Фабиан Ленк
Пиратът на кралицата (6)

Наградата

— Вдигнете котва, опънете платната, курс на север! — изкомандва Дрейк и мъжете се раздвижиха. Приятелите се изумиха от бързината, с която моряците скочиха на вантите^[1] и се заизкачваха по реите^[2]. Четирима се втурнаха към лебедката^[3], около която беше навито въжето на котвата, и започнаха да въртят дървения лост.

— Искате ли да се качите горе? — попита през смях Джон и посочи към върха на гротмачтата.

— Някой друг път… — отвърна бързо Юлиан.

— Е, добре, тогава вървете при Перси. До скоро! — и Джон увисна на такелажа^[4].

След малко платната заплющяха под напора на силния южен вятър. „Златната кошута“ пое пълен напред и изчезна в мъглата. Диего се беше облегнал върху румпела и на лицето му се изписа задоволство. Дрейк и Фелипе стояха на палубата пред капитанската каюта и разговаряха. Капитанът държеше голям далекоглед, а Фелипе — квадрант^[5], за да определи с него местоположението на кораба, когато се покаже слънцето.

— Искате ли да ми помогнете? — попита дрезгав глас.

Ким, Леон и Юлиан се сепнаха, зад тях стоеше еднокракият Перси и се подсмихваше:

— Е, да, доста е напрегнато за сухоземни плъхове като вас, прав ли съм?

Приятелите кимнаха.

— Каква хубава котка — възкликна Перси и погали Кия по главата. — Да се надяваме, че на никого няма да му хрумне да я изяде.

Кия се дръпна назад и направи гърбица. Перси се засмя силно и оголи зъбите си — кучешките му зъби липсваха, но затова пък имаше два огромни резеца.

„Заек с остър език“, помисли Ким, която обичаше хапливите забележки, но този път благоразумно замълча.

— Шегата настрана — каза кокът и закуцука напред. Всеки път, щом кракът му докоснеше палубата, се чуваше отчетливо почукване.

Перси ги поведе надолу към камбуза. Царството му нямаше нито един прозорец и се намираше под оръдейната палуба, а това означаваше под нивото на водата. Тук имаше множество полици с храна, маса, върху която бяха натрупани камари зелки и други зеленчуци, печка и кюнец, който минаваше през тавана и продължаваше нагоре. В един ъгъл се виждаше голям чувал с картофи. Тежката миризма на застояло направо спря дъха им. Ким запуши носа си с ръка.

Перси се засмя:

— Идва от трюма, но ще свикнете — обясни той, докато отваряше някакво чекмедже. След това им връчи по един малък нож. — Ще белите картофи, хайде, започвайте!

Самият той се зае да стъква огъня. Леон, Ким и Юлиан се захванаха за работа, а Кия се сви на кравай върху масата и внимателно наблюдаваше какво става.

— Кажи, моля те, тук не закусвате ли? — осмели се да попита Леон след малко.

Перси се обърна и погледна към него, сякаш го беше попитал дали на борда няма басейн:

— Закуска? Мога да ти предложа овесена каша или сухар.

— Предпочитам сухар — отвърна Леон.

Перси бръкна в един чувал и им хвърли по парче сухар. Взе и за себе си и го загриза със заешките си зъби:

— Повечето хора тук не придават особено значение на закуската — каза Перси едва ли не оскърбено. — Доволни са, когато получат ром, парче хляб и малко месо. Днес обаче ще им предложим за обяд и малко зеленчуци, както и картофи, разбира се.

После погледна към ниския, потъмнял от сажди таван на камбуза:

— Какво ще кажете за комбинацията филе от херинга с копър и картофи със сметана?

— Ти наистина ли можеш да готвиш добре? — учудено попита Ким.

— Разбира се — отвърна Перси. — Само че никой на борда не го оценява. С изключение на капитана. Той е единственият, който се отличава с известна култура и маниери. Свестен мъж, но не всички смятат така…

Приятелите наостриха уши:

— Какво искаш да кажеш?

Кокът седна до масата и протегна дървения си крак:

— Преди малко сами се убедихте, че не всички са на негова страна. Този Уилям например. Но има и други, които само чакат Дрейк да направи грешка. Ще е първата му и последна грешка.

Ким размишляваше, докато вадеше един картоф от чувала.

— Храбростта на Дрейк плаши някои хора тук — продължи готвачът и се почеса по прошареното теме. — Те са на мнение, че поема прекалено голям риск.

— А ти как мислиш? — попита Ким.

Перси удари с юмрук по масата, така че доматите върху нея подскочиха.

— Аз съм на негова страна! Под негово командване вече нападнахме и плячкосахме няколко испански галеона. Беше страхотно! Испанците побесняха! Този глупак дон Франсиско де Толедо дори обяви награда за главата на Дрейк!

Ким остави ножа на масата:

— Награда за главата на Дрейк? И кой е този дон не знам си кой?

— Де Толедо ли? Назначен е от испанския крал Филип II^[6] за вицекрал^[7] на Перу. Като такъв той е и командир на испанската флота в тези води и отговаря търговските кораби да стигат невредими до пристанищата…

— А вие няколко пъти се изпречихте на пътя им — подхвърли Ким.

— Какво умно дете! — извика готвачът и от задоволство потупа дървения си крак. — Добрият стар Толедо толкова се вбеси, че обеща десет килограма сребро за главата на Дрейк. С такова богатство ще си осигурен до края на живота си, даже всеки ден да се отбиваш при Долорес.

Ким се замисли. Наградата за главата на Дрейк беше кралска. Не е трудно да се предположи, че някой моряк може да прояви слабост. Дали на „Златната кошута“ няма предатели? Тайнствените сигнали изглежда бяха доказателство за…

Внезапно вратата рязко се отвори и се появи Уилям. Изглеждаше възбуден, но когато видя децата, се намръщи.

— Изчезвайте! — заповяда им той.

— Но ние имаме заповед да помагаме в камбуза — отвърна Ким.

— Противоречиш ли ми? — студено попита Уилям.

Ким видя как ръката му се плъзна към сабята.

— Е, добре — бързо отвърна тя и хвърли наполовина обеления картоф в кофата. — Излизаме.

Юлиан и Леон също се надигнаха. Заедно с Кия децата напуснаха задушния камбуз и се настаниха на оръдейната палуба пред сушилното помещение, където складираха резервните платна. Сега корабът се клатушкаше значително по-силно отпреди. Очевидно вълнението се усилва.

— Какво ли е намислил Уилям? Защо настояваше да излезем? — разсъждаваше Ким.

— Добър въпрос. Този тип ми изглежда подозрителен — съгласи се и Леон.

Юлиан се облегна на един шпангоут:

— На мен също. Сякаш крие нещо. Но какво общо има с това Перси?

От камбуза се разнесоха крясъци.

— Карат се! — констатира Леон. — Да разберем защо.

И той тръгна натам. В този момент „Златната кошута“ силно се разклати. Леон загуби равновесие и направо седна на пода.

— Ама че глупост! — изруга той. — Чувствам се като жалък сухоземен плъх.

След това допря ухо до вратата на камбуза, но колкото и да се напрягаше, не можа да чуе нищо. Обзе го лошо предчувствие. Вътре беше необичайно тихо. А Уилям влезе със сабята си! Дали не заплашваше стария готвач или пък…