Дженифър Уайнър
Добър в леглото (9)

9.

Събудих се в хотелски апартамент, в огромно легло, все още облечена в демодираната черна рокля. Някой ми бе свалил обувките и ги бе поставил една до друга на пода.

През прозорците нахлуваше светлина и хвърляше светли сенки по килима в цвят слонова кост и по розовия пухен юрган, който бе толкова лек, че ми заприлича на целувка. Вдигнах глава. Пълна отврат. Голяма грешка. Полека се отпуснах на възглавницата и отново затворих очи. Сякаш някой бе завързал железен обръч на скалпа ми и бавно, но упорито го затягаше. Имах чувството, че лицето ми се свива. А и май нещо бе закачено на челото ми.

Вдигнах ръце и стиснах лист, който наистина бе залепен за челото ми. Зачетох се.

«Скъпа Кани,

Извинявай, че те оставих в такова състояние, но полетът ми е рано тази сутрин. А Ейприл е побесняла… но това не е страшно. Струваше си!

Много ми е мъчно за това, което се случи снощи. Знам, че аз те накарах насила да му се обадиш и чу неприятни неща. Мога да си представя как се чувстваш. И аз съм го преживяла (и наливането с текила, и разбитото сърце, и двете!)

Обади ми се утре, когато се прибереш и се почувстваш по-добре. Долу съм ти записала телефона си. Надявам се да ми простиш и все още да сме приятелки.

Целия ден долу ще те чака кола, за да те откара у вас — аз черпя. (Всъщност черпи Ейприл!) Моля те, обади ми се скоро.

Искрен поздрав, Макси Райдър»

Следваха най-различни телефонни номера: в Австралия, в офис в Англия, номерът на пейджъра, на мобилния телефон, факсът, вторият факс, имейлът.

Бързо се отправих към банята и повърнах шумно и обилно. Макси ми бе оставила аспирин на мивката и най-различни мазила на «Киел» за поне сто долара, две огромни бутилки вода «Евиан», все още студена. Глътнах три аспирина, пийнах от водата и се огледах. Ужас. Не изглеждах никак добре. Бледа, повехнала кожа на петна, мазна коса черни кръгове под очите, а гримът, който си бях сложила в «Бюти Бар» се беше размазал. Тъкмо се чудех дали да си взема един дълъг горещ душ, когато някой тихо почука на вратата.

— Румсървис — обяви сервитьорът и вкара количка. Горещо кафе, горещ чай, четири вида сок и препечени филийки.

— По-добре ли се чувствате? — прояви искрено съчувствие той. — Госпожица Райдър уреди да останете до колкото късно пожелаете.

— Какво значи това? — попитах.

Гласът ми прозвуча дрезгаво.

— До края на деня — отвърна той. — Не бързайте. Насладете се на всичко.

Дръпнах пердетата и пред мен се разкри панорамна гледка на града.

— Иха — възкликнах. Макар да имах чувството, че слънцето пронизва очите ми, гледката бе неповторима. Сентрал Парк се бе ширнал пред мен, виждах хората и дърветата с оранжеви и кафяви листа. Забелязах възвишенията в далечината, и реката. След това беше Ню Джърси. «Той живее в Ню Джърси», бях казала аз.

— Това е апартамент на последния етаж — поясни сервитьорът и ме остави.

Сипах си чаша чай, добавих захар и се опитах да преглътна парченце от препечената филийка. Ваната, казах си тъжно аз, бе достатъчно голяма за двама — може би дори за трима, ако гостите предпочитаха тази възможност. Богатите са различни, разсъждавах, докато пусках гореща вода, колкото можех да издържа, сипах малко пяна, защото на етикета гарантираха, че притежава такива възродителни сили, че ще изляза от ваната преродена или поне по-хубава, а след това измъкнах черната си рокля през главата.

Това бе втората ми грешка тази сутрин. В цялата баня имаше огледала, каквито обикновено не се намират извън големите магазини. Гледката не беше много обнадеждаваща. Затворих очи, за да не виждам стрийте и целулита.

— Имам силни загорели крака — казах си. Предишната седмица в курса за дебели се бяхме упражнявали да мислим позитивно. — Имам и красиви рамене — след това се пъхнах във ваната.

