Дженифър Уайнър
Добър в леглото (6)

6.

Когато учех психология, професорът ни обясняваше за произволно даваните подкрепления. Слагате три групи плъхове в три отделни клетки, всяка снабдена с лост.

Първата група получава топче всеки път, когато някой натисне лоста, втората не получава топче, независимо колко често го натискат плъховете, а третата — само от време на време.

Първата група, обясни професорът, накрая се отегчила от получаваната награда, втората, която никога не получавала нищо, също се отказала, но плъховете от третата група, с произволно получаваното топче, натискали лоста до безкрай с надеждата следващия път магията да се получи, следващия път да извадят късмет. Тогава осъзнах, че съм се превърнала в такъв плъх спрямо баща ми.

Едно време той ме обичаше. Спомнях си. Пазех в ума си няколко спомена, картички, прехвърляни толкова често, че ръбовете им се бяха подгънали и протъркали. Първият спомен: тригодишната Кани се е свила в скута на баща си, притиска глава до гърдите му и чува как гласът му отеква в гърдите, докато й чете „Където бродят дивите животни“. Втори спомен: шестгодишната Кани държи баща си за ръка, когато той я води в началното училище в един топъл съботен ден за първия й тест при завършване на учебната година.

— Не се притеснявай — успокоява я той и я целува и по двете бузи. — Ще се справиш чудесно.

Спомням си, когато бях на десет, прекарвах цели дни с баща си, изпълнявах разни поръчки, срещах се със секретарката му и госпожата от химическото чистене, която се занимаваше с ризите му, отивахме заедно при продавача в магазина за дрехи, който поглеждаше баща ми с уважение, докато вземаше парите за купените костюми. Купувахме си сирене бри в магазина за сирена, който миришеше чудесно на прясно изпечено кафе и където пускаха стари джаз плочи. Всички знаеха името на баща ми.

— Доктор Шапиро — поздравяваха го продавачите, усмихваха му се, наредени един до друг, от най-възрастния до най-младия, а аз заставах до първия от тях. Татко поставяше топлата си ръка на главата ми и погалваше опашката.

— Това е Кани, най-голямата ми дъщеря — представяше ме той. И тогава и продавачите в магазина за сирене, и охраната на сградата вече познаваха не само него, но и мен.

— Баща ти казва, че си много умна — обръщаха се към мен, докато аз се усмихвах и се опитвах да си придам умно изражение.

Само че тези дни ставаха все по-редки, докато растях. Истината бе, че баща ми предпочиташе да не ми обръща внимание. Пренебрегваше всички ни — и Луси, и Джош, дори майка ми. Прибираше се късно, излизаше рано, работеше дори през уикенда или излизаше с колата да покара на воля, за да му се проясни умът. Каквато и обич да бе изпитвал към нас, колкото и внимание да ни бе обръщал, то вече бе намалено до минимум и благоволяваше да ни го даде много рядко. Затова пък преди, когато ме обичаше, когато поставяше ръка на главата ми, когато се облягах на него… друго такова усещане просто нямаше. Чувствах със значима. Чувствах се обичана и закриляна. Бях готова да направя всичко, да натискам лоста, докато ръцете ми се разкървавят, единствено за да изпитам отново това чувство.

Баща ми ни напусна за пръв път, когато бях на дванайсет. Върнах се от училище и най-неочаквано го заварих в спалнята да трупа потници и чорапи в един куфар.

— Татко? — повиках го, учудена, че го виждам през деня. — Ти… ние… — искаше ми се да го попитам дали не заминаваме някъде — дали няма да пътуваме. Погледът му ми се стори тежък, очите — забулени.

— Попитай майка си — отвърна той. — Тя ще ти обясни.

Майка ми ни обясни — че и двамата ни обичали много, но помежду си не се разбирали достатъчно. Изтръпнах от шока, когато научих от Хали Синти истината за станалото. Тя бе от най-популярните момичета, играеше в моя отбор, но в социално отношение бе на съвсем различно ниво. На игрището често се държеше така, сякаш предпочиташе да не минавам близо до нея, сякаш кракът ми върху топката ще й предаде зараза. Три години по-късно щеше да се прочуе, че е духала на момчетата от баскетболния отбор по време на полувремето през щатските плейофи, и всички щяхме да започнем да я наричаме Хали Духали, но по онова време още не знаех.

