Джуд Деверо
Цвят на лавандула (8)

Седма глава

— Здрасти — поздрави Джослин Люк, който в момента копаеше и трупаше пръстта накуп. Хвърли й един поглед, но не каза нищо. — Е, какво има? Защо не ми говориш?

— Говоря, когато имам какво да казвам.

Вдигна един чувал с тор и го метна в каросерията на камиончето.

Помисли си, че сигурно иска да го остави на мира, но не си тръгна. Беше късно следобед в неделя и тя беше напълно изтощена от събитията през последните два дни.

— Видя ли храната в моята кухня?

— Не съм стъпвал в къщата ти, след като ме изхвърли снощи. И прозорците, и вратите не съм проверявал.

— Благодаря ти, задето не си споменал пред Сара, че сме били насаме късно снощи. За Тес си й казал, но за мен — не.

— А според теб редно ли е Тес да има лоша репутация, а ти — не?

— Според мен дори нищо да не прави, Тес пак ще има лоша репутация. Само да я погледне човек, и вече има плътски помисли.

Люк бързо се извърна, но тя забеляза, че се усмихна.

— Видях те! Щом се смееш на шегите ми, значи не си ми много сърдит.

— Срещна ли се с Рамзи в църквата?

— Седна до мен, предложи ми да се омъжа за него и аз приех.

— Желая ви щастие. Вие двамата ще бъдете идеална двойка. По това време догодина само темата за завесите ще те интересува.

— Щом виждаш в бъдещето, ще надзърнеш ли там какво се очаква от мен да правя?

Той започна пак да копае.

— Какво искаш да кажеш с това „да правя“?

Джос се огледа къде да седне и като не видя пейка или стол наблизо, седна на тревата.

— Госпожица Еди… — започна.

— Какво тя?

— Беше много важна личност в живота ми.

— Всеки си има важни хора в живота.

— Нима? Тогава кой е бил важен за теб?

Люк задържа за миг лопатата с пръстта.

— Както обикновено: родители, приятели, роднини. Моят дядо беше много важен за мен, докато беше жив.

— Вече не е ли важен? — попита меко Джос.

Люк се усмихна истински.

— Понякога си мисля, че сега ми е по-важен, отколкото когато растях. Бях малко… Да речем, че като дете бях малко твърдоглав.

— Упорит глупчо, който винаги се налага, така ли?

— Да не би да си ми била учителка в първо отделение? Онази, дето ме наказваше да стоя в ъгъла по половин ден?

— Не, не съм, но съм на нейна страна. Разкажи ми за дядо си.

— Обичаше самотата и правеше разни неща. Аз съм същият.

— Ако това е намек да те оставя на спокойствие, ще се престоря, че не съм го чула. Къщата е толкова грамадна, твърде притихнала и твърде… Както и да е, тук навън е хубаво. Разкажи ми сега историята.

— Няма нищо за разказване. С дядо ми си приличаме, това е всичко. Той обичаше да бъде сам, аз — също и често бяхме сами заедно.

— Сами заедно. Това е идеалното описание на госпожица Еди и мен. Децата в училище ме смятаха за луда, след като прекарвах времето си с една старица с обезобразени крака. Все измисляха разни истории за това как краката й са станали такива. Те…

— Какво се е случило с краката й? — попита Люк.

