Джуд Деверо
Цвят на лавандула (27)

Двайсет и шеста глава

Джос седеше притихнала в кабинета на доктор Дейв и си мислеше за госпожица Еди и за Дейвид, нейния любим. Знаеше какво се беше случило по-нататък. Той е бил убит, тя — ранена тежко.

— И това е само началото на историята — каза тихо Люк.

— Как така началото? Това е краят.

— Не е — обади се старецът. — Веднага след като ми каза за генерал Остин, реших да отида в Ню Хемпшир и да се опитам да взема писмата.

Джос погледна Люк.

— За това сте разговаряли онази вечер.

— Да, и затова не исках да идваш с мен, но ти не ме остави на мира и после те натъжих, защото…

— Двамата се държите, сякаш сте женени от години — прекъсна го доктор Дейв. — Спестете си го за по-късно. Покажи й писмата.

Люк извади от чантата на дядо си един-единствен лист и го подаде на Джослин. Посегна плахо, понеже беше сигурна, че ще бъдат пълни с описания на злополуката с госпожица Еди и на двете години, докато се е лекувала.

„6 октомври 1944 г.

Спомняш ли си Харкорт, най-добрата секретарка, която съм имал? Изпратих я със специална задача заедно с моя шофьор, но, изглежда, те са свършили повече, отколкото им беше поръчано. Тя е бременна в четвъртия месец. Ядосах се страшно и ги накарах да се оженят, но той беше зачислен в друго поделение и дори аз не мога да го открия.“

„18 декември 1944 г.

Спомняш ли си Харкорт? Убиха сержанта, за когото се омъжи. Очаква се да роди през пролетта, затова преди Коледа трябва я отпратя. Слава богу, не е наедряла много и още никой не знае. Без нея канцеларията ми ще закъса.“

„25 април 1944 г.

Спомняш ли си Харкорт? Току-що научих, че претърпяла ужасна злополука и е обгоряла много тежко. Едва ли ще оживее. Медицинската сестра, с която разговарях, ми каза, че бебето е мъртвородено. Много близки изгубих в тази война, но тази трагедия ме разтърси най-дълбоко.“

Джослин прочете три пъти откъсите, преди да погледне Люк и доктор Дейв.

— Бебе ли! — прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи. — Горката жена! Изгубила е повече, отколкото съм предполагала.

— Не е — каза старецът и взе ръката й. — Накарала си внука ми да се замисли и той започнал да изпитва подозрения.

— Какви подозрения? — попита тя, взимайки кърпичката, която Люк й подаде.

— Нещо не беше наред — каза той. — Ако познаваше чичо Алекс, щеше да разбереш. Твърдял, че дължи на Едилин Харкорт целия си живот и искал да й се отплати. Но да й осигури работа и дом за него не е било кой знае какво. Същото е направил и за много други хора, които са работили при него.

— Люк, какво намекваш?

— С помощта на дядо наех екип и преровихме архивите от Втората световна война.

— За да откриете къде е… погребано бебето ли? — попита тихо Джослин.

— И да, и не. — Той седна на дивана пред камината. — Името Клеър не ми даваше мира. Спомняш ли си епизода, когато госпожица Еди постоянно викала Дейвид и всички очаквали да умре?

— Да.

— Дейвид Клеър.

Джос погледна доктор Дейв.

— Не виждам връзка. Какво пропускам?

— Кой друг се казва Клеър?

— Не познавам човек със същото име.

Двамата мъже не сваляха очи от нея.

— Майка ми се казваше Клеър.

Старецът и Люк се усмихнаха един на друг.

— Нали не намеквате, че моята майка…

— Дали е дъщеря на Едилин Харкорт и Дейвид Клеър? Да, тяхна дъщеря е. Покажи й — каза Люк.

Доктор Дейв подаде на Джос схеми, каквито често беше виждала по телевизията. Бяха схеми на ДНК. Погледна ги озадачено.

