Джуд Деверо
Цвят на лавандула (18)

Седемнайсета глава

Лондон

1944

— Сър, отказвам това назначение — докладва Еди, застанала пред бюрото на генерал Остин, изпъната като струна, с поглед вперен право напред.

— Харкорт — каза генералът със сдържано неодобрение, — на война сме и си длъжна да изпълняваш заповедите… както всички ние. Ако изпратя двама войника в дома на доктор Джелико, ще се набиват на очи и ще го заподозрат. Прикритието му ще отиде по дяволите. Ти си жена и затова изпращам теб и моя шофьор да доставите това списание на доктор Джели. Бях ли ясен?

— Напълно — отговори Еди. — Но не съм съгласна с избора ви на пратеници. Някоя от другите жени, например Долорес, ще изпълни задачата по-добре от мен.

— Долорес е идиотка. Една спукана гума и ще изпадне в истерия. Трябва ми хладнокръвен човек.

— Списанието вероятно може да се изпрати по пощата.

Генералът се облегна и скръсти ръце.

— Каква е причината да възразяваш именно срещу тази заповед? Страх ли те е? Толкова ли си малодушна да изпълниш заповед, пред каквато на нашите американски момчета не им трепва окото?

Еди не отговори. Беше доказала безстрашието си при не едно и две внезапни бомбени нападения. След проверка дали всички жени от канцеларията са се укрили, винаги последна отиваше в бомбоубежището.

— Какво има? — скара й се Остин.

— Не бихте ли ме изпратили с друг шофьор, сър, или сама? Знаете, че често обикалям без придружител провинциалните райони на Англия.

— Друг шофьор! Защото не харесваш сержант Клеър ли отказваш да изпълниш мисията?

Тя пак не отговори.

Генерал Остин се изправи, отиде до прозореца, после се обърна и я погледна, сякаш не вярваше на ушите си.

— За харесване ли става въпрос, Харкорт? Мислиш ли, че тези мъже отвън, които се хвърлят в бой с вик „По-добре, отколкото Остин“, ме харесват? Врели-некипели! Даже жена ми не ме харесва. Не смятам, че „харесване“ и „нехаресване“ имат място на война.

Докато завърши тирадата си, гласът му така се извиси, че по едно чудо не се изпочупиха стъклата.

— Да, сър — отвърна Еди.

— Отлично, Харкорт. Искам от теб да си стегнеш багаж за една нощ и да си облечеш някоя по-хубавичка дреха. Ще бъдеш момиче, което пътува с приятеля си войник, и ще посетите стар приятел на ваш приятел — доктор Себастиан Джелико. На него ще предадете списанието. Това е вашето прикритие, но не и истинската цел. Имаш ли въпроси? Или нещо, което не харесваш?

Еди стоеше мирно, но нямаше да се остави да бъде сплашена.

— Да, сър, имам въпрос. Каква е истинската цел?

Генерал Остин не отговори веднага.

— При нормални обстоятелства нямаше да получиш никакви обяснения, но сега ще наруша правилата. Доктор Джели е пенсиониран професор, струва ми се, оксфордски, и знае за думите повече от всеки друг на тази планета. Изпращаме му свръхсекретни документи за дешифриране. Проблемът е, че навярно е разкрит. Той много добре изпълнява ролята си на изкуфял старец, който едва ли знае, че има война, но някой го е заподозрял и се страхуваме за живота му. В списанието има кодирано съобщение и той ще разбере, че ние ви изпращаме и че трябва да тръгне с теб и сержант Клеър. Щом го доведете, ще го изпратим в Съединените щати. Отговорът задоволи ли те? Според теб Долорес ще се справи ли със задачата?

— Не, сър, тя щеше да бъде безполезна.

— Отлично, свободна си. Клеър ще те вземе в утре в девет сутринта. Бъди тук в седем за инструкции.