— Чух за баща ти — не пропусна да ме захапе тя и се настани на моята маса в един от ъглите на стола, където Хали Синти и антуражът й рядко сядаха. Децата от клуба по шах и приятелите ми от клуба по ораторско майсторство я зяпнаха с отворени уста. Хали и приятелката й Джена Линд стовариха раниците си върху два от пластмасовите столове и ме зяпнаха.

— Какво си чула? — попитах предпазливо. Нямах доверие на Хали, която цели шест години ме бе пренебрегвала, както и на Джена, винаги с грижливо разрошена коса.

Хали, оказа се, нямаше търпение да ми съобщи.

— Чух какво мама разправяше снощи. Бил се изнесъл от вас, за да живее с някаква зъботехничка на „Копър Хил Роуд“.

Подмятах в ръка сандвича с фъстъчено масло, за да спечеля време. Дали беше истина? Откъде можеше да знае майката на Хали? И защо е обсъждала този въпрос? В ума ми се рояха въпрос след въпрос и се опитвах да си припомня лицата на всички жени, които ми бяха почиствали зъбите.

Джена се приведе напред, за да ми нанесе фаталния удар.

— Чухме — захили се тя, — че била само на двайсет и седем.

Ясно. Това обясняваше клюките. Хали и Джена ме гледаха, приятелите ми зяпаха тях. Изведнъж придобих чувството, че съм на сцената, а не помня репликите, дори не знам кря пиеса се играе.

— Кажи сега, истина ли е? — попита нетърпеливо Хали.

— Не е кой знае какво — опита се да прозвучи съчувствено Джена с надеждата да ме подтикне да си кажа каквото знам. — И моите родители са разведени.

Разведени, помислих си, за да усетя вкуса на думата. Това ли ставаше? Мама и татко щяха ли да ни причинят това? Вдигнах очи към любимките на момчетата.

— Махайте се — извиках им. Чух една от приятелките ми от курса да възкликва. Никой не си позволяваше да говори по този начин с Джена и Хали. — Оставете ме на мира. Махайте се.

Джена изви очи към тавана. Хали отблъсна стола назад.

— Ти си една дебела смотанячка — процеди, преди да се отправи към масата на готините, където всички бяха с блузи и тениски с бродирани алигаторчета, а момичетата обядваха само с диетична кола.

Прибрах се бавно и открих майка в кухнята, заобиколена от неприбрани още покупки, пръснати по масата и плота.

— Татко с друга ли живее? — попитах направо.

Тя затвори фризера, въздъхна и подпря ръце на кръста си.

— Не исках да го разбереш по този начин — прошепна.

— Хали Синти ми каза — признах.

Майка ми въздъхна отново.

— Само че тя не знае нищо — продължих с надеждата майка ми да се съгласи.

Вместо това тя седна на масата и ми посочи стол, за да седна и аз.

— Госпожа Синти работи в същата болница, където е и баща ти — обясни полека.

Значи беше истина.

— Можеш да ми кажеш какво има. Не съм дете — в този момент обаче ми се искаше отново да съм дете, от онези деца, на които родителите им четат в леглото и ги държат за ръка, когато пресичат улиците.

Майка ми въздъхна.

— Мисля, че би трябвало баща ти да ти разкаже.

Само че този разговор така и не се проведе, а две вечери по-късно баща ми се върна. С Джош и Луси стояхме в задния двор и го гледахме как вади куфара от багажника на малката си червена спортна кола. Луси плачеше, а Джош се мъчеше да не ревне. Баща ми дори не ни погледна, когато мина по посипаната с чакъл алея, а токовете на ботушите му скърцаха при всяка стъпка.

— Кани — подсмърчаше Луси. — Той ще остане завинаги, нали? Вече няма да си ходи, нали?

Гледах как вратата тихо се затваря след него.

— Не знам — отвърнах. Трябваха ми отговори. Баща ми не желаеше да разговаря с нас, майка ми също нямаше да ми помогне.

— Не се притеснявай — скара ми се тя. Лицето й бе набраздено от бръчки заради безсънието. — Всичко ще бъде наред, миличка — и това го каза майка ми, въпреки че никога не ме беше наричала миличка. Колкото и да се страхувах, трябваше да отида направо при извора.

