Фабиан Ленк
Пиратът на кралицата (11)

Тайникът

— Огън! — изрева Дрейк, докато куршумите свистяха край палубата. — Целете се в люковете на оръдията! Но не много ниско, за да не потопим коритото! Поздравете ги с един бордови залп.

Разнесе се силен грохот и корабът потрепери. От всички оръдия на десния борд се посипаха снаряди и ожесточено удариха борда на „Какафуего“ над ватерлинията. Затворените люкове бяха изпотрошени, а оръдията зад тях — извадени от строя. В този момент в атаката се включи и екипажът на тендера. Във въздуха заблестяха саби и се понесоха викове.

Приятелите наблюдаваха иззад бъчвите и видяха суматохата, която настана на „Какафуего“.

— Предайте се! — още веднъж изрева Фелипе, но нищо подобно не последва.

— Щом не разбират от дума — извика Дрейк, без да обръща внимание на испанския мускетен огън, — целете се във фокмачтата им!

Последва нов оръдеен изстрел. Предната мачта на „Какафуего“ се пречупи и се стовари върху бака. Посипаха се отломки. Над палубата се понесе лютива миризма.

— Към борда на „Какафуего“! На абордаж!

Веднага след това двата кораба се сблъскаха с грохот и англичаните нападнаха испанския кораб. Предвождаше ги Дрейк със сабя в ръка. От противоположната страна настъпваха мъжете от тендера. Екипажът на „Какафуего“ се оказа в капан и трябваше да се предаде. Приятелите се надвесиха над рейлинга и погледнаха към осеяната с дървени отломки горна палуба на „Какафуего“.

Дрейк бе застанал в широк разкрач на руля на испанския кораб и на лицето му се виждаше доволна усмивка — хората му държаха в шах екипажа на „Какафуего“.

В същия момент Диего побутна напред един мъж в елегантна униформа:

— Това трябва да е капитанът, сър! — гордо отбеляза той.

Испанецът, висок мъж с дълги мустаци, беше стиснал краищата на белия си кител^[1] със златни копчета и ги опъваше надолу. Едновременно с това хвърляше гневни погледи към Дрейк:

— Вие сигурно сте Дрейк — каза на добър английски мъжът. Изговори името му така, сякаш става въпрос за заразна болест.

Дрейк усмихнато се поклони:

— На вашите услуги. С кого имам честта?

— Хуан де Антонио — отвърна испанецът и вдигна гордо брадичка. — Това нападение ще ви излезе скъпо!

— Не, на вас ще ви излезе скъпо — поправи го Дрейк. — Моряци, претърсете всички палуби. Бързо!

— Йес, сър! — чу се рев в отговор и пиратите се разделиха на две, първата група остана на горната палуба, за да пази испанците, а втората изчезна в трюма на кораба.

Приятелите също се изкатериха на палубата на „Какафуего“, но застанаха малко встрани.

— За това ще ви обесят на реята, Дрейк! — просъска Хуан де Антонио.

Дрейк запази спокойствие:

— Преди това обаче трябва да ме хванат.

— И какво сте намислили? Да убиете всички, да потопите кораба и да офейкате с плячката?

— Аз не съм убиец — отвърна Дрейк. — Ще освободя екипажа и няма да докосна кораба ви. Разбира се, ще заповядам да отсекат бизанмачтата. Само с гротмачтата няма да имате шанс да ни настигнете. Диего!

— Йес, сър!

— Отсечете бизанмачтата! След това унищожете здравите оръдия.

Лицето на Диего засия:

— С удоволствие, сър.

Дрейк отново се обърна към испанеца:

— А вие ще бъдете наш гост известно време. За по-сигурно, така да се каже. Никой няма да се осмели да ни нападне, докато сте на борда на моя кораб.

— Не е зле — прошепна Леон към приятелите си. Откъм кърмата се разнесоха удари от брадва. Явно Диего се е захванал за работа. — Вече можем да се връщаме вкъщи, най-после разбрахме как Дрейк е успял да превземе „Какафуего“.