Петнайсет минути по-късно Еди беше в миниатюрната си квартира и прибираше нещата си. Смяташе да се облече с толкова строг костюм, в сравнение, с който униформата изглеждаше направо секси. Другите жени говореха непрекъснато как ще съблекат служебните униформи и ще се облекат с по-съблазнителни рокли, но според нея на мъжете не им беше необходимо повече насърчение и затова ходеше с униформа винаги прилежно закопчана.

Имаше някои хубави цивилни дрехи, но нямаше да се преоблече, преди тя и противният сержант Клеър да се скрият от погледите на войниците.

Нареди тоалета и бельото си в малък куфар и беше готова. Като пренебрегнеше факта, че ще бъде с ненавистния Дейвид Клеър, Еди трябваше да признае, че… ами радваше се на пътуването. Ще се измъкне от задимената канцелария, от вечно лошото настроение на генерала… Ще бъде сред природата! Ще види дървета! Очакваше го едва ли не с нетърпение.

В редките почивни дни не тичаше като другите момичета в най-близкия бар, където се лееше алкохол и гърмеше музика. Отиваше с компания или сама някъде около селата и прекарваше деня там. Ако пък се измъкнеше от генерала, оставаше и по-дълго. Разхождаше се, седеше под дърветата и наблюдаваше пасящите крави. Гледката й напомняше за какво се води война и какво се стремят да запазят.

От време на време преспиваше в някоя селска къща. Бързо се научи да лъже, че е вдовица на убит английски войник. Хората гледаха с подозрение високата хубава американка, която се скиташе сама, но към вдовица, която иска да опознае родината на покойния си съпруг, се отнасяха приятелски и разтваряха домовете си за нея. Когато се завръщаше на работа след уикенда, винаги носеше списък с имена. Хората се тревожеха къде се намират техните синове и дъщери. Без разрешение, но и без чувство за вина, Еди се възползваше от връзките на генерал Остин, за да направи справки за имената от списъка. При първата злоупотреба със служебното й положение Остин веднага я усети. Нищо не убягваше от вниманието му. Но само изсумтя, така изразяваше одобрението си, и я затрупа с още повече работа. Но цената беше нищожна, след като имаше възможност да помогне на хора, които са били така внимателни към нея. На два пъти не успя да открие синовете на свои познати и връчи имената на генерала. Той веднага получи сведения. Единият беше убит в Италия, другият лекуваше раните си във френска болница.

Куфарът й беше готов и тогава си свари едно яйце, препече си филийка и като се нахрани, се опита да прегледа документите, които беше донесла. Но мислите й постоянно се насочваха към новото назначение. Щом генерал Остин държеше да има непременно мъж с нея, сигурно опасността беше много по-голяма, отколкото й казваше.

* * *

— Какво толкова си направил на противния Остин, та те наказва да носиш това нещо? — дърдореше докторът, докато затягаше около прасеца му металното приспособление.

Дейвид седеше на медицинската кушетка само по бельо и лекарят завинтваше протеза на левия му крак.

— Чу ли, че отивам с Харкорт?

Лекарят замръзна за миг с отворена уста.

— Няма да ти се уреди въпросът. Никога няма да я свалиш. Особено с това нещо на крака си.

Дейвид погледна металните скоби и направи гримаса. Бяха му казали, че Остин е копеле, но до тази сутрин не беше осъзнал колко е гаден. Снощи един лейтенант му съобщи, че трябва да закара Едилин Харкорт до някакво английско село, за да посети вдовицата на приятел на генерала. Съпругът й бил убит наскоро и генералът държал да поднесе лично съболезнованията си, очевидно за него „лично“ означаваше да изпрати секретарката си.

— О, щях да забравя — прибави лейтенантът. — Казаха ми да ти предам това.

Подаде му бял плик, от онези, с които се изпращат покани.

— Какво е? — попита Дейвид.

— Не съм сигурен, но мисля, че е покана за офицерския бал през следващия месец. Ако се върнеш жив, ще отидеш. Миналата година госпожица Харкорт се появи с поразителна синя рокля, което… — Мъжът завъртя глава. — Ако бях на твое място, щях да отида. Без покана не можеш да влезеш.

