Джуд Деверо
Цвят на лавандула (12)

Единайсета глава

— Ще полудея от малки кексчета и то съвсем скоро — мърмореше Сара, като въртеше едно в ръката си и се опитваше да оформи върху него розичка с бяла глазура.

— Бях останала с впечатление, че такава работа ти харесва — каза Тес. Тя твореше върху своето голяма маргарита.

— На теб ти допада, защото е по-приятно, отколкото да работиш с адвокати — продължи Сара. — Не обичам бъркотията. Не обичам миризмата, даже захар не обичам.

— Не си длъжна да стоиш тук — каза й Джослин, застанала до грамадната, красива кухненска печка, която Джим, бащата на Люк, инсталира преди четири дни. Но толкова нещо мина през нея, че вече можеше да мине за ветеран.

— Заминавай! — каза Джим на Сара, като влезе в кухнята с безброй покупки в ръцете си. — Заминавай да отпускаш дрешките на онези дами, дето хапват без мярка.

Тя подаде своето кексче на Тес и на практика избяга от кухнята.

Джим огледа камарите кексчета, подредени на масата и по плотовете, като че ли е правителствен инспектор.

— Как е? — попита Джос.

— На мен ми изглеждат хубави, но Люк има думата. Той разбира от цветя, не аз.

Тес остави големия сладкарски шприц и раздвижи рамене. Много малко хора знаеха как трябваше да напряга мускулите си, за да изстисква гъстата глазура и да прави картинки.

— Ще напиша криминален роман, в който убиецът ще бъде жена, професионална декораторка на сладкиши. Никой няма да я подозира, защото убийството е извършено с голяма сила. Кой би помислил, че на жена, която украсява торти и сладкиши, ръцете са силни като на десет мъже?

Джим взе едно кексче, което приличаше на калинка. Телцето беше червено на черни точици, имаше даже усмихнато личице с очички и носле. Имаше още зелена костенурка с разперени крачета. Но нейният шедьовър беше светложълто, усмихващо се пиленце, със затворени очички, което беше разтворило щастливо криле, сякаш ей сега ще литне.

— Защо не се захванеш с този занаят? — попита Джим и взе една от сладките, покрита с розови и жълти цветчета с малки бели тичинки.

— Не мога — отговори Тес. — Бива ме само да командвам мързеливи мъже. — Взе едно кексче и го загледа. — Какво ще кажеш да опитам една пчеличка тук?

— Ще кажа, че каквото и да опиташ, ще излезе добре — похвали я той и погледна Джослин, която прецеждаше през цедка спаначно пюре. От дни правеха кексчета и най-голямата изненада за всички беше талантът на Тес да ги украсява.

През първия ден Джим се зае с организацията. Като не откриха Люк в градината, отидоха да вземат камиона от дома му. Джослин беше любопитна къде живее Люк, но видя къщата само отвън. Не беше голяма, но пред цялата фасада имаше просторна веранда. Беше красива къща. Каквото и да беше очаквала, не бе необходимо да бъде експерт, за да прецени, че струва много. Прозорците бяха с дървена дограма и двойни панели, покривът — от плочки. Като надникна иззад ъгъла, мерна приказна градина.

Погледна Джим, който я наблюдаваше.

— Доколкото разбирам, не си идвала тук преди — отбеляза той, набирайки кода на гаража.

— Не. Да не би в града да се говори, че съм идвала?

— В този град се говори какво ли не. — Вратата се отвори и той каза: — Взел е колата.

— Люк и камион, и кола ли има?

Джим я погледна внимателно, но не отговори.

— Сигурно е отишъл в Уилямсбърг при дядо си.

— Мислех, че дядо му е починал.

— Така ли ти каза?

— Да — отвърна предпазливо Джос и се настани на предната седалка. — Тайна ли има около дядото на Люк?

— Отишъл е при другия си дядо — бащата на жена ми.

— О — промълви тя. Както заподозря, пред камиона имаше три мотоциклета: кална „Хонда“, старовремски английски и лъскав „Кавазаки“ за дълъг път. Щеше й се да разпита за Люк, но на Джим изглежда не му се говореше за него. Всъщност не беше особено словоохотлив, така че пътуваха мълчаливо.

— А знаеш ли какво ще правим с тези кексчета?