— Втората световна война — започна. — Била е в Лондон в автомобил точно по време на бомбардировки. Откъм нейната страна експлодирала бомба и… — Тя се поколеба. — И госпожица Еди пламнала. От коляното надолу не беше останало много от краката й. — Вдигна рамене. — Никой не е вярвал, че ще оживее. Местили я от болница в болница, докато чакали да умре, но тя оцеляла. Само с усилие на волята си не само оживяла, но и проходила, и след войната започнала работа при един лекар. Пътували заедно по света. Когато се пенсионирали, той идваше често при нея и беше страхотен разказвач. С часове го слушах. — Замълча и се замисли. — Госпожица Еди ми е разказвала за доктор Бренър, виждала съм безброй негови снимки и имах някаква романтична представа за тях двамата. Знаех, че е женен с две деца, и все пак си мислех, че помежду им е имало голяма, неизречена любов. Но пет минути след като се запознах с него, почувствах, че съм грешала. Те бяха като добре смазана машина. Той например знаеше кога я болят краката и без да престава да говори, я отвеждаше на дивана, завиваше я с одеяло и й донасяше чай. Тя се държеше по същия начин с него. Най-накрая сърцето му отслабна, тя следеше дали си взима лекарствата, но това не продължи дълго. — Джослин млъкна, за да се овладее. — Но на децата не им пука. В случая ще си кажат: „Я, какви смешни крака“. Носеше дебели черни чорапи даже през лятото, но пораженията пак личаха. Като остаря, ходеше с две патерици.

Люк престана да копае и я загледа сериозно.

— Защо ме гледаш така?

— Завършила си второстепенен университет и си работила като асистентка, за да бъдеш близо до нея, нали?

— Не, университетът ми харесваше, работата също и… — Спря да говори, понеже той продължаваше да я гледа. — Да, затова учих и работех там, но никога не й го казах.

— И тя не е знаела. Твърде идиотско, а?

Джослин се засмя.

— Сигурно се е досещала, но никога не говорехме по въпроса. Предполагам, че когато стигнеш годините на госпожица Еди, ще проумееш, че имаш време, след като… След като хората, които си обичал, вече ги няма, ще имаш време да вършиш разни работи, като например да учиш или да си намериш хубава работа.

Погледна къщата и си помисли, че прародителите на госпожица Еди я обитават. Привидя й се как тя като малко момиченце излиза тичешком от задната врата.

— Значи взе от нея каквото искаше, така ли? Завеща ти тази къща и куп пари.

— Не бях с нея, защото съм искала нещо! — Скочи на крака Джослин. — Бях с нея, защото я обичах. Може би не го разбираш, но аз… — погледна го намръщено. — Защо ми се усмихваш така?

— Ядосах те и не се разплака.

Минаха минута-две, преди да се успокои, и после разбра.

— Подлец.

— Другото ми име.

Седна пак на земята и известно време го гледа как работи. Беше отстранил тревата на голямо квадратно пространство и сега копаеше пръстта.

— Какво правиш?

— Нарича се двойно обръщане, но за да ти стане ясно, подготвям мястото за градина с подправки. Попитах те, но ти не ми отговори и аз започнах. Ако не си кажеш мнението, после ще бъде късно.

— Не си споменавал за градина с подправки. Снощи ми говори за Рамзи и… Като че ли само за Рамзи, не чух думата „подправки“. Доколкото разбрах, ти даже не знаеш какво означава.

— Да не би да твърдиш, че си прекарала целия ден със Сара и Тес и те не са ти предали моето съобщение?

— Съобщение ли? — попита Джос. — Споменаха, че искаш да насадиш градина с подправки. Не го схванах като съобщение, предназначено за мен.

— Кой друг да питам? Имотът е твой.

— Нима? — учуди се тя. — Разкопаваш задния ми двор, без даже да знам, и тогава кой е собственикът?

— Добре. — Люк заби лопатата в земята и се подпря на нея. — Как ти се струва идеята да възпроизведа градина за подправки от осемнайсети век? Или предпочиташ викторианския вкус? А може би шадраван от хром и стъкло по средата? Много ще отива на къщата. Само кажи и ще го направя. Аз съм градинар и изпълнявам заповедите на господарката на къщата.

Джослин искаше да отговори язвително, но не й дойде нищо наум.

— Предай на майка си моите благодарности за спалнята.

— Ще й предам — каза Люк и отново му се наложи да се извърне, за да скрие усмивката си.

— И на теб благодаря за леглото.

— Моля.

Пак замълчаха и Джослин го загледа. Под тениската му се очертаваха мускули, яките му бедра опъваха джинсите. Имаше физика на мъж, който работи на открито.

