Джулия Куин
Великолепно (15)

Глава четиринадесета

На следващата сутрин Ема откри, че любовта има още един симптом: не можеше да яде. Или по-скоро не можеше да яде в присъствието на Алекс.

Тя изглежда нямаше подобен проблем, когато той не беше в стаята.

Когато слезе долу за закуска, Софи, Юджиния и Бел вече се бяха нахранили. Ема бе ужасно гладна и седна, готова да погълне това, което изглеждаше като много вкусен омлет. Тогава Алекс се появи. И стомахът на Ема започна да пърха толкова бързо, колкото крилата на колибри. Не можеше да погълне дори хапка.

— Омлетът не ти ли харесва? — попита Юджиния.

— Не съм много гладна — отговори бързо Ема, — но е много вкусен, благодаря ви.

Алекс, който стратегически се позиционира точно до нея, се приведе напред и прошепна:

— Дори не мога да си представя откъде би могла да знаеш, след като не си опитала и хапка от него.

Тя се усмихна едва доловимо и пъхна пълна вилица в устата си. Имаше вкус на дървени стърготини. Тя погледна към Юджиния.

— Бих желала само чаша чай.

* * *

Около обяд Ема си помисли, че е напълно възможно да умре от глад. Алекс трябваше да се погрижи за някаква работа, свързана с имението, затова тя и Бел прекараха сутринта, изучавайки къщата. Когато пристигнаха в трапезарията, сърцето й посърна, след като разбра, че той не е там.

Стомахът й, от друга страна, ликуваше.

Тя набързо опустоши блюдото от печена пуйка и картофи, ужасена, че той може да пристигне всеки момент. След като довърши обилната порция от грах и аспержи, реши да попита Юджиния къде е той.

— Е, аз се надявах да се присъедини към нас — отговори майка му, — но той трябваше да отиде на северозападния край на имението, за да установи щетите от дъждовната буря миналата седмица.

— Много ли е далеч? — попита Ема. Вероятно би могла да се присъедини към него.

— Около час езда, мисля.

— Разбирам. — Тя не беше съзнавала досега, че земите на Алекс са толкова обширни. — Е, в такъв случай аз просто ще си взема няколко от тези прекрасни целувки.

Ема реши с въздишка, че вероятно отсъствието му бе за добро.

Ако прекарваше до нея всяка минута от престоя й тук (което мислеше, че беше неговото първоначално намерение), тя най-вероятно щеше да издъхне от глад, докато дойде време да се върне в Лондон със семейството си. Но не можеше да отрича факта, че въпреки безпокойството, което й причиняваше Алекс, копнееше за компанията му всеки миг, когато него го нямаше. Тя отиде да поязди в околността, но не се забавляваше, защото Алекс не беше там да се надбягва с нея до ябълковото дърво, което беше открила на няколко мили източно от Уестънбърт. Освен това не беше наоколо да я дразни, когато тя сръчно изкачи дървото или за да направи комплимент на мерника й, когато хвърли една от ябълките във въздуха, уцели тънко клонче и така свали още поне пет на земята.

Когато се завърна, тя даде плодовете на Чарли и той беше толкова щастлив от представата за плодова пита със свежи ябълки, че почувства непреодолимо желание да се изкачи и слезе по стълбите шест пъти. Неговата жизнерадост беше заразителна, но просто не можеше да повдигне настроението й като една от усмивките на Алекс.

Ема се съмняваше, че някой изобщо би могъл.

От друга страна, имаше късмет, че бе изяла една от ябълките, когато се беше настанила високо на дървото, защото определено не яде нищо по-късно на вечеря.

Не видя Алекс и на следващата сутрин. Хенри имаше важна среща с адвоката си този следобед, за която обяви, че не може да пропусне и затова цялото семейство тръгна съвсем рано сутринта. Алекс, уморен от неговите обиколки предишния ден и не подозиращ за плановете на Блайдън да отпътуват рано, спа до много късно и изпусна Ема.

Тя само въздъхна тъжно при отсъствието му и се подкрепи с обилна закуска.

Юджиния и Софи вече бяха планирали да останат в Уестънбърт до средата на седмицата, а Алекс бе решил, че не може да си тръгне при наличието на толкова щети, нанесени от бурята, за които трябваше да се погрижи, затова Ема и семейството й потеглиха с каретата към Лондон.

