Дженифър Уайнър
Добър в леглото (7)

7.

Кантарът в Центъра по контрол на теглото към Филаделфийския университет приличаше на онези, с които теглят разфасовано месо. Платформата бе поне четири пъти по-голяма от обикновените и отстрани бяха поставени перила. Как да не се чувстваш като добитък, когато се качиш, както правех аз през седмица от септември насам.

— Много необичайно — отбеляза доктор Кей и погледна червената скала на принтираното копие. — Свалила си цели три килограма и шестстотин грама.

— Не мога да ям — обясних безразлично.

— Искаш да кажеш, че ядеш по-малко ли? — попита той.

— Не, искам да кажа, че всеки път, когато сложа нещо в уста, ми се повръща.

Лекарят ме погледна стреснат, след това отново обърна очи към кантара. Показанията не се бяха променили.

— Влез в кабинета ми — предложи.

Ето че пак бе същото: аз седях на стола, той се бе настанил зад бюрото, а моята папка ставаше все по-дебела. Тенът му бе някак по-наситен от последния път, когато се видяхме, може би дори бе отслабнал, или само така ми се стори заради широката бяла престилка. Бяха минали шест седмици, откакто видях Брус за последен път, и нещата съвсем не бяха такива, каквито на мен ми се искаше.

— Повечето пациенти наддават, преди да започнат приема на сибутрамин — каза лекарят. — Обикновено се натъпкват качествено, като за последно. Затова ти казвам, че ми се струва необичайно.

— Нещо се случи — обясних аз.

Той ме погледна остро.

— Нова статия ли?

— Бащата на Брус почина — разказах му. — Брус е приятелят ми… бившият ми приятел. Баща му почина миналия месец.

Доктор Кей сведе поглед към ръцете си, после го премести към папката, най-сетне отново ме погледна.

— Съжалявам.

— Той ми се обади… и ми каза… помоли ме да отида на погребението… но не му беше приятно да остана. Не ми позволи да остана. Беше толкова ужасно… и толкова тъжно… а равинът разказа как ходел в магазини за играчки и аз се почувствах ужасно…

Мигах често, за да прогоня сълзите. Без да каже и дума, доктор Кей ми подаде кутия салфетки. Свали си очилата и притисна основата на носа си с пръсти.

— Аз съм лош човек — бъбрех объркано.

Лекарят ме погледна мило.

— Защо? Защото си скъсала с него ли? Това са глупости. Откъде би могла да знаеш, че ще се случи подобно нещо?

— Не знаех — съгласих се. — Така е, не знаех. Сега обаче е все едно… искам да съм до него, да го обичам, а той не ме допуска и се чувствам толкова… самотна…

Доктор Кей въздъхна.

— Трудно е, когато нещата свършват. Дори никой да не умре, дори да се разделите при най-благоприятни условия и да няма намесен друг човек. Дори и ти да си тази, която се отдръпва първа. Никога не е лесно. Винаги боли.

— Просто имам чувството, че съм допуснала огромна грешка. Че не съм премислила всичко както трябва. Мислех си, че знам… какво ще бъде, когато не съм с него. Оказа се, че не знам. Нямаше как да знам. Не съм си представяла нищо подобно. Липсва ми непрекъснато… — преглътнах с усилие и се задавих с ново ридание. Не можех да обясня, че цял живот съм чакала човек, който да ме спаси и да прояви разбиране към болката ми. Мислех си, че знам какво е болка, но никога досега не ме бе боляло по същия начин.

Лекарят спря очи на петно на стената над главата ми, докато аз плачех. След това отвори чекмедже на бюрото си, извади някакъв бележник и започна да пише.

— Прекратявате ли курса ми? — попитах.

— Не — отвърна той. — Налага се да започнеш да ядеш отново. Просто си помислих, че е добра идея да поговориш с някого.

— А, не — заявих. — Никаква терапия.

Той се усмихна накриво.

— Антипатия ли усещам?

— Не, нямам нищо против терапията, просто знам, че няма да помогне — обясних. — Гледам реалистично на нещата. Направих огромна грешка. Не бях сигурна дали го обичам достатъчно, а сега вече знам, че го обичам, но баща му почина и той не ме иска вече — изпънах гръб и избърсах лицето си. — Все още смятам да продължа. Наистина желая да продължа. Нека поне едно нещо в живота ми да е като хората.

