Джуд Деверо
Цвят на лавандула (21)

Двайсета глава

Джослин се смееше, когато Люк свърши да чете.

— Ще ми се да бях познавала Бъртранд.

— Той щеше да те хареса.

— Наистина ли? — възкликна тя поласкана.

— Оставяш вратата си отворена и цял ден влизат и излизат хора. Храниш всеки, който намине, и винаги намираш време да изслушваш някой нахалник. Да, с Бъртранд щяхте да бъдете страхотен екип.

— Не съм такава — отрече тя. — Аз съм…

— Каква си? На госпожица Едилин ли приличаш? Студена и безсърдечна, както я описа онази медицинска сестра.

— Ще изпратя на тази жена копие от разказа и ще видим дали няма да промени мнението си. — Джослин се умълча, седна и се загледа в езерото. — Замислих се, че госпожица Еди го е загубила. Била е на война, заобиколена от мъже, които са лудеели по нея, но тя е чакала истинската любов и когато я е открила…

— Той бил убит — допълни тихо Люк. — После госпожица Еди била тежко ранена. Питам се дали заради това не се е омъжила и не е имала деца.

— Намекваш, че не е могла да има деца ли?

— Не зная. Изгарянията й какви са били?

— Докато почина, й помагах да се облича. Белезите й бяха от коленете надолу. Мисля, че нагоре тялото й не е било засегнато от огъня. Разказвала ми е, че през онзи ден било много студено и хората били дебело навлечени. Двама войници се хвърлили върху нея и задушили пламъците с грамадните си шинели. В противен случай щяла да изгори като факла, понеже била залята с бензин.

— Хвърлили се върху нея — поклати глава Люк. — След това Дейвид бил убит.

— Да. Търсила го от болницата. Постоянно я местили от една в друга, докато чакали да умре.

— Отписали ли са я?

— Да — отговори Джос. — След нещастието развила жестока инфекция. Със седмици поддържала висока температура. Мисля, че генерал Остин се намесил и я върнали в Щатите, въпреки че вече не работела за него.

— Тя ли го е напуснала? Как мислиш, дали му е казала, че не може повече да понася противния му характер?

— Не зная. Не съм я питала, защото тя никога дори не загатна, че той е бил труден човек. Знам само, че когато пострадала, е била в Англия, но вече не е служела при генерал Остин. Предполагам, че е продължила военната служба, иначе е щяла да се върне в Едилин.

— Нима?

— Защо се съмняваш?

— А защо да се връща в Едилин? Какво е щяла да завари? Стара къща, чиято поддръжка е истинско бреме, и брат — мерило за мързел.

— И твоя много щастлив дядо — допълни Джос.

— Да, и моят много щастлив дядо, който развалил годежа с Еди на другия ден след нападението над Пърл Харбър.

— Дядо ти обясни ли каква е причината да развалят годежа си?

— Да. Когато ходихме в Ричмънд, ми каза, че осъзнали колко са близки и повече нищо нямало да открият един за друг. Дядо и Еди установили, че са ентусиазирани от идеята да отидат на война и че безупречният им живот не е дотам безоблачен. Госпожица Еди казала на дядо, че ще бъдат съсипани, понеже бъдещето, както са си го представяли, нямало да бъде същото. Тя му върнала пръстена, стиснали си ръцете, щастливи, че били свободни.

— И никога на никого не съобщили.

— Градът щял да потъне в скръб. Войната била надалеч. Двамата били заедно, откакто се родили.

Джос се извърна и го погледна, както се беше изтегнал на одеялото с ръце под главата.

— Радвам се, че не те познавам, откакто съм се родила.

Той направи жест, сякаш ще вземе ръката й, но се отказа.

— Джослин… — започна, но се отказа и млъкна. — Още ли мислиш, че съм като баща ти?

— Защо тази идея толкова те тормози?

— Кой би искал да прилича на бащата на своята изгора?

Старинната дума „изгора“ я очарова и тя почувства лека тръпка.

— Колкото повече слушам историята на госпожица Еди, толкова повече се убеждавам, че приличам на нея. И на майка си. Ние като че ли харесваме мъже, които… — Замълча, понеже не намери думи да продължи.

— Които не са адвокати ли? — попита Люк. — Твоята майка се е влюбила в слуга, госпожица Еди — в автомонтьор, а ти харесваш градинаря.

Под привидно равния тон тя почувства гнева му.

— Люк, не това исках да кажа.

— Готова ли си да тръгваме? — попита той и стана.

Джослин се изправи.

— Сърдиш ли ми се?

— За какво? За това, че ми каза, че ме харесваш, независимо кой съм и с какво се занимавам. Ами ако стана лекар като дядо си? Тогава ще ме харесваш ли повече?