Когато вече бяха на път, Бел отвори своя Шекспир, Хенри извади няколко бизнес книжа, а Керълайн заспа. Ема се втренчи през прозореца, примирявайки се с пътуване, лишено от интелигентен разговор.

Но не беше разочарована.

* * *

Когато пристигнаха в градската къща в Лондон, Ема въздъхна облекчено и се зарече на следващото дълго пътуване да си вземе книга. Тя се отправи уморено по стълбите към стаята си. Целият уикенд беше емоционално изтощителен, между интимния й сблъсък с Алекс, страховитото й разкритие, че е влюбена в него и невъзможността й да го види след това.

Неравният път обратно към Лондон не помогна. Не й беше дошло на ум колко уморена бе всъщност, докато не грохна върху леглото си, осъзнавайки, че няма да стане най-малко седмица… Или докато някой не почука на вратата й десет секунди по-късно.

— Здравей, Ема — Нед отвори вратата и мушна главата си в стаята, преди тя да има възможност да отговори. — Добре ли прекара уикенда? — След нейното вяло кимване той продължи. — Отлично! Изглеждаш доста освежена.

Ема, която лежеше по корем, с лява буза, притисната в леглото, и ръка, извита над главата в някак неестествен ъгъл, вдигна очи скептично и осъзна, че той не бе ни най-малко саркастичен. Изглеждаше доста разсеян и тя се съмняваше, че всъщност я е огледал добре.

— А ти добре ли прекара уикенда? — поинтересува се тя. — Предполагам, че си се насладил на краткия си период на свобода.

С мудна походка Нед влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на писалището на Ема.

— Нека просто кажем, че прекарах един интересен уикенд.

— О, боже.

— Защо първо не ми разкажеш за твоя?

Ема сви рамене, насили се да се изправи в седнало положение и облегна гърба си върху планината от възглавнички, които бяха подпрени на дъската на леглото й.

— Беше точно такъв, какъвто предполагаш.

— Един куп хора, които се опитват да те омъжат?

Включително и аз самата, помисли си тя.

— Именно. Но въпреки това успях да си прекарам добре. Хубаво е да се махнеш от града. Толкова е пренаселено тук.

— Добре, добре. — Нед започна да пристъпва на пети. Ема имаше впечатлението, че той не обърна никакво внимание на това, което каза тя.

— Нещо не е наред ли, Нед?

Той си пое дълбоко дъх.

— Е, би могло да се каже.

Той отиде до прозореца и зарея поглед навън, след миг се обърна и я погледна, скръсти ръце, след това ги пусна свободно около тялото си и накрая започна да крачи нервно из стаята.

— Ще трябва да се упражняваш повече — отбеляза саркастично Ема.

Нед може и да я беше чул, но със сигурност не я слушаше.

— Нищо не се е объркало сериозно. Имам предвид, че не е нещо, което да не може да бъде оправено, ако напрегна ума си да измисля как. Разбира се, умът ми не струва особено много, както знаеш.

Ема повдигна вежди.

— Не, не и в материален смисъл.

— Не е като някой да е умрял или нещо такова. — Нед пъхна ръце в джобовете си и измърмори. — Поне не още.

Ема се надяваше, че го е разбрала погрешно.

— Работата е там, Ема, че имам нужда от съвета ти. И може би от помощта ти. Ти си един от най-умните хора, които познавам. Бел обаче също е умна. Не мога да се сравнявам с нея, когато става въпрос за литература и… колко езика всъщност говори тя? Три? Мисля, че освен това може да чете и на още няколко. Не е толкова добра в математиката, но е с остър ум, такава си е моята сестричка. Но е дяволски практична. Точно преди месец тя… — Нед спря, отърси раменете си рязко и погледна Ема с покрусено изражение. — Боже мой, Ема. Дори не мога да си спомня първоначалната си мисъл. Знам, че не дойдох тук да обсъждам сестра си. Какво казвах? — Той рухна върху стола.

Ема прехапа устна. Главата на Нед висеше отпуснато върху облегалката на стола. Положението изглеждаше наистина зловещо.

— Ъъм, мисля, че имаше нещо, за което ти беше нужен съветът ми.