И така, замислих се с горчивина. Значи той си има друга. Какво тогава си въобразявам, че може да стане? Той е евреин, има образование, висок е, здрав, прав и приятен на вид, все някоя ще го хване.

Преобърнах се и на пода се разплиска вода.

Само че той ме обича, помислих си. Нали непрекъснато ми го казваше. Мислеше, че съм съвършена… че двамата сме съвършени заедно. А десет минути по-късно е приютил друга в леглото си. И е правил с нея нещата, които ми се кълнеше, че не би направил с друга.

Неумолимият глас се обади: Ти си тази, която искаше да се разделите. След това пак започна да натяква: Какво очакваше?

 

 

— Филаделфия, нали така, госпожице? — шофьорът беше руснак и наистина си бе сложил униформена шапка. Оказа се, че колата е лимузина, а задната й седалка бе по-голяма от леглото ми, сигурно по-голяма от цялата ми стая. Имаше задължителния телевизор, видео, много шантава уредба… и разбира се, бар. Различни видове алкохол проблясваха в кристални декантери до подредени празни чаши. Стомахът ми лениво се преобърна.

— Бихте ли ме извинили? — помолих аз и забързах обратно към фоайето. Хотелските тоалетни са страхотно място, за да повърнеш.

Шофьорът ми се стори развеселен, когато се върнах.

— Искате ли да се качим на магистралата?

— Както ви е най-лесно — отвърнах и се плъзнах на седалката, докато той ми държеше вратата отворена, а след това натовари раницата ми, кутиите с обувки и пликовете от «Бюти Бар» в багажника. Отзад имаше телефон, монтиран до уредбата и телевизора, и аз веднага го грабнах, обзета от отчаяното желание да разбера дали Брус се е опитал да се свърже с мен снощи. На телефонния секретар беше оставено едно-единствено съобщение.

«Здрасти, Кани, Брус се обажда, бях ти обещал да се чуем. Заминавам вкъщи за няколко дни, затова ще ти звънна пак през седмицата.»

Нямаше съжалявам, нямаше всичко беше само един кошмар. Беше звъннал в единайсет тази сутрин, сигурно след като рано сутринта е оправил госпожица Скърцащи пружини и са похапнали гофрети. Тя, разбира се, благодарение на моето обучение няма да го нарича «човека биде» и е малко вероятно да тежи повече от него.

Затворих очи. Болеше ме толкова много.

Затворих телефона, докато минавахме през отклонението за Ню Джърси със сто и двайсет километра в час, точно покрай отбивката, която щеше да ни отведе пред дома му. Почуках по прозореца с пръсти, докато минавахме. Здравей и довиждане.

 

 

Цялата неделя повръщах и се сополивих в къщата на Саманта, където двамата с Нифкин потърсихме убежище, защото щях да се чувствам по-добре и нямаше да се терзая, че телефонът не звъни. Саманта, която ясно личеше, че полага огромни усилия да не ми натяква, че ме е предупредила какво ще стане, издържа много по-дълго, чак до вечерта в неделя, когато вече нямаше какво да пита за Макси и прехвърли разговора на Брус и ужасния телефонен разговор.

— Искаше да се разделите, защото си имаше причини — напомни тя.

Седяхме в сладкарница «Пинк Роуз». Тя гризеше една ореховка, докато аз поглъщах еклера си с формата и големината на бейзболна топка, най-доброто противодействие на нещастието, а освен това не бях хапвала нищо от следобеда в Ню Йорк с Макси.

— Знам — казах. — Просто не мога да си спомня какви са тези причини.

— Нали премисли нещата, преди да поискаш да се разделите?

Кимнах.

— Значи не може да не ти е минало през ума, че той ще си намери друга?

Стори ми се, че оттогава е изтекло ужасно много време, но истината бе, че бях обмислила внимателно решението си. Имаше период, когато дори му пожелавах да си намери някоя смотанячка с гривна на глезена и косми под мишниците, която стои до късно вечер и се друса заедно с него, докато аз работя упорито и успявам да продам сценария си, и влизам в списъка на «Таймс» «Трийсетте под трийсет». Преди си представях този сценарий без сълзи, без да ми се гади, без да ми се иска да умра, без да желая отчаяно да го убия, или да го убия и после да умра.

— Имаше причини нещата между вас да не вървят — каза Саманта.

