Фабиан Ленк
Пиратът на кралицата (5)

Корабът в мъглата

— Какво търсите тук? — попита дрезгав глас и Юлиан усети как някой го завърта като кукла на конци. Широко отворените му очи виждаха само необятните гърди на Диего. Единият вахтен бе хванал Леон и Ким, само Кия успя да избяга.

— Ох, боли! — извика Юлиан.

— Грешен отговор — хладно отвърна Диего.

— Ще ви отведем при капитана. Той ще реши какво да ви правим — каза другият мъж.

— Точно това си помислих и аз — засмя се Диего. Смехът му не вещаеше нищо добро.

Заведоха ги при Дрейк.

Малка стълба водеше от главната палуба към по-високо разположена междинна палуба на кърмата. Тук се намираше просторната каюта на Дрейк. Над покрива на каютата минаваше рейлинг, увенчан с месингов фенер, който служеше за сигнална светлина на кърмата.

Диего почука на вратата на каютата на Дрейк. Капитанът отвори с фенер в ръка.

— Предполагам, че имаш основателна причина да ме безпокоиш, боцмане.

— Капитане, хванахме новите юнги, докато се размотаваха на борда. Сигурно са искали да отмъкнат нещо.

— Не, това… — започна Ким, но Дрейк я прекъсна.

— Тихо — мрачно каза той. — Доведете ги вътре. Не обичам да говоря на вратата.

Вкараха приятелите в каютата и те ахнаха. Намираха се в изключително елегантно помещение, с истинско легло, ракла и дървена маса със свещник върху нея. На светлината се виждаха компас, пергел, астролаб^[1] и голяма карта с приливите и отливите, теченията, плитчините и очертанията на заливите в Южна и Централна Америка.

— Какво търсехте на палубата? — попита строго Дрейк.

— Искахме да подишаме чист въздух — чистосърдечно отвърна Юлиан. След това разказа какво видяха.

— Светлинни сигнали? — повтори капитанът. — Диего, виж какво става на оръдейната палуба.

Исполинът изчезна. Минаха няколко минути и приятелите нервно се спогледаха. Дрейк се държеше така, все едно ги няма — продължи да разглежда картата със сбърчено чело. Пръстът му се плъзна на север по продължение на залива.

— Каляо — мърмореше той.

След това някой почука на вратата и се появи Диего.

— Всички люкове са добре затворени — докладва той.

Дрейк хвърли изпитателен поглед към децата.

— Излъгахте значи? — сухо каза той.

— Не, сър! — бързо извика Юлиан. — Вероятно този, който е подавал сигналите от кораба, междувременно е затворил люка!

— Малкият може и да лъже, но поне не му липсва умение да разсъждава логично — каза капитанът, като подръпваше брадата си. — Не мога да докажа противното, така че този път ще ви се размине.

Приятелите с облекчение си отдъхнаха.

— Но не бързайте да се радвате — продължи Дрейк. — Ще ви държа под око! А сега изчезвайте всички!

Този път приятелите бяха почти щастливи, че могат да се върнат в хамаците си.

— Какви бяха тези сигнали? — тихо попита Юлиан.

Леон се прозина:

— Добър въпрос. Някой на борда крие нещо. Трябва да разплетем тази работа!

— Прав си — промърмори Ким. — Само че утре, момчета.

След това заспа. Кия се беше свила на корема й като кравайче.

 

 

Рано на следващата сутрин пронизителното изсвирване на боцмана ги изтръгна от съня — събуждането не беше от най-приятните. Всички скочиха и се втурнаха нагоре, където се скупчиха около гротмачтата. Едва-едва се развиделяваше, имаше няколко запалени фенера. Небето беше сиво и всеки момент щеше да завали. Морето и небето се сливаха и не беше ясно къде започва едното и къде свършва другото. Само на изток, където слънцето трябваше да се покаже, беше малко по-светло. Духаше остър вятър и приятелите, застанали малко встрани, се притискаха един в друг, за да се стоплят.

Дали на кораба дават нещо като закуска, питаше се Леон, докато оглеждаше моряците. Разпозна червения перчем на Джон и широкия гръб на Диего, Фелипе също беше тук. Всички гледаха към юта — явно екипажът очакваше появата на Дрейк. Никой не проронваше и дума.

Леон отново погледна на изток, към сушата. Тясната ивица пясък и кръчмата на Долорес бяха изчезнали, погълнати от мъглата, която бавно пълзеше към „Златната кошута“.

Леон трепереше все по-силно. Къде се губи Дрейк? Погледът му се зарея над палубата, а после отново се насочи към десния борд. Кръчмата на Долорес не се виждаше, както и преди, но един неясен силует за кратко изплува от мъглата. Кораб! С издути платна, без ходови светлини или фенери, той напусна залива на Арика и се устреми на север.

Леон направи знак на Ким и Юлиан и след това посочи към стената от мъгла.

— Какво има? — попита Ким.

Леон преглътна. Корабът беше изчезнал! Беше повече от странно! Момчето напрегнато се взря в мъглата и съзря неясния силует на една мачта.

— Някакъв кораб отплава в открито море! — прошепна той на приятелите си.

— Видях го! — тихо отвърна Ким. — Явно не искат никой да разбере, че заминават.