— Ще я пазя като очите си. — Дейвид я прибра във вътрешния си джоб.

Дейвид и Еди щяха да пренощуват и на другия ден да се върнат. Сержантът само се молеше двата дни да минат така вълшебно, както си ги представяше.

Но тази сутрин един наперен лейтенант му каза, че е наредено да се яви при доктор Джилман, за да му сложат фалшива протеза. Естествено до този момент цял Лондон и по всяка вероятност половината Франция знаеха, че сержант Клеър ще бъде насаме с госпожица Харкорт два дни.

Дейвид трябваше да се досети, че няма да му се размине безболезнено. Лекарят му съобщи, че според генерала физически здрав войник, който обикаля английската провинция, буди съмнения. Защо не е на фронта, ще се питат хората.

— Може да съм в отпуск — отбеляза Дейвид. — Не се ли сети за подобна причина?

Джилман го погледна скептично.

— Да не би да ми задаваш въпрос за умствената дейност на Булдога Остин?

После разказа, че генерал Остин наредил за доброто на сержант Клеър да му поставят протеза, с която щял да изглежда като инвалид. Протезата започваше от средата на бедрото и стигаше до глезена, като при коляното имаше подвижни връзки и кракът можеше да се сгъва няколко сантиметра. Връзките можеха да се разхлабват и затягат с гаечен ключ със специална резба.

След десет минути Дейвид беше на кушетката и лекарят завинтваше уреда за изтезание на крака му.

— Не го губи — подаде му той малкия ключ. — Изгубиш ли го, само с ножовка ще можеш да свалиш протезата.

Под металната протеза имаше подплънка, но тъканта беше излиняла, не стоеше здраво и се свличаше.

— Не можа ли да намериш нещо още по-скапано — попита Дейвид — и по-старо?

— Не — засмя се лекарят, — тази е най-старата. Останала е от последната война.

— Коя — Гражданската, с французите или с индианците?

— Войната между Червената и Бялата роза — подхвърли един минаващ английски войник. — Бас държа, че е останка от броня.

— Ще я даря на някой ваш музей — подвикна Дейвид след него. — Запазихме един за вас, момчета.

Чу как англичанинът се разсмя.

— Чудесно — каза лекарят. — Да видим как ще ходиш с това приспособление.

Дейвид стъпи предпазливо първо на единия крак, после на другия. Направи няколко стъпки и установи, че положението е по-зле, отколкото си мислеше. Протезата беше прекалено тежка и ограничаваше движението.

— Да я вземат мътните… — изруга и вдигна крака си. Можеше да го сгъне в коляното едва-едва.

— Съжалявам — каза капитанът, но се подсмихваше. Нито един войник не изпитваше съжаление към мъж, който ще прекара два дни с госпожица Харкорт. Лекарят разхлаби леко връзките при коляното, за да може Дейвид да ходи по-свободно.

— Това нещо е ужасно — възмути се Дейвид, опитвайки се да ходи.

— Бъди благодарен, че нямаш нужда от него в действителност — чу глас зад гърба си.

— Пази боже от доброжелатели. И как ще поставя проклетото желязо върху… О! Простете, ваше благородие, не исках да кажа… — обърка се той.

Негово благородие се усмихваше.

— Наричали са ме и с по-неприлични думи от доброжелател. Отвън те чака кола и една млада дама.

— Да — промърмори Дейвид, а му се искаше да наругае на висок глас протезата и най-вече генерал Остин, който го принуди я носи.

Някой подхвърли, че ще изпълнява ролята на девствен пояс, за да не посегне на скъпоценната секретарка на генерала.

Всички очакваха от Дейвид остроумен отговор, като например, че кракът не е онази част от тялото му, която смята да използва, но той си замълча. Не желаеше госпожица Харкорт да дочуе нецензурни приказки за себе си, изречени от него.