— Да, планът беше безумно смел. „Златната кошута“ изигра умиращия лебед, а испанците се хванаха. При това от главата на никого не падна дори косъм. — Ким наистина бе удивена.

Юлиан поклати глава:

— Не съм сигурен, че е време да се връщаме. Да не забравяме предателя. Имам смътното усещане, че това приключение не е завършило. Какво ще кажете за тайнствените сигнали? Все още нямаме отговор. Освен това Уилям обяви, че не иска да дели с никого.

— Да — отвърна Леон. — Имаш…

Шепотът му беше заглушен от ликуващи викове долу. След това пиратите отново се втурнаха на горната палуба, водени от Уилям.

— Злато, навсякъде има злато! — крещеше той, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.

След него вървеше Джон. По бузите му бяха избили червени петна.

На опашката куцукаше Перси и сочеше към устата си:

— Ще си направя нови зъби, момчета, със златото от „Какафуего“. Никой у дома няма да ми повярва!

— Донесете златото тук! — заповяда Дрейк.

След по-малко от десет минути бизанмачтата на „Какафуего“ бе в морето. През следващите два часа съкровището премина на борда на „Златната кошута“. Равносметката беше 14 сандъка със сребърни монети, 80 фунта^[2] злато и 620 сребърни кюлчета. Дрейк заповяда да донесат сандъците насред палубата и да ги отворят един по един. Приятелите и пиратите онемяха. Съкровището блестеше пред тях под лъчите на слънцето. Най-много се оказаха монетите, големи и малки, украсени с ликове на крале и кралици. Продълговатите сребърни кюлчета матово проблясваха. В останалите сандъци имаше украшения — обеци, гривни, пръстени и амулети. Най-голям интерес имаше към сандъците със злато. Някои пирати не можеха да прикрият алчните си погледи, в които се четеше неистово желание отново да отворят капака на сандъка и отново да хвърлят поглед към това великолепие. Други, като Перси, блажено въздишаха.

Приятелите също се оказаха запленени от магията на съкровището. Само Кия беше равнодушна към гледката и предпочете да си играе с едно дебело корабно въже.

Екипажът празнуваше в чест на Дрейк, тъй като за всеки бе ясно, че с това невероятно богатство няма да има никакви грижи до края на живота си.

Хуан де Антонио наблюдаваше плячкосването на кораба и скърцаше със зъби. Пиратите унищожиха оръдията, които бяха устояли на атаката. Оставиха испанските моряци на кораба им, като преди това ги обезоръжиха. А испанския капитан Хуан де Антонио отведоха на „Златната кошута“ и завързаха на оръдейната палуба.

„Златната кошута“ опъна платна и бързо се отдалечи от „Какафуего“, който остана да се клатушка насред морето като тлъста патица с подрязани крила.

— Надявам се, че „Какафуего“ няма да потъне, въпреки множеството удари, които понесе — каза Юлиан на Джон.

— Не, не — отвърна младият пират. — Всички попадения бяха над ватерлинията, а сега морето е спокойно. Пък и корабът има още една мачта. Така че ако испанците усърдно поработят с платната, скоро ще стигнат до брега. Нищо няма да им се случи.

— Ти по-добре знаеш — отвърна Юлиан и погледна към Джон, който се изкатери като катеричка на наблюдателния пункт.

На горната палуба настроението беше отлично. Пиратите си подхвърляха шеги и се смееха. Дрейк и Фелипе бяха на юта, а Диего пое руля.

Приятелите продължаваха да са нащрек. Седнаха на бака, за да се посъветват.

— Уилям се готви да открадне плячката, но в такъв случай ще има нужда от помощници — каза Ким, докато си играеше с Кия. Момичето търкаляше по палубата един лимон, а Кия със скок се мяташе върху него. Не можеше да се очаква да носи обратно лимона на Ким, все пак не е куче. Котката си играеше с лимона, подмяташе го насам-натам, а Ким се опитваше да я накара да се върне при нея.

