Джулия Куин
Великолепно (13)

Глава дванадесета

Ема стоеше като хипнотизирана и не бе способна да откъсне очи от лицето на Алекс, докато устата му се приближаваше към нейната. Докосването бе мимолетно, но я остави без дъх и тя едва можеше да помръдне.

Алекс вдигна глава и я погледна. Очите й все още бяха широко отворени и се взираха в него втренчено, сякаш го виждаше за пръв път.

— Ема? — каза той и докосна брадичката й с пръсти.

Тя продължаваше да го наблюдава, докато той оглеждаше лицето й със зелените си очи. Ема едва устоя на порива да се протегне и да отметне разбърканите къдрици върху челото му.

Алекс я гледаше с такава нежност, мислеше си тя и всичко, което желаеше в момента, бе да се сгуши в топлите му обятия и да остане в тях завинаги. Знаеше, че той не я обича и че няма намерение да се ожени за нея. Но също така знаеше, че го е грижа за нея и че я иска много силно. И Господ да й е на помощ, тя го искаше също толкова силно. Бе прекарала месеци в опити да се убеди, че няма нищо необикновено в странните нови чувства, които присъствието му извикваше у нея. Алекс бе казал, че трябва да я целуне. Беше крайно време да бъде честна със себе си. Тя също трябваше да го целуне.

Той усети момента, в който колебанието й отстъпи място на желанието. Погледът й се смекчи, езикът й се стрелна навън, за да навлажни устните й. Преди да я целуне отново, тя го спря и постави ръце върху страните му, а след това прошепна името му с дрезгав глас.

Алекс завъртя бавно глава и целуна дланта й.

— Какво има, любов моя?

Гласът на Ема бе пресипнал от вълнение.

— Ще ми обещаеш ли да спреш, когато… трябва да спрем?

Алекс я погледна съсредоточено и се запита дали тя има представа какво иска от него.

— Аз… аз нямам много опит в тези неща, Алекс. — Ема преглътна, опитвайки се да събере кураж да продължи. — Искам да те целуна. Мисля, че го искам повече от каквото и да било друго през живота ми. Но е възможно да не разбера кога трябва да спрем или… как да те спра. Моля те да ми дадеш честната си дума, че ще спреш, преди да направим нещо непоправимо.

В този момент Алекс знаеше, че е негова. Знаеше, че може да я люби точно тук, на това одеяло и тя няма да направи нищо, за да го спре. Но той също така знаеше, че умът й не желаеше това, за което тялото й така очевидно копнееше. Алекс погледна към поруменялото й лице и осъзна, че няма начин да се примири със себе си, ако предаде доверието й.

— Давам ти думата си — тихо каза той.

— О, Алекс — изстена тя и обви ръце около врата му, докато той се навеждаше отново над нея.

— Само ако знаеше колко дълго чакам този миг — прошепна той и постави горещи целувки по цялото й лице, а след това и надолу по шията й.

— М-мисля, че знам много добре — отвърна Ема с треперещ глас, предизвикан от яростната атака на желанието му. Прокара пръсти през гъстата му коса и отчаяно го придърпа по-близо до себе си, докато той бавно я полагаше да легне по гръб.

Нещо дълбоко в нея й подсказваше, че това е точният мъж и тя не можеше да се пребори с копнежа да бъде възможно най-близо до него. Без да се замисли, тя притисна тялото си плътно в неговото.

За Алекс невинното й движение бе като факла, която разпали искрата, тлееща в него от месеци.

— Господи, Ема — изстена той. — Знаеш ли какво правиш? — Алекс погледна към нея. Потъмнелите й очи пламтяха с новооткрита страст и доверие. Губейки се в тези виолетови езера, Алекс изстена отново. — Виждам, че нямаш никаква представа.

Ема не разбра неясния му коментар.

— Н-нещо не е наред ли? — запита тя, притеснена, че заради липсата си на опит е направила нещо, което не му е харесало.

Алекс се наведе и целуна клепачите й.

— Повярвай ми, любов моя, нищо не се е объркало. — Той се подсмихна, когато видя облекчението, изписано на лицето й. Сърцето му се стопли при мисълта, че тя се безпокои дали му е доставила удоволствие. — Удава ти се много лесно. — Алекс се чудеше как, за бога, ще успее да спре, както обеща на Ема, но не каза това на глас, тъй като се опасяваше да не развали чувствената магия на усамотения им пикник.

