Фабиан Ленк
Клеопатра и свещената кобра (4)

Тайнственият папирус

Скелето отново се олюля към стената, а после напред, сякаш танцуваше странен и опасен танц върху дървените си крака. Телохранителите реагираха мълниеносно и дръпнаха Клеопатра встрани. Миг след това конструкцията се сгромоляса на земята.

Юлиан имаше чувството, че видя всичко като на забавен кадър. Отскочи и се озова на безопасно място. Грохотът беше ужасен. Трещяха подпори, пръти и дъски се трошаха, вдигна се облак прах и се разнесоха писъци. Един мъж бе ранен в крака, друг в главата, от раната му запълзяха струйки кръв. Някой завика за помощ.

— Слава богу, че не се случи по-голяма трагедия, можеше да е далеч по-страшно! — извика Леон.

— Да, наистина! Беше си покушение! — И Юлиан им разказа какво видя.

Приятелите го слушаха с широко отворени очи.

В този момент Клеопатра пристъпи към тях, изглеждаше напълно спокойна:

— Какво необикновено животно — меко рече тя и заразглежда Кия. — Красиво, будно и очевидно много умно. Спаси ми живота!

Юлиан се осмели да направи крачка напред:

— Вярно е, но е наша! — твърдо каза той, а после добави: — Някой събори скелето! Видях това!

И отново разказа какво видя.

— Такава е съдбата на царските особи. Някой непрекъснато се опитва да им отнеме живота — отвърна Клеопатра и разпореди на войниците да претърсят кулата.

След това се наведе към котката и протегна към нея фината си ръка. Кия опря главичка в протегнатата длан.

Клеопатра се засмя, беше смях на победителка.

— Ще те взема в палата си, обичам котки!

— Тя си е наша! — повтори твърдо Юлиан. И сякаш за да потвърди това, котката се обърна, изтича при децата и започна да се умилква в краката им.

Царицата остана изумена:

— Щом не искате да се разделяте, тогава… — направи пауза и те се изплашиха, че иска да им отнеме Кия — … и вие ще дойдете в палата.

Приятелите не вярваха на ушите си.

— Ще се грижите за тази великолепна котка, в името на Изида. Последвайте слугите ми — добави Клеопатра и се върна при гостите.

Юлиан, Ким и Леон използваха възможността да хвърлят поглед към Октавиан и сестра му. Лицата им бяха каменни.

— Дали Октавия няма пръст в покушението? — прошепна Леон.

— Твърде вероятно е, изглежда, ужасно мрази Клеопатра — отвърна Юлиан. — Трябва да я държим под око.

Появиха се войниците, които отидоха да претърсят кулата.

— Божествена царице, въжетата, с които скелето е било привързано към кулата, са били прерязани, но не можахме да открием подозрителни лица — докладва командирът. — Вероятно са избягали с лодка.

С каменно лице Клеопатра даде знак за тръгване.

Приятелите отидоха при Хапу и Сенмут и им разказаха случилото се.

— Колко жалко! — каза Хапу. — Точно бяхте започнали при нас.

— Именно — въздъхна баща му. — Отново не ми достига работна ръка. Но никой не може да се противопостави на волята на божествената Клеопатра. Честно казано, даже ви завиждам. Късмет!

— Късмет! — извика и Хапу. — И се отбивайте насам, когато ви стане скучно в палата.

Приятелите обещаха и забързаха след Клеопатра, гостите и слугите, които вече крачеха по дигата към града.

 

 

Процесията премина под огромната порта с каменни фигури с глави на соколи и се озова в просторен парк. Наоколо сновяха градинари — скубеха плевели, подстригваха храсти и почистваха с гребла алеите, виещи се между множеството малки езерца с бели и сини лотоси. Кестени и върби хвърляха дебели сенки наоколо.

Мършав слуга се приближи към приятелите и ги откъсна от свитата на Клеопатра:

— Заповядаха ми да ви покажа какво ще работите — каза той и ги заведе до мост, пресичащ едно от езерцата.

— Тук има крокодили! — изтръгна се от устата на Леон. Огромно влечуго, широко раззинало паст, го гледаше със студените си очи.

— Разбира се! — отвърна слугата. — Клеопатра обича животните, а също и свещените крокодили. Само да не бяха постоянно гладни. Вече не успяваме да им насмогнем с храна. Понякога си я доставят сами. Вчера отново изядоха два пауна.