— Извинявай за цялата тайнственост, но не искахме да те разстройваме, без да сме сигурни — обясни доктор Дейв. — Да вземем проба от теб не беше трудно, от Еди — също. Тя обичаше да пише писма и доста пликове е облизала.

— Госпожица Еди моя баба ли е? — едва чуто прошепна Джос.

— Тя не е знаела — добави доктор Дейв. — Ако е знаела, сигурен съм, че щеше да ти каже. Вярвам, че е споделила с Алекс за бременността си, но никой друг дори не е подозирал. Останала е в Лондон, където никой не я е познавал и не е било необходимо да дава обяснения. Обгоряла е две седмици преди термина за раждане.

— Но генералът пише, че бебето е мъртвородено.

— Предполагаме, че така му е било казано. Нямаме доказателство, но Алфред Сковил точно по това време е бил в Европа да договаря доставки на каски и попаднал на умираща жена, току-що родила. В акта за раждане са посочени като родители Алфред и Френсис Сковил, което е невъзможно, защото съпругата му е била в Щатите. Но е било война, имало много сираци, много трагедии. Никой не задавал въпроси. Господин Сковил отвел бебето в Щатите, преместили се с жена си в Бока Ратън, където никой не ги познавал и никой никога не узнал истината. Единственото признание е името „Клеър“, което умиращата майка повтаряла.

Джослин се изправи, но се олюля. Люк я прегърна, за да не падне. Но Джослин го отблъсна и го погледна.

— Затова ли говореше, че трябва да присъства и лекар? — Опитваше се да се пошегува, но нито Люк, нито дядо му се засмяха. И двамата я гледаха напрегнато.

— Добре ли си? — попита Люк.

— В шок съм, нищо повече. Съжалявам много, че не е знаела. Съжалявам, че аз не съм знаела. Как ми се иска да знаехме какво ни свързва още!

— Но ти знаеш. — Старецът взе ръката й. — Алекс е открил истината за майка ти и кои са хората, които са я осиновили, и купил къща близо до тях. Учредил тръста, но започнал да губи паметта си.

— Разболял се от Алцхаймер — спомни си Джос.

— Да. Уредил всички правни въпроси чрез кантората и скалъпил историята, че семейството, което осиновило майка ти, са негови приятели. Според нас Алекс е възнамерявал да остави Еди да те опознае и после да й каже. Но той просто… забравил.

Люк й наля нещо по-силно за пиене.

— Пийни, добре ще ти дойде — подаде й го той, загледан в дядо си.

Джослин взе чашата и отпи.

— Струва ми се, че още нещо имате да ми казвате. По-добре изплюйте камъчето, преди да съм припаднала.

— Открихме роднините на Дейвид Клеър.

Тя погледна двамата мъже, които като че ли очакваха всеки миг да припадне.

— Твърдите, че имам роднини с коефициент на интелигентност над 70, чиято цел в живота не е да ме пренебрегват и обиждат!

— Всъщност точно това правят всички роднини — обади се Люк. — Моите братовчеди… ох! — изохка, защото дядо му го ощипа по ръката.

— Имаш ли номер на телефон? — попита внука си доктор Дейв.

— Да. Ето го. Нека първо аз да се обадя, после Джос ще…

Тя дръпна листчето от ръката му.

— Те са мои роднини, аз ще се обадя. — Отиде до телефона на бюрото. — Да го включа ли на високоговорител?

И двамата мъже кимнаха.

Джос пое два пъти дълбоко дъх и набра номера, който беше някъде около Ню Йорк. Обади се веднага мъжки глас.

— Извинете, че ви безпокоя, господине, но търся близък на Дейвид Клеър, който е участвал във Втората световна война.

— Кажете.

Тя сви недоумяващо рамене към двамата мъже.

— Познавате ли го?

— Предполагам — засмя се мъжът.

— Познавате сержант Дейвид Клеър, който е служил при генерал Остин, същият Дейвид Клеър!