Лекарят отново ме настани на кушетката за прегледи, ръцете му нежно докосваха гърба ми и раменете, после уви някакъв гумен маркуч около бицепса ми и ми нареди да стискам юмрук. Извърнах поглед, когато пъхна иглата, но го направи толкова умело, че почти нищо не усетих. И двамата наблюдавахме как колбата се пълни с кръвта ми. Зачудих се какво ли мисли той.

— Почти съм готов — прошепна лекарят, бързо извади иглата и постави марля на раната.

— А близалка ще получа ли? — пошегувах се.

Вместо близалка подаде анкерпласт и листче с две имена и два телефонни номера.

— Вземи го — настоя. — И, Кани, трябва да се храниш, а ако откриеш, че не се получава, звънни. Наистина ти предлагам да звъннеш на някого от двамата специалисти.

— Толкова съм дебела, наистина ли мислите, че още няколко дни ще ми видят сметката?

— Не е добре за здравето ти — обясни сериозно той. — Може да окаже обратен ефект върху метаболизма ти. Предлагам ти да започнеш с простички неща като препечена филийка, банан, безалкохолна бира.

Когато излязохме във фоайето, ми даде и купчинка листа, поне шест сантиметра дебела.

— Не спирай да се упражняваш — посъветва ме. — Ще се почувстваш по-добре.

— Звучите като майка ми — отвърнах и натъпках всичко в чантата.

— И още нещо, Кани — той стисна ръката ми над китката. — Не приемай нещата толкова навътре.

— Знам, че не трябва — казах. — Иска ми се всичко да беше различно.

— Ще се оправиш — заяви доктор Кей. — Освен това…

Той замълча. Стори ми се, че се чувства неловко.

— Каза, че си лош човек.

— А, това ли? — почувствах се неудобно. — Извинявайте. Понякога ставам доста мелодраматична…

— Не, не. Всичко е наред. Исках да кажа… Исках да ти кажа…

Вратите на асансьора се отвориха и хората вътре ме изгледаха. Погледнах лекаря и отстъпих назад.

— Не си — увери ме той. — Ще се видим на курса.

 

 

Прибрах се вкъщи и се втурнах към телефона. Единственото ми съобщение беше от Саманта.

— Здрасти, Кани, Сам е… не, не е Брус, така че разкарай тази жалка гримаса и ми звънни, ако ти се излиза на разходка. Ще те черпя с нес кафе. Ще бъде супер. Много по-гот, отколкото с гадже. Чао.

Оставих телефонния секретар и веднага грабнах слушалката, когато се звънна. Може пък този път да е Брус. Беше майка ми.

— Къде беше? — попита тя. — Звъня от толкова време.

— Не си оставила съобщение — изтъкнах.

— Знаех, че все някога ще те открия — заяви тя. — Какво става?

— Нали знаеш… — гласът ми потръпна.

Майка ми наистина полагаше усилия, откакто бащата на Брус почина. Изпрати картичка на семейството и направи дарение за храма. Звънеше ми всяка вечер и настояваше да отида с нея на плейофите. Нямах нужда от цялото това внимание, но знаех, че го прави за мое добро.

— Ходиш ли пеша? — попита ме тя. — Караш ли колелото?

— По малко — въздъхнах и си спомних как Брус се оплакваше, че да прекара известно време вкъщи, било все едно да се включи в триатлон, защото майка ми непрекъснато организирала преходи, обиколки с колела, баскетбол по двойки в еврейския център, където проверяваше какво прави брат ми, докато аз се потях на степера, а Брус четеше спортните страници на вестника. — Ходя — потвърдих. — Всеки ден извеждам Нифкин.

— Кани, това не е достатъчно! Трябва да си дойдеш вкъщи — каза тя. — Нали ще си с нас на Деня на благодарността? В сряда ли ще дойдеш, или на самия ден?

Ужас. Денят на благодарността. Миналата година Таня бе поканила друга двойка — и двете жени, разбира се. Едната не ядеше месо и говореше за хетеросексуалните хора като за „размножители“, докато приятелката й, с късо подстригана щръкнала коса и широки рамене, която много приличаше на гаджето ми от гимназията, се чувстваше неловко, а след това се скри в малкия хол, където я открихме часове по-късно да гледа футболен мач по телевизията. Таня, която вече нямаше вкусови възприятия, благодарение на „Марлборото“, през всичкото време сновеше между кухнята и масата и пренасяше купа след купа препържени и преварени зеленчуци за гарнитура, някои пресолени, и така наречената пуйка от тофу за вегетарианци. Джош се бе измъкнал рано, а Луси през всичкото време говори по телефона с тайнствения си приятел, който, както научихме по-късно, бил женен и двайсет години по-възрастен от нея.