— Така ли? — провлече Леон.

Най-напред слугата им показа една просторна клетка, в която дремеха три охранени сиви котки. Когато зърнаха Кия, козината им настръхна и те изсъскаха в хор. Кия изобщо не ги удостои с внимание.

— Трябва да чистите клетката и да храните котките — слугата злъчно се засмя. — Те изяждат почти толкова, колкото и крокодилите…

„Не ме учудва“, помисли си Леон.

— Храна ще вземате от кухнята на палата — обясни слугата и посочи през рамо. — Хранят се само с най-отбрани ястия, защото Клеопатра ги обича повече от всичко на света. За нея са също толкова свещени, колкото и крокодилите, нали разбирате?

След това кльощавият слуга ги заведе до ниска сграда, където се помещаваше прислугата. Отляво беше дворецът, отдясно — паркът, а отсреща — конюшните. Настаниха ги в малка, чиста стая с едно прозорче. Дебели рогозки щяха да им служат за легла.

— Първо почистете клетката на котките. И още нещо. Нашата богоподобна владетелка често иска те да са с нея по време на пировете. Тогава трябва да са идеално измити. Самите те са твърде мързеливи, за да го направят.

Приятелите се заловиха за работа, а Кия се настани пред клетката и старателно започна да си мие козината. Котките недоверчиво я наблюдаваха.

— Вижте, вижте! — прошепна Леон след малко. — Октавия!

Вдовицата забързано мина на няколко метра от тях и се насочи към портата на двореца. Беше омотала шал около главата си.

— Сякаш иска да излезе тайно оттук — продължи Леон. — Странно… Да я проследим!

Приятелите се огледаха, но наоколо нямаше никого и те тръгнаха след Октавия. Кия ги следваше по петите.

— Къде отивате? — попитаха стражите пред портата.

— Трябва да купим билки от пазара — излъга Леон. — Една от котките на царицата има стомашни болки.

Стражите завъртяха очи с досада и им махнаха да минат.

Вече бяха на улицата пред двореца. Не им се наложи да се оглеждат дълго — видяха, че Октавия се отправя към храма на Изида.

Двете кули на пилона на храма, високи по двайсет и широки по петнайсет метра, бяха покрити с фигури на богове, оцветени пищно в ярки цветове. Най-често се виждаше богинята Изида, с дълга червена рокля, кръст анкх^[1] в ръка и малък златен трон на главата. Близо до нея беше съпругът й, бог Озирис^[2], владетел на царството на мъртвите, който държеше в ръцете си жезъл и камшик. Между кулите имаше каменна порта, висока десет и широка пет метра. Беше отворена, така че жреците и фараоните да могат да минават.

Приятелите видяха, че вътрешният двор е обграден с колонада, а капителът^[3] на всяка колона беше украсен с лотос.

Октавия дори не удостои с поглед храма, толкова бързаше. Тя мина по моста към квартала около пристанището. На кея се виждаха множество току-що разтоварени платноходи. Робите още мъкнеха чували със зърно и тежки амфори^[4] с растително масло и вино. Някои стоки се разпродаваха още на кея. Един търговец купуваше благовонни масла, друг — перуки, а трети — малки, добре полирани метални огледала.

Октавия продължи, свела поглед. След малко стигна до дълга постройка от сивкав мрамор. Върху плоския покрив се виждаха каменни фигури на павиани.

— Това е бог Тот^[5] — каза Юлиан, който познаваше добре египетската митология. — Богът на знанието, писмеността и образованието. Обзалагам се, че тази сграда е известната Александрийска библиотека^[6], където се намирал и Музейонът.

Октавия се качи по стълбите и изчезна в сградата. Без да се замислят много, приятелите също влязоха в библиотеката. Само че не успяха да стигнат далеч.

— Къде сте се забързали? — проскърца неприятен глас. В полумрака, зад нещо като тезгях, се беше настанил дребен мършав мъж.

— Търсим един ръкопис — бързо отвърна Юлиан.

Дребният мъж се засмя. Смехът му прозвуча като врещене на коза.

— Така ли? Това се казва изненада! — и отново стана сериозен. — Та вие, дребосъци такива, още не можете да четете. Освен това не всеки има право да влиза тук.

— Ние сме слуги на божествената Клеопатра — отвърна Юлиан. — И сме тук по нейна заповед. Трябва да й занесем един ръкопис… хм… с рецепти против стомашни болки.