— Имаш право, но това означава, че няма да мине без размирици — каза Юлиан. — А, вижте, ето го и самия Уилям!

Морякът хвърли във водата една въдица и след малко към него се приближи Перси.

— Сигурно иска да види как кълве рибата. Само че е избързал — каза Леон и подръпна ухото си.

Уилям хвърли поглед през рамо, сякаш искаше да се увери, че никой не го наблюдава. После започна да уговаря нещо Перси. Готвачът енергично кимаше и няколко пъти също нервно се огледа, но не видя тримата приятели.

— Как мислите, дали Уилям и Перси са в комбина? — попита Юлиан, но не можеше да си представи подобно нещо.

Леон сви рамене:

— Не е много за вярване. Но ми се струва, че се мъти нещо, мога да се закълна в това.

— Трябва да си отваряме очите, момчета — намеси се Ким, после се пресегна бързо и се опита да грабне лимона, но Кия я изпревари.

Наближаваше вечерта, предвещавана от невероятно красив залез. Купестите облаци над хоризонта пламтяха във всички нюанси на пурпурното. На места през пролуките им надничаха последните слънчеви лъчи, обагрени в огненочервено и оранжево. Над „Златната кошута“ започна бавно да пада мрак.

На борда на пиратския кораб свиха платната и запалиха фенерите. Дрейк събра екипажа на кърмата и след молитвата извика:

— Петкратна доза ром за всички! Днешният ден трябва да се отпразнува. Перси, отвори бъчвите и не се стискай!

Разнесоха се смях и радостни възгласи. Някой гръмна с мускет. Моряците не спираха да сипят похвали за капитана си. Уилям също участваше във всеобщия хор, както приятелите сами се убедиха. След това ги изпратиха долу в камбуза, за да помагат на Перси в раздаването на рома.

Помагаше им и Джон, който си наля една чашка:

— Има ужасен вкус — викна той и започна да се клатушка.

Перси гръмко се разсмя:

— Пийни си още, малкият. Ще ти хареса и докато се усетиш, вече ще си пиян.

— Не, благодаря, няма нужда — бързо отвърна Джон.

Перси сложи в ръцете на приятелите една чиния с прясно уловена риба и обичайните картофи.

— Занесете това на капитана. А ти, Джон, донеси още едно буренце.

Приятелите с усмивка минаха край пируващите на палубата и стигнаха до каютата на капитана, където прислужваха на Дрейк, Фелипе и Диего.

— Не забравяйте испанския ни гост — каза капитанът, когато децата си тръгваха. — Надявам се нищо да не му липсва.

— Йес, капитане! — извика Леон.

— Подмазвач такъв — засмя се Ким, когато вратата се затвори зад тях.

— За разлика от теб, аз знам как да се държа на борда — отвърна през смях Леон.

— Какво ще правим сега? — попита Юлиан. — Не ми се връща във вонящия камбуз.

— Е, тук също не е особено приятно — каза Ким и погледна към шумните моряци.

В този момент Кия измяука и това бе едно от онези мяукания, с които обикновено искаше да им привлече вниманието. Котката ги изгледа с умните си очи и тръгна напред с високо вдигната опашка.

— Тръгваме след нея, нали? — каза Юлиан.

— Разбира се — отвърна Ким и се затича след Кия.

Котката заподскача надолу по трапа, водещ към оръдейната палуба. Но за учудване на приятелите не тръгна към камбуза, а остана на оръдейната палуба. Обърна се към кърмата и се запромъква към центъра на кораба. Внезапно спря и се плъзна към лафета на едно оръдие дясно на борд. Ким я последва. Леон и Юлиан се шмугнаха зад лафета на друго оръдие.

Ким въпросително изгледа котката. Кия беше насочила напред уши. Сега и Ким долови тихи гласове, идващи някъде отпред — там, където висяха хамаците и където бе завързан испанският капитан. Изглежда, той разговаряше с някого. Но с кого? Или може би си говори сам?