— Никога вече — прошепнах на Брус същата вечер, докато се опитвах да си намеря удобно местенце на канапето, а Нифкин кротко трепереше зад едната колона. Таня бе инсталирала тъкачния си стан на мястото на леглото ми, така че всеки път, когато идвах, трябваше да се настанявам в хола. Да не говорим, че двете й злобни котки, Гъртруд и Алис, дебнеха Ниф, за да го нападнат.

— Защо не се прибереш за уикенда? — попита ме майка.

— Заета съм.

— Ти си луда — поправи ме тя. — Бас държа, че ще седиш там, ще препрочиташ старите любовни писма, които Брус ти е изпращал, и ще се надяваш да не ти звънна аз, защото може по същото време да се обади и той.

По дяволите. Как успяваше винаги да познае?

— Не е вярно — отрекох аз. — Просто някой ме чака на втора линия.

— Истинска загуба на пари — отсече майка ми. — Виж, Кани. Очевидно е, че той ти е ядосан. Точно сега няма да хукне обратно при теб…

— Много добре ми е известно — отвърнах с леден глас.

— Тогава какъв е проблемът.

— Липсва ми — признах.

— Защо? Какво по-точно ти липсва?

В продължение на цяла минута мълчах.

— Нека да те попитам нещо — започна тихо майка ми. — Говорила ли си с него?

— Да. Говорим си — истината бе, че аз се пречупих и му се обадих два пъти. И двата разговора бяха по-кратки от пет минути, и двата приключиха, когато той ми каза много любезно, че имал работа.

— Той ли ти се обажда? — майка ми продължаваше да настоява.

— Не много често. Всъщност не.

— А кой приключва разговорите? Ти или той?

Вече започвах да се обиждам.

— Виждам, че пак си станала съветничка по хетеросексуалните въпроси.

— На мен ми е позволено — реши майка. — Попитах те кой затваря.

— Зависи — излъгах. Истината бе, че затваряше Брус. Винаги Брус. Точно както бе казала Сам. Бях наистина жалка и го знаех, но не можех да се възпра, а това бе още по-зле.

— Кани — каза тя. — Защо не го оставиш на мира? Дай си и ти малко почивка. Прибери се у дома.

— Заета съм — инатях се аз, но усещах как се размеквам.

— Ще направим сладки — редеше примамливи обещания майка. — Ще ходим на дълги разходки. Ще излизаме да караме колело. Може да отидем за един ден до Ню Йорк…

— С Таня, разбира се.

Майка въздъхна.

— Кани — каза. — Знам, че не я харесваш, но тя ми е партньор в живота… Не можеш ли поне да се постараеш да си по-мила.

Замислих се.

— Не мога. Извинявай.

— Можем да излезем двете като майка и дъщеря, ако искаш.

— Може — примирих се аз. — Тук обаче имам много работа. И следващия уикенд ми се налага да съм в Ню Йорк. Казах ли ти? Ще интервюирам Макси Райдър.

— Сериозно? Боже, страхотна беше в онзи шотландски филм.

— Ще й кажа какво мислиш.

— Чуй ме, Кани. Не му звъни повече. Просто му дай време.

Знаех, че тя, разбира се, е права. Аз не бях глупачка, а и същите приказки ми ги дрънкаха както Саманта, така и всички, запознати с положението. По всяка вероятност щях да чуя същото и от Нифкин, ако можеше да говори. Само че не успявах да се спра. Бях се превърнала в жена, към която преди щях да изпитвам съжаление, в човек, който търсеше някакъв знак, анализираше нещата и преповтаряше всяка казана дума в търсене на скрито значение, на някой таен сигнал, на подтекст, който да ми подскаже: „Да, все още те обичам, разбира се, че взе още те обичам.“

— Много ми се иска да те видя — казах му срамежливо аз по време на петминутния втори разговор.

Брус бе въздъхнал.

— Мисля, че е най-добре да изчакаме — отговори. — Точно сега не искам отново да започвам връзка.