— Я ми напомни какви бяха.

— Той не обичаше да ходи на кино — изтъкна Саманта.

— Аз ходя на кино с теб.

— Не обичаше да ходите, където и да е!

— Щях ли да се побъркам, ако си стоя само вкъщи? — бутнах еклера с такъв замах, че той се преобърна и от него потече яйчен крем. — Всъщност Брус не е лош човек. Мил и грижовен е. Аз обаче съм глупачка.

— Кани, той те сравни с Моника Люински в национално издание.

— Това не е най-лошото на този свят. Не е излъгал.

— Знам защо се обърна на сто и осемдесет градуса — заяждаше се Саманта.

— Какво?

— Искаш това, което не можеш да имаш. Това е закон на вселената. Обичаше те, а ти се отегчаваше и имаше чувството, че се задушаваш. Сега той продължава напред, а ти отчаяно искаш да си го върнеш. Помисли малко, Кани… променило ли се е нещо?

Искаше ми се да й кажа, че аз съм се променила, че съм погледнала отблизо възможностите си да започна да излизам с друг, че името му е било Стив, носи спортни дрехи и за него излизането с мен изобщо не е било равносилно на среща.

— Накрая пак ще го разкараш, а това няма да бъде честно.

— Че защо трябва да е честно? — изпъшках. — Не мога ли да съм егоистична глезена гаднярка като всички останали?

— Не можеш, защото си добър човек — обясни тя. — Колкото и да не е добре за теб самата.

— Ти пък откъде разбра? — предизвиках я аз.

— Добре. Разхождаш Нифкин, минаваш покрай колата си и забелязваш, че ако я дръпнеш малко напред, ще остане място за още една кола, а няма да зее едно от онези места, които само лъжат, че можеш да се събереш на тях. Кажи ми, ще си преместиш ли колата?

— Ами да… защо, ти няма ли да я мръднеш?

— Остави ме мен. Това е доказателството. Ти си добър човек.

— Не искам да съм добър човек. Искам да се кача на същата тази кола, да отскоча до Ню Джърси и да изритам мръсницата от леглото му…

— Знам — съгласи се тя. — Само че не можеш.

— Защо да не мога? — попитах.

— Защото ще те пратят в затвора, а аз нямам намерение да се занимавам с пикливото ти куче години наред.

— Добре — въздъхнах.

Сервитьорът мина покрай масата ни и надникна в чиниите.

— Готови ли сте?

Кимнах.

— Всичко приключи. Няма повече — отвърнах.

 

 

Сам ме покани да остана, ако искам, но аз прецених, че не мога вечно да се крия, затова сложих каишката на Нифкин и се прибрах. Затътрих се нагоре по стълбите, стиснала неделната поща, и той се оказа пред вратата ми. Видях го на части — скапаните му маратонки, въпреки че бяха вторите най-хубави… след това различните чорапи… след това загорелите космати крака. Анцуг, стара тениска, останала от колежа, късо подрязаната остра брада, мръснорусата опашка, лицето. Дами и господа, освежен след нощта, прекарана с госпожица Скърцащи пружини, пред мен бе Брус Губерман.

— Кани?

Почувствах се толкова необичайно, сякаш сърцето ми потъна и същото време подскочи. Може би отново имах пристъп на гадене.

— Виж — започна той. — Съжалявам за снощи.

— Няма за какво да се извиняваш — отвърнах небрежно, минах покрай него и отключих вратата. — Какво те води насам?

Брус се вмъкна след мен, свел поглед към връзките на маратонките, натъпкал ръце в джобовете.

— Тръгнал съм към Балтимор.

— Браво — похвалих го и погледнах строго Нифкин с надеждата да престане да подскача около Брус, докато опашката му работеше на пълни обороти.

— Исках да поговоря с теб — обясни той.

— Голям късмет извадих — отвърнах.

— Щях да ти кажа. Исках да ти кажа, преди да прочетеш — продължи той.

Страхотно. Трябваше и да го преживея, а след това и да го прочета.

— Къде да прочета? — попитах.

— В «Мокси» — отговори.

— Честно казано «Мокси» не е сред нещата за четене, които предпочитам — заявих. — Вече съм се научила как да правя свирки. Надявам се да си спомняш.