— О, вярно — Нед направи гримаса. — Забърках се в голяма каша.

— Наистина?

— Играх на карти.

Ема изпъшка и затвори очи.

— Почакай малко, Ема — протестира Нед. — Последното нещо, от което имам нужда сега, е лекция за покварата от картите.

— Нямаше да ти изнасям такава. Просто, когато изявлението „Играх на карти“ е предшествано от „Забърках се в голяма каша“, това обикновено означава, че някой дължи на другиго голямо количество пари.

Нед не каза нищо, той просто си седеше там и изглеждаше съсипан.

— Колко? — попита Ема и набързо изчисли мислено спестяванията си. Напоследък не беше харчила много от издръжката си. Вероятно щеше да бъде способна да помогне на братовчед си.

— Ами… една определена сума.

Нед стана и погледна отново през прозореца.

— Колко точно определена е тази сума.

— Крайно определена — отговори той загадъчно.

— За колко конкретно говорим? — избухна Ема.

— Десет хиляди лири.

— Какво?! — изкрещя тя и скочи от леглото. — Да не си обезумял? Да не си се побъркал? — Тя започна да крачи напред-назад и да кърши нервно ръце. — Какво си мислеше, че правиш?

— Не знам — изстена Нед.

— О, забравих, че ти не си с всичкия си. Как мога да очаквам от теб да мислиш?

— Не ми оказваш особена подкрепа в този така критичен за мен момент.

— Подкрепа?! Подкрепа?! — Ема го стрелна със смразяващ поглед. — Подкрепата не е това, от което се нуждаеш точно сега. Или поне не и от емоционален тип. Не мога да повярвам. — Тя се отпусна отново върху леглото. — Просто не мога да повярвам. Какво, за бога, ще правим сега?

Нед въздъхна облекчено, когато чу, че тя включва и себе си в това число.

— Какво се случи?

— Играех с група приятели в Уайтс. Антъни Удсайд се присъедини към нас.

Ема потрепери от отвращение. Не беше виждала виконт Бентън от тяхната странна среща на бала у Линдуърти, но със сигурност и не гореше от желание да го види. Техният смущаващо напрегнат разговор я беше оставил крайно неспокойна и леко оскърбена. Тя не бе разказала на Алекс за случилото се. Не мислеше, че има причина да го тревожи. Но въпреки това Ема все още не можеше да се отърси от чувството, че Удсайд има зли намерения — намерения, които засягаха семейството й. Сега изглежда предчувствието й се бе сбъднало.

— Беше неучтиво да не го попитаме дали ще се присъедини към нас — продължи Нед. — Предполагаше се, че ще бъде приятелска игра. Съвсем неофициална. Всички бяхме пийнали по няколко питиета.

— Всички, освен Удсайд, предполагам.

Нед изпъшка и заби юмрук в стената.

— Вероятно си права. Следващото нещо, което си спомням, е, че залозите бяха излезли извън контрол и аз не можех да се оттегля.

— И изведнъж се оказа обеднял с десет хиляди лири.

— О, Господи, Ема, какво ще правя?

— Не зная — каза тя искрено.

— Работата е там, Ема, че той играеше нечестно. Видях го да мами. — Нед прокара ръка през косата си и гледката на болезненото изражение, изписано върху лицето му, сви сърцето й.

— Защо не каза нищо? Как можа просто да си седиш там и да му позволиш да обере всичките ти пари?

— О, Ема — въздъхна Нед, отпусна се назад в стола и зарови глава в ръцете си. — Може да съм мъж на честта, но не съм глупав. Удсайд е един от най-добрите стрелци в Англия. Щях да съм напълно луд, за да кажа нещо, което може да го провокира да ме предизвика на дуел.

— Убеден ли си, че щеше да го направи?

Нед й хвърли поглед, който ясно й казваше, че е много повече от убеден.

— И ти трябва да приемеш? Не можеш ли просто да му обърнеш гръб и да си отидеш?

— Ема, това е въпрос на чест. Няма да мога да си покажа лицето никъде, ако обвиня някого, че играе нечестно и после не се изправя срещу последствията.

— Знаеш ли, всъщност намирам тази работа с мъжката чест за прекалена. Наречи ме практична, но мисля, че животът на някого е за предпочитане пред честта му. Поне що се отнася до игрите на карти.