— Но ние просто ще се виждаме от време на време — помолих се с изтънял глас, който нямаше нищо общо с обичайното му звучене.

Брус въздъхна отново.

— Не знам, Кани — каза. — Наистина не знам.

Само че „не знам“ не беше „не“, помислих си, и щом двамата се видехме, щях да му разкрия колко съжалявам, да му покажа колко много мога да му дам, как ми се иска да се върне при мен… тогава щяхме отново да се съберем. Разбира се, че щеше да се получи. Не ми ли призна пръв, че ме обича преди три години, докато се прегръщахме в моето легло? Не повдигаше ли винаги въпроса за женитба, не се ли спираше по улиците, за да се порадва на бебетата, не ме ли водеше към витрините на бижутерийните магазини, когато минавахме по Сансъм Стрийт, не целуваше ли безименния ми пръст с обещанието, че винаги ще бъдем заедно?

Беше неизбежно, опитах се да си внуша. Въпрос на време.

 

 

— Искам да те питам нещо — започнах аз.

Анди, критикът на ресторантите, вдигна очилата си на носа и замърмори в ръкава.

— Стените са в бледозелено, с позлатени орнаменти по гипсов таван — записваше наблюденията си той. — Типично по френски.

— Все едно че си във вътрешността на яйце на Фаберже.

— Все едно че си във вътрешността на яйце на Фаберже — повтори Анди. Чух леко изщракване, когато спря касетката и прибра диктофона.

— Обясни ми какво мислят мъжете — помолих го.

— Не може ли първо да прегледаме менюто? — отби атаката Анди. Това бе стандартната процедура: първо храната, а след това моите въпроси за мъжете и съпружеския живот. Днес преслушвахме последното открито заведение за палачинки, за да може Анди да си напише мнението. Така че се зае с менюто.

— Интересуват ме пастетът, охлювите, зеленчуците с круши и горгонзола и пълнените гъби — изброи той. — А ти си поръчай каквато палачинка пожелаеш за основно, стига да не е с най-просто сирене.

— Елън? — опитах се да позная аз. Това бе поредната ирония. Съпругата на Анди, Елън, бе лишена от всякакво желание да си прави експерименти с вкусовете. Тя се въздържаше от сосове, подправки, екзотични ястия, вечно седеше намръщена над менютата и търсеше нещо простичко като най-обикновени пилешки гърди на скара, картофено пюре, което да не е с трюфели, чесън или някоя друга изгъзица. Веднъж ми призна, че съвършената за нея вечер е да си вземе видеокасета и замразени вафли „с най-обикновен сироп“. Анди я обожаваше… дори когато прецакваше ревютата му, като си поръчваше поредната салата „Цезар“ или най-обикновено парче риба.

Нашият келнер приближи, за да напълни чашите с вино.

— Какво ще обичате? — попита лениво. По небрежното отношение и синята боя под ноктите се сетих, че денем сервира, а нощем рисува. Беше ужасно, невероятно отегчен. Внимавай, опитах се да му подскажа по телепатичен път. Май нищо не се получи.

Поръчах си охлюви и палачинка със скариди, домати и спанак със сметана. Анди избра пастет и салата, а също и палачинка с гъби, козе сирене и печени бадеми. И двамата щяхме да пием по чаша бяло вино.

— Кажи сега — подкани ме той, когато сервитьорът отново се скри в кухнята. — С какво мога да ти помогна?

— Как е възможно… — започнах.

Анди вдигна ръка.

— По принцип ли говорим, или за нещо конкретно?

— За Брус — признах.

Анди изви очи към тавана. Не понасяше Брус… след първата и последна вечеря, когато бяхме заедно. Брус се държа още по-зле и от Елън.

„Придирчивият вегетарианец — прати ми той съобщение на следващия ден — е най-големият кошмар на критика.“

Като изключим, че Брус така и не си хареса нищо, той бутна невнимателно менюто към свещта на масата и то се подпали, а трима от сервитьорите веднага дотичаха с пожарогасител; Анди панически се спаси в тоалетната, за да не го познае някой.

— Трудно е да се правиш на незабележим — изтъкна, — след като са те напръскали с пожарогасителя.

— Просто исках да те попитам — подех отново. — Има нещо, което не разбирам…

— Хайде, Кани, казвай — настоя Анди.

Сервитьорът се върна и тресна моята чиния с охлювите пред Анди, а пастета на Анди пред мен и побърза да си тръгне.