Брус си пое дълбоко дъх и аз веднага разбрах какво ще последва, както когато човек усеща промяната в атмосферното налягане и знае, че наближава буря.

— Исках да ти кажа, че се срещам с една жена.

— Сериозно. Да не би снощи да си бил със затворени очи през цялото време?

Той не се засмя.

— Как се казва?

— Кани — отвърна спокойно.

— Не мога да повярвам, че си намерил момиче, което се казва Кани. Хайде, кажи ми. Говори. Възраст? Чин? Сериен номер? — попитах аз на шега, но гласът ми звучеше в собствените ми уши глух и далечен.

— На трийсет и една е… учителка в детска градина. И тя има куче.

— Браво — похвалих го саркастично аз. — Бас държа, че имаме още много общи неща. Чакай да позная… Бас държа, че има гърди! И коса!

— Кани…

И след това го попитах за единственото, което ми дойде наум.

— Къде е завършила?

— Ами… в държавния университет «Монклер».

Супер. Стар, беден, не дава кой знае какво образование, но и нивото на интелигентност там не е особено високо. Едва се сдържах да не попитам дали не е руса, просто за да съм сигурна, че всички клишета са си на мястото.

— Обичаш ли я? — изстрелях вместо това.

— Кани…

— Няма значение. Съжалявам. Нямах право да ти задавам този въпрос. Извинявай — след това, преди да успея да се въздържа, попитах: — Разказа ли й за мен?

Той кимна.

— Разбира се.

— И какво й каза? — порази ме ужасна мисъл. — Каза ли й за мама?

Брус кимна отново, изражението му бе напълно учудване.

— Защо? Какво толкова?

Затворих очи и изведнъж си представих Брус и новата му приятелка в широкото му легло, как я е прегърнал, докато й разказва моите семейни тайни.

— Да знаеш само, майка й е лесбийка — казва той, а новото момиче кимва сдържано като истинска учителка в детска градина и си мисли, че сигурно съм била голяма откачалка.

От спалнята долетяха задавени звуци.

— Извинявай — измърморих и затичах, защото Нифкин повръщаше. Почистих сътворената от него гадост и се върнах в хола. Брус стоеше пред канапето ми. Не бе седнал и не бе докоснал нищо. Само като го гледах, ми стана ясно колко му се иска да се качи в колата си, да свали прозорците и да пусне Спрингстийн… след като се е махнал от мен.

— Добре ли си?

Поех си дълбоко дъх. «Иска ми се да се върнеш при мен», мислех си. Искаше ми се никога да не бях чувала признанието му, никога да не се бяхме разделяли. Искаше ми се да не се бяхме срещали.

— Браво — заговорих. — Радвам се за теб.

И двамата замълчахме.

— Надявам се да си останем приятели — предложи Брус.

— Няма да го бъде — отказах.

— Ами тогава… — той замълча и аз осъзнах, че няма какво повече да ми каже, а просто искаше да чуе едно-единствено нещо.

Затова го изрекох.

— Сбогом, Брус — отворих вратата и застанах до нея, за да изчакам, докато излезе.

 

 

Беше понеделник, отново бях на работа, хем ми беше лошо, хем се чувствах изтръпнала. Размествах нещата по бюрото си, с безразличие преглеждах пощата, почти всички писма бяха оплаквания от разни дъртофелници. Почитателите на Хауърд Стърн, разгневени от оценката, която бях дала за последното му предаване на живо, бяха преминали в атака. Тъкмо се чудех дали да не измисля едно писмо, което да разпратя и на седемнайсетте нещастници, които ме обвиняваха, че съм грозна и стара, и завиждам на Хауърд Стърн, когато Габи се приближи до мен.

— Как мина с Макси… как й беше там името?

— Супер — отвърнах и й отправих най-очевидно пренебрежителната си усмивка.

Габи изви вежди.

— Защото чух оттук-оттам, че нямало да дава интервюта на вестникари. Само за телевизията.

— Хич не бери грижа.

Само че Габи бе доста загрижена. Ама много загрижена. Сигурно бе запланувала Макси за основна тема на утрешната си рубрика — единствено за да ми подлее вода — и сега щеше да й дойде нанагорно, докато намери с какво да си запълни мястото. А Габи хич я нямаше да драпа нагоре.

— Значи… си говорила с нея?