С усилие откъсна очи от него.

— Знаеш ли какво правихме със Сара и Тес днес следобед?

— От силния девически смях предполагам, че сте пушили трева и сте яли шоколад.

— Чудя се дали майката на Сара продава трева в бакалницата?

— Ако продава, можеш да се хванеш на бас, че е органична.

Джос се усмихна.

— Ядохме до пръсване, после пакетирахме останалата храна и я занесохме в две църкви в… Не зная къде, но Тес ни закара със сто километра в час. Беше много хубаво. Разкажи ми за Тес.

Люк изсумтя.

— Ще ти кажа всичко, което знам за Тес с една дума: нищо.

— Но Сара спомена, че вчера си я посетил.

— Посетих и теб, но това не означава, че те познавам. Държа бира в хладилника й и се отбивам да поговоря с нея, ако имам повод.

— За градини ли?

— Тя знае за градинарството по-малко и от теб. Обикновено разговаряме за Рамзи.

— Да — кимна Джос, — за Рамзи.

Той я погледна внимателно.

— Трябва да си наясно, че каквото и да е бъдещето ти с Рамзи, ще делиш моя братовчед с Тес.

— В кантората.

— О, не, навсякъде. Рамз… — Той вдигна ръка, за да покаже, че темата няма да се обсъжда. — Отказвам да говоря за Рамзи и Тес. Питай тях. За да изтръгнеш от мен градските клюки ли дойде?

— Исках да видя какво правиш с моята градина.

Люк разтвори ръце.

— Всичко е пред очите ти.

— Защо точно подправки ще садиш?

— Защо не.

Джослин изпъшка.

— Твоята неспособност да разговаряш на саможиво детство ли се дължи или отблъскваш хората, като не отговаряш на въпросите им?

— Ами и от двете по малко. Какво каза Сара за мен?

— А защо смяташ, че съм я питала за теб?

Той я погледна, вдигайки една вежда.

— Е, може би я попитах. Каза ми, че си много, много по-голям от нея, че в гимназията си бил спортист и че почти нищо не знае за теб.

— Обичам истински това момиче — усмихна се Люк.

— Излъгала ли ме е?

— Измъкнала се е. И какви растения искаш да насадя?

— Подправки — отговори бързо Джослин.

— Това е ясно. Какви видове?

— Не знам — отговори тя. — За пица и спагети.

— Употребява се една и съща. Друга каква?

— За… Сетих се. Искам лавандула.

— Какъв сорт лавандула?

— Дали ще прозвучи разбираемо, ако кажа, че искам сорт, който се яде?

— Напълно разбираемо е — потвърди Люк и като че ли беше доволен от нея. — Сорт „Интермедия“ се смята за най-добър в готварството. По-известен е като провансалска лавандула.

— Чудесно. Ще посадиш ли някой и друг стрък в градината?

— Ще посадя в зависимост от желанието ти.

— Не знам… — поколеба се тя.

— Какво ще пожелаеш, да пасеш агнета в лавандулата, за да стане месото им вкусно, или ще правиш сладкиши? — попита нетърпеливо.

Тя го погледна с присвити очи.

— Желая да си направя вуду кукла с твоя образ и да я набода с лавандулови клечки.

Той се разсмя.

— Ела, ще ти покажа къде ще засадим лавандула.

Пусна лопатата на земята и взе от пикапа кърпа, за да избърше лицето си.

— Изобщо не видях градината — загледа се тя отвъд грамадните дървета.

— Беше много заета с…

— Не, не го казвай!

— Какво да не казвам? — попита той с престорено невинен вид.

— Че съм била прекалено заета с Рамзи.

— Щях да кажа, че си била заета с обсъждане на градината, но щом Рамзи не излиза от ума ти, кой съм аз, та да ти противореча?

— Знаеш ли, понякога си нетърпим!

— Жена никога не ми го е казвала. Майка ми — да, братовчедите — често, също някои от вуйчовците ми, но жените никога не са ме наричали нетърпим.