— Извинете — повиках го. — Може ли да ми донесете още вода? Когато ви остане време, ако обичате — сякаш цялото му тяло въздъхна, когато се протегна към каната.

Двамата с Анди си разменихме чиниите и аз го изчаках да опита и да опише впечатленията си, преди да продължа.

— Ами, виж сега, знам, че аз бях тази, която искаше да се разделим, но сега той ми липсва, и да знаеш, че болката…

— Остра пронизваща болка или пулсираща?

— Ти подиграваш ли ми се?

Анди се вгледа в очите ми, неговите бяха широко отворени и невинни зад очилата.

— Може би съвсем малко — каза най-сетне.

— Брус напълно ме забрави — измърморих и набодох на двузъбата вилица охлюв. — Все едно че никога не съм имала значение… все едно че изобщо не е държал на мен.

— Объркан съм — призна Анди. — Искаш той да се върне при теб или се притесняваш какво става?

— И двете — отвърнах. — Просто исках да разбера… — отпих от виното, за да преглътна сълзите. — Искам да знам, че съм означавала нещо за него, каквото и да е.

— Само защото той се държи сякаш не си означавала нищо, не означава, че е така — опита се да ме успокои Анди. — Сигурно само се преструва.

— Мислиш ли?

— Той те обожаваше — въздъхна Анди. — Не се преструваше.

— Защо тогава не иска дори да разговаря с мен? Как е възможно да е толкова… — замахнах с ръка във въздуха, за да покажа, че разривът помежду ни е бил окончателен.

Анди въздъхна отново.

— При някои мъже е така.

— Ами при теб? — попитах.

Той замълча, след това кимна.

— За мен, когато е свършено, значи е свършено и точка.

Над рамото му забелязах, че нашият сервитьор приближава — нашият плюс още двама, последвани от притеснен чернокос мъж, завързал престилка върху костюма си. Сигурно е мениджърът, реших. Което можеше да означава само едно, това, от което Анди най-много се страхуваше — че някой го е познал.

— Господине! — започна мъжът с костюма, докато сервитьорът ни поднасяше предястията, друг ни сипваше вода, а трети почистваше масата ни от пръснатите трохи, останали от предишни клиенти. — Харесва ли ви?

— Всичко е наред — усмихна се немощно Анди, а първият сервитьор смени приборите ни със сребърни, вторият постави пресен хляб и масло в самия център, а третият запали свещта.

— Моля да ни кажете, ако искате нещо. Каквото и да е! — уточни разпалено управителят.

— Добре — съгласи се Анди, а тримата се подредиха до масата малко притеснени, докато най-сетне се пръснаха из ресторанта, за да наблюдават всяка наша хапка.

На мен не ми пукаше.

— Струва ми се, че допуснах грешка — продължих. — Случвало ли ти се е да се разделиш с някоя и чак след това да разбереш, че си допуснал грешка?

Анди поклати глава и ми предложи хапка от неговата палачинка.

— Какво да направя?

— Не съм сигурен, че това са истински диви гъби. На мен ми приличат на култивирани — той сдъвка замислено.

— Сменяш темата — оплаках се. — Ти си… Господи! Аз те отегчавам, нали?

— Няма такова нещо — отвърна приятелски Анди.

— Напротив. Превърнах се в една от онези досадници, които не спират да мелят за бившите си гаджета, докато накрая никой не успява да ги изтърпи и се оказва, че нямат вече приятели…

— Кани…

— … затова те започват да пият сами, говорят с домашните си любимци, което аз и без това правя… о, Господи — изпъшках и едва се сдържах да не се захлупя в чинията с хляба. — Истинска катастрофа.

Управителят забърза към мен.

— Мадам! — извика той. — Всичко наред ли е?

Изправих се и изтупах трохите, полепнали по пуловера ми.

— Всичко е наред — отвърнах.

Той побърза да се отдалечи, а аз отново се обърнах към Анди.

— Кога се превърнах в мадам? — попитах жално аз. — Кълна се, че последния път, когато бях във френски ресторант, ме наричаха мадмоазел.

— Горе главата — утеши ме Анди и ми подаде последната си хапка пастет. — Ще си намериш някой много по-добър от Брус, който няма да е вегетарианец, и ще бъдеш щастлива, аз също ще бъда щастлив и всичко ще бъде наред.