Дженифър Уайнър
Добър в леглото (3)

3.

В понеделник сутринта се бях настанила в чакалня, пълна с жени, прекалено дебели, за да успеят да си кръстосат краката, и всички се бяхме свили в неудобно малки столове на седмия етаж в Центъра по контрол на теглото към Филаделфийския университет. Мислех си, че ако Центърът е мой, ще сложа канапета.

— Ново проучване — обясни усмихнатата кльощава секретарка, настанила се зад бюрото, когато ми подаде купчинка формуляри, дебела сантиметър и половина, твърда папка, на която да си подложа, и химикалка. — Има и закуска — добави ведро тя и посочи купчинка позасъхнали кроасани, купичка с обезмаслено кремообразно сирене и кана портокалов сок с дебел пласт пулп най-отгоре. Като че ли някой ще тръгне да яде точно тук, помислих си и се настаних с формулярите под постер, на който пишеше „Сваляйте… по малко всеки ден!“, с манекенка в трико, която препускаше през поле, обсипано с цветя, нещо, което нямах никакво намерение да направя, колкото и слаба да станех.

Име. Това беше лесно. Височина. Няма проблем. Тегло в момента. Уф. Най-ниското тегло, до което сте стигали след пубертета. Четиринайсет е все още в пубертета, нали? Причина, поради която искате да свалите килограми. Помислих за момент, след това надрасках: „Бях унизена в национално издание.“ Замислих се още за момент, след това добавих: „Искам да се чувствам по-добре.“

Следваща страница. Предпочитани храни. Най-високо тегло, най-ниско тегло, програми, в които съм се включвала, колко съм успявала да сваля, колко дълго съм задържала свалените килограми.

„Моля използвайте задната страна, ако имате нужда от повече място за писане“, пишеше най-отдолу на бланката. Определено имах нужда. Като се огледах в стаята, май всички имаха нужда от допълнително място за писане. Една от жените дори поиска още един лист.

Трета страница. Тегло на родителите. Тегло на баби и дядовци. Тегло на преки роднини. Опитах се да налучкам за всичко. Подобни неща не се обсъждат, когато се съберем да се видим и да хапнем заедно. Бързо ли свалям и качвам? Пия ли разхлабително? Занимавам ли се със спорт? Ако се занимавах, сигурно нямаше да изглеждам точно така.

Моля, отбележете петте любими ресторанта. Това не беше проблем. Просто ще мина по улицата, на която живея, и ще изброя имената на пет от прекрасните заведения — всички, като се започне от пролетните рулца до тирамису, и те са едно до друго, преди да съм изминала три пресечки. Филаделфия все още живееше в сянката на Ню Йорк и често се проявяваше като нацупена по-малка сестра, която е все недоволна от нещо. Само че ренесансът при ресторантите бе невероятен, а аз живеех в квартал, горд с първата сладкарница за палачинки, първото заведение за тестени и макаронени изделия, първото заведение за травестити (с доста женствени интерпретатори, но пък сервират божествени калмари). Естествено, имахме и по двете задължителни кафенета от пресечка до пресечка, които редовно ми прибираха по три долара за обезмаслено капучино без кофеин и кроасани с шоколадова глазура. Не е точно закуска за шампиони, но какво да прави едно момиче, ако иска да компенсира подминатите заведения с паниран кашкавал и крокети, които са на всеки ъгъл? Освен това Анди, единственият, с когото се сприятелих във вестника, бе коментатор на заведения и храни. Често излизам с него, когато трябва да преслуша някое място, и в тези случаи се тъпча с гъши дроб и пастет от патица, свинско и заек, телешко и сърнешко и морски дарове на тиган в най-хубавите ресторанти в града, докато Анди шушука нещо в микрофона на жицата, скрита под яката му.