— Съгласен съм, но няма какво да направя по въпроса. Фактът е, че аз дължа на Удсайд десет хиляди лири.

— Колко време имаш, за да събереш парите?

— Обикновено трябва да му ги дам веднага, но понеже сумата е голяма, той ми каза, че разполагам с две седмици.

— Толкова много? — запита Ема саркастично.

— Мисля, че ми даде допълнително време, защото му харесва да чувства, че има власт над мен.

— Вероятно си прав.

Нед преглътна конвулсивно, ръцете му сграбчиха облегалките на столовете.

— Каза ми, че ще забрави за целия въпрос, ако уредя среща между него и Бел.

Ема почувства как я изпепелява нажежен до бяло яростен пламък.

— Ще го убия! От всички противни желания… — изкрещя ядно тя, забърза към писалището и започна да отваря шкафчетата. — Имаш ли пистолет? — попита тя вбесено, тършувайки из принадлежностите си и разпръсквайки книжа върху пода. — Всичко, което имам, е този нож за отваряне на писма. — Внезапно една ужасна мисъл се вряза в съзнанието й и тя се обърна към Нед с мъртвешки бледо лице. — Ти не си… не си се съгласил, нали?

— За бога, Ема! — избухна Нед. — За какъв ме мислиш?

— Съжалявам, Нед. Знам, че не би могъл… Просто съм толкова разстроена.

— Няма да търгувам невинността на сестра си заради хазартен дълг — отговори той.

— Знам — въздъхна Ема и прокара пръста си по жалкия малък кинжал. — Остър е.

— Няма да ходиш никъде с този нож. Така или иначе няма да успееш да нанесеш особени щети с него.

Тя върна ножа обратно на мястото му и се отпусна на края на леглото.

— На никого не съм казвала досега, но имах спречкване с Удсайд миналата седмица.

— Така ли? Какво се случи?

— Всичко беше много странно. Наговори ми всякакви обиди заради това, че съм американка и нямам титла.

— Кучи син! — закани се Нед, свивайки юмруци.

— Това не е всичко обаче. Каза ми още, че възнамерява да се ожени за Бел.

— Какво?

— Кълна се в Господ — кимна Ема, за да подчертае думите си. — И мисля, че той наистина го вярваше.

— Ти какво му каза?

— Присмях му се. Макар че вероятно не биваше да го правя. Но мисълта за Бел и това копеле беше направо абсурдна.

— Трябва да внимаваме с него, Ема. Той е обсебен от Бел и това е достатъчно сериозен проблем, но сега, след като и ти си го обидила, ще жадува за отмъщение.

Ема му хвърли несигурен поглед.

— Какво би могъл да направи? Освен да прибере твоите десет хиляди лири, разбира се.

Нед изстена.

— Откъде, за бога, ще се сдобия с тях, Ема?

— Ако успеем да погасим този дълг, Удсайд няма да има нищо, с което да оказва натиск върху Бел. Трябва да измислим план.

— Знам.

— Ами родителите ти?

Нед подпря глава върху една от ръцете си и я погледна измъчено.

— О, Ема. Не искам да ги моля за парите. И без това се чувствам толкова засрамен от себе си… не искам и те да се срамуват от мен. Но така или иначе средствата на татко са вложени. Той неотдавна направи голяма инвестиция в една плантация в Цейлон. Не мисля, че ще се справи с такава голяма сума в брой за толкова кратко време.

Ема прехапа долната си устна, несигурна какво да каже.

— Сам се забърках в тази каша. Длъжен съм да се измъкна.

— С малко помощ от братовчедка ти.

Нед се усмихна вяло на Ема.

— С малко помощ от братовчедка ми — повтори той.

— Може би е по-добре, че чичо Хенри и леля Керълайн не могат да помогнат — каза Ема. — Те ще бъдат много разочаровани от това.

— Знам, знам — въздъхна Нед и се изправи решително. Той отиде до прозореца и проследи с поглед движението по оживената улица.

— Много жалко, че това не се случи след шест месеца — каза Ема замислено.

— Какво ще стане след шест месеца?