Следващия понеделник следобед открих Хали Синти в дамската тоалетна пред огледалото, заета да си освежи червилото „Бони Бел“. Прочистих гърлото си. Тя не ми обърна никакво внимание. Докоснах я по рамото и тя се изви рязко към мен, стиснала устни от отвращение.

— Какво? — изсъска.

Изкашлях се, докато тя продължаваше да ме изпепелява с поглед.

— Ами… онова… за баща ми — започнах.

Хали изви очи и извади розов пластмасов гребен от чантата си.

— Той се върна — обясних.

— Браво. Върхът — подхвърли Хали, докато се решеше.

— Помислих си, че ти може да си чула защо е станало така. От майка си.

— И защо мислиш, че ще ти кажа каквото и да е? — изхили се тя.

Целия уикенд бях замисляла тази среща. Какво можех аз, дебелата Кани Шапиро, която никой не поглеждаше, да предложа на слабата красива Хали? Извадих две неща от чантата си. Първото бе пет страници съчинение за светлината и тъмните образи в „Ромео и Жулиета“. Другото бе малка бутилка водка, която откраднах от барчето вкъщи тази сутрин. Хали и бандата й може и да не бяха толкова на ти с учението, колкото бях аз, но компенсираха в други отношения.

Хали грабна бутилката от ръцете ми, след това провери да не е счупен печатът и посегна към съчинението. Аз го дръпнах.

— Първо ми кажи.

Тя сви рамене, пъхна бутилката в чантата и отново се обърна към огледалото.

— Подслушвах майка, докато говореше по телефона. Казваше, че приятелката му зъболекарка искала деца — предаде чутото тя. — А, както разбирам, баща ти не иска повече. Като те гледам — продължи, — веднага ми става ясно защо — сетне се обърна към мен, захилена и доволна, и протегна ръка за съчинението.

Хвърлих го по нея.

— Просто го препиши с твой почерк. Направила съм някои правописни грешки, за да не се усъмнят, че съм го писала аз.

Хали взе съчинението, а аз се върнах в час. Не бил искал повече деца. Като знам как се отнасяше към нас, бе лесно обяснимо.

 

 

Остана при нас още шест години след това, но вече не беше същият. Кратките мигове на обич и загриженост, нощите, когато ни четеше в леглото, съботните следобеди, когато ни купуваше сладолед, и неделите, когато ни возеше с колата, вече не се върнаха. Сякаш баща ми бе заспал съвсем сам на някоя автобусна спирка или гара и се бе събудил двайсет години по-късно, заобиколен от непознати: майка ми, сестра ми, брат ми, аз, които все искаха някаква помощ — или за да се измият чиниите, или някой да ни закара на репетиция, или десет долара, за да отидем на кино, или одобрението му, вниманието му, любовта му. Гледаше ни, нежните му кафяви очи бяха напълно объркани, а сетне ставаха строги и гневни. Кои са тези хора? Защо си мислят, че им дължа нещо?

Любящият ни баща се превърна в разсеян, а понякога и злобен човек. Дали не бе, защото знаех тайната му — че не иска повече деца, че дори нас не иска? Дали не бе, защото другата жена му липсваше, да не би тя да бе истинската му любов, с която не можеше да бъде? Сигурно имаше нещо вярно. Имаше и други неща.

Баща ми беше — предполагам все още е — пластичен хирург. Бе започнал кариерата си в армията, където се бе занимавал с пациенти с обгаряния, ранени войници, мъже, които са се върнали от армията с порозовяла, сбръчкана от химикалите кожа или обезобразена от някой шрапнел.

Бе открил истинското си призвание, когато се преместил в Пенсилвания. По-голямата част от практиката му се състоеше не от войници, а от светски дами, чиито рани бяха невидими, и бяха готови да изръсят хиляди долари на някой дискретен хирург.

Той бе преуспял лекар. Когато ни изостави за пръв път, Лари Шапиро бе известен във Филаделфия и района като човек, който прави чудеса с отпуснати шкембета, прибиране на двойни брадички, скъсяване на носове, повдигане на гърди. Имахме подходящата за положението му огромна къща и истински плувен басейн с джакузи. Татко караше порше (въпреки че майка успя да го придума да не си слага регистрационен номер с надпис „Доктор Клъц“), а мама — ауди. По два пъти в седмицата идваше жена да чисти, родителите ми организираха партита през месец и ангажираха фирма за кетъринг, през ваканциите ходехме в Колорадо (на ски) и във Флорида (на слънце).