Пет любими храни. Това вече е проблем. Десертите са отделна категория според мен, а закуската не се брои, така че петте любими неща, които готвех, нямаха нищо общо с петте, които можех да си купя. С картофено пюре и печено пиле се успокоявам, но не мога да ги сравня с шоколадовите пастички или крем брюле от френската пекарна на улица „Ломбард“. Нито пък с лозовите сармички, печени на скара във „Виет Нам“. Писах, задрасквах и се наложи да започна отново.

Седем страници физическа история? Имам ли шум на сърцето, високо кръвно налягане, глаукома? Бременна ли съм? Не, не, и още хиляда пъти не. Шест страници емоционална история. Ям ли, когато съм разстроена? Да. Ям ли, когато съм щастлива? Да. Щях ли да се нахвърля върху кроасаните и обезмасленото сирене в чакалнята, ако бях сама? И още как.

Преминавам на психологическия профил. Често ли изпадам в депресии? Отбелязах: „Понякога.“ Мислила ли съм за самоубийство? Намръщих се и написах: „Рядко.“ Безсъние? Не. Чувствате ли се безполезна? Да, въпреки че знам, че не съм. Често ли фантазирам как изрязвам затлъстели участъци от тялото си? Не го ли правят всички? Моля, добавете мнението си. Написах: „Доволна съм от всички аспекти на живота си, с изключение на външния си вид.“ След това добавих: „И любовните връзки.“

Засмях се. Жената до мен ми се усмихна предпазливо. Бе облечена в дрехи като за дебели, но елегантни: клин с блузон в бледосиньо и бродирани копринени маргарити отпред. Красиви дрехи, никак не евтини, но такива, с които да се прикрие. Имам чувството, че модните дизайнери са решили, че щом една жена достигне определени килограми, за нея няма нужда да се шият костюми, поли, сака, нищо, освен поукрасени памучни пуловери, и се опитват да се извинят, че ни обличат по този начин, като бродират маргарити на бюста.

— Смея се, за да не заплача — обясних аз.

— Абсолютно — съгласи се тя. — Аз съм Лили.

— Аз съм Кандис. Кани.

— Не Канди?

— Струва ми се, че родителите ми са решили да не дават на дребните по детските площадки допълнителни амуниции — отвърнах аз.

Тя се усмихна. Лъскавата й черна коса бе вдигната с нещо като китайски пръчки за храна, а на ушите й блестяха диаманти с размерите на фъстъци за коктейл.

— Мислиш ли, че тук ще се получи нещо? — попитах.

Тя сви заоблените си рамене.

— Пиех фен-фен — започна да ми разказва. — Свалих трийсет и шест килограма — бръкна в чантата си. Знаех какво следва. Обикновените жени носеха снимки на децата си, на съпрузите, на вилите. Дебеланите обикновено имаха свои снимки от времето, когато са били най-слаби. Лили ми показа снимка в цял ръст, облечена в черен костюм, след това снимана в профил с минипола и пуловер. Да, наистина, изглеждаше страхотно. — Фен-фен — въздъхна дълбоко тя. Гърдите й се люшнаха като повдигнати от прилива и земното притегляне, не от човешката воля. — Вървеше толкова добре — сподели. Очите й се зареяха някъде надалече. — Никога не бях гладна. Все едно че летях.

— Така действа скоростта — отбелязах аз.

Лили не ме слушаше.

— Плаках в деня, когато го изтеглиха от пазара. Опитвах непрекъснато, но си наваксах всичко, до последния грам, при това за нула време — тя присви очи. — Готова съм да убия за още фен-фен.

— Ама… — започнах аз колебливо. — То не причиняваше ли някакви проблеми със сърцето?

Лили изсумтя.

— Ако трябва да избирам дали да съм дебела като сега, или мъртва, честна дума, ще трябва да си помисля. Направо е смешно! Ще тръгна пеша и до две пресечки ще си купя кокаин, а никакви пари не са в състояние да ми осигурят фен-фен.

— Ясно — не знаех какво друго да кажа.