Лицето й пламна от удоволствие при комплимента му.

— Просто искам да… Ооо! — Тя не можа да довърши и изстена високо, когато ръката на Алекс премина по корема й и се спря върху гърдите й. Топлината от докосването му бе толкова силна, че тя бе изненадана как не я изгори дори през костюма й за езда. Изненадана от смелата му милувка Ема отвори стреснато очи.

Усмивката на Алекс излъчваше неподправено мъжко задоволство.

— Това ти харесва, нали, любов моя? — Той усети през плата на дрехата й как зърното й се втвърди до малка пъпка и стисна леко нежната плът, докато наблюдаваше как Ема потръпва от удоволствие. Мислено прокле редицата миниатюрни копчета, които се спускаха надолу по гърба на роклята, заради които беше почти невъзможно да съблече дрехата от раменете й. Алекс се примири с дрезгава въздишка, че няма да може да спусне поглед върху пълните гърди и тъмните зърна, които се оказаха толкова чувствителни. Тази пречка, обаче, вероятно беше за добро, като се имаше предвид обещанието, което й бе дал само преди няколко минути.

— О, Алекс — тихо изстена Ема. — Това е толкова странно. — Тя издаде още един стон, когато ръката му се промъкна под полата й и погали стегнатите й гладки крака. Изблик на наслада се стрелна през нея, премина нагоре по бедрата й и стигна до самата й сърцевина. Тя въздъхна, отдавайки му се изцяло. — И толкова приятно.

Ласката на Алекс продължи, докато ръката му не стигна до чувствителното място, където краят на чорапите срещаше бледата й нежна плът и Ема почти подскочи от одеялото от силната енергия, която сякаш се излъчваше от пръстите му. И тогава, макар тя да не можеше да си представи, че това се случва, той продължи още по-нагоре.

— Алекс? — попита тя задъхано. — Какво… какво? Сигурен ли си? Не знам.

Алекс я накара да замълчи с нежна целувка.

— Шшт, мила моя. Обещавам ти, че няма — той се усмихна кисело на мелодраматичните си думи — да те прелъстя тук, върху това одеяло. Когато се любим, ще бъде съвършено, без колебания и недоразумения помежду ни. — Той продължи да обсипва с нежни целувки лицето й, за да успокои страховете й, когато плъзна ръка под долната й риза и започна да дразни нежните къдрици предпазващи женствеността й. Останала без дъх Ема се изпъна срещу него, докато двадесет години на добро възпитание минаха през ума й и й напомниха, че не би трябвало да бъде в това положение. Тя сложи ръка на гърдите му и колебливо се опита да го отблъсне.

— Почакай, Алекс, не съм сигурна…

— В какво не си сигурна, скъпа?

Гласът й трепереше от опасение.

— В теб, в това, във всичко.

— Не си сигурна в мен? — попита той и се опита да я подразни, за да я успокои. — Да не би да ми казваш, че предпочиташ да си тук с някой друг?

— Не! — извика тя. — Не е това, просто…

— Какво?

— Не знам! — Разумът и благоприличието й повеляваха да стане и да избяга, но не можеше да отхвърли вълнуващите усещания, които я заливаха при всяко негово докосване. И въпреки че вътрешната й борба се усилваше, тя се отпусна в ръцете му, а тялото й жадуваше за онова, което толкова много плашеше съзнанието й.

— Не се тревожи, любов моя — прошепна Алекс, успокоен от нейното неохотно съгласие. — Ще спазя клетвата, която ти дадох. — Той пое дълбоко дъх, мъчейки се да обуздае собствения си копнеж. Болезненото му желание стана очевидно, когато твърдата му мъжественост нарасна и опъна бричовете му. — Просто искам… нуждая се да бъда в теб по някакъв начин. Не мога да го обясня. Просто трябва да те почувствам точно сега.