Оказа се невъзможно да обуе панталоните си и докторът му намери едни два номера по-големи. Като закопча колана, те се набраха в талията като пола. „Свърши се с хубавия ми външен вид и с доброто впечатление пред най-красивата жена на света“ — помисли си той.

А колата, която генералът беше изпратил, го обезсърчи още повече. Беше стар крайслер и от звука на мотора заключи, че е износен. Зачуди се дали не е произведен в същата година като протезата.

Запали след няколко опита и установи, че и кормилото е повредено. На всичкото отгоре беше произведена за Англия, което означаваше дясно управление. Във всяко едно отношение колата беше опасна.

Тя го чакаше, застанала на тротоара, и той усещаше погледите на мъжете, които внимателно го следяха.

Ако изобщо беше възможно, госпожица Харкорт изглеждаше още по-строга от обикновено. Косата й беше така опъната назад, че изглеждаше като нарисувана върху темето й, а костюмът й стоеше все едно е издялан от дърво. До краката й имаше малък куфар, на рамото й висеше дамската чанта. Стискаше кожено куфарче, като че ли е пълно с бижута.

— Денят е прекрасен, нали, госпожице Харкорт? — поздрави той и отвори предната врата.

Когато тя се качи на задната седалка, Дейвид чу смехове, но не се обърна да погледне.

Беше трудно да шофира с протезата. При всяко натискане на педала изпитваше болка. Подплънката се беше смъкнала вече от едната страна и стоманата дереше кожата му. Но като погледна госпожица Харкорт в огледалото за обратно виждане, забеляза, че красивото й лице е застинало, като че ли очакваше той да направи нещо ужасно, затова стисна зъби и се помъчи да не обръща внимание на болката.

— Казаха ми, че знаеш пътя — каза той и погледна към нея в огледалото.

Тя кимна рязко и това беше единственият знак, че го е чула.

— А ще ти бъде ли удобно да споделиш с мен посоката?

— Ако е необходимо, ще споделя.

Еди седеше с изправен гръб. Тази сутрин още веднъж предложи на генерал Остин да отиде при доктор Джелико сама. Щеше да се преструва на вдовица от войната и щеше да пътува безпрепятствено. Но генералът отговори само:

— Не!

Нито повиши глас, нито обясни, но от тона му се убеди, че целта на пътуването е много по-важна, отколкото й бе казал. Вече й беше ясно, че щом е наредил да я придружава мъж, значи съществуваше опасност. Съобщи й съвсем безразлично, като че ли е най-обикновен факт, че под задната седалка има половин дузина пушки М1 и достатъчно амуниции да отблъснат една пехотна дружина.

След това й връчи списание „Тайм“ от 15 май 1944 година, на корицата с портрета на откривателя на пеницилина доктор Александър Флеминг. Беше отпреди няколко седмици, но не видя кой брой е.

— Занеси го на Джели — нареди генерал Остин и й даде пачка английски пари и карта.

Щом трябваше да намери Джелико, картата беше крайно необходима. Английските пътища са били прокарвани през средновековието от каруци и животни. Ако някое дърво, хълм или къща се изпречело насреща, те го заобикаляли. За граници на землищата служели водните пътища, скали или знаци, оставени от собствениците.

Тези пътища и днес бяха действащи и се виеха около някогашни ориентири, вече изчезнали. Преди войната имало пътни знаци навсякъде, но от самото й начало били премахнати като предпазна мярка. Без карта или местен водач доникъде не можеше да се стигне.

Еди се мъчеше да проучи картата… и да не мисли за шофирането на Клеър. Въпреки че днес караше по-внимателно, без да натиска газта и да влиза в насрещното движение и което беше най-хубавото — без да дрънка нахално.

Около час се вглежда в картата, после я начерта по памет. Ако картата се загубеше, трябваше да знае пътя.

Колкото до списанието, разгърна го плахо. С благоговение, с каквото би докоснала Гутенберговата Библия, го прелисти страница по страница и научи, че пеницилинът на доктор Флеминг скоро ще бъде пуснат в масово производство и че американката Катлийн Кенеди се е омъжила за бъдещия херцог на Девъншир.