— Почти цял час — признах аз. — Страхотно се получи. Казвам ти, направо супер. Много си паснахме двете. Струва ми се дори — редях колкото бе възможно повече думи, за да я измъчвам, — че ще си останем приятелки.

Габи ме зяпаше с отворена уста. Виждах как се опитва да разбере дали някой не е споменал, че и тя е имала намерение да поговори с Макси, и се надяваше да не съм разбрала.

— Благодаря ти, че попита — отправих й очарователна усмивка аз. — Много мило, че се грижиш така за мен. Все едно че си… имам чувството, че си ми шеф — отблъснах стола назад, изправих се и минах покрай нея по кралски надменно, с изпънат гръб и високо вдигната глава. След това влязох в тоалетната и повърнах. Отново.

Върнах се на бюрото си и се опитах да намеря в някое чекмедже ментов бонбон, дъвка, нещо такова, когато телефонът звънна.

— Забавни страници, Кандис Шапиро — обадих се разсеяно. Визитки, кламери и нито един ментов бонбон. Супер, няма що.

— Кандис, обажда се доктор Крушелевански от Филаделфийския университет — заговори плътен познат глас.

— О, здравейте — съвзех се. — Какво има? — отказах се да ровя в чекмеджето и поднових търсенето в чантата, въпреки че вече я бях проверила.

— Има нещо, за което искам да поговорим — каза той.

Тези думи привлякоха вниманието ми.

— Да?

— Помниш ли последния път, когато ти взех кръв… — много добре помнех. — Изникна нещо, заради което няма да е възможно да продължиш курса.

Усетих как дланите ми стават ледени.

— Какво? Какво има?

— Предпочитам да го обсъдим лично — прояви сдържаност лекарят.

Бързо прехвърлих наум болестите, които се откриваха по кръвен път.

— Рак ли имам? — попитах. — Или СПИН?

— Не е животозастрашаващо — отвърна строго той. — И предпочитам да не си играем на «Вие питате, ние отговаряме».

— Тогава казвайте направо какво не е наред — помолих го аз. — Висок холестерол? Хипогликемия? Скорбут? Подагра?

— Кани…

— Да не би да имам рахит? Господи, само да не е рахит. Няма да понеса да ходя с криви крака.

Той избухна в смях.

— Нямаш рахит, но започвам да се съмнявам дали не е базедова болест. Ти откъде ги знаеш всички тези болести? Да не би да имаш справочник по медицина на бюрото си?

— Радвам се, че ви се струва забавно — измрънках жално. — Хубаво е, че така се забавлявате, като звъните на невинните репортери и им разправяте, че им има нещо на кръвта.

— Нищо ти няма на кръвта — отвърна сериозно той. — С удоволствие ще ти кажа какво сме открили, но предпочитам да го направя, когато се видим.

 

 

Седеше зад бюрото си, когато влязох, стана и ме посрещна. Отново ми направи впечатление колко е висок.

— Сядай — покани ме. Оставих чантата и раницата на един стол и се настаних на съседния.

Докторът отвори папката ми на бюрото.

— Както вече ти казах, правим серия от стандартни изследвания, когато взимаме кръв, и търсим състояния, заради които дисквалифицираме участниците. Хепапитът е едната възможност. СПИН е другата.

Кимнах и се чудех дали някога ще стигне до същността на въпроса.

— Освен това правим тестове за бременност — обясни той. Кимнах отново и си помислих: «Добре де, това пък какво общо има с мен?» След това думата ме порази. Бременност.

— Само че аз не съм… — заекнах. — Не е възможно.

Доктор Кей обърна папката към мен и посочи нещо, оградено в червено.

— Нямам нищо против да ти направя още един тест — каза, — въпреки че те са изключително точни.

— Аз… аз не… — изправих се. Как е възможно да се случи? Не можех да си събера мислите. Седнах отново на стола, за да размисля. След като двамата с Брус се разделихме, престанах да пия хапчета, защото бях решила, че ще мине много време, преди отново да ми се наложи да пия противозачатъчни, и дори не се бях сетила след погребението. Сигурно се бе случило тогава.

— Господи! — Отново скочих. Брус. Трябваше да намеря Брус, да му кажа, сега сигурно щеше да ме иска до себе си… ами ако не иска, прошепна тъничко гласче.