С тези думи той плъзна един пръст в нея. Тя бе топла и влажна — точно каквато знаеше, че ще бъде. Толкова тясна и стегната. Той усети изблик на гордост, осъзнавайки, че е първият мъж, който я докосва по този интимен начин. Трепереше от желание, а мъжествеността му умоляваше да заеме мястото на пръстите му.

Възхитителни вълни на удоволствие преминаха през тялото на Ема и тя се напрегна в очакване на нещо, което не разбираше, но знаеше, че ще се случи.

— Алекс! — изплака тя. — Моля те, помогни ми. Не мога да понеса повече.

— О, можеш, любов моя — докато пръстът на Алекс продължаваше да я гали толкова интимно, палецът му намери чувствителното място, скрито зад нежните й къдрици.

— О, Господи, Алекс!

Всяка малка частица желание, която преминаваше през тялото й, се съсредоточи в една чувствителна точка в долната част на корема й и Ема започна да трепери конвулсивно, докато светът просто не се разби на малки парченца, а тя остана да лежи отпаднала и изтощена върху мекото вълнено одеяло.

Алекс внимателно извади пръста си и легна до нея, подпирайки се на лакътя си.

— Шшт… — прошепна той, за да я успокои.

Докато милваше косата й, Алекс се огледа наоколо и се опита да обуздае желанието, което го изгаряше, защото знаеше, че няма да се наслади на същото удоволствие като нея. Въпреки това бе усетил неоспоримо чувство на задоволство, доставяйки наслада на Ема. И макар че Алекс винаги бе крайно загрижен и отдаден любовник, това беше първият път, в който неговите нужди отстъпиха на заден план пред нечии други.

— О, боже! — възкликна Ема, веднага щом възвърна способността си да говори.

— О, боже, наистина — подсмихна се Алекс и прокара показалец по изящната линия на челюстта й. — Как се чувстваш?

— Чувствам се… не знам как се чувствам. — Ема затвори очи за момент, напълно отпусната. Тя се усмихна леко, отвори очи и съсредоточи поглед в мъжа пред нея. — Ти знаеш повече за тези неща от мен. Кажи ми как се чувствам?

Алекс се засмя високо.

— Чувстваш се великолепно, сладка моя. Абсолютно великолепно.

— Да, предполагам, че е така — въздъхна Ема и се притисна в него. — Макар, че не бях прекалено… буйна, нали?

Той прикри усмивката си.

— Не, скъпа, не беше прекалено буйна. Беше просто перфектна.

— Благодаря ти — каза тя, сгушвайки лице към него. — Не бях сигурна какво трябва да правя. — Искаше да го погледне и да види изражението му, но по лицето й пропълзя едва доловима руменина от притеснение.

— Не се притеснявай. Планирам да ти осигуря изобилие от практика.

— Какво? — Ема седна бързо, внезапно изпитала силна нужда да приглади полите си. Думите на Алекс светкавично я върнаха в реалността. — Алекс, знаеш, че не можем да правим това през цялото време.

— Защо не?

— Просто не можем. Има прекалено много хора, които ще бъдат наранени. Прекалено много хора, които очакват от мен да бъда по-добър човек.

— Що се отнася до мен, не се сещам за нещо, което да те направи по-добър човек.

— Преднамерено се държиш глупаво. Аз просто… — лицето на Ема внезапно загуби цвета си. — Не мога да повярвам, какво направих току-що — каза тя, шокирана от скандалното си поведение. Открадната целувка бе едно нещо, но това… Господи, тя позволи, не, умолява Алекс да я докосва по най-интимен начин.

Той изстена, когато видя съмнението и самообвинението по лицето на Ема. Тялото му пулсираше от болка и, честно казано, нямаше сили да се занимава с внезапния й пристъп на женска чувствителност.

— Не обвинявам теб — бързо каза Ема, — а себе си. Изгубих контрол.

Нищо друго не можеше да го накара да се почувства по-зле. Тя бе толкова наивна. Нямаше идея на какъв чувствен натиск я бе подложил. Колко типично за неговата смела любима да поеме отговорност за това, което бяха споделили заедно. Но въпреки вината, която бе започнала да превзема ума му, Алекс не се чувстваше особено великодушен. Тялото му още молеше за освобождение и опъваше нервите му.

