Фабиан Ленк
Пиратът на кралицата (8)

Дръзкото нападение

— Бързо, трябва да стигнем до фокмачтата! Така ще можем да се върнем вкъщи! — извика Юлиан. Той се изправи на крака, но не можеше да откъсне ужасен поглед от потоците вода наоколо.

— Що за глупости? — прозвуча глас. Перси се бе измъкнал от камбуза и куцукаше към тях. — Никой не потъва, поне не сега.

Той изкриви устни в нещо като усмивка и намигна:

— Е, имало малко повечко вода, какво толкова? Сега ще оправим положението.

Готвачът се наведе зад едно оръдие, напомнящо на изскубнал се от поводите кон, който се опитва да се изправи на задните си крака. Измъкна чук, пирони и дървена дъска и здраво закова пробойната. Когато и последният удар на чука заглъхна, Уилям и другият моряк прелетяха като хали край тях.

— Водата от трюма е изпомпана — извикаха те. — Ще докладваме на капитана.

— Ето, виждате ли! — гръмогласно се разсмя Перси. — Няма да се дадем толкова лесно.

Явно готвачът имаше право. Екипажът успя да се справи с бурята. След два часа морето утихна и Дрейк заповяда да вдигнат платната.

Приятелите продължиха да помагат на Перси в камбуза, а Кия отново се чувстваше добре и се отправи към оръдейната палуба на лов за плъхове.

В ранните следобедни часове се разнесе звънът на корабна камбана — време за ядене. Най-напред Ким, Леон и Юлиан прислужваха на Дрейк в салона. Капитанът бе облякъл сухи дрехи и се наслаждаваше на обяда в компанията на Фелипе. След това приятелите се върнаха в камбуза, моряците се наредиха за храна и започнаха да подават празните си паници.

През останалата част от деня детективите помагаха в ремонта на кораба. Калафатеха^[1] дупките с насмолени кълчища, кърпеха стаксела^[2], разкъсан от бурята. Уилям им показа как да си служат с грубите конци и дебелите игли.

Леон непрекъснато си бодеше пръстите:

— Мразя тази работа! — каза той.

— И аз — отвърна му Уилям и се засмя кисело. — Но ще се наложи да я свършите.

— Какъв гадняр — отбеляза Ким, когато морякът се отдалечи.

След оскъдната вечеря от сухар и сушен грах приятелите вече можеха да си легнат в хамаците. Тази нощ сънят ги споходи бързо.

Но след няколко часа Ким се събуди — Кия се беше настанила върху корема й и не спираше да я побутва по носа. В първия момент момичето не можеше да разбере къде се намира, след това уморено се огледа. Някой беше запалил фенер, през мътните му стъкла се процеждаше треперлива светлинка и падаше върху хамаците, от които се носеше мощно хъркане.

Внезапно върху стената се появи сянка! Ким потрепери. Една фигура се запромъква право към нея. Момичето се сви в хамака и продължи да наблюдава. Сянката застина неподвижно. Мъжът държеше в ръката си нещо дълго и заострено. Може би сабя?

Нощният посетител се приближи още, светлината също се приближи, явно мъжът носеше фенера със себе си. Ким затвори очи и се престори на заспала. Почувства топлина и светлина върху лицето си. Сигурно мъжът е застанал точно над нея! Сърцето й бясно заби. Тя не издържа и отвори очи — пред нея се изпречи брадясалото лице на Уилям.

— Страх ли те е? — просъска той.

Ким не можа да промълви и дума. Вместо нея отвърна Кия — тя замахна с лапа към моряка. Уилям се дръпна назад и се вторачи в кървавата драскотина върху лявата си ръка.

— Глупаво животно, мястото ти е в тенджерата на Перси! — изкрещя той.

— Ей, какво става тук? — обади се някой. — Уилям, млъквай веднага и лягай!

— Добре де! — отвърна Уилям, след което отново се надвеси над Ким. — Предупреждавам те, малката, теб и приятелите ти! Останах с впечатление, че ме подслушвахте днес на обяд, докато изпомпвах водата. Само не си мисли, че не съм усетил!

След това Уилям изчезна.

 

 

Следващите два дни минаха без особени произшествия, Фелипе умело преведе „Златната кошута“ през плитчините плътно до брега. Времето също бе благоприятно. Силен вятър духаше в платната и носеше кораба напред.

Приятелите прекарваха повечето време с Джон, който ги учеше как да се катерят по вантите. Най-въодушевен се оказа Леон, който се наслаждаваше на свежия морски вятър в лицето си. Дори Юлиан най-после преодоля страха си. Децата често бяха и в камбуза, където Перси им възлагаше различни задачи.

Правеха всичко възможно да не се срещат с Уилям, но това не беше лесно.

В края на третия ден от плаването капитанът заповяда да приберат платната и да пуснат котва. Падаше мрак и приятелите видяха как Дрейк внимателно изучава залива през прозореца на каютата си. След това заповяда екипажът да се събере. Капитанът не спираше да подръпва крайчето на брадата си. Погледите на всички бяха вперени в него. Дрейк се наслади за миг на изпълнената с очакване тишина, след което гласът му прогърмя над палубата:

— Моряци, стигнахме Каляо! В залива пред нас има няколко испански кораба.

Разнесоха се възгласи.

— Ще ги превземем и ще ги плячкосаме! — изръмжа Диего.

— „Какафуего“ сред тях ли е? — извика Джон.

Дрейк вдигна ръка за тишина:

— Все още не знам — отвърна той.

В същия момент се обади Уилям:

— Видяхте ли галеоните, сър? — язвително попита той.

Дрейк попипа ослепително бялата си яка:

— Да, в залива има най-малко четири бойни кораба. Изглеждат добре въоръжени.