— И аз не съм съвсем наясно — отговори той. — Люк ме помоли да организирам голям купон в събота, на който ти ще ги продаваш по двайсет и пет долара парчето или някъде там. Идеята ми се струва добра. Какви уреди са ти необходими?

— Безплатни — отвърна тя, без да се замисли.

— А какво ще кажеш за разсрочено плащане, което ще започне след осемнайсет месеца?

— За да уговориш такъв срок, сигурно си продал душата си на дявола.

Джим се подсмихна.

— По-лошо отколкото на дявола, продал съм душата си на склада на компанията.

Както изкарваше на заден ход камиона, я попита ухилено:

— Как ти се струва готварска печка с шест дюзи и две фурни?

— Ами цената?

— Поне шестнайсет хиляди.

— Не е чудно, че си толкова добър в работата си. Умееш да прелъстяваш жените.

Заведе я в един склад близо до Ричмънд и я запозна с около стотина мъже, всичките обучени от него и всичките все още изпълнени с благоговение към него. Преди да се пенсионира Джим беше регионален мениджър за всички югоизточни щати и всяка година постигаше увеличение на заплатите поне с четири процента.

А за Джослин постигна покупка на уреди с външни дефекти. Задният капак на печката беше огънат и дефектът не се виждаше, но нито един клиент, който се изръсваше с куп долари, нямаше да я купи. Другата придобивка беше грамаден фризер в необичаен бледожълт цвят.

— Прилича на масло — отбеляза тя.

— В това е проблемът — добави той. — Днес хората се ужасяват от мисълта за масло. Само марули им се въртят в главите.

Начинът, по който го каза, я разсмя.

Междувременно в имението вече бяха пристигнали хора и на алеята пред къщата имаше три паркирани коли.

— Изглежда, че жена ми се е заела здраво да се отърве от мен — каза Джим. — Дали да не захванем бизнес с теб?

— Какъв бизнес?

— Още не съм го измислил, но ако ми хрумне нещо, веднага ще ти дам знак.

— Ами Люк? Може би вие двамата…

— Ще се избием още първата седмица. Той обича да работи сам.

— И все пак от градинарство не се печели много. Не съм специалистка по недвижими имоти, но неговата къща е скъпичка.

— Трябва му време да ближе раните си — каза Джим, слизайки от камиона. — Ще се оправи. Теб много те харесва, ясно ми е. Отдавна не го бях виждал да не е толкова отчаян.

Джослин седеше в камиона и гледаше след Джим, който влезе в нейната къща. Отчаян ли? Защо Люк е нещастен? На нея нито веднъж не й се стори „отчаян“.

В следващия момент червенокосата жена, същата, която вчера идва, излезе, отвори багажника на колата си и извади грамаден миксер. Джослин скочи от кабината.

— Нека да ти помогна.

Подхвана миксера и взе с другата ръка кутията, която жената й подаде.

— Срещнахме се в църквата, но едва ли ме помните. Аз съм Мейвис…

— Майката на Кен.

— Точно така — светна тя от удоволствие. — Къде ходихте с Джим?

— Купихме уреди. Ще ги доставят утре.

— Ха! Доколкото познавам Джим Конър, ще бъдат тук след няколко минути. Вече дойде и човекът, който оправя газта. Наистина ли ще отвориш в Едилин магазин за кексове и ще ги продаваш по цялата страна с пощенски ордер?

Отне й минута да схване какво й говори.

— Не. Не ми идва наум нищо по-неприятно от това да пека малки кексчета до края на живота си. Всъщност съм замислила да напиша историята на Едилин. Чух толкова пикантни тайни, че ми се ще да ги споделя със света.

Мейвис й се усмихна боязливо и забърза към къщата.

— Ако бях на твое място, пред никого нямаше да споменавам, иначе рискуваш да попаднеш на арсеник в собствения си кейк — подхвърли през рамо.

Джос я последва в къщата. „Много интересно“ — помисли си. Със забележката си определено улучи болно място.

Мейвис се оказа права и след два часа уредите пристигнаха. Джим се намръщи и попита защо, по дяволите, им е трябвало толкова време за една проста работа.

— Празнуваха ли, когато се пенсионира? — прошепна Джос на Тес.

— Не, плакаха. Той умееше да измъква най-доброто от тях.