— Пощади ме — каза Джос, но с усмивка. — Имаш кал по лицето.

— Ами махни я.

Наведе се и лицето му се приближи до нейното. Тя потърка леко страната му, но калта си остана. Потърка малко по-енергично.

— Как се е залепила само!

— Съблечи си ризата и търкай здраво с нея — предложи той с каменно лице.

Джос му се закани и отстъпи.

— Сам си я махни.

С опакото на ръката избърса калта.

— Как е?

Тя го загледа. Беше много красив мъж с тази черна коса и зелени очи.

— Кога за последен път си се бръснал.

— Когато беше Хаос.

Отне й известно време, за да се сети, че говори за сериала „Д-р Хаус“. Беше един от любимите й. Той тръгна между дърветата и тя го последва.

Като гледаше земята наоколо, импулсивно си помисли: „Всичко е мое“. Беше нейна собственост.

— Ще ми покажеш ли границите на имота?

— С удоволствие.

Обиколиха осемнайсетте акра, останали от хилядите, които младият шотландец купил за своята отвлечена невеста. Люк познаваше добре околността и показваше къде са били колибите на робите, кладенеца, гълъбарника. Застана на едно голо място и каза, че там е била ковачницата.

— Когато бяхме деца, копаехме тук и намирахме ковани железни предмети. Чарли намери три подкови.

— Ами Сара? Тя намери ли нещо?

— Все върхове на стрели намираше. Твърдеше, че деветнайсетият век е съвсем близо до съвременността, затова не се интересува от него, както и от подкови.

— Много чудно, че знаеш такива подробности за нея, а тя каза, че почти нищо не знае за теб.

Люк се подсмихна и продължи да върви между дърветата.

— Старата пещ за печене на тухли е била тук. Погледни! — Разтвори клоните на един храст и тя видя ниска тухлена стена. — Иззидах я, за да видиш основите. Можем да засадим лавандулата тук. Почвата е песъчлива, подходяща за лавандула. И цял ден ще я грее слънцето.

— Представям си какво е било някога. Може би ще успея да възстановя имота в първоначалния му вид.

— Ще струва много скъпо, пък и в Уилямсбърг са свършили по-добра работа, отколкото ние бихме могли.

Стана й приятно от това „ние“. Почувства се приобщена.

— Това място е облагородено от живота, който е кипял тук, от поколенията, които са го обитавали. Мисля си, че къщата е въздъхнала с облекчение, когато стария Бъртранд почина.

— Къщата сигурно е била доволна, че не е продал и топките на вратите.

— Щеше, но Рамзи го спря.

— А ти помогна ли му? — попита Джос.

— Не бях тук — отговори бързо той. — Харесва ли ти мястото за твоята лавандула?

— Страхотно е, но какво разбирам аз? Тогава за малко ли си отсъствал от града или не си живял в Едилин?

— Ще споделиш ли повече подробности за това как се прави любов върху царевичен чипс?

— Едно на нула за теб — каза тя. — Няма да задавам лични въпроси. Питам се дали госпожица Еди не е оставила брат си да разпродава всичко, за да разчисти къщата за следващото семейство?

— Същото предположи и Рамз, но според мен е искала да се отърве от старите боклуци. Разбира се, таванът е пълен. Ходи ли там?

— Не, качих се, но вратата е заключена, а нямам ключ.

— Рамз ще ти даде, когато се срещнете, за да те запознае с клаузите около наследството.

Люк тръгна отново и тя го последва.

— И какво знаеш за парите и къщата?

— Оставаш тук, получаваш всичко, напускаш, парите остават с къщата.

— И аз това чух — каза Джослин, — но не е ли тайна?

Люк сви рамене.

— На някого са му диктували, друг го е напечатал. Знаеш ли как изтича информация?

— Подозирам, че знаеш точно как, и също така подозирам, че няма да ми кажеш.

— Умничка си.

— За пръв път ли виждаш умна жена?