— Ти никога ли не си пробвала фен-фен?

— Не, само системата „Уейт Уочърс“.

Останалите жени, насядали около нас, като по команда извиха очи към тавана.

— Кофти работа е това „Уейт Уочърс“.

— Лъжа и измама.

— Скъпа и прескъпа залъгалка.

— Нареждаме се една зад друга, за да ни мери някаква кльоща…

— А пък везните им никога не са верни — каза Лили, а останалите пригласяха единодушно: „Ми да!“ Госпожицата трийсет и четвърти номер зад бюрото се размърда неспокойно. Бунт на дебелите! Ухилих се и си представих как се втурваме по коридора, една устремена армия в добре опънати клинове, събаряме кантара, преобръщаме апарата за кръвно налягане, съдираме плакатите от стените и караме хърбавите служителки да ги изядат, докато ние си похапваме кроасани и обезмаслено кремообразно сирене.

— Кандис Шапиро?

Повика ме висок лекар с много дълбок глас. Лили стисна ръката ми.

— Успех — прошепна тя. — И ако има мостри от фен-фен, да му ги отмъкнеш!

Лекарят беше към четирийсетте, слаб (разбира се), посивял над слепоочията, с големи кафяви очи и приятелско топло ръкостискане. Освен това беше страшно висок. Дори с моите „Док Мартенс“ с дебели подметки едва стигах до раменете му, което означаваше, че е поне метър и деветдесет и пет. Името му прозвуча нещо като доктор Крушелевски, само дето имаше още срички.

— Можете да ме наричате доктор Кей — каза той с плътен глас.

Зачаках го да се откаже от впечатлението, което според мен се опитваше да създаде в стила на Бари Уайт, и да заговори нормално, но май не стана, затова реших, че този плътен бас е нормалният му говор. Седях притиснала чантата към гърдите си, докато той прелистваше бланките, които бях попълнила, присви очи на някои отговори, а на други се разсмя на глас. Огледах се и се опитах да се отпусна. Офисът му ми се стори приятен. Кожени канапета, бюро, отрупано с какво ли не, май истински ориенталски килим, по който се валяха книги, вестници, списания, телевизор и видео в единия ъгъл, малък хладилник с кафе машина върху него. Зачудих се дали не спи тук… може би канапето се разтягаше. Приятно местенце, където човек не би имал нищо против да остане.

— Унижение в национална медия значи? — попита той. — Какво е станало?

— Ъъъ — започнах неуверено аз. — Хич не питайте.

— Напротив. Кажете ми. Просто това е най-необичайният отговор, който някога съм чувал.

— Ами приятелят ми… — намръщих се. — Бившият ми приятел. Извинете. Той пише една рубрика в „Мокси“…

— „Добър в леглото“ ли? — попита лекарят.

— Ами да, така ми се струва.

Лекарят се изчерви.

— Не… исках да кажа…

— Да, това е рубриката на Брус. Само не ми казвайте, че вече сте успели да я прочетете — помислих си, че ако лекар на четирийсет и кусур я е прочел, значи и всички останали в живота ми са я прочели.

— Дори си я изрязах — призна той. — Прецених, че ще допадне на пациентите ми.

— Какво? Защо?

— Истината е, че е много чувствителен поглед, насочен към… към…

— Една дебела жена.

Лекарят се усмихна.

— Той нито веднъж не ви нарича така.

— Само намеква непрекъснато.

— Значи сте тук заради статията?

— Отчасти.

Той ме погледна.

— Добре де, предимно заради нея. Просто, аз не… Никога не съм се възприемала… не съм се възприемала по този начин. Като твърде закръглена жена. Искам да кажа, знам, че съм… закръглена… знам, че трябва да отслабва. Не съм сляпа, нито пък си затварям очите за съвременните норми, за типа жени, които американците предпочитат…

— Значи сте тук заради предпочитанията на американците?