— Ема — гласът му бе равен и овладян, — ще кажа това само веднъж. Не съжалявай за този следобед. Беше прекрасно и естествено, а ти бе всичко, за което някога съм мечтал. Ако продължаваш да се обвиняваш, само ще се почувстваш по-зле. И ако мислиш, че не трябва никога повече да споделим душите си както направихме днес, просто ще трябва да приемеш, че вероятно няма да оставя нещата така.

* * *

На връщане яздиха мълчаливо. Ема се чувстваше раздвоена. От една страна, не можеше да спре да си припомня пламенното им преживяване. От друга, искаше да се набие с пръчка веднага щом се приберат вкъщи. Животът, реши тя, ставаше твърде объркващ.

Алекс също не бе склонен да подхване разговор. Почувства се така като че ли ще изгуби контрол над тялото си, а фактът, че аромата на Ема сякаш беше навсякъде, не му помагаше. Беше по дрехите му, ръцете му и просто се носеше във въздуха. Още от самото начало знаеше, че няма да намери удовлетворение, но мислеше, че доставянето на удоволствие на Ема ще му бъде достатъчно. И наистина бе — докато тя не започна да се съмнява в себе си, омаловажавайки случилото се със срама, който почувства.

Трябваше да вземе важни решения за живота си, реши той, при това скоро. Не бе сигурен колко още можеше да понесе.

Но докато се върнат обратно в Уестънбърт, Ема бе напълно объркана. Когато влязоха в подобното на пещера фоайе, тя измърмори нещо несвързано на Алекс и хукна нагоре по дългото, извито стълбище със скорост, която не бе вярвала, че притежава.

Алекс остана с краткотрайното видение от тъмносин муселин и пламтяща коса, което бързо изчезна от погледа му. Той въздъхна уморено. Почти му се искаше просто да признае пред себе си, че се е отнесъл лошо с нея. Тогава поне можеше да се опита да поправи грешките си. Но истината бе, че терзанията на Ема идваха от чувството й за вина и навярно тя трябваше да ги превъзмогне сама. С обезсърчен стон Алекс прокара ръка през косата си, завъртя се на пети и се насочи към покоите си с мисълта, че трябва да накара камериера си да му подготви студена баня.

* * *

Когато Ема стигна до стаята си, все още се движеше с такава бързина, че почти прелетя през прага и се хвърли на леглото. Затова, предположи миг по-късно тя, бе изненадана, когато осъзна, че Бел лежи там, сгушена тихо с книга на Шекспир.

— По дяволите, Бел — сопна се Ема, разтривайки рамото си на мястото, където се бе ударило в бедрото на братовчедка й. — Не можеш ли да четеш в твоята стая?

Бел я погледна с невинните си сини очи.

— Тук светлината е по-добра.

— За бога, Бел. Опитай се да бъдеш по-изобретателна с извиненията си. Стаята ти е точно до моята и гледат в една посока.

— Ще повярваш ли, че леглото ти е по-удобно от моето?

Ема изглеждаше готова да избухне.

— Добре де, добре — изстреля Бел и бързо стана от леглото. — Признавам си. Исках да чуя веднага за ездата ви с Ашбърн.

— Беше хубаво. Доволна ли си?

— Не — отвърна Бел разпалено. — Това съм аз, Бел, помниш ли? Очаква се да ми казваш всичко.

Нещо в примамващия тон на Бел трогна Ема и тя усети по бузата й да се стича гореща сълза.

— Не съм сигурна, че искам да говоря точно сега.

Бел хвърли един поглед на покрусеното изражение на Ема, остави книгата, а след това с характерния й здрав разум се сети да затвори вратата на спалнята.

— О, боже, Ема. Какво се случи? Той… Ти…

Ема подсмръкна и избърса една сълза.

— Той прелъсти ли те?

— Мразя тази дума — отвърна Ема. — Казвала ли съм ти някога, че мразя тази дума?

— Направи ли го?

— Не, не го направи. За каква жена ме мислиш?

— Влюбена, предполагам. Чувала съм, че мъжете могат да са страшно убедителни, когато си влюбена в тях.

— Е, аз не съм влюбена — отвърна предизвикателно Ема.

— Не си ли?

Не зная! Извика съзнанието на Ема. Но на глас не каза нищо.