— Както ти от твоите адвокати.

Тес сви рамене, като побутваше въртящия се поднос.

— Имаш ли нещо против да помогна? Понякога ми писва от документи и писане. Може да ми стане интересно да свърша нещо съвсем различно.

— Не знам докъде ще стигнем, но подозирам, че ще имам нужда от помощта на всеки, който я предложи.

Малко по-късно си помисли, че по-верни думи не са изричани. Отначало някои от жените от църквата наминаха да видят какво става и се опитаха да украсяват сладкишите, но в олелията, която вдигаше Джим, бързо се отказаха.

— Виждаш ли какво съм принудена да понасям? — дочу Джослин да казва на една от жените майката на Люк.

Най-накрая в кухнята останаха само Тес, Джим и Джослин. Джослин печеше и прибираше кексовете във фризера, после Тес ги украсяваше. Джим следеше да не липсват продукти и съдовете да бъдат чисти. Тес скоро установи, че книжните торбички за шприца не й вършат добра работа и Джим й поръча по интернет платнени. Поръчаха също толкова много шприцове, наконечници, сладкарски оцветители и какво ли не още, че стоките бяха доставени в огромен кашон. На дъното имаше DVD с препоръки за използване на материалите. Тес го пусна на портативния си плеър, изслуша много внимателно съветите, както беше правила през целия си живот, и скоро се появиха декоративни розички навсякъде.

Късно на втория ден се показа Рамзи с дипломатическо куфарче, пълно с документи и списък с въпроси за Тес. Повечето започваха с: „Къде е…“.

Тес шприцоваше пеперудени крилца с целувчена смес върху пергамент. След като се изсушаха на слаб огън, ги отлепваше от хартията, съединяваше ги и върху кекса се получаваше пеперуда.

— Не знам — каза на Рамзи. — Накарай някое от момичетата да търси. Нали са завършили първо отделение? Значи знаят да четат.

— Тес, не е смешно. Утре в девет сутринта имам дело и не знам къде са клетвените показания.

— Някой сне ли ги от записа? — попита тя, без да вдига поглед от работата си.

— Разбира се. Когато ги записаха, бяха… Моля те, кажи ми, че не са още само на запис.

— Аз не съм говорила с момичетата и ако ти не си им поръчал, предполагам, че още са само на запис. Надявам се, че си проверил батериите на касетофона. А видя ли дали се въртят онези малки колелца?

— Трябва да тръгвам — каза Рамзи отчаян. Както бързаше покрай Джослин, се спря колебливо, като че ли възнамеряваше да изрече нещо.

— Тръгвай! — подкани го тя. — Провери касетофона. Прави каквото е необходимо.

Той препусна презглава и се развика:

— Утре, Тес! Искам те утре сутринта в кантората. Искам те в съда с мен.

Чуха как вратата се затръшна. Джослин се обърна към Тес:

— Ще ми бъде крайно неприятно да те загубя, но щом не могат без теб…

— Нямам никакво намерение да се връщам в кантората, докато Рамзи Макдауъл и съдружници не ми предложат повече пари.

— И кола — обади се Джим.

— И нова кухня — прибави Джослин, после погледна Тес. — Добре, без кухня. Но защо не фирмена кредитна карта и четири седмици платен годишен отпуск?

— Одобрявам, даже много — усмихна се Тес, показвайки им малка, сладка пчеличка. — Или ще напусна и ще правя това.

Шегуваше се, но Джим и Джослин се спогледаха с вдигнати вежди.

Беше четири часът следобед в деня преди купона и Джослин се олюляваше от умора, когато Джим попита:

— Ами възрастните какво ще ядат?

— И за тях ще има храна.

— Да — съгласи се Джим, — ще има. Вив е поръчала, но за тях няма ли кексчета? Или торти? Ще им се прииска нещо сладко без пет сантиметра глазура.

— Ядивни цветя например.

Тримата се обърнаха и видяха Люк, застанал на вратата с дървена кутия в ръце, пълна с цветя.

— Къде изчезна? — изтърси Джослин. — От дни не съм те виждала. Какво прави?

Всички отместиха поглед от Люк към нея, понеже гласът й прозвуча почти гневно.

— Радвам се да чуя, че съм ви липсвал — отговори той спокойно и остави дървената кутия в края на масата.