Уилям истерично се разсмя:

— Четири галеона! И „Какафуего“ в добавка. Трябва бързо да обръщаме и да изчезваме!

От няколко места се разнесоха одобрителни възгласи.

— Не, няма да направим това! — гласът на Дрейк бе твърд и непоколебим. — Ще направим нещо, което никой не очаква!

Уилям отвори широко уста:

— Нали не искате да ги нападнем?

На устните на Дрейк заигра лукава усмивка:

— Напротив, Уилям.

Морякът преглътна, но не произнесе нито звук.

— Олеле! — възкликна Перси, който бе застанал недалеч от приятелите.

Ким, Юлиан и Леон нервно се спогледаха — възклицанието му прозвуча някак заплашително!

— Сигурно вече имаш план, чичо! — извика Джон, изпълнен с надежда.

— Естествено! — отвърна капитанът и отново привлече погледите към себе си. — Ще нападнем, но не със „Златната кошута“. Ще се приближим със спасителните лодки. Ще оборудваме тендера^[3] с едно леко оръдие. След това ще се доближим с гребане и под прикритието на тъмнината ще превземем корабите един по един. Никой няма да очаква подобна дързост и в това е шансът ни, моряци!

Диего вдигна към небето свити юмруци:

— Невероятно смел план!

— Това е самоубийство! — не можа да се сдържи Уилям. — Няма да свърши добре!

Част от моряците имаха сериозни резерви. Повечето обаче подкрепяха Дрейк.

— Тръгваме, щом се стъмни! — обяви Дрейк. — Всички светлини трябва да са изгасени! Диего, ти отговаряш за подготовката на двете лодки!

— Йес, сър!

Дрейк му кимна и продължи:

— Всички да прегледат оръжията си. Джон и новите ни юнги ще увият веслата с парцали. Хайде, тръгвайте!

Приятелите се подчиниха. Джон им обясни, че веслата са по-безшумни, когато са увити с плат.

— Стар пиратски трик — тихо каза той, когато децата се заловиха за работа. — Така ще се промъкнем незабелязано.

— Означава ли това, че и ние ще участваме? — попита Юлиан.

— Разбира се! — отвърна Джон.

Скоро се стъмни. Луната се скри почти наполовина зад голям облак. Дрейк даде сигнал за нападение. Моряците се настаниха в тендера и в още една по-малка лодка. Освен Кия и Перси на кораба останаха само няколко души охрана, защото на лодките имаха нужда от всеки човек. Командир на малката лодка беше Диего, а на тендера — самият Дрейк. Капитанът седеше на носа точно зад оръдието. На гърдите си носеше броня, на кръста бе препасал сабя, а в ръка държеше зареден револвер.

Юлиан, Леон и Ким трябваше да гребат. Докато моряците вземат на абордаж вражеските кораби, приятелите трябваше да държат тендера съвсем близо до определената за нападение цел. Децата бяха доволни, че на Дрейк не му хрумна да ги вкара в самата битка. Джон, обратно, гореше от нетърпение да покаже храбростта си. Наоколо седяха въоръжени до зъби пирати, носеха алебарди, ножове, саби, брадви и мускети^[4], готови за стрелба. Цареше пълна тишина.

Юлиан седеше до Джон и въздъхна тихо, докато двете лодки се плъзгаха почти безшумно по спокойното море. После обърна глава и погледна през рамо, пред очите му се изпречи смръщеното лице на Уилям, който гребеше. Изникнаха очертанията на първия испански кораб. На Юлиан му се зави свят — погледнат отдолу, корабът изглеждаше огромен и непобедим. Зад него блестяха светлините на Каляо.

— Страх те е, нали? — просъска Уилям. — И с право, малкия! Всички ще изпукаме! Ако не е морето, ще са оръдията на „Какафуего“!

Силен удар в гърба го накара да млъкне.

Юлиан наведе поглед. Уилям имаше право. Тази атака беше крайно рискована. И заедно с Ким и Леон той участва в нея! Пълно безумие! Но какво да правят? Да спрат да гребат? Да скочат през борда и да плуват обратно към кораба? Няма да стигнат далеч. По това време на годината морето е леденостудено. Освен това Дрейк не би го допуснал! Не, трябва послушно да продължи да гребе, докато не стигнат първия кораб. Всичко ще мине добре. Дрейк несъмнено е обмислил всичко. Или не е така?

Юлиан хвърли поглед зад гърба си и усети, че сърцето му се качва в гърлото. Почти бяха стигнали огромния кораб! Това ли е прословутият „Какафуего“, или „Нуестра сеньора де ла Консепсион“, както е истинското му име? Юлиан присви очи. Беше доста тъмно и не можеше ясно да различи какво пише на носа, но името бе кратко и започваше с главно „А“, така че това не беше „Какафуего“.

Дрейк се изправи, в ръцете си държеше абордажна кука. Той метна куката над главата си право към рейлинга на вражеския кораб. Свистенето й раздра нощната тишина. Последва удар — куката се беше закачила за палубата.

Юлиан преглътна. Дано испанците не са чули нищо. Дрейк бързо дръпна въжето — куката се заби в една от подпорите на рейлинга, а тендерът вече докосваше борда на испанския кораб. Лодката на Диего се намираше на десетина метра, в нея бяха коленичили петнайсет стрелци с мускети, готови за стрелба, и мигновено щяха да открият огън по испанския кораб, ако се наложи.

Капитанът се обърна към хората си. На лицето му играеше насмешлива усмивка. После кимна и пиратите в голямата лодка се изправиха, стиснали в ръце оръжията си.

Пръв по въжето се изкатери Дрейк. Беше ловък като невестулка, а движенията му бяха напълно безшумни. Останалите, включително и Джон, го последваха.