Той не отговори и посочи към продълговата, ниска, тухлена постройка.

— Построих я наново.

— Но тя изглежда стара.

— Благодаря — каза Люк. — Хубав комплимент. Изкопах от земята тухли и ги почистих, преди да ги използвам.

Стигнаха до постройката и тя забеляза как Люк докосва стената.

— Работил си с любов.

— Горе-долу.

— Винаги ли си искал да бъдеш градинар?

Той я погледна някак странно и като че ли щеше да каже нещо, но после размисли.

— Не, идеята се появи по-късно в живота ми. Реших, че нищо не може да се сравни с обработването на земята. Нищо друго не доставя на човека по-голямо удоволствие и удовлетворение.

— В кръвта ли го носиш от прадеди, които са орали земята?

— Доколкото знам, нямаме в рода си фермери. Баща ми управляваше търговски предприятия, а дядо ми беше лекар.

— Като бащата на Сара.

— Да — потвърди Люк, очевидно зарадван, че тя знае. — Чичо Хенри работи с дядо, докато той се пенсионира.

— За да те води на риба. Двамата сами.

— Този е другият ми дядо.

— О!

Люк отвори вратата на постройката и Джос видя, че е работилница. Беше много приятно. Над работния тезгях, отрупан с инструменти, имаше кръгъл прозорец. Повдигна се на пръсти, за да погледне през него, и се учуди колко близо са до къщата. Виждаше се цялата й задна част, двете врати към крилата и бялата масичка, където бяха седнали със Сара.

Извърна се към Люк, който старателно подреждаше някакви инструменти върху стар шкаф до срещуположната стена.

— Оттук виждаш всичко, което става в задния двор.

— Нима? — учуди се той. — Не бях забелязал.

Тя се втренчи в него и не престана да го гледа, докато той не се обърна, подхилвайки се. Ето че научи още нещо за него. Имаше леко виновен вид, защото тя можеше да си извади заключение, че шпионира, и си помисли, че сега е моментът да изкопчи информация от него.

— А с кого разговаря по телефона Тес днес следобед?

Люк отиде до вратата на работилницата.

— Около три часа ли?

Джослин кимна.

— С брат си. Обажда му се всяка неделя следобед без изключение. Може да я заведеш на рок концерт, да я хипнотизираш, но ако е неделя следобед, ще се обади на брат си.

— Ти като че ли ревнуваш.

— И ти като мен си единствено дете. Не си ли ревнувала хора, които си имат братя и сестри, с които да споделят живота си?

— Само като малка — отвърна Джос. — Каква прелестна картина. Имам… — понечи да каже, но замлъкна. Нямаше никакво намерение да му разказва кои са доведените й сестри. — Да, фантазирах си много, че имам сестри, които наистина ме харесват.

Люк я погледна и вдигна вежда.

— Да не би от моята забележка да ти се привидяха гърчещи се червеи?

— Ако е така, ще оставим Рамзи да сготви печено с тях — отвърна бързо.

— Пай ще сготви. Рецептата му е за пай — поправи я с усмивка. — Когато беше на седем, а Сара на не повече от годинка, тъкмо щеше да й даде да хапне един и майка й го хвана, и… — Огледа се, сякаш да се увери, че друг няма да чуе. — Никой от нас не разбра какво се случи, но леля Ели — майката на Сара — го накара да влезе у тях и когато излезе, беше жълто-зелен и повече никога не направи пай от червеи.

— Не зная да съжалявам ли, че не съм израснала в този град, или да се радвам на късмета си.

— Как се живееше с госпожица Еди? Със следобеден чай и концерти през уикенда ли?

— Не съм… — започна Джослин, но не продължи. Нека да си мисли, че е живяла с госпожица Еди постоянно. Сложно бе да му обясни как нейната елегантна майка се е влюбила в мъж, за когото картинката върху резервоара на „Харли Дейвидсън“ е върхът на изкуство. Твърде дълъг щеше да бъде разказът за смъртта на майка й, за втория брак на баща й и как е израснала с хора толкова различни от нея, че неведнъж се е чувствала като от друга планета. Преди да се запознае с госпожица Еди, не знаеше, че съществува и друг свят.