— Млада госпожо, не зная как по-ясно да се изразя, че аз съм Дейвид Клеър и че аз съм служил при стария булдог Остин.

— Вие — започна Джослин, но гласът й спадна до шепот. — Но вие сте били убит.

— Така беше съобщено, но в действителност бях в плен до края на войната. Ето жив съм, не особено здрав, но жив.

— Познавате ли Едилин Харкорт?

Настъпи дълга пауза.

— Да. Тя беше… убита през 1944.

— Не е вярно. Госпожица Еди почина миналата година.

Гласът на мъжа прозвуча гневно:

— Не разбирам. Едилин Харкорт загина при експлозия на джип.

— Не е загинала — каза Джослин почти разплакана. Наистина ли говореше с Дейвид на госпожица Еди… със своя дядо? — Оживяла е. Краката й са били тежко обгорени, но е оживяла. Запознах се с нея, когато бях десетгодишна, и тя беше моя наставница, приемна майка… Когато почина, ми завеща старинната си къща и…

— Имението „Едилин“ — прошепна той.

— Да. Госпожица Еди не се е омъжила. Била е член от екипа на доктор Бренър и е обикаляла по света с него, за да помагат при бедствия. Те… — Джос замлъкна и погледна Люк. — Струва ми се, че се разплака.

Тя също не можа повече да сдържа сълзите си. Люк взе телефона, но междувременно някакъв мъж се развика:

— Не зная кой, по дяволите, си ти и защо разплака чичо Дейв…

Люк дочу друг глас:

— Не, не, не. Става въпрос за Еди. Те познават Еди.

Сърдитият млад мъж престана да крещи.

— Знаете ли нещо за госпожица Еди?

— Чували ли сте за нея? — попита Люк.

— Занасяте ли ме? Израснал съм с това име. Изгубената любов, единствената жена, която чичо Дейв е обичал. Знаете ли нещо за нея? Къде е погребана например? Един момент. Чичо Дейв иска да се обади.

— Коя сте вие? — попита Дейвид Клеър.

— Мисля, че съм ваша внучка — каза Джос, преди да се разплаче отново, а после и Дейвид се разплака.

Тогава се обади младият мъж:

— Боже мили! Какво ви става, бе, хора?

Гласът на Дейвид се чуваше на заден план:

— Ела. Веднага. Още днес. Искам да те видя веднага.

Младият мъж каза:

— Като че ли иска да дойдете. Ще тръгнете ли, за да приготвя дефибрилатор?

— И за двамата може да потрябва — намеси се Люк и разказа накратко историята за бебето на госпожица Еди, как никой не е вярвал, че ще оживее, и как е било осиновено от семейство Сковил.

— Твърдите, че чичо Дейв е имал дете ли?

— Дъщеря на име Клеър.

— Клеър Клеър. Звучи интересно, когато и малкото име, и фамилното са еднакви — засмя се младият човек.

— Да — потвърди Люк, загледан в Джослин, която плачеше неудържимо. — Клеър Клеър. Да дойдем ли? Да не ви притесним?

— Чудя се какво правите още на телефона. Ще можете ли да вземете някой нощен полет?

Тя кимна.

— Вижте… — Не знаеше името на мъжа.

— Еди — помогна му той, после замлъкна. — Казвам се Едуард Харкорт Клеър. Аз съм изтърсакът и оставили чичо Дейв да ме кръсти. Ако е било момиче, щяло да се казва Едилин.

— Чу ли — погледна Люк Джослин. — Казва се Едуард Харкорт Клеър.

Тя започна да се смее и да плаче едновременно.

— Добре — каза Люк. — Ще проверя полетите и ще се обадя след около час.

— Как ще ги накараме да престанат да плачат, като дойдете? — После добави тихо: — Страхотно е от ваша страна. Чичо Дейв ни е като втори баща. А колко много е направил за нашия малък град! Но не е добре… Все пак ще доживее да види своята внучка… Благодаря. Само това мога да кажа: много благодаря.