— Виждам, че поне го обмисляш — продължи Бел. — Предполагам, че това е добро начало. Не е нужно да ти казвам, колко щастливи ще бъдем всички, ако вие двамата решите да се ожените.

— Зная, повярвай ми.

— Не можеш да ни виниш. Толкова обичаме да си с нас. Особено аз — печално каза Бел. — Много е тежко, когато най-добрата ти приятелка е толкова далеч.

Последната забележка на Бел дойде в повече на Ема и тя избухна в сълзи. Хълцаше шумно и намокри възглавницата за секунди.

— О, скъпа. — Бел бързо се върна при леглото и започна да милва косата на братовчедка си. Ема не беше от типа жени, които избухват в плач от нищо. Бел знаеше, че се е случило нещо сериозно. — Съжалявам — успокоително каза тя. — Не исках да те притискам. Всички знаем, че ти ще вземеш крайното решение.

Ема не отговори, но сълзите продължаваха да се изливат от очите й. Обърна се на една страна и дишането й се учести, а сълзите й се плъзгаха по носа и капеха по възглавницата.

— Може да се почувстваш по-добре, ако говориш за това — отбеляза Бел. — Защо не дойдеш при тоалетката, за да среша косата ти. Изглежда вятърът я е заплел.

Ема стана и бавно премина през стаята като през цялото време потриваше неблагоприлично нос с ръка. Просна се на плюшения стол, който беше в комплект с тоалетната масичка, и започна да изучава отражението си в огледалото. Изглеждаше ужасно. Очите й бяха кървясали и подпухнали, носът й бе червен, а косата й разпръсната на всички посоки. Тя пое дълбоко въздух, за да възвърне равновесието си и мислено се възхити на аристократките, които дори знаеха как да плачат с финес. Сълза или две, деликатно подсмърчане — нищо общо със сърцераздирателните ридания, които бяха разтърсили нея, карайки я да се чувства като изцедена емоционална развалина.

Тя се обърна към Бел с още едно силно подсмърчане.

— Знаеш ли какво? Преди бях различна.

— Какво имаш предвид? — Бел вдигна гребена.

— Имам предвид, и ме поправи, ако греша, че имах репутацията на изключителна жена. Не искам да се хваля, но беше така.

Бел кимна, опитвайки се да скрие усмивката си.

— Не се усмихвах предвзето — продължи с малко повече ентусиазъм Ема. — Не водех глупави разговори. Имах бърз ум. Хората клюкарстваха за него. — Тя погледна към Бел за потвърждение.

Братовчедка й продължи да кима съчувствено, но очевидно й бе все по-трудно да сдържа усмивката си. Започна да прокарва гребена внимателно през косата на Ема.

— Имах вяра в себе си.

— Сега нямаш ли?

Ема въздъхна и се отпусна в стола.

— Не знам. Бях решителна относно действията си. Сега никога не знам какво да правя. Постоянно съм объркана, а когато най-накрая взема решение за нещо, по-късно съжалявам.

— Мислиш ли, че цялото това объркване може да има нещо общо с Ашбърн?

— Разбира се, че има нещо общо с Алекс! Той е виновен за всичко. Обърна целия ми живот наопаки!

— Но не си влюбена в него — обяви тихо Бел.

Ема стисна устни.

Бел пробва друга тактика.

— Как се чувстваш, когато си с него?

— Пълна лудост е. В един момент се шегуваме като стари приятели, а в следващия гърлото ми се стяга и се чувствам като непохватно дванадесетгодишно хлапе.

— Не знаеш какво да кажеш? — предположи Бел.

— Не точно. По-скоро имам чувството, че забравям как се говори!

— Хмм — Бел продължаваше да разплита обърканата коса на братовчедка си. — Звучи очарователно. Аз никога не съм се чувствала по този начин около някой мъж досега — спря се замислено тя. — Въпреки че нямам търпение да препрочета „Ромео и Жулиета“, когато най-после стигна до буквата „Р“.

Ема направи гримаса.

— Моля те, спомни си, че те са сполетени от доста злочеста съдба. Предпочитам да не правиш сравнения.

— Съжалявам.

Може и да бе от напрегнатите й емоции, но Ема не мислеше, че Бел прозвуча много разкаяно.