— Искам да съм слаба — той ме погледна очаквателно. — Поне по-слаба от сега.

Лекарят надникна отново в попълнените бланки.

— Родителите ви са с наднормено тегло — отбеляза.

— Да… така е. Мама е доста пълна. Баща ми, него не съм го виждала от години. Когато си тръгна, имаше малко шкембе, но… — замълчах. Истината беше, че дори не знаех къде живее баща ми и винаги се чувствах неловко, когато станеше въпрос за него. — Сега не знам как изглежда.

Лекарят вдигна поглед.

— Не се ли виждате?

— Не.

Той отбеляза нещо.

— Ами братята, сестрите?

— И двамата са кльощави — въздъхнах. — Аз съм единствената, която се е обзавела с тези тлъстини.

Той се разсмя.

— Обзавела се била с тлъстини. Никога не съм чувал друг да каже подобно нещо.

— Колко още такива знам.

Докторът отново отбеляза нещо.

— Вие сте репортер, нали?

Кимнах. Той отново драсна нещо.

— Кандис Шапиро… Попадал съм на статиите ви.

— Наистина ли? — на това му се казва изненада. Повечето хора дори не поглеждат кой е авторът на статиите и коментарите.

— Понякога пишете за телевизионните предавания — кимнах. — Много сте забавна. Обичате ли работата си?

— Обичам я — отвърнах съвсем искрено. Когато не се притеснявах заради напрежението и факта, че всички очи са вперени в репортера, и не се боричках за хубави задачи с колегите си, се забавлявах, най-вече, когато си представях какво ме чака в пекарната с ароматните кифлички. — Забавно е. Интересно е, има предизвикателство…

Той записа нещо в папката си.

— И имате чувството, че теглото ви се отразява на професионалните ви качества ли… на това, колко пари изкарвате, как напредвате в службата?

Замислих се за момент.

— Не бих казала. Да, понякога има случаи, когато хората, които интервюирам… нали се сещате, те са слаби, а аз не съм, тогава, може би, ме обзема ревност и се налага да внимавам, когато пиша статията, за да не позволя личните ми чувства да се отразят на истината. Въпреки това съм добра в работата си. Хората ме уважават. Някои дори се страхуват от мен. Вестникът е профсъюзен, така че финансово съм добре.

Докторът се разсмя и продължи да отбелязва незнайно какво, а на психологическия ми профил се забави.

— Каква е тази терапия миналата година?

— Продължи около осем седмици — отвърнах.

— Може ли да попитам за какво е била?

Отново се замислих. Не е лесно да признаеш пред човек, когото познаваш от пет минути, че най-неочаквано, на петдесет и шест, майка ти е заявила, че е хомосексуална. Особено ако събеседникът ти говори като актьора Джеймс Ърл Джоунс, но е бял и слаб, а и сигурно казаното от мен ще му дойде като гръм от ясно небе и ще повтори думите ми на глас. Може дори да стане по-зле.

— Семейни работи — измъдрих най-сетне аз. Той ме гледаше. — Майка ми… тя започна нова връзка, която се разви доста бързо, и това направо ме накара да изперкам.

— Помогна ли терапията?

Замислих се за жената, към която ме прикрепи моята отговорничка, смотана женица с рошави къдри като на осиротяло дете, която носеше очилата си на верижка на врата и по всичко личеше, че малко се страхува от мен. Може би, щом е разбрала за новите наклонности на майка ми, да не говорим, че баща ми липсва, е решила, че ще й дойда малко прекалено. Винаги имах чувството, че е готова във всеки момент да се отдръпне, сякаш се канех да прескоча бюрото й, да сритам кутията с хартиени салфетки на пода и да я удуша.

— Май да. Терапевтката се опитваше да ми набие в главата, че не мога да променя това, което хората от семейството ми правят, но мога да променя собствената си реакция.