Но знаци в текста и бележки по полетата, което всъщност най-вече я вълнуваше, не забеляза.

— Списанието интересно ли е? — попита сержантът, поглеждайки я в огледалото, но тя мълчеше. — Пътуването ще ни се стори дълго, ако никой не говори — продължи Клеър от предната седалка.

— Не виждам смисъл от празни разговори — заяви Еди. Забеляза, че той се намръщи. „Да се мръщи — помисли си тя. — Да се мръщи, колкото си ще.“ Само да предаде списанието на доктор Джелико и по обратния път той щеше да пътува с тях. По този начин ще постави бариера между нея и омразния Дейвид Клеър.

Пътуваха в мълчание и към един започна да припръсква дъжд. Сержант Клеър отби колата встрани.

— Какво има? — попита разтревожена Еди. — Нещо не е наред ли?

Той спря пред малка къща с табела: „Домашна храна и чай“. Обърна се и я погледна.

— Госпожице Харкорт, ти може би си толкова дисциплинирана, че си се тренирала да не се храниш, но аз съм човек и имам нужда от храна.

— Да, разбира се — отговори, но не го погледна. По нейни сметки трябваше да пристигнат към осем часа вечерта. Генерал Остин я предупреди, че той няма да ги очаква. „Ако знае, ще се скрие. Тук е важен елементът на изненадата.“ Макар че попита, генералът не й отговори как ще убеди доктора да тръгне с нея и сержант Клеър, но пък нали носеше списанието с тази цел.

Като слязоха от колата, Еди видя, че със сержант Клеър нещо не е наред, но нямаше намерение да го пита защо накуцва. Ако беше ранен в акция, щеше да научи от канцеларията на генерала, така че или се беше препънал и беше паднал, или, което беше най-вероятното, беше катастрофирал.

Тя взе със себе си дамската си чанта и служебното куфарче и влязоха в ресторанта, който всъщност беше в гостната на потъналата в розови храсти къщичка.

— О, скъпи — завайка се закръглена приятна жена, като видя сержант Клеър да накуцва. — Сигурно си бил ранен. Ти седни, аз ще ви донеса всичко. Ето менюто, аз съм госпожа Петигрю. Не бързайте, изберете си спокойно.

Тя излезе и остави Еди и Дейвид, седнали на една от четирите маси. Те бяха единствените посетители.

За миг Еди се почувства виновна. Може би генералът беше изпратил Дейвид с нея, защото беше ранен.

— Ранен ли си? — попита иззад разтвореното меню.

— Да, от твоя проклет генерал! — промърмори той. — Само картофи ли предлагат?

След като ястията бяха главно картофени, Еди не сметна за необходимо да му отговаря. Огледа се за жената, за да им вземе поръчката, но тя не се виждаше.

— Аз ще… — започна Еди, но не довърши, защото нямаше намерение да съобщава, че отива до тоалетната.

— Върви, ще поръчам вместо теб — почти изръмжа той. — Освен ако искаш нещо друго, а не картофи.

Беше прекарала достатъчно дълго време около генерал Остин, за да усеща кога един мъж търси повод за скандал, и ако сержант Клеър не престанеше с този тон, щеше да му даде да разбере. Не стига, че беше натоварена с отговорността да се доберат до целта и да предадат списанието, ами трябваше да търпи този грубиянин. Беше забелязала, че ако сержант Клеър не се държи нахакано, се гневи. Щом се върнеха, щеше да обясни на генерал Остин какво е мнението й за този мъж, който й натрапи.

Еди стана, взе дамската си чанта, посегна към другата, но се отказа, за да не привлича внимание. На сержант Клеър нищо не беше съобщено и тя предпочиташе така да си остане.

В тоалетната се позабави. Беше всъщност баня с розови перденца и сладки малки сапунчета в стъклен буркан. Подобно помещение я убеждаваше защо бягаше от Лондон, от войниците и от всичко, което й напомняше за войната. Наплиска лицето си, сложи си червило, спусна косата си, разреса я и пак я прибра на кок.

