Джуд Деверо
Цвят на лавандула (28)

Двайсет и седма глава

Най-накрая, след много разговори, Дейвид Клеър реши, че е по-добре той да дойде в Едилин, отколкото те при него.

— Не ми остава много — каза той — и искам най-после да видя дома й.

Много пъти се канил, дори веднъж си купил билет, но не намерил сили. Знаел, че няма да може да понесе спомена.

Люк и Джослин прекараха два трескави дни, за да приготвят къщата. Жените от баптистката църква в Едилин им заеха легла, бельо, даже мебели, а майката на Люк уреди транспорта. Беше работила почти през целия си живот при баща си и знаеше всичко за медицинския превоз. Докараха Дейвид Клеър от летището в Ричмънд до Едилин с линейка, а той разсмиваше придружаващите го през цялото време.

— Внучката ти е същата като теб — му каза Люк. — Постоянно подхвърля гадни шеги.

— Изчезвай — скара му се доктор Дейв, — иначе ще ги разплачеш пак.

Първата среща на Джос с дядо й беше толкова вълнуваща, че не можеха да кажат и дума. Само се гледаха и се държаха за ръце.

В малката гостна на партера, където работеше Джос, подредиха спалня за сержант Клеър. След като си почина първия ден, тръгна с патерици, точно както Еди преди края си. Пожела да отиде най-напред на гроба й.

— Нека да попитам, преди да отидем. Ще има ли място за мен до нея?

— Да — отвърна Джослин, като държеше ръката му.

Всеки — ставаше въпрос за повечето жители на града — се чудеше на поразителната прилика между Джос и Дейвид. Имаха еднакви четвъртити брадички с трапчинка, една и съща прозрачно бяла кожа и тъмносини очи. Даже имаха едно и също телосложение.

— Приличаш повече на мен, отколкото на Еди — отбеляза Дейвид, взирайки се с любов във внучката си. — Жалко, че не си взела нейните крака.

— И така са си наред — каза Люк. — Каквито и да са, харесвам да се вижда повече от тях.

— Люк! — скара му се Джослин, а Дейвид така се разсмя, че щеше да се задави.

— Прилича на майка ми, татко също много си я харесваше, затова имам осем братя и сестри.

— Прочетохме. — Джос разшири очи. — А имам ли братовчеди?

— Цял куп.

— Значи са повече, отколкото неговите — погледна Люк.

— И вече са женени — допълни Дейвид.

Надгробната плоча на гроба на госпожица Еди беше малка.

— Ще направим друга — каза Дейвид и погледна към Люк, застанал зад Джослин. — Обзалагам се, че ти, колежанче, знаеш как да намериш скулптор.

— Ще намеря.

— Колежанче ли? — повтори тя и се засмя. — Люк работи при мен. Не мога да му плащам, но той е моят градинар. Работи и при други хора.

Дейвид погледна Люк и поклати глава.

— Може и да съм стар, но не съм глупак. Дъщерята на една от моите племенници се реди на опашка за книга с твой автограф. Като се върна вкъщи, говореше повече за теб, отколкото за книгата. Изнамери твоя снимка и я постави на бюрото си. Познах те, щом те видях.

Джослин се закова на място, погледна свирепо Люк, пусна ръката на дядо си и си тръгна.

— Ох, ах! — завайка се Дейвид. — Нещо лошо ли казах?

Люк тръгна след Джос.

— Подлец! — каза му тя, когато я настигна.

— Нямах намерение да те лъжа, но…

— Защо не? Та кой ли не ме излъга? Не останаха ли честни хора по света?

— Исках да ме видиш такъв какъвто съм. Съжалявам, че не ти казах, че съм писател. Съжалявам, че не ти казах, че съм женен, но Ингрид се интересуваше главно от моите хонорари.

— Всеки един в този град е знаел, че си женен и с какво се занимаваш, но пред мен се правеха на ударени.

— Защото аз ги помолих.

— Само толкова ли? Помоли ги и те склониха.

— Да — отговори той.

— Не е ли прекрасно, че те обичат толкова много? Лично на мен подобно нещо не ми се е случвало.

Обърна му гръб и си тръгна.

— Как да не е? — извика Люк. — Ето ме мен. Аз те обичам толкова много. Обичам те от първата вечер, когато те изцапах с горчица.

— Беше случайно — подхвърли тя през рамо.

Люк се спусна и застана пред нея.

— Да, и ми хареса, че честно каза на Рамзи истината.

— Честност ли? Нима знаеш значението на думата?

— Зная го. Но пък, от друга страна, имам превъзходни учители как да крия истината. Ти, Ингрид, моето семейство, Рамзи, даже госпожица Еди.

Джослин се опита да се измъкне, но той пак й препречи пътя. Най-накрая се отказа и скръсти ръце.

— Добре, какви книги пишеш?

— За Томас Кенан.

Джослин зяпна. Томас Кенан беше главното действащо лице в поредица много известни романи. Действието им се развиваше през осемнайсети век, точно преди Американската революция. Томас обичал още от дете красива млада жена на име Вирсавия, но родителите й я омъжили за богат мъж, когото тя не обичала. С разбито сърце Томас започнал да пътешества и приключенията му из Новия свят се нижеха от роман в роман.

— Люк Адамс — рече Джос, защото такъв беше псевдонимът на Люк.

— Аз съм.