Той пак записа нещо в папката. Опитах се да се приведа дискретно напред, за да зърна нещичко, но той държеше заглавната страница под ъгъл и нямаше начин да видя.

— Съветът добър ли беше?

Потръпнах вътрешно, щом си спомних, че Таня се нанесе шест месеца след като двете с майка ми бяха започнали да излизат заедно, и първата й задача, с която очевидно искаше да маркира територията си, бе да изхвърли всички мебели от моята стая и да ги замени със слънчеви батерии в цветовете на дъгата, и да нареди книги, посветени на самоопознаването и самоусъвършенстването, плюс двутонния си тъкачен стан. За благодарност изтъка на Нифкин малък зимен пуловер на райета. Нифкин го облече веднъж, след това го изяде.

— Струва ми се, че да. Не мога да кажа, че всичко е съвършено, но поне започвам да свиквам.

— Добре — съгласи се той и затвори папката ми. — Виж сега, Кандис.

— Кани — поправих го аз. — Казват ми Кандис само когато сгазя лука.

— Добре, Кани — прие той новото име. — Провеждаме едногодишно проучване на лекарство, наречено сибутрамин, което действа също като фен-фен. Пила ли си някога фен-фен?

— Не — отвърнах. — Само че навън в чакалнята има една госпожа, на която фен-фенът страшно й липсва.

Той се усмихна отново. Забелязах, че на лявата буза има трапчинка.

— Ще имам предвид — отвърна. — Така, сибутраминът е с много по-слабо действие от фен-фен, но ефектът му е същият, а именно — да заблуди мозъка така, че човек да има чувството, че е сит. Хубавото при него е, че рисковете и усложненията на фен-фен са неутрализирани. Търсим жени, които са с поне трийсет процента над идеалното за тях тегло…

— … и затова имате удоволствието да ми съобщите, че съм одобрена — довърших вместо него с кисела гримаса.

Той се усмихна.

— Изследванията до този момент показват, че за една година пациентите успяват да свалят между пет и десет процента от телесното си тегло.

Пресметнах набързо. Десетте процента нямаше да ме доближат до килограмите, към които се стремях.

— Разочарована ли си?

Този майтап ли си правеше? Отчаяна бях! Вече има апаратура и начини за трансплантация на сърца, седемдесетгодишни пътуват до Луната, за дъртофелниците са измислили начини да получават ерекция, а най-доброто от съвременната наука и медицина ми предлага само десет процента!

— По-добре е от нищо — приех аз.

— Десет процента от теглото е по-добре от нищо — повтори сериозно той. — Проучванията сочат, че дори да свалим три, три килограма и половина, това може да се отрази чувствително на кръвното налягане и холестерола.

— Аз съм на двайсет и осем. И кръвното ми, и холестеролът са си нормални. Не се притеснявам за здравето — усетих, че започвам да повишавам глас. — Искам да съм слаба. Трябва да съм слаба.

— Кандис… Кани…

Поех си дълбоко дъх и облегнах чело на ръцете си.

— Извинете ме.

Той положи длан на ръката ми. Стана ми приятно. Сигурно са го научили на този трик във факултета по медицина. Ако пациентът стане истеричен заради незначителната според него загуба на тегло, поставете внимателно длан на ръката му… Отдръпнах ръка.

— Виж — продължи лекарят. — Нека бъдем реалисти. Като знаеш какви са родителите ти, а също и структурата ти, може би просто не си от хората, които могат да останат слаби. А това съвсем не е най-лошото на този свят.

Не вдигнах глава.

— Не е ли?

— Не си болна. Не те боли нищо…

Прехапах устни. Той нямаше никаква представа. Спомням си, когато бях на четиринайсет, на някаква ваканция на плажа, вървях със сестра си, слабата ми сестра Люси. Бяхме си сложили бейзболни шапки, бански и парео. Похапвахме сладолед. Затворих очи и си представих как загорелите ми бедра изглеждат привлекателни на фона на късите панталонки, докато сладоледът се топеше на езика ми. Мила жена с побеляла коса се приближи с усмивка. Реших, че ще каже нещо от рода на как й напомняме за внучките й или че собствената й сестра много й липсва и все си спомня колко са се забавлявали двете заедно. Нищо подобно. Кимна на сестра ми, приближи се до мен и посочи сладоледа.