Като се върна, храната беше сервирана и изглеждаше много вкусна. Имаше големи картофи, намазани обилно с домашно масло, крехко говеждо и зелен боб, сигурно набран сутринта от градината.

Със сержанта размениха само няколко думи за дъжда, който като че ли преставаше.

След като се нахраниха, сержант Клеър докуцука до колата, отвори предната врата и каза:

— Ще бъде по-добре да седнеш отпред, за да ме насочваш.

Тя пак не му обърна внимание, отвори задната врата и се качи.

— Едно нещо разбрах за теб — не се предаваш лесно, нали? — отбеляза той, като трудно се намести в колата, понеже левият му крак изглежда беше схванат.

— Би ли потеглил? След около четири километра и половина трябва да завием.

— Дойде ли моментът да ми кажеш къде отиваме и какво ще правим?

— Генерал Остин ме натовари да поднеса съболезнования на вдовицата на негов приятел.

— Да, бе, това вече чух.

Междувременно заваля като из ведро. Дейвид включи чистачките на предното стъкло, но те не работеха добре. Дъждът беше толкова силен, че викаха, за да се чуват.

— Знаеш ли къде да завием?

Щеше да си признае, че няма представа, но не искаше да му дава повод за злорадство.

— Имам карта и според нея…

— Значи не знаеш — викна той, бършейки с ръкав замъгленото предно стъкло. — Дали да не спрем и да почакаме пороят да отмине. Тази кола не е за такива пътища.

— Няма да спираме — каза от задната седалка Еди. — Трябва да стигнем при… — Едва не прибави доктор Джелико, но навреме замлъкна. Колата се наклони, попадайки в дупка, после поднесе.

— Наистина по-добре да спрем. Не виждам къде карам.

— Тогава ще ходим пеша, щом се налага — сопна се Еди. Ама че мъж, да се уплаши от малко дъжд! Взе служебното куфарче и го отвори, за да провери дали със списанието всичко е наред. Не искаше да се намокри.

Но вътре, освен нейния бележник, два молива и навитата на руло карта друго нямаше. Отказа да повярва на очите си и изтърси съдържанието в полата си. Списанието го нямаше. Прибра вещите и започна да претърсва седалката. Да не би да бе паднало? Смъкна се на пода и заопипва във всички посоки, също в джобовете на гърба на предните седалки.

— Какво, по дяволите, правиш? — надвика сержант Клеър дъжда.

Тя се наведе напред и почти залепи устни до ухото му.

— Къде е списанието?

— Кое списание?

— „Тайм“ — кресна тя. — Къде е?

— Какво ти става? — запуши с ръка ухото си той. — Не знам какво се е случило с твоето списание. Ти се забави много в тоалетната, отегчих се да те чакам и взех да чета. Сигурно съм го оставил на стола, не си спомням. Ще ти купя друго.

През целия си живот Еди не беше изпадала в паника, но сега направо се побърка.

— Връщаме се — изкрещя. — Веднага! На секундата. Обръщай колата. Трябва да вземем списанието.

— Задръж малко… — започна, но после видя изражението й и измърмори някаква ругатня под нос. — Защо, по дяволите, не ми каза, че е важно?

— Не е твоя работа — разкрещя му се тя. Ако не шофираше, сигурно щеше да го стисне за врата и да го удуши. — Знаех, че си неспособен. Умолявах генерала да ме прати с друг, но не, точно теб избра. Заклевам се, че като се върнем, ако изобщо се върнем, ще препоръчам да те предат на военен съд.

— Стой мирно и се дръж здраво — нареди Дейвид с глас, от който почувства, че е толкова ядосан, колкото и тя. В следващата минута обърна рязко колата и тя забуксува в калта. Старият автомобил едва не се разпадна, моторът се задави, но после колата потегли. Дейвид я пришпори и тя закриволичи от единия край на пътя до другия, но той почти веднага я овладя.