— Не си какво? — подкани я той.

Тъкмо се мъчеше да измисли нещо правдоподобно и неговият телефон иззвъня. Каза четири пъти „Да“ и после й го подаде.

— Теб търсят.

— Мен ли? Но кой… — Очите му й казаха. Рамзи.

— Ало — обади се тя. — Как си?

— Значи обикаляш градината с Люк — каза той. — Не се досетих, че ще искаш да я разгледаш. Можех да те разведа.

— Или сама да я разгледам — отвърна тя. — Забрави ли, че Люк работи при мен?

— Как мога да забравя, след като аз подписвам неговите чекове.

— Така ли? — заинтересува се Джос. — Мразя да плащам сметки. Можем ли да продължим по този начин?

— Джослин, ще продължа с теб по всеки начин, който пожелаеш. След църквата всички говореха колко хубава си била с розовата рокля. Шапката също направи силно впечатление.

Люк я зяпаше и сякаш попиваше всяка дума. Тя се обърна с гръб към него.

— Ще дойдеш ли утре в кантората? — попита Рамзи. — Ще обсъдим условията в завещанието.

— Да разбирам ли, че за утре си планирал разговор с мен по работа?

— Да, правилно си разбрала — отговори той и тя почувства, че се смее. — След това ще приемеш ли да обядваме заедно?

— Каниш ли ме?

— Освен ако не искаш да ядеш пак спагети у нас. Добре, че стана въпрос. Трябва да прибера уреда за шоколад на Вив?

— Бременна ли е?

Рамзи доста се двоуми, преди да се разкикоти.

— Не, не е бременна и не се опитва да си направи още едно бебе. Иска уреда за някакъв празник на едно от децата, които вече има. Ще дойдеш ли с мен?

— Да, кога ще бъде?

— Във вторник следобед в един. Да мина ли да те взема? Или ще се притесняваш, че като се появим заедно, веднага ще тръгне слух за нас двамата?

— Да вземем и Люк, за да не бие на очи това „нас двамата“.

— Той мрази деца и детски купони. По-добре да не го взимаме. Ще ти бъде ли удобно да дойдеш в кантората в единайсет и после да отидем да обядваме? Как ти се струва?

— Апетитно. Тогава до утре.

Затвори телефона и го върна на Люк.

— Срещите нещо зачестиха.

— Първо по работа, после ще обядваме. Във вторник има купон у сестра му.

— Какъв купон? — попита той сепнато.

— Рамзи каза, че едно от децата й има празник. Може би рожден ден.

— Нито едно от тях няма рожден ден сега. Той е… — Замълча, замисли се и я погледна. — Както виждам, ще се наложи да си запиша час, за да отидем в разсадника. Утре следобед ще ти се намери ли време? Или няма да можеш да се откъснеш от Рамзи.

— Защо настояваш да дойда с теб? За мен растенията са все тревички.

— Много добре, тогава ще насадя бучиниш и татул.

Беше приела забележката на Рамзи за това, че Люк „мрази“ деца, като шега, но сега вече не беше съвсем сигурна.

— Без отровни растения.

— Я да видим, първо казваш, че нямаш предпочитания, а после искаш лавандула и не даваш да се садят отровни растения. Какво е отношението ти към джоджена?

— Обичам джоджен — отговори предпазливо. Беше намислил нещо, но тя още не се досещаше какво.

— Хубаво, значи искаш цяло поле само с джоджен.

— Не цяло поле, някой и друг стрък.

— За твое сведение джодженът е като бурен и може да превземе цялата градина, така че ако искаш джоджен, трябва да бъде само джоджен. В такъв случай желаеш ли джоджен или не? Почакай! Ще си взема бележник и молив, защото списъкът с нещата, които искаш и които не искаш, взе да става много дълъг и не мога да го запомня.