— Не го яж, миличка — ми каза. — Би трябвало да започнеш диета — винаги помня подобни неща. Проявите на грубост висят на врата ми или тежат като камъни, пришити в джобовете ми. Това е цената, която плащаш, след като си станала твърде закръглена жена. „Не го яж.“ Не те боли, каза преди малко той. Голям майтап.

Лекарят прочисти гърлото си.

— Нека да поговорим за мотивацията.

— Че аз съм мотивирана — вдигнах глава и се насилих да се усмихна. — Не личи ли?

Той също се усмихна.

— Трябват ни хора с подходяща мотивация — затвори папката ми и скръсти ръце на несъществуващото си шкембе. — Сигурно вече знаеш, че хората, които постигат най-сигурен ефект с поддържането на дадено тегло, отслабват заради себе си. Не го правят заради съпрузите си, нито заради родителите или защото предстои среща на випуска, или защото са се почувствали неловко, след като са прочели нещо.

Погледнахме се мълчаливо.

— Искам да видя — продължи той — дали можеш да измислиш някакви причини, поради които искаш да отслабнеш, различни от гнева и огорчението.

— Не съм ядосана — отвърнах раздразнено.

Той вече не се усмихваше.

— Ще се сетиш ли за друга причина?

— Нещастна съм — измърморих. — Самотна съм. Никой не иска да ходи на срещи с мен заради външния ми вид. Ще умра сама, а кучето ми ще ме нахапе и никой няма да разбере, докато не замириша.

— Това е много малко вероятно — усмихна се докторът.

— И представа нямате какво куче имам — опънах се аз. — Та значи, одобрена ли съм? Ще получа ли от хапчето? Може ли да ми дадете още сега?

Той продължаваше да се усмихва.

— Ще се чуем пак — изправих се.

Той сложи стетоскоп на врата си и потупа кушетката за прегледи.

— На излизане ще ти вземат кръв. Трябва да ти чуя сърцето. Ще седнеш ли, моля те.

Седнах изправена като свещ на шумящия хартиен чаршаф и затворих очи, докато ръцете му се движеха по гърба ми. Първият мъж, който ме докосваше внимателно след Брус. При тази мисъл очите ми се наляха със сълзи. „Недей, казах си отчаяно аз, сега не е моментът да плачеш.“

— Дишай — помоли спокойно доктор Кей. Ако имаше представа какво става, не се издаде с нищо. — Поеми дълбоко дъх… задръж… издишай.

— Още ли е там? — попитах и се загледах в приведената му глава, докато притискаше стетоскопа под лявата ми гърда. А след това заговорих, преди да успея да се спра: — Личи ли, че е разбито?

Той се изправи усмихнат.

— Все още си е на мястото. Не е разбито. На мен ми се стори, че имаш силно, здраво сърце — подаде ми ръка. — Мисля, че ще се оправиш — каза. — Ще се чуем.

Навън в чакалнята Лили, жената с маргаритите, все още се опитваше да се намести на стола, а на коляното й бе оставен половин кроасан.

— Казвай? — попита.

— Ще се обадят допълнително — обясних. Държеше някакъв лист. Учудих се, когато забелязах, че е фотокопие на статията „Да обичаш твърде закръглена жена“ от Брус Губерман.

— Ти чете ли я? — полюбопитства тя.

Кимнах.

— Страхотна статия — отбеляза новата ми позната. — Този тип наистина разбира нещата — намести се на стола, доколкото това беше възможно, и ме погледна право в очите. — Представяш ли си, как е могла онази гъска да го изпусне!