— Не, но ще мога да си купя мебели за тази огромна къща — усмихна се тя.

Но Люк не се засмя.

— Значи въпросът опира до пари. Щом Рамзи се върне, възнамеряваш да хукнеш при него, защото е богат ли?

— Само се пошегувах — извини се Джос. — Никога няма да се омъжа заради пари.

— Сигурна ли си? Може би моят братовчед ти е повече по сърце, защото може да ти осигури живот, за какъвто си мечтаеш. Ваканции в Ориента, бавачки за децата, сребърни прибори. Това ли е важното за теб?

Той тръгна и Джос го хвана за ръката.

— Ако зависеше от мен, щях да се задоволя с ранчо с две спални и щях да пиша, докато децата спят. Но госпожица Еди ми завеща тази къща и…

— Госпожица Еди! — каза Люк. — Само за нея ли мислиш? За нейния живот, не за своя!

— Разбира се, че не! Мисля за моя живот, но госпожица Еди твърди, че Рамзи е идеалният мъж за мен.

Щом изрече това, сложи ръка на устата си.

— Какво е казала?

Джос взе раницата си и започна да прибира нещата в нея.

Той я хвана за ръката и я накара да се обърне към него.

— Държа да знам за какво говориш. Кога ти е разказвала за Рамзи?

— В писмото, което ми беше оставила заедно със завещанието. Не я познаваш, но тя имаше страхотен усет дали влюбените ще останат заедно, или ще се разделят, и според нея в Едилин живеел идеалният за мен мъж.

Люк пусна ръката й и отстъпи крачка назад.

— И този мъж моят братовчед Рамзи ли е?

— Да — призна Джослин, — но тя не те е познавала. Тя…

— Абсолютно сигурно не е познавала и Рамзи — почти викна Люк. — Знаела е само парите му и потеклото. Не ти ли е минавало през ум, че си част от сделката между Александър Макдауъл и госпожица Еди? Може би се е опитала да благодари на чичо Алекс, като даде на неговия наследник старинното имение, за което е мечтал цял живот.

— Тази идея е нелепа.

— Живееш отскоро тук. Нима смяташ, че е невъзможно?

— Не зная. — Джос запуши ушите си с ръце. — Не искам да слушам повече.

Той не прибави нищо друго, тя свали ръцете си и го погледна. Люк сякаш очакваше някакъв коментар, но на нея не й идваше наум как да отговори на обвиненията му.

— На госпожица Еди ли възнамеряваш да посветиш целия си живот? — попита Люк. — Живееш в къщата й и ще прекараш живота си, пишейки за нея и четейки за нея. Като че ли само тя е в мислите ти. Ще се омъжиш ли за човек, когото не обичаш, само защото тя е пророкувала така?

— Не — отговори Джос. — Изопачи всичко. Освен това никой не е пожелал да се омъжа за него.

— Но ще пожелае и ти го знаеш. Тръгваме ли?

— Да — отвърна, но всъщност й се искаше да останат и да обсъдят въпроса. Беше такъв прекрасен ден, с тази любовна история, която започна, но денят завърши с караница.

Щеше да му каже, че не иска да тръгват, но блесна светкавица, прогърмя гръмотевица и плисна пороен дъжд. Джослин се огледа инстинктивно за някакъв заслон, но Люк извади от раниците мушами. Помогна й да облече нейната и междувременно метна своята върху главата си.

— Да се измъкваме оттук — надвика той дъжда. — Можеш ли да ходиш?

— Да.

— Стъпвай зад мен.

Той вървеше с широки крачки и тя трудно го догонваше. Като стигнаха до камионетката, Люк отвори вратата, тя се качи и той заобиколи тичешком да се качи от другата страна.

— Ще ме чуеш ли? — попита тя, докато той палеше мотора. — Няма да се омъжвам за никого. Извинявай, че говорих толкова много за госпожица Еди. Съжалявам, че ти казах какво ми е написала.

Той кимна рязко, без да я поглежда, изкара автомобила от паркинга и след минути закова на алеята пред къщата в имението „Едилин“.

— Докога ще ми се сърдиш? — попита тя почти разплакана.

Изведнъж Люк се пресегна към нея, обгърна тила й, притегли я и я целуна дълго със страст, каквато до този момент не беше чувствала.

Когато я пусна, Джослин не отвори очи.

— Забрави за Рамзи — каза Люк. — Двамата страшно си приличате и ще се намразите.

Тя усети, че той пак се пресяга, и се приготви за още целувки, но той отвори вратата.

— Влизай вътре и се изкъпи в гореща вана. Ще замина за няколко дни, но когато се върна, ще взема от дядо следващата част от историята на госпожица Еди.

— Добре — каза тя и слезе от колата. Затвори вратата и се прибра.