— Извинявайте, аз, ох… — Не знаеше какво да каже и явно беше смутена от своето избухване. — Надявах се да ни помогнеш, нищо повече.

— От онова, което чух, тримата се справяте чудесно. Е, татко, кое украси ти?

— Хм! Аз съм управителното тяло. А ти къде беше? С моя тъст в неговия шикозен голф клуб с шикозно игрище и шикозен бар ли?

Люк погледна Джослин:

— Обичаш ли роднините?

— Твоите — да, моите — не — отговори бързо, от което Джим се подсмихна.

— Ще махнеш ли тази мръсна кутия от кексчетата? — помоли Тес.

— Не е мръсна — възрази той. — Всъщност… — Взе една латинка и я изяде. — Тези цветя не само са чисти, но стават и за ядене.

Джослин го погледна сепнато.

— Цветчета — промълви. — Като пържени цветове на тиквички.

— Именно — усмихна й се Люк.

— Измишльотини на янките! Пържени цветя ли? — попита Джим. — А пък все обвиняват нас, южняците, че пържим всичко.

— Няма да ги пържим — успокои го синът му. — Ще украсим с тях сладкишите за възрастни.

Гледаше настойчиво Джослин, като че ли й предаваше съобщение безмълвно.

— Не!

— Да! В камиона.

— Трябва ли да гадаем какви сте ги свършили в камиона? — попита Тес, но Джослин и Люк вече тичаха.

Четиримата се събраха около каросерията. Люк дръпна покривалото и се показаха две грамадни кошници, пълни с прозрачни торбички, в които имаше някакви лилави клечици.

Джослин онемя за миг, после избъбри:

— Ще ми трябва и…

Той отдръпна още покривалото и разкри голям бял мраморен хаван с чукало.

Джослин изпищя и прегърна Люк.

— Намерил си! Ти си великолепен! Благодаря ти, благодаря, благодаря!

Тес и Джим стояха зад тях и ги гледаха.

— По-добре да се захващаме със списъка на гостите за сватбата — прошепна Тес, но Джим не отговори. В действителност сви вежди дълбоко замислен.

— Чудесно — обади се той, — ще ми кажете ли какво е това? Прилича ми на нещо, с което се прави магия. В злато ли ще превръщате тези клечки?

Изведнъж Джос се смути и се отдръпна от Люк.

— Намерил е лавандула и хаван, за да я стрия. Ще направя моите лавандулови сладки. Идеални са за дамски следобеден чай.

— Страхотно! — ентусиазира се Тес. — Кога ще… — Един поглед на Джим я накара да замлъкне. — Наистина е страхотно, но ще отида да видя какви неприятности има Рамзи. Ако не открие записа, ще изгуби делото. Трябва да му помогна.

— А пък аз съм много изморен — добави Джим. — Вече съм стар за толкова напрежение. Утре сутрин ще бъда тук, за да пренесем сладкишите у Вив, така че не спете до късно.

Предупреди сина си с поглед, качи се в колата и замина, а Тес се прибра в своя апартамент.

— Нещо неприлично ли казахме? Може би трябваше да се изкъпя.

— Един час след като пристигнах, престанах да се опитвам да разбера този град. И между другото ще засадиш градината с подправки безплатно. А може би баща ти ще плати.

— Този скръндза! Никога. И с какво постигна моята безплатна работа?

— Държах се прилично. Баща ти обожава думата „да“.

— Нали не си му казвала „да“? — изстена Люк. — Когато бях на шест месеца, с мама сключихме договор никога, при никакви обстоятелства да не споменаваме тази дума пред него и до този момент го спазваме безусловно. Моля те, кажи ми, че не си съсипала политиката ни.

— На шест месеца — засмя се тя и отиде в кухнята. Всяка повърхност беше покрита с най-красивите кексчета, каквито човек можеше да си представи. Бяха като цветна градина с прехвърчащи насекоми, населена с най-различни животинки. Около дузина бяха украсени с обувки с високи токчета и роклички.

— Веднага познах — рече Люк. — Тези ги е правила Сара.

— Позна. Помоли ме да изпека няколко кекса във формата на обувки с висок ток, но щеше да отнеме много време.

— Ами този? Ти ли го сътвори?

Показа й кекс, украсен с муцунка на кученце в кафяви и бели цветове.