— Тогава е двадесет и първият ми рожден ден. Семейството на майка ми ми остави известна сума… Не знам дали някога съм ти споменавала. Натрупва лихва от доста време и предполагам, че парите са достатъчно, за да покрият дълга ти. Но са под попечителство и аз не мога да ги докосна преди моя двадесет и първи рожден ден. Или освен ако не… — думите на Ема заседнаха в гърлото й.

— Освен ако ти не какво?

— Ако не се омъжа — каза тя тихо.

— Не допускам, че Ашбърн ти е предложил този уикенд — каза Нед с полушеговит тон.

— Не — каза Ема тъжно.

— Няма значение, така или иначе. Ще отнеме месеци, за да вземеш парите от Америка.

— Всъщност са тук в Лондон. Майка ми беше родена в Америка, но баба и дядо са емигрирали от Англия. Дядо ми никога не се е доверявал достатъчно на колониалните банки и държеше по-голямата част от капитала си тук. Предполагам, че майка ми и баща ми така и не са видели причина да преместят парите, макар че Щатите са независими.

— Е, безполезно е дори да мислим за това. Никой банкер няма да ти отпусне парите по-рано.

— Освен ако не се омъжа — отговори Ема тихо и сърцето й започна да бие по-бързо.

Нед я погледна озадачено.

— Какво каза, Ема?

— Колко трудно ще е да се вземе специално разрешително?

— Не много, предполагам, ако познаваш подходящите хора.

— Смея да предполагам, че Алекс познава всички подходящи хора — коментира Ема, навлажнявайки устни. — Не мислиш ли?

— Току-що ми каза, че Ашбърн не ти е предложил този уикенд.

— Така е — съгласи се Ема и сключи ръце. — Но това не означава, че аз не мога да предложа на него.

Очите на Нед се ококориха учудено.

— Аз, ъъъ, предполагам, че би могла — каза той внимателно. — Никога не съм чувал това да се е случвало на практика, но не допускам, че е невъзможно да се направи.

— Мислиш, че съм глупачка, нали? — попита Ема с равен глас.

— Не, не, не, разбира се, че не мисля така — отговори той бързо. — Ашбърн ще е глупак, ако откаже. Което той няма да направи, сигурен съм. Просто може да бъде малко изненадан.

— Много изненадан.

— Дяволски изненадан — потвърди Нед, кимайки с глава.

Ема изстена.

— О, боже. Изчервявам се само като си мисля за това.

Нед барабанеше с пръсти по стената и обмисляше плана.

— Но сигурна ли си, че това ще проработи, Ема? Как, за бога, ще му предложиш, ще получиш съгласието му, ще се омъжиш и ще си вземеш парите — и всичко това само за две седмици.

Лицето й посърна.

— Не бих могла, предполагам. Но мисля, че банката ще отпусне парите ми веднъж, след като узнаят, че съм сгодена за херцог Ашбърн. Алекс е влиятелен мъж, както знаеш.

— Знам.

— Сигурна съм, че едно съобщение в Таймс ще направи необходимото. Почти същото е, като да си женен. Един джентълмен никога не би отхвърлил дама, след като годежът им е обявен на хартия. А банкерите дори не биха си помислили, че е възможно някой да остави херцог.

— Но какво ще стане, ако откажат да ти дадат парите по-рано? Банкерите могат да бъдат доста непреклонни относно правилата.

— Тогава ще трябва да направя бърза сватба. Не мисля, че Алекс би имал нещо против. — Тя стисна плата на завивката в ръка. Очите й бяха съсредоточени върху пръстите й, докато говореше на братовчед си. — Надявам се да имам смелостта да го направя — каза тя тихо.

Нед незабавно се премести до нея и сложи ръката си върху рамото й.

— Ема — каза той спокойно и леко я притисна, — не е необходимо да правиш това заради мен. Ще разреша този проблем някак. Ще отида при лихвар, ако трябва. Ще бъда в незавидно положение за няколко месеца, година може би. Но бракът продължава цял живот. Не мога да искам от теб да жертваш щастието си по този начин.

— Но, може би… — прошепна Ема — може би просто няма да жертвам щастието си. — Тя погледна внимателно към братовчед си. Виолетовите й очи блестяха от вълнение. — Разбираш ли? Може би това е единственият шанс да бъда щастлива.