— Ами градинарството…

— Завършил съм ботаника и след като Ингрид… — Люк сви рамене.

— Кой е луд да учи ботаника? — ахна Джослин. — Нима човек може да се издържа с диплома по ботаника? Ти сигурно…

Тя замлъкна изведнъж, понеже той я прегърна и я целуна.

— Джослин, обичам те. Моля те за извинение, че толкова дълго не се осмелявах да ти го кажа и че криех толкова тайни от теб, но трябваше да се уверя. Ще ми простиш ли?

— Разбира се, че ще ти прости — обади се зад тях Дейвид Клеър. — Щом Еди ми прости, че съм необразован простак, и тя може да прости, че си се преструвал на такъв.

Люк се усмихна на Джослин и тя също му се усмихна, защото знаеха вече, че неговата малка работилница е сложила началото на верига от автосервизи. Сега той беше мултимилионер. От почит към любимия си брат Бенерман, загинал във войната, завъртял бизнеса от негово име. Смяната на имената обясняваше защо Еди не беше разбрала, че нейният Дейвид е жив.

— Ще ми простиш ли? — попита Люк.

„Как да не му простя“ — помисли си тя. Но нямаше никакво намерение да му се размине лесно.

— При едно условие. Ако ми кажеш дали Томас Кенан ще си върне един ден Вирсавия.

— Не и ти — простена Люк. — Вкъщи имам кашони с писма от мои читатели, които ми задават същия проклет въпрос. Не знам.

— А кой знае? Ти си създал тези хора. Ти ръководиш съдбите им.

— Има нещо такова.

— Какво означава това? — възмути се Джос.

Дейвид се разсмя.

— Предай се — посъветва Люк. — Може външно да прилича на мен, но иначе е същата като Еди.

— Изобщо не съм като нея — възрази тя.

— Същата си — не отстъпи Дейвид. — Разказвала ли ти е онзи случай, когато…

— Един момент — прекъсна го Джос. — Ще донеса касетофона. За разлика от някои хора аз не си измислям героите.

Люк и Дейвид останаха сами и старецът още се подсмихваше.

— Ще си имаш доста главоболия, синко.

— Да, ще си имам — захили се той.

Беше късно вечерта, Дейвид си легна, Люк и Джос разговаряха в кухнята. Тя още се държеше леко резервирано заради това, че скри от нея истинския си занаят, но той беше на път да сломи съпротивата й.

— Снощи мама ми разказа една изключително странна история — съобщи, наблюдавайки как Джос наостря уши при думата „история“. — Отишла у госпожица Еди около шест месеца преди тя да почине.

— Защо?

— И аз не знам — отговори Люк. — Мама никак не умее да лъже, но…

— За разлика от теб ли?

— Да — подсмихна се той. — Намекна нещо за тайна, която следвало да бъде разкрита и щетите от нея изправени.

— Каква тайна?

— Не знам. Не ми каза, но предполагам, че на майка ми й е известна причината Алекс Макдауъл да се чувства задължен до гроб на госпожица Еди.

— За тази тайна ли става въпрос? — изненада се Джос. — И майка ти я знае!

— Може би. Защо не я попиташ?

— Непременно ще я попитам.

— Във всеки случай — продължи Люк — с госпожица Еди разговаряли надълго и нашироко за мен, за романите ми, за неуспешния ми брак, за това, че съм прекарвал с нейния стар кисел свекър почти всичкото си свободно време. И знаеш ли още какво? Помниш ли случая, когато дядо Джо ме изведе тайно от къщи и отидохме да ловим риба? Мама знаеше. Според нея винаги съм се разбирал по-добре със старите хора.

— Аз също — каза Джослин. — Родителите на мама… — Не беше имала време да помисли за хората, които бе обичала много, а те бяха скрили от нея осиновяването. — Онези дядо и баба, после госпожица Еди. — Вдигна очи към него. — Ами Рамзи?

— И кучетата знаят, че той и Тес…

— Не! Имам предвид завещанието й. — Джос подпря главата си с ръце. — Сега ми стана ясно. Госпожица Еди знаеше отлично колко мразя да ми организира срещи. Запознаваше ме с наистина свестни мъже, но аз от самото начало се настройвах зле. Бях ужасна! Не понасях шегите им. Каквото и да говореха, се дразнех… — Пак погледна Люк. — Мисля, че госпожица Еди ми е писала, че Рамзи е мъжът за мен, защото не е искала да бъда с него.

Той я погледна смаяно.

— А мама ме предупреди да стоя далеч от теб. Тя знае, че забраните само ме амбицират.

— Смяташ ли, че са се наговорили? Възможно ли е да сме манипулирани?

Спогледаха се.

— Не — изрече Люк.

— Твърде демонично — поколеба се Джос.

— Твърде конспиративно. Твърде…

— Правилно — добави тя.

— Абсолютно правилно — съгласи се той.

След минутка Люк каза:

— Ако искаш Рамзи, не е късно.

— Не, не го искам — отговори тя, пресегна се през масата и сложи ръката си върху неговата. — Реших да остана вярна на семейната традиция по женска линия и да си избера мъж със сръчни ръце.

Очите на Люк се изпълниха с нежност.

— Я седни на коленете ми и ще ти покажа какво означава сръчни ръце.

— С удоволствие. — Джослин стана и пристъпи в обятията му.