— Господи! — повторих аз, сринах се на стола и зарових лице в ръце. Беше ужасно само като си помислех. Дори не бях забелязала, че доктор Кей е излязъл, докато вратата не се отвори и той не застана до мен. В едната си ръка носеше три пластмасови чашки, пакетчета сметана на прах и захар в другата. Остави чашите на бюрото пред мен: чай, кафе и вода.

— Не бях сигурен кое предпочиташ — извини се. Посегнах към чая. Той отвори едно чекмедже и извади шише във формата на мечка, пълно е мед. — Искаш ли да ти донеса нещо друго? — попита мило. Аз поклатих глава. — Искаш ли да останеш сама за малко? — попита отново и аз си спомних, че сега е средата на работния ден, че около мен животът си тече, че той си има други задължения и му предстои да се среща с други дебели дами.

— Сигурно не ви се случва да го правите често — казах. — Да казвате на жените, че са бременни.

Лекарят се смути.

— Не — отвърна най-сетне. — Не ми се случва често — намръщи се. — Не го ли направих като хората?

Засмях се немощно.

— Не знам. Никой досега не ми е съобщавал, че съм бременна, така че не мога да преценя.

— Съжалявам — каза предпазливо той. — Доколкото разбирам, си изненадана.

— Може и така да се каже — признах. Изведнъж си спомних за дивия запой с текила. — Господи — възкликнах и си представих, че нещастният зародиш вече се е спиртосал. — Знаете ли нещо за допустимото количество алкохол?

— Чакай малко — помоли докторът. Чух го да крачи бързо по коридора. Върна се с книга — «Какво да очакваме, когато очакваме бебе». — Беше на една от сестрите — обясни. Потърси в индекса. — Страница 52 — подаде ми книгата. Прегледах написаното и научих, че стига да престана да се напивам до безсъзнание по време на бременността, всичко ще бъде наред. Но в този момент наистина не знаех какво точно искам. Освен, разбира се, да не бъда в това положение.

Оставих книгата на бюрото и си взех чантата и раницата.

— Трябва да вървя — заявих.

— Искаш ли да направим още един тест? — попита лекарят.

Поклатих глава.

— Ще си направя вкъщи и щом реша какво… — замълчах. Честно казано, не знаех какво да мисля.

Доктор Кей побутна книгата към мен.

— Искаш ли да я прегледаш цялата? Може да възникнат нови въпроси.

Той е толкова мил с мен, казах си. Защо е толкова мил? Сигурно бе някой шантав праведник, обвиних го несправедливо, който щеше да се опита да ме накара да задържа бебето с някоя и друга освежителна напитка и разни книжки с инструкции.

— Сестрата няма ли да си я иска? — попитах.

— Тя вече има деца — отвърна небрежно той. — Сигурен съм, че няма да има нищо против. Можеш да я задържиш — прочисти гърлото си. — Що се отнася до курса — започна доктор Кей. — Ако решиш да задържиш бебето, няма да можеш да продължиш, разбира се.

— И няма да има хапчета за отслабване? — пошегувах се.

— Не са одобрени за бременни жени.

— Значи мога да ви стана опитно зайче — предложих аз и усетих, че съм на ръба на истерията. — Може пък да родя някое кльощаво бебе. Би било много хубаво, нали?

— Каквото и да правиш, преди това ми съобщи — настоя той и пъхна визитката си в книгата. — Ще се погрижа парите да ти бъдат върнати, ако решиш да прекъснеш курса.

Спомням си много добре, че в една от бланките, които попълних, се твърдеше, че пари не се връщат. Тоя определено не беше наред, помислих си, станах и прехвърлих раницата на рамо.

Той ме погледна мило.

— Виж, ако искаш да поговориш с някого… или се появи въпрос, свързан със здравето ти, ще ти помогна с най-голямо удоволствие.

— Благодаря — прошепнах. Ръката ми вече бе на бравата.

— Пази се, Кани — каза лекарят. — И ми се обади, каквото и да решиш.

Кимнах отново, отворих и забързах навън.

