, че вечният живот ще бъде на оня, що притежава Неумиращите земи, и че Запрещението било наложено само за да не могат кралете човешки да надминат Валарите. „Ала великите крале вземат каквото е тяхно по право“ — рекъл той.

Накрая Ар-Фаразон се вслушал в този съвет, защото чувствал, че намаляват дните му, и бил оглупял от страх пред Смъртта. Подготвил тогава най-голямото войнство, което светът бил виждал, и когато всичко било готово, зазвучали тръбите му и корабите опънали платна. Така той нарушил Запрещението на Валарите, тръгвайки с война да изтръгне нескончаем живот от Владетелите на Запада. Ала когато стъпил на бреговете на Аман Благословени, Валарите призовали Единствения и светът бил променен. Нуменор бил погълнат от морето, а Неумиращите земи били навеки отместени от Кръговете на света. Тъй свършила славата на Нуменор.

Последните предводители на Верните — Елендил и неговите синове, избягали от Падението с девет кораба. Носели плод от Нимлот и Седемте Гледащи камъка (подаръци от Елдарите на техния род).^[10] Страшна буря ги подела и изхвърлила на бреговете на Средна земя. В северозапада и те установили Нуменорските кралства в изгнание — Арнор и Гондор^[11]. Елендил бил Висшият крал и обитавал на север в Аннуминас, а управлението на Юга било предадено на синовете му — Исилдур и Анарион. Те основали там Осгилиат — между Минас Итил и Минас Анор^[12], недалеч от пределите на Мордор. Защото туй добро поне, вярвали те, било дошло от разрушението — Саурон също бил загинал.

Ала не било така. Саурон наистина бил повлечен от крушението на Нуменор, тъй че телесната обвивка, в която дълго крачел, погинала, но той избягал в Средна земя — дух на омраза, понесен от тъмен вятър. Не бил способен отново да приеме форма, която да изглежда красива на хората, а станал черен и отвратителен и вече упражнявал властта си единствено чрез ужас. Той влязъл отново в Мордор и за известно време се спотаил там. Ала голяма била яростта му, когато научил, че Елендил, що най-много ненавиждал, му се е изплъзнал и сега управлява кралство досами границите му.

И тъй, след време той наченал война с Изгнаниците — преди да съумеят да пуснат корени. Още веднъж избухнал в пламъци Ородруин и в Гондор бил преименуван на Амон Амарт — Съдбовния връх. Ала Саурон ударил твърде рано — преди да е възвърнал прежната си сила, докато в негово отсъствие силата на Гил-галад била нараснала. И в Последния Съюз, що бил сключен срещу него, Саурон бил победен и Единствения Пръстен бил отнет от него^[13]. Тъй свършила Втората епоха.^[14]