Ким се заслуша, но не долови нищо от думите. Направи знак на приятелите си и посочи напред. Леон и Юлиан кимнаха. След това се плъзнаха към съседното оръдие. Ким напрегна слух. Да, няма съмнение, че единият е испанецът, както нямаше съмнение, че другият е Перси! За какво ли си говорят двамата? Сърцето на Ким заби по-силно.

Тя надзърна над дулото на оръдието. Перси бе седнал пред завързания испанец. Може би му е донесъл нещо за ядене? Само че наоколо не се виждаха нито чинии, нито чаши!

Ето че нещо премина от ръцете на единия в ръцете на другия — Хуан де Антонио беше извадил от куртката си малко сгънато листче и го пъхна в ръката на Перси.

Готвачът хвана дървения си крак и започна да го върти. Ким ококори очи. Перси отвинти една капачка на края на дървения крак и тайнственото послание изчезна вътре. След това завинти отново капачката, все едно че завинтва капачка на бутилка — и съобщението се озова на сигурно място. После готвачът бързо се надигна, а приятелите се скриха зад оръдията.

Чук, чук, чук…

Готвачът вървеше към тях.

Ким прехапа устни. Ако Перси ги открие, въпросите му няма да са от най-приятните. Трябваше да вземат храна за испанеца — така поне щяха да имат разумно обяснение какво търсят тук. Но беше късно.

Чук, чук, чук…

Ким се сниши още повече. Усети миризма на желязо и барут. Кия се сгуши до нея, сякаш искаше да й каже, че нищо лошо няма да се случи.

Чук, чук, чук…

В този момент Перси трябваше да мине точно покрай тях. Ким затвори очи. В главата й напираха рояк мисли и не й даваха покой. Перси ли е съучастникът на Уилям? Има ли и други съучастници? Каква е ролята на испанския капитан?

Тежките стъпки на готвача отекнаха съвсем близо. После звукът им затихна. Ким отвори очи. Перси отмина и тя си пое дълбоко дъх. След малко тримата приятели се преместиха в предната част на оръдейната палуба, където нямаше кой да им пречи.

— Видяхте ли това, което видях аз? — попита Ким със затаен дъх.

— Разбира се — отвърна Юлиан. — Трябва да благодарим на Кия. Тя ни показа тази следа.

— Да — отвърна Ким и погали Кия под муцунката. Котката доволно замърка. — Какво умно животно. Никога нямаше да ми хрумне, че Перси води двойна игра.

— Нито пък на мен — отвърна Леон. — Много ми се ще да знам какво пише на листчето! Само че едва ли някога ще разберем. Скривалището е гениално!

Юлиан сбърчи чело:

— Прав си, но ми се струва, че все пак имаме шанс.

Леон изненадано го погледна:

— Какво си намислил?

— При нормални обстоятелства Перси едва ли ще ни разреши да погледнем в скривалището в крака му. Но ако е пиян и спи…

Ким енергично поклати глава:

— Доста е опасно.

Юлиан се засмя:

— Има известен риск, разбира се. Но ако се уверим, че е достатъчно пиян…

Съмненията на приятелите бързо се разсеяха. Готвачът пируваше заедно с всички. Но не само това — той отговаряше и за всички блага, беше господар не само на камбуза, но и на склада. Така че не пропускаше да дегустира всяка бъчва ром, която се изнася на горната палуба. Резултатът беше, че първи започна да се клатушка като пробит кораб по време на буря и не спираше да крещи моряшки песни, докато сновеше между горната палуба и камбуза.

На зазоряване Перси най-после заспа след поредната дегустация, без да може да изкачи трапа.

Строполи се върху един стол в камбуза, подпря глава на стената и така захърка, че капаците на тенджерите заподскачаха.

Приятелите не го изпускаха от очи и стояха на няколко крачки от него. Перси бе изпружил напред дървения си крак и трябваше само да отвъртят капачката.

— Хайде! — прошепна Юлиан. — Сега е моментът.

— Сигурен ли си? — също шепнешком попита Ким.

— Разбира се — отвърна момчето и седна на дъските пред Перси. Гласът му леко потреперваше.