— Ето — каза тя. — Лявата страна е готова — а след това започна да сресва и другата. — Защо не ми разкажеш за този следобед? Нещо трябва да се е случило, за да си в това състояние.

Ема се ядоса на издайническата руменина, която плъзна по страните й.

— В действителност нищо не се случи. Просто отидохме да пояздим. Околността е прекрасна.

Бел издърпа рязко гребена през косата на Ема.

— Ауу! — проплака Ема. — Какво правиш? Ще остана без коса, докато приключиш.

— Говорехме за този следобед — подтикна я Бел със сладък глас.

— Дай ми гребена! — сопна й се Ема. Бел заби противното си оръжие в ярката й коса и го дръпна леко, демонстрирайки й мъчението, което тепърва предстоеше. — Добре — предаде се Ема. — Спряхме да си направим пикник.

— И?

— И си прекарахме чудесно. Споделяхме си истории от детството ни.

— И?

— И той ме целуна! Доволна ли си?

— Трябва да е направил нещо повече от това да те целуне — предположи Бел. — Целувала си Алекс преди и не си плакала като сега.

— Добре де, може и да е направил нещо малко повече от това да ме целуне. — На Ема и се искаше точно сега да не стои пред огледалото, където бе принудена да гледа как кожата й бавно порозовява, докато не стана червена като косата й.

— Но не те прелъсти? — Бел изглеждаше разстроена.

— Бел, да не би да си разочарована, че този следобед не загубих добродетелта си?

— Не, разбира се — бързо отвърна тя. — Въпреки че, признавам си, бях любопитна относно „акта“ и всичко останало, а не мога да накарам майка ми да ми разкаже нещо по въпроса.

— Няма да разбереш повече и от мен. Аз съм точно толкова невинна, колкото и ти.

— Не толкова, предполагам. Може и да съм наивна, но дори аз знам, че има доста неща между целувката и самия „акт“.

Да се твърди, че Ема остана без думи след това твърдение, бе прекалено слабо казано.

— Нали? — настоя Бел.

— Ъъъ, ами, да — запъна се Ема. — Да, има.

Бел продължи упорито.

— Правилно ли е да кажем, че сте правили нещо между целуването и самия „акт“?

— Ще престанеш ли да го наричаш „акт“?! — избухна Ема. — Правиш го да изглежда толкова долно.

— Как предпочиташ да го наричам?

— Предпочитам да не го наричаш никак. — Очите на Ема се присвиха заплашително. — Това започна да става извънредно лично.

Бел не можеше да бъде спряна.

— Така ли беше?

— Осъзнаваш ли, че нямаш срам?

— Никакъв — каза Бел безочливо и дръпна гребена.

Ема изстена и едва потисна едно проклятие.

— Добре — намуси се тя. С тази скорост Бел щеше да изскубе всичката й коса, докато станеше време за вечеря. — Да — изпъшка тя. — Да, да, да! Доволна ли си?

Бел незабавно спря да я разресва и седна в стола срещу Ема.

— О, боже — въздъхна тя.

— Може ли да спреш да ме зяпаш, сякаш изведнъж съм пропаднала?

Бел премигна.

— Какво? О, съжалявам. Само че това… О, боже.

— За бога, Бел. Ще ми се да престанеш с това. Не е нищо важно — Нима? Запита себе си. Тогава, защо изплака сърцето си през последните няколко минути? Ема бързо потисна вътрешния си глас. Може би леко преувеличаваше. В края на краищата, не е като да бе (проклета да е тази дума) прелъстена. А и, призна на себе си с печална усмивка, не можеше да се отрече, че изпита удоволствие.

Бел също преценяваше внимателно ситуацията със своя прагматичен ум. Това бяха наистина важни новини. Лично тя бе категорична, че предстоеше брак между братовчедка й и херцог Ашбърн. Незначително провинение преди самата сватба лесно можеше да се пропусне. Но това не означаваше, че Бел не бе страшно любопитна за случилото се.

— Кажи ми само едно нещо, Ема — помоли я тя. — Как беше?

— О, Бел — въздъхна Ема и отказа да се прави на обидена заради накърнената си моминска добродетел. — Беше великолепно!