Приятелите обърнаха поглед към екипажа на „Златната кошута“. Но мъжете, изпълнени с очакване, гледаха към юта и изглежда никой не забеляза странния кораб. В същия момент се чу звънът на корабната камбана. Вратата на капитанската каюта се отвори и се появи безупречно облеченият Дрейк. На кръста му се полюшваше дълга сабя.

Леон погледна назад, но от тайнствения кораб нямаше и следа — беше изчезнал в мъглата. Имаше ли връзка между него и светлинните сигнали, които видяха през нощта?

Камбаната зазвъня отново и го изтръгна от мислите му. Дрейк стоеше пред екипажа, свалил черната си широкопола шапка. Всички последваха примера му и свалиха кой каквото носи на главата си. Дрейк произнесе молитвата, моряците мърмореха думите след него. Накрая капитанът се закле в живота си да служи вярно на кралицата. Всички повториха клетвата.

— Моряци, в Арика попълнихме запасите си от прясна вода, риба, месо и плодове. Освен това взехме и трима юнги — каза Дрейк и посочи към приятелите. — Те ще помагат на Перси в камбуза и ще чистят кораба.

Един възрастен мъж приятелски намигна на Леон, Юлиан и Ким и посочи с палец към гърдите си. Сигурно този слаб, леко прегърбен мъж беше кокът Перси. Левият му крак от коляното надолу липсваше, вместо него носеше протеза, всъщност дебела пръчка, закрепена на коляното.

— Сега вече сме готови да отплаваме — извика Дрейк. — Очаква ни много специална задача — капитанът направи пауза и се наслади на изпълнените с очакване погледи, отправени към него. Когато най-сетне продължи, в очите му играеше пламъче. — Ще отплаваме за Каляо — обяви Дрейк и направи знак на Фелипе да се приближи. — Знам, че тези води са опасни, затова взех Фелипе, новия ни лоцман, който добре познава тези места. Той ще ни отведе при един необикновен кораб.

В отговор Фелипе се засмя някак смутено.

— Към „Какафуего“! — извика Дрейк и посочи с ръка сивото небе.

Понесоха се радостни възгласи.

— Страхотно! — извика Джон. — Това корито е пълно със злато и сребро!

— Да, и те скоро ще бъдат наши! — въодушевено изръмжа Диего и вдигна Джон на широките си рамене.

— Ура за капитана!

Във въздуха полетяха шапки, но на Леон не му убягна, че не всички са ентусиазирани от новата задача.

Един моряк с гола глава и крив нос излезе напред и скръсти ръце пред гърдите си. Приятелите го познаха — беше единият от двамата наказани с бой с камшици.

— „Какафуего“ ли, сър? Сигурен ли сте, че ще успеем да го превземем? — попита той.

С леко махване на ръка Дрейк въдвори тишина. След това хладно отвърна:

— Да не би да се съмняваш в преценката ми, Уилям?

Разнесе се смях.

Морякът погледна Дрейк право в очите:

— Сър, „Какафуего“ е известен с огнестрелната си мощ. Знам, че има трийсет оръдия. Затова го наричат Пикаещият огън!

Отново последва смях.

— Бълващият огън, Уилям — поправи го Дрейк.

— Както и да е — отвърна Уилям. — Ще ни пръсне на парчета, няма да намерим злато и сребро, а само смъртта си.

Дрейк махна с ръка:

— Глупости! Ти си жалък страхливец!

Диего се ухили. Няколко души също подигравателно се засмяха.

Очите на Уилям засвяткаха яростно и той прехапа долната си устна.

— Уилям е много сприхав — прошепна Джон на приятелите. — И изглежда още не е успял да преглътне вчерашните удари.

Уилям пристъпваше нервно:

— Не ме е страх! Но намирам за пълна глупост да нападаме кораб, който ни превъзхожда многократно. Това е самоубийство, капитане! Лично аз нямам намерение да умирам. А вие?

Той огледа останалите:

— Е, какво ще кажете? Искате ли да умрете?

Разнесе се шепот. Одобрението, с което първоначално посрещнаха плана на Дрейк, вече не беше толкова категорично.

— Уилям, затваряй си устата! — изрева Дрейк.

Морякът дръзко се изсмя и извика:

— Е, какво? Искате да се понесем право към смъртта ли?

Дрейк рязко изтегли сабята си:

— Който се противопоставя на заповедите ми, е метежник — прогърмя гласът му. — А наказанието за бунт на борда е смърт!

Лицето на Уилям побеля. Мъжете, които стояха край него, се отдръпнаха.

Уилям бавно вдигна ръце:

— Е, добре, капитане, само си казах мнението!

— Затваряй си устата! — повтори Дрейк и пристъпи към него.

Уилям покорно сведе глава:

— Дадено, капитане — тихо отвърна той.

Дрейк изпитателно огледа мъжете:

— Има ли още някой, който… се страхува?

Диего изръмжа:

— Към „Какафуего“! Огън по старото корито!

Понесоха се ревове и викове и във въздуха полетяха оръжия. Изглежда Дрейк отново владееше положението.

Но Леон остана нащрек и реши да не изпуска Уилям от очи. Морякът стоеше малко встрани от останалите, близо до руля^[2], полускрит зад гърба на капитана. Ръката му опипваше колана със сабята, а по лицето му пробяга крива усмивка.