— Тес го направи.

— Тес ли? — учуди се той. — Тес, която работи за Рамзи! Тес, която презира всичко миличко и сантиментално!

— Същата. Подозирам, че баща ти обмисля възможността да започне бизнес с нея.

Люк се отпусна на един стол и зяпна Джослин.

— Баща ми и Тес ли? И двамата се изживяват като началници. Обичат да нареждат кой какво да прави и как да го прави. Татко никога не се е разбирал с човек, който не му е подчинен. Тес не е по-различна. Управлява кантората на Рамзи като капитан на кораб.

Джос сви рамене.

— Нямам представа как се сработват, но е факт. Трябва да ги видиш заедно. Ако на Тес й свършва синята глазура, не й се налага да поиска, защото баща ти веднага е напълнил друг шприц.

— Защо не бях тук, за да го видя!

— А къде беше? — попита Джослин, изсипвайки масло във формичките.

— Дай аз да свърша това. Не искам баща ми да ме засенчва.

Изми си ръцете, загледан в сладкишите. Наистина бяха красиви и изглеждаха съвсем професионално направени.

— Чакам — подкани го тя.

— Извинявай. Не мога да откъсна поглед от тях.

— Не, имам предвид къде беше.

— Добре, де, мамче… — опита се да се пошегува, но Джос не се засмя. — Покажи ми как става.

Тя му показа как да пълни формите, как да слага тавата във фурната и как да програмира времето.

— Ще прибираме готовите в кутиите, които баща ти поръча, и ще ми разказваш.

— Според теб защо госпожица Еди никога не ти е говорила за Едилин?

— Не зная — отговори и сама долови огорчението в гласа си. — Разказвала ми е толкова много за живота си. Мога да напиша книга за годините, прекарани с доктор Бренър, но за града, в който е израснала, никога не е споменавала.

— За детството си нищо ли не е разказвала?

— Само че е израснала в градче от Юга, нищо повече. Казваше, че животът й започнал, след като срещнала Дейвид. И преди да дойда тук, вярвах, че Дейвид е бил убит във Втората световна война. Госпожица Еди се връща от войната с обезобразени крака, а любимият й се бил оженил за игрива госпожичка, забременяла от него.

— Историята може да се представи и така — отвърна уклончиво Люк, като пълнеше формичките.

— Какво имаш предвид? Държиш се, все едно съм казала нещо ужасно. А аз само повторих това, което съм чула.

— Вечните клюки в Едилин. Къде да оставя тази кутия?

Държеше кутия, пълна със сладкиши.

— Ще ги подредим в коридора, за да си освободя място за хавана.

— Има уреди, които мелят подправки — отбеляза Люк.

— Да, но не са ми притрябвали?

Усети, че отговорът й му хареса. Той остави кутията в коридора, донесе хавана и отиде за лавандулата.

— Предчувствам, че криеш нещо — започна Джослин, — хайде, изплюй камъчето.

— Ако трябваше да си избираш призвание, какво щеше да правиш?

— Щях да пиша биографии — отговори тя веднага.

Люк я погледна изненадано.

— Когато бях трета година студентка, госпожица Еди спомена, че нейна приятелка искала да напише биография на своята пралеля, която била суфражетка, но нямала представа как да си събере материалите. В една енциклопедия не можеш да намериш първичните източници.

— Първични източници — повтори Люк, пакетирайки кексове в кутия. — Писма, непубликувани документи, за това ли става въпрос?

— Точно за това. През пролетната ваканция отидох при жената и прекарахме една чудесна седмица, преглеждайки стари ракли и ровейки по таваните на нейни роднини.

— Тя написа ли си книгата?

— И да, и не — отговори Джос. В това време таймерът изключи и тя извади изпечените кексчета. — Написа я, но не намери издател, така че само роднините й я прочетоха, но не това беше същественото. За мен преживяването беше невероятно — да търся, да се ровя и да откривам сведения за живота на дадена личност. В нейния случай тя откри, че пралеля й не направила нищо повече от това да покани на чай еманципантки и когато съпругът й научил, историята приключила. Независимо от това страшно се запалих. След този случай госпожица Еди ме насърчи да се обърна с писма към някои издателства и така си намирах работа, свързана с издирване на материали за други книги. Не се плащаше много, но ми беше интересно.