На задната седалка Еди отхвърчаше от едната към другата страна. Опитваше се да се хване за една от дръжките, но в следващия момент политаше на обратната страна. Удари си главата, фуркетите се измъкнаха от косата й и един едва не се забоде в окото й.

Всред облак от ситни камъчета Дейвид закова пред вратата на къщичката.

— Почакай тук, аз ще…

— Върви по дяволите! — изръмжа тя и слезе.

На вратата висеше табелка с надпис „Затворено“, но Еди започна да блъска по вратата и да крещи под поройния дъжд. Дейвид й каза нещо и после закуца към задната част на къщата. Върна се след минута.

— Отвориха ли ти? — извика тя. Дрехите й бяха вир-вода, косата — разпиляна по лицето.

— Не. Заключено е.

— Все има нещо, което можем да направим — каза Еди. — Да счупим прозореца.

— Какво?

— Да счупим прозореца и да влезем. Ще потърсим проклетото списание.

— Ако поръчението е било секретно — извика той, — ще се разкрием.

— Имаш ли по-добра идея? — изкрещя в отговор тя.

— Да, ще…

Дейвид не прибави нищо повече, защото вратата се открехна и госпожа Петигрю надникна.

— Влезте — покани ги тя. — Вир-вода сте.

Еди изблъска Дейвид и влезе в ресторанта.

— Видяхте ли списанието? — попита тя.

— О, да, „Тайм“. По нашия край рядко се появява. С удоволствие прочетохме за Кавендиш и…

— Къде е? — попита Еди и въпросът й прозвуча като заповед.

Дейвид пристъпи пред нея.

— Разстроена е, защото е обещала списанието на чичо си и по моя вина го забравихме. У вас ли е?

— Съжалявам, не е — усмихна се госпожа Петигрю. — Но имам много интересни броеве на „Провинциален живот“. Може би чичо ти ще се зарадва на няколко книжки от това списание.

— В никакъв случай — отказа Дейвид, преди Еди да си отвори устата. — В този брой има статия за неин братовчед и тя държи точно на него.

— Искам това списание и никое друго — изрече Еди през стиснати зъби. — Какво стана с него?

— Аги го взе.

— Аги го взе — повтори едва чуто Еди.

— Аги Трамбъл. Работи при мен два дни в седмицата. Нямам възможност да й плащам много, но й разрешавам да събира каквото е останало от клиентите. — Погледна към Еди, за да види дали ще я упрекне. — Също както старите списания. Обикновено хората нямат нищо против.

Дейвид протегна ръка, сякаш пазеше Еди да не се нахвърли върху жената.

— Къде можем да открием тази Аги?

— Отиде си вкъщи. Живее с дядо си. Ако се върнете след три дни, ще бъде тук и ще я попитате за списанието. Знам, че го взе за дядо си. Той обича да чете.

— Бихме могли сами да отидем и да го вземем — предложи Дейвид. — Ще ни кажеш ли къде живее?

— През три села оттук — отговори госпожа Петигрю, — но в този дъжд с кола няма да стигнете дотам. При такъв порой мостът излиза от строя, пък и реката по това време на годината приижда. Не, по-разумно е да останете тук два-три дни и да почакате. Ще ви настаня. В една или в две стаи?

Дейвид застана отново между жената и Еди.

— Не, не са ни необходими стаи, но сигурно можеш да ни начертаеш карта как да стигнем до къщата на дядото на Аги. И ако не те затрудняваме, ще ни приготвиш ли храна за из път?

— Вече е затворено — рече тя с вид, като че ли нямаше намерение да се помръдне.

— Ще купим всички провизии, с които разполагаш. А сега ще ни начертаеш ли картата? — попита с леден глас Еди.

— С удоволствие, само да подредя храната в няколко кашона. Ще отнеме няколко минути.

Жената излезе и Еди се взря в Дейвид, като че ли искаше да го убие с поглед.