 

 

През целия път към къщи се опитах да се пазаря с Бог. «Мили Боже, ако се окаже, че не съм бременна, ще започна работа като доброволец в приюта за животни и никога повече няма да пиша разни гадости за хората. Ще стана по-добър човек. Ще върша всичко както трябва, ще ходя в синагогата не само по празници и вече няма да съм толкова заядлива и критична. Ще се държа добре с Габи, но само те моля, много те моля, не позволявай това да ми се случва.»

Купих два теста от аптеката на Саут Стрийт, бели картонени кутии с широко усмихнати бъдещи майки, и докато направя първия, си опиках ръцете, защото не можах да овладея треперенето. По това време вече бях убедена, че резултатът на доктор Крушелевански е напълно правилен.

— Бременна съм — казах на огледалото и се опитах да се усмихна, също като жената на кутията.

— Бременна съм — уведомих Нифкин по-късно същата вечер, докато той подскачаше, драскаше ме и ме ближеше по лицето, когато отидох да го взема от къщата на Саманта. Тя имаше две кучета и огромен заграден двор, вратичка за животните, за да могат да влизат и излизат, когато пожелаят. Нифкин не беше почитател на нейните кучета Дейзи и Манди и силно подозирах, че предпочита човешка компания пред кучешка, но пък обожаваше агнешкото с ориз на гранули, което сервираше Саманта, и затова се съгласяваше да остава у тях.

— Какво каза? — провикна се Саманта от кухнята.

— Бременна съм — провикнах се в отговор аз.

— Какво?

— Нищо — викнах още по-силно.

Нифкин се настани в скута ми.

— Ти обаче ме чу, нали? — прошепнах му. Той ме близна по носа.

Саманта влезе в хола и избърса ръце.

— Кажи сега какво ми казваше.

— Казах, че ще се прибера у нас за Деня на благодарността.

— Лесбийска пуйка, а? — Саманта смръщи нос. — Не ме ли беше инструктирала да те бия през ръцете, ако пак тръгнеш да прекарваш някой празник с Таня?

— Уморена съм — обясних. — Уморена съм и искам да се прибера у дома.

— Кажи ми какво става — тя седна до мен.

Толкова ми се искаше да й кажа, да се обърна и да изплача всичко, да я помоля да ми помогне, да ме научи какво да правя. Не можех. Все още не. Трябваше ми време да помисля, да преценя какво искам аз, преди всички да гракнат срещу мен. Знаех какъв ще бъде нейният съвет. Та нали и аз бих й казала същото, ако тя беше в такова положение: млада, сама, с блестяща кариера, подредена по този начин от тип, който не благоволяваше да отговаря на обажданията й. Не трябваше много акъл, за да се сетиш, че петстотин долара и един следобед при лекаря, а след това няколко дни неразположение, ревове и сълзи, ще приключат играта.

Преди да се заема с очевидното, ми трябваше време, дори да бяха само няколко дни. Исках да си отида у дома, нищо че това отдавна вече не бе приятното място, където да се скрия.

Не беше трудно. Обадих се на Бетси и тя ми позволи да отсъствам колкото се налага.

— Имаш три седмици отпуска, пет дни от миналата година, които не използва, компенсацията от Нова година — бе обяснила тя. — Прекарай добре Деня на благодарността и ще се видим следващата седмица.

Пратих имейл на Макси.

«Изникна нещо… за съжаление нещо, което не бях очаквала — написах й. — Брус се среща с учителка в детска градина. Аз съм с разбито сърце и си отивам вкъщи, за да ям пуйка и да оставя майка ми да ме съжалява.»

«Пожелавам ти успех, тогава — отговори ми тя веднага, въпреки че при нея бе три сутринта. — И недей да мислиш за учителката. Тя е преходно забавление. Няма начин да се задържи. Обади се или ми пиши, когато се прибереш у дома… Ще се върна в Щатите през пролетта.»

Обадих се да отменя часа си при фризьора, отложих няколкото интервюта по телефона, които бях запланувала, помолих съседите да ми събират вестниците и останалата поща. На Брус не позвъних. Ако вземех решение да запазя детето, нямаше причина той да знае. Не можех да си го представя как седи до мен в клиниката и ми държи нежно ръката. Ако останех бременна… май този въпрос щях да го обмислям, когато му дойдеше времето, казах си накрая.

Завързах здраво бегача върху багажника на малката хонда, поставих Нифкин в сака му и прибрах моя сак вътре. Готова или не, аз си отивах вкъщи.