— Стомашни болки на котки — уточни Леон. — Една от божествените котки се разболя.

— Освен това можем да четем — възмутено отбеляза Ким.

— Чудя се дали да ви повярвам? — отново се изкиска дребният мъж.

В този момент Кия достолепно премина край тях и влезе в първата зала. Мъжът смаяно погледна след нея.

— Тази котка изобщо не изглежда болна… — колебливо каза той.

— И не е — отвърна Юлиан. — Става въпрос за друга котка. Но можем да се върнем и да докладваме на Клеопатра, че… как е името ти?

Дребният мъж се удари в гърдите:

— Диезер, аз управлявам това забележително място.

— Добре, ще предадем на божествената Клеопатра, че Диезер отказва да ни помогне — каза Юлиан и скръсти ръце пред гърдите си.

Диезер вдигна ръце към небето:

— Добре, добре, в името на Тот, влизайте тогава! Ръкописите с рецептите се намират в десния коридор. Само не пипайте нищо, а се обърнете към служителите.

Приятелите влязоха в залата, която се оказа доста по-голяма, отколкото очакваха. В средата ромолеше малък фонтан, около който като лъчи бяха наредени маси за четене. На тях седяха мъже на различна възраст и четяха. Светлината влизаше през огромния купол и през тесните прозорци между колоните. Всяка колона бе украсена с фигура на бог Тот.

Върху многобройните стелажи лежаха ръкописи. Стотици хиляди папируси^[7]! От всеки папирус висеше връзка с дървена дъсчица, на която бяха описани съдържанието и произходът на ръкописа.

Изумени, приятелите вървяха покрай рафтовете, имаше ръкописи на най-различни теми: корабостроене, архитектура, зоология, ботаника, физика, астрология, медицина, филология…

В залата за четене имаше нещо като голяма канцелария. Вратата беше отворена и децата видяха вътре около четирийсет мъже, наведени над ръкописи, най-вероятно правеха копия. Имаше и работилница, в която се възстановяваха повредени ръкописи. Имаше стена с карти, а след нея бе медицинският отдел.

Точно тук се бе спряла Октавия и съсредоточено разговаряше с един служител. Приятелите бързо се скриха зад някакъв рафт и предпазливо занадзъртаха. Октавия даде на служителя няколко монети.

— Трябва да ми обещаете, че ще върнете папируса утре — твърдо каза мъжът.

Октавия кимна нетърпеливо.

Мъжът въздъхна и с театрален жест й подаде един папирус. Минута след това тя стремително мина край приятелите, без дори да ги забележи.

— Всичко стана толкова бързо — каза Юлиан. — Бих искал да знам какво взе Октавия.

— Ще разберем — отвърна Леон, отиде при служителя и повтори историята на Юлиан за болната котка. След това добави: — Надявам се, че дамата преди нас не взе ръкописа, който ни трябва.

— Обикновено не даваме нищо за вкъщи — хладно отвърна служителя. — Направихме изключение единствено за тази високопоставена римлянка. Римляните се държат така, сякаш Александрия е тяхна собственост… Във всеки случай тя взе един ръкопис за билки.

За билки ли? Какво ли е наумила Октавия? Леон подръпна крайчето на ухото си. Дали не става въпрос за отровни билки? Жалко, че служителят в библиотеката не беше много словоохотлив.

— Е? — недоверчиво попита той. — Какво по-точно търсите?

Леон се овладя и преглътна въпроса си за какви билки става дума. Вместо това продължи да разпитва:

— Има ли рецепти срещу болки в корема… при котките?

Вместо да отговори, слугата направи няколко крачки и се пресегна към един рафт. Измъкна някакъв ръкопис и го разгърна върху масата за четене. Приятелите пробягаха с очи по текста, беше популярна рецепта за коремни болки.

— Благодаря — извика Леон. — Ще ни свърши работа. Ще се отрази добре на котката на царицата!

Когато отново се озоваха пред библиотеката, той разгорещено извика:

— Билки ли? Казвам ви, Октавия смята да забърка някоя отровна смес.

Юлиан се намести върху едно стъпало.

— Не е толкова сигурно. В ръкописа може да пише нещо съвсем безобидно.

— Не вярвам — отвърна Леон. — Знаем, че Октавия мрази Клеопатра и има много сериозен мотив да отрови фараонката. Точно затова дойде в библиотеката. Кобрата всъщност е Октавия.