— Не ме гледай така. Ти си виновна, защото не ми каза какво става — промърмори тихичко, за да не бъде чут. — Ако ми беше казала, че в тъпото списание има нещо тайно, щях да…

— Какво щеше да направиш, сержант Клеър? Нямаше да си навреш носа в моята чанта, да го откраднеш и после да оставиш моята лична собственост на някакъв стол, за да я открадне друг ли? Ако зависеше от теб, още преди години щяхме да загубим тази война.

— Ако не беше снобка и не си въобразяваше, че само ти на този свят имаш мозък, сега нямаше да сме тук.

— Снобка! Нима наричаш опазването на свръхсекретна информация снобизъм? Така ли я окачествяваш?

— Свръхсекретна информация ли? Откога на една секретарка се поверява свръхсекретна информация?

— Когато се наложи.

— За да утешаваш с нея някаква вдовица ли? Има хиляди вдовици и те… — Запъна се и я погледна. — Няма никаква вдовица, нали не греша? Става въпрос за нещо съвсем различно и нито ти, нито този креслив генерал, на когото се подмазваш, не ми казахте нищо. Да те вземат дяволите! — нареждаше той. — Става въпрос за опасна операция, нали?

— Не е твоя работа. Ти си само шофьор.

— А ти си само секретарка! — отвърна й той и лицето му почти се долепи до нейното.

— О, скъпи — чу се гласът на жената откъм вратата. — Като че ли се скарахте заради мен. Храната ще ви струва десет лири и шейсет — добави тя.

— Десет лири! — втрещи се Еди. Сумата беше огромна. — Според мен не…

— Според мен всичко е наред — прекъсна я Дейвид и извади портфейла си. — Сега ще получа ли картата?

— Разбира се, скъпи — отговори тя, без да поглежда Еди. Подаде му лист, навит на руло. Той го взе, но не го разгърна.

— Бих ви помогнала, но навън е доста влажно и… — Не довърши и излезе от стаята.

На една от масите бяха сложени шест големи бели кутии, всяка завързана така, че имаше и дръжка за носене.

— Мисля, че има някаква цел — каза Еди. — Също така мисля, че е била готова и е чакала тъпите американци да се върнат и да ги оскубе с куп пари. Дай ми картата.

— Докато съм жив, никога — отказа й Дейвид и взе четири от кутиите. Посегна за останалите две, но Еди го изпревари.

— Веднага ми дай картата.

— Няма да я получиш — каза той и излезе тичешком. Хвърли кутиите на задната седалка и задържа предната врата, за да се качи Еди. Така силно валеше, че колата почти не се виждаше и на нея не й се щеше да губи време и да се кара с него. Освен това искаше картата.

Седна на предната седалка и остави кутиите отзад в очакване и той да се качи. Дейвид намести първо схванатия ляв крак и после целия се изкриви, за да прибере и другия.

Тя извади кърпичка от чантата си и избърса лицето си.

— Какво се е случило с крака ти? Да не си се прострелял сам?

— Знаеш ли, ако не беше момиче, щях…

— Щеше какво? — попита тя, като го гледаше с присвити очи.

— Не ми говори с този тон и не ме предизвиквай.

Затръшна вратата и през следващите десет минути се мъчи да запали мотора на стария автомобил.

— Останах с впечатление, че можеш да поправяш всичко с мотор.

— Тази сутрин ми дадоха тази бракма. Даже не съм прегледал мотора.

Успя най-накрая да запали, въздъхна облекчено и потегли.

— Сега ми дай картата да я погледна — не се отказваше Еди и той я извади от вътрешния си джоб и й я подаде. Беше влажна, но мастилото не се беше размазало.

— Десет лири за това — възмути се тя. — Пише да завием при черквата и да продължаваме направо, докато стигнем чифлика на Хамиш Трамбъл. Изглежда толкова лесно, че даже ти ще се ориентираш.

Дейвид й даде да разбере с поглед, че стъпва по тънък лед и по-добре да внимава.