— Но, Ема, сигурна ли си, че можеш да го направиш? След като Алекс не те е помолил да се омъжиш за него, какво те кара да мислиш, че той ще приеме твоето предложение.

— Не зная — въздъхна Ема. — Предполагам, че просто ще трябва да го накарам да ме приеме, нали?

* * *

По същото време в Уестънбърт, Алекс лежеше в гореща вана, от която се вдигаше пара. Той се чувстваше така, сякаш през последните няколко дни бе яздил до ада и обратно и всеки мускул го болеше от преумора.

Беше дяволски ядосан заради проклетата буря, която наводни половината от имението му, събори шест дървета и окупира вниманието му през целия съботен ден. За съжаление единственото време, в което бе способен да види Ема, беше на закуска и вечеря, а тя беше прекарала по-голямата част от това време, ровейки в храната си и избягвайки да го погледне в очите.

Тя се притесняваше, това е всичко. Алекс можеше да разбере.

Но това, което не можеше да разбере, бе защо и той се притесняваше. Е, предполагаше, че се е справил по-добре в прикриването му, отколкото Ема, но беше почти десет години по-възрастен от нея и със сигурност имаше далеч по-богат опит с противоположния пол. Налагаше се той да бъде малко по-сдържан. Но въпреки че успяваше да се държи сравнително нормално, не би могъл да отрече онова опияняващо усещане за очакване, което чувстваше всеки път, когато тя влезеше в стаята. Нито можеше да пренебрегне колко разочарован се почувства, когато стана тази сутрин и откри, че тя вече си е заминала.

Алекс въздъхна и се отпусна малко по-навътре във ваната. Трябваше да проумее точно какво чувства към Ема. И веднъж, след като направи това, трябваше да разбере какво иска да стори по въпроса.

Брак? Идеята беше започнала да изглежда все по-привлекателна. Винаги бе планирал да отложи брака чак до към края на трийсетте си години. Тогава той би могъл да направи това, което всички очакваха от него — да се ожени за някакво момиче без характер и скоро след това да я пренебрегне. Е, не чак толкова скоро. Съществуваше и проблемът с осигуряването на наследник. Но веднъж, след като се погрижи за това, той ще може да забрави за нейното съществуване. Не се нуждаеше от съпруга, която да се изпречва на пътя му. Но всъщност истината беше, че той искаше Ема да се изпречва на пътя му. Той обърна гръб на принципите си, за да я допусне в живота си. Представата за Ема като негова съпруга пропъждаше всичките му предишни схващания за брака. По тялото му се разля гореща вълна при мисълта да се събужда до нея сутрин, без да се налага да се промъква наоколо само за да имат миг усамотение. Не изглеждаше много смислено да си търси съпруга, която би могъл успешно да игнорира, когато можеше да има такава, която не би желал да отхвърля.

И, разбира се, тук беше и въпросът за създаването на наследник. Процесът вече не изглеждаше така досадно скучен, ако в него бе замесена Ема. И за първи път той се улови, че гледа към бъдещето и се опитва да си представи тези наследници, за които майка му продължаваше да му натяква. Малко момченце с морковеночервена коса. Не, малко момиченце с морковеночервена коса… точно това искаше той. Дребничко малко момиченце с морковеночервена коса и големи виолетови очи, което да се хвърли в прегръдките му и да изкрещи „Папа!“, когато влезе в стаята.

След това той да я сложи в леглото, да грабне майка й, да сложи и нея в леглото и да се заеме със създаването на малко момченце с морковеночервена коса и големи виолетови очи.

Исусе, звучеше така, сякаш вече бе направил своя избор.

Луд ли беше? Беше ли готов да захвърли кроени близо десетилетие планове заради дребно червенокосо американско момиче?

Алекс въздъхна отново и излезе от ваната. Водата се стичаше на тънки струйки по жилестото му тяло. Той грабна кърпата, която камериерът му беше оставил прилежно сгъната върху стола до ваната, изсуши се набързо и отиде до дрешника, за да извади оттам халата си. Той се загърна с него и се строполи върху леглото.