— Стига толкова — сряза го тя. — Утре следобед ще отидем заедно да изберем разсадите. Ще вземем, каквото прецениш. Защо толкова настояваш да дойда с теб? За да дразниш Рамзи ли?

— Не е необходимо да идваш с мен — отговори той глухо. — Кажи на Рамзи, че ще бъдеш с него целия следобед, защото си нямаш друга работа. Или пък си тръгни, като се извиниш, че ще ходим двамата с теб да купуваме цветя.

Джослин примигна срещу него няколко пъти, после се засмя.

— Под тези кичури май има мозък.

— И мама така мисли, татко не е съвсем убеден.

— В колко часа да се срещнем?

— В два. Но точно в два. Ще те взема от ресторанта.

— Откъде знаеш в кой ресторант ще ме заведе? Люк изсумтя.

— В „Под лозницата“. Там води винаги гаджетата на втора среща… ако се стигне до втора. В Уилямсбърг е. Ще поръча специалитета на заведението, после ще ти каже, че трябва да хапнете шоколадова торта. Тортата е страхотна. Направо върхът. Но така обедът ще се проточи до два и половина.

Бяха стигнали до парцела за новата градина с подправки, където беше и автомобилът на Люк.

— Да го предупредя ли, че ще бъда свободна само до два часа? — попита тя, като се мъчеше да отгатне намеренията му. Но в края на краищата идеята й харесваше. — Ако не бях толкова скептична, щях да си помисля, че ми помагаш да се сближа с Рамзи.

— Той ми е братовчед, защо да не му помогна — сви рамене Люк и се извърна.

— Много мило от твоя страна — похвали го. Един комар я ухапа по ръката и тя реши, че е време да се прибира. Денят бавно гаснеше. — Ти ще работиш ли още?

— Не, само ще прибера инструментите и си тръгвам.

Тъкмо щеше да го попита къде живее, но реши, че въпросът е твърде личен.

— Тес остави ли ти храна за тази вечер? — попита Люк, докато се занимаваше с инструментите си.

— Да, но имам нужда от чинии, от прибори. И от бакалницата трябва да напазарувам.

— Лесна работа — успокои я той и хвърли едно гребло в каросерията. — Утре ще…

— Ти ще ми покажеш къде са магазините, аз ще се оправя сама — отговори тя и тръгна към къщата. — До утре в два.

След минута влезе вътре и тишината й се стори почти зловеща. Тази къща страдаше от самотата. Като се съберат двама-трима и тя оживяваше. Като че ли се усмихваше. Но в момента, както беше сама, й се искаше да хукне по стълбите и да се затвори в спалнята.

Отиде в кухнята и си взе два портокала от една купа. Масата беше затрупана с измити чинии. Сара я предупреди, че през седмицата жените ще започнат да идват, за да си ги прибират и да побъбрят. „Хората отдавна не са влизали в тази къща и умират от любопитство“ — обясни й.

Джослин изстена, ужасена от перспективата. „Не се притеснявай — успокои я Сара. — Те ще идват на групи и ще ти спестят няколко обиколки из къщата.“

Джос се усмихна вяло. Сега загаси лампите, отиде в коридора и провери дали са заключени и двете врати. Остави една слаба лампа да свети във фоайето и се качи на горния етаж. Също както на партера и тук имаше широк коридор с много врати. От едната страна беше господарската спалня с огромна баня, от другата — две по-малки с отделни бани.

Изкъпа се, намаза се с крем, облече си нощницата и тръгна към леглото. Надникна между пердетата. Камионетката на Люк беше на алеята и моторът работеше. „Тес ли чака?“ — учуди се тя. Загаси лампата на нощната масичка и щом светлината в стаята угасна, Люк потегли бавно към портала. Беше чакал точно това.

Джослин възнамеряваше, щом си легне, да почака малко, после да светне пак лампата и да почете, но следващото, което осъзна, беше лъч слънчева светлина, промъкнал се през пердетата. Беше утро.