— И за кого искаш да пишеш?

— Аз… — Джослин се поколеба, сякаш събираше смелост, за да му каже. — Мисля да пиша за работата на госпожица Еди с доктор Бренър. Той почина преди няколко години, но жена му пази всички писма, които й е писал, и на драго сърце ще ми ги изпрати. Обаче тя остана с убеждението, че ще пиша за мъжа й, а не за неговата асистентка. Това може да предизвика неприятности.

— Ами ако ти кажа, че у мен е началото на историята, написана от госпожица Еди за съдбата й през войната, която взех от Дейвид, същият, дето според теб я е зарязал?

— У теб е какво? — Тя остави хавана и го погледна. — Нима този нахалник й е писал, че разваля годежа, докато е лежала с изгорени крака в болницата?

Люк преглътна и се позабави, преди да отговори:

— Първо трябва да изясним някои моменти. Престани да вярваш на лъжите, които се разпространяват в този град. Дейвид, за когото вярваш, че е развалил годежа с Едилин Харкорт, е мой дядо, а игривата забременяла госпожичка е баба ми и резултатът е моята майка.

— О — промълви Джослин, отпускайки се тежко на един стол. — Твоят дядо я е ухажвал „пламенно“, после…

— Преди да прибавиш още нещо, трябва да ти кажа, че е имало и друг Дейвид, убит през Втората световна война.

— Друг Дейвид ли? — прошепна тя. — В двама с името Дейвид ли е била влюбена госпожица Еди?

— Изминалите два дни прекарах с моя дядо и…

— Той жив ли е? Дейвид на госпожица Еди жив ли е?

— Да. Още е женен за Мери-Алис и те още са лудо влюбени. Даде ми първата част на историята, която госпожица Еди е изпратила на един приятел. Не съм я чел, но дядо твърди, че се подразбирало какво й се е случило.

Джослин само го гледаше втренчено.

— Ако не стриеш бързо тази лавандула, ще стоим тук цяла нощ и никога няма да опечем сладките.

— Искам да видя веднага историята — прошепна тя.

— Не — отказа й Люк твърдо. — Щом аз мога да бъда търпелив, можеш и ти. Първо ще свършим работата тук, ще спечелиш малко пари, после ти ще ми четеш, а аз ще засаждам градината с подправките.

Джослин се изправи бавно и се захвана отново с лавандулата.

— Искам да чуя всяка дума, която знаеш. И не пропускай нито една подробност.

— Не е много и се наложи да играя голф с дядо Дейв, за да чуя и онова, което вече знаех. Мразя голф.

— Обичаш да ловиш риба.

— Не започвай и ти! — Той почти извика, после се извини: — Съжалявам. Слушах го по цели дни. Ревността на дядовците.

— Какво разбра?

Люк не отговори веднага.

— Защо тази история е толкова важна за теб?

— И аз не мога да си обясня — отвърна бавно. — Понякога си мисля, че целият ми живот е една лъжа. Но и истина да беше, пак не разбирам. Преди да срещна госпожица Еди, живях с родителите на моята майка и дядо имаше навика с часове да ми разказва за майка ми, без да спестява нищо. Баба все му се караше, че говори с мен като с възрастна. Както и да е, майка ми е прекарала живота си в частни училища. Свирила е на пиано достатъчно добре, за да излезе и пред публика. Била е красива, интелигентна и много известна. Имала поне дузина ухажори, но отблъсквала всяко предложение и дядо ми се отчаял, че никога няма да се омъжи. И знаеш ли какво направила?

— Нямам представа.

— Влюбила се безумно в работника от клуба, където баба и дядо членували. Учил до десети клас и никога повече не отворил книга. Живеел в съборетина с една стая и харчел всеки цент за мотоциклети. Дядо и баба какво ли не направили да я разделят от него, но мама им казала, че ще избяга, ако не й дадат благословията си… и място за живеене.

Джослин се умълча, докато изсипваше лавандулата и отмерваше продуктите за нейните сладки.

— Майка ми била вече на трийсет и три и родителите й били наясно, че има свои възгледи. Дали й благословията си и се престорили, че се радват на брака на красивата си дъщеря с работника. Даже се държали любезно, когато младоженците се настанали да живеят при тях. Дядо назначил баща ми на работа в неговата застрахователна компания и той ходел всеки ден, но никак не го бивало. Не се съмнявам обаче, че е обичал майка ми.