Беше напълно сигурен, че Ема ще го приеме, ако я помоли да се омъжи за него. Алекс знаеше, че баща й много й липсва и че винаги е възнамерявала да се върне в Америка, но той можеше да се съобрази с това. Нямаше причина да не посещават Бостън всяка година. Всъщност останалата част от семейството й беше тук, в Лондон, и той знаеше колко силно желаеха тя да остане. Алекс наистина не искаше съпруга, която да се омъжи за него под натиска на семейството си, но въпреки това прецени, че не бива да отказва нещо, което му се предлага.

Щеше да има предостатъчно време, за да убеди Ема, че го обича.

Алекс се изправи в леглото светкавично. Искаше ли той Ема да го обича? Това можеше да се окаже малко повече, отколкото му бе възможно да понесе. Ако някой те обичаше… някой толкова мил и добър, тогава… тогава ти носиш отговорността да не разбиеш сърцето му. И макар той да нямаше намерение да нарани Ема, знаеше, че би могъл да я засегне дори само като не отвърне на любовта й.

Разбира се, той вероятно би могъл да я обикне.

Но от друга страна, беше възможно тя самата да не го обикне по начало. Ема всъщност не го беше казала. Той не би могъл да отвърне на любовта на някого, ако този някой не го обича от своя страна. Той можеше обаче да я обикне първи. А това означаваше, че трябва да я накара да отвърне на любовта му. Но въпросът беше спорен така или иначе, защото Алекс все още не беше решил дали да я обича. Или беше?

Алекс скочи от леглото и започна да крачи напред-назад из стаята си. Беше ли решил да я обича? Не знаеше. И нещо повече, дали един мъж всъщност решаваше да обича жена или това се случва като един вид постепенно осмисляне, докато един ден излезеш от ваната и осъзнаеш, че ще я обичаш с години, за толкова дълго, че дори няма да си сигурен кога е започнало всичко и това, че всъщност през цялото време си се борил с неизбежното, защото ти е станало навик да осуетяваш намеренията на майка си и сестра си.

Мили боже, той беше влюбен в Ема! Сега какво трябваше да направи? О, добре, би могъл да я попита дали ще се омъжи за него, а тя най-вероятно щеше да каже да, но той не смяташе, че това ще да бъде достатъчно. Алекс не искаше тя да се омъжи за него само защото го харесва; той искаше да се омъжи за него, защото го обича. Обича го толкова силно, че не може да понесе мисълта да живее без него, защото той бе започнал бавно да осъзнава, че всъщност точно това изпитваше към нея.

Може би трябваше да опипа почвата преди наистина да й предложи… да се опита да разбере какво чувства към него. Нямаше причина да бърза с предложението си. Сега, когато беше обмислил въпроса за женитбата, той беше неудържимо нетърпелив да я обвърже законно със себе си до живот, но въпреки това предполагаше, че няколко дни забавяне нямаше да бъдат от голямо значение. Освен това, ако станеше очевидно, че тя няма да отвърне на чувствата му, можеше и да не пожелае да й предложи.

Кого се опитваше да заблуди? Разбира се, че щеше да й предложи! Дори и самият Наполеон не би могъл да го спре. Но наистина нямаше нищо лошо да почака малко… поне заради собственото си душевно спокойствие. Все пак не заминаваше скоро за Америка. А и никой друг нямаше да й предложи през това време. Алекс беше напълно сигурен в това, щеше да се погрижи лично. Малко мъже бяха достатъчно смели да я поканят на танц два пъти за една вечер, а какво остава да помолят за ръката й. Алекс беше изявил претенциите си към нея. И дойде време да претендира за тези претенции.

Петък беше идеалният ден. В сряда имаше някакъв прием, на който се предполагаше, че трябва да присъства. Не си спомняше точно къде, но секретарят му в Лондон трябваше да го е записал някъде, а и Ема със сигурност щеше да присъства. Тогава би могъл да поговори с нея и да се опита да отгатне чувствата й. В четвъртък майка му даваше малко вечерно парти. Имаше добър шанс да остане насаме с нея. Майка му със сигурност щеше да даде най-доброто от себе си и да му предостави всяка удобна възможност, за да го направи. В петък сутринта щеше да избере годежен пръстен от семейните скъпоценности и после да препусне към къщата на Блайдън, за да й предложи и да приключи с това.

С изключение на факта, че всъщност нямаше да е приключил с нищо, помисли си с усмивка Алекс. С това щеше да постави началото на всичко.