— Това е, което има значение — отбеляза Люк.

— Да, но все пак… Баба и дядо никога не казаха лоша дума за баща ми, но зная как са се чувствали. Четири години след като се оженили, съм се родила аз и след още пет майка ми починала от аневризма. Когато бях на девет, баба и дядо загинаха в автомобилна катастрофа и…

— Остана сама с баща си.

— Да — каза, загледана в сладките. — И той си стана пак какъвто е бил — никакви вратовръзки и работа от девет до пет. Баба и дядо оставили къщата на мен и малко спестявания, с които се разпореждал семейният адвокат. Докато навърша дванайсет, те се стопиха. — Джослин се усмихна. — И тогава се запознах с госпожица Еди, и престанах да бъда самотна.

— Добре — рече Люк след известно мълчание. — Можеш ли да правиш сладки и да слушаш?

— Дали мога да правя сладкишите и да слушам историята на госпожица Еди ли ме питаш? У теб ли е?

— Първата глава.

— Във вид на книжка ли е?

— Така смятам. — Люк въздъхна. — Не се шегувах, когато споменах ревността на дядо. Дядо Дейв беше градският чичо доктор, така че познава всички и около него винаги има хора. Ако сме поканени някъде на Коледа, половината град се изрежда да му показва циреи и брадавици, за да получи безплатен съвет.

— А ти, понеже си саможив, бягаш от тълпата.

— Точно така. Дядо Джо почина, дядо Дейв се пенсионира и иска…

— Да прекарваш повече време с него.

— Позна и затова ме нямаше тези дни. Баба Мери-Алис също имаше да ми казва някои неща и…

— И те изнудиха да останеш у тях. Колко наддаде?

— Нито грам. По цял ден обикалях проклетото игрище за голф и носех чантата на дядо Дейв. Тежи поне петдесет килограма.

— Какво спечели?

Люк стана и извади от джоба на якето си, което беше метнал на един стол, топче листа, сгънати на две. Хартията беше пожълтяла и изронена по кранчетата.

Джослин седна срещу него с купа тесто за кекс в лавандулов цвят.

— Това ли е разказът?

— Първата глава. Изглежда, че докато госпожица Еди е лекувала изгорените си крака в болница, го е написала и го е изпратила на своя приятел Александър Макдауъл.

— Човекът, чиито пари управляваше. Човекът, който й е бил задължен по някаква причина и която никой няма да ни каже каква е. Много хора ли са чели ръкописа?

— Не вярвам. Чичо Алекс го дал много отдавна на дядо ми. Той го прочел и го прибрал в сейф в Ричмънд, където е бил досега.

Тя погледна листовете в ръката на Люк като разбъркваше лавандуловата смес.

— Къде е останалата част?

— Моят скъп дядо ще ми дава глава по глава. Ще се наложи да поиграя доста голф с него.

— Или ще го водиш на риболов — предложи тя. — А може да го повозиш на някой от твоите мотори.

— Откъде… О, с татко сте взели моя камион. Щом поискаш да се повозиш, само ми кажи.

— Ами добре — отвърна тя, но той като че ли не забеляза нежеланието й.

— Ти чети, аз ще правя сладки. — Тъкмо щеше да започне и тя го спря. — Почакай малко! Веднъж ми хрумна ужасна идея и сега искам да те попитам за мнението ти.

— Вече ми харесва.

— Веднъж направих за едно от благотворителните тържества на госпожица Еди кексчета, които нарекох „Маргарити“, като коктейла. В сместа сложих текила, а в глазурата — сок от зелени лимони и още текила. Според теб мога ли да си позволя подобно нещо за приема на Вив?

— Имаш ли компонентите?

Тя отвори един шкаф, измъкна куп торбички и под тях се показаха две бутилки текила и плик със зелени лимони.

— Не знаех какво ще си помисли баща ти, затова помолих Тес да ми ги достави тайно.

— Няма да им казваме. Ще ги наречем лимонови сладки и толкова. Ще отпуснеш ли по малко за пийване?

Тя се усмихна, наля текила в две чашки и му подаде едната.

— Готова ли си?

— Да.

Люк разгъна ръкописа и започна да чете.