След това той си тръгна и се върна, а животът ни се разпадна също като любима книга, която четеш и препрочиташ, докато някоя вечер я дръпваш, за да се приспиш с нея, и корицата остава в ръцете ти, а десетките страници политат към пода. Баща ми искаше този живот. Поне това бе ясно. Беше нещастен, защото се бе забутал в покрайнините, задълженията нямаха край, бе обвързан с изплащането на ипотека, на вноските за колите, да поддържа навиците ни, както и всички останали неща. Изкарваше нещастието си на всички нас — и кой знае защо най-вече върху мен.

Изведнъж като че ли вече не можеше да ме гледа. Каквото и да направех, все не беше доволен, дори напротив.

— Я погледни това тук! — разкрещя се, когато видя, че имам петица по алгебра. Седеше на масата в трапезарията, до лакътя му бе оставена чаша със скоч. Аз стоях нацупена на вратата и се опитвах да се прикрия в сенките. — Какво ще кажеш за свое извинение?

— Не обичам математиката — заявих. Истината бе, че се срамувах от оценката не по-малко, отколкото той бе ядосан. Никога не се бе случвало да ми пишат по-ниска оценка от шестица. Само че колкото и да се стараех, дори с допълнителна помощ, алгебрата ме смазваше.

— Ти да не би да мислиш, че на мен ми е харесвало във факултета по медицина? — изръмжа той. — Имаш ли представа какъв потенциал притежаваш? Мислиш ли въобще как пропиляваш таланта си?

— Пет пари не давам за таланта. Просто не обичам математиката.

— Добре — сви рамене баща ми и подхвърли бележника на масата с такова отвращение, сякаш смърдеше. — Стани секретарка. На мен ми е все едно.

Държеше се така с всички — подвикваше ни, беше намръщен и груб. След работа се прибираше, оставяше куфарчето си в антрето, сипваше си първия за деня скоч с лед, профучаваше покрай нас, качваше се в стаята си и заключваше вратата. Или оставаше горе, или се настаняваше в хола и слушаше симфонии на Малер. Дори на тринайсет, дори без да съм посещавала музикален курс, знаех, че непрекъснато да слушаш Малер под съпровода на дрънченето на кубчетата лед в чашата, не вещае нищо добро.

А когато все пак благоволеше да ни проговори, то бе единствено, за да се оплаче колко е уморен и как никой не го цени.

— Вие сте едни дребни сноби — заваляше думите той. — Знаете само ски и плувни басейни.

— Мразя ските — оплака се Джош, защото наистина ги мразеше. След едно спускане по пистата се връщаше в хижата, за да пие горещ шоколад, а ако все пак успеехме да го измъкнем навън, убеждаваше ски патрулите, че ръцете му са измръзнали, и тогава ни се налагаше да го прибираме от пункта за първа помощ, съблечен по бельо, доволно отпуснат под лампи за затопляне.

— Предпочитам да плувам с другите деца в басейна — обясняваше Луси и това бе истина. Тя имаше повече приятели от всички ни заедно. Непрекъснато някой я търсеше. Това бе още една причина баща ни да недоволства.

— Този проклет телефон! — крещеше той, когато се звъннеше по време на вечеря. Не ни позволяваше да се обаждаме. Можеше да го търсят от службата.

— Ако толкова много ни мразиш, защо изобщо си ни създал? — изкрещявах аз и го предизвиквах да разбере, че знам истината. Той никога не отговори — последваха нови обиди, още гняв, караници и наказания. Джош бе само на шест и още бе „малчо“. Луси бе на дванайсет и той или не й обръщаше внимание, или се заяждаше с нея.

— Глупачка — клатеше глава той, когато й видеше оценките. — Непохватна работа — натякваше, когато изпуснеше някоя чаша. Аз бях на тринайсет и се превърнах в изкупителната жертва.

Истината е, че на тринайсет не изглеждах кой знае колко блестящо. Освен едрите гърди и закръглени бедра, с които се бях сдобила, ми натресоха шина от метал и някакви пластмасови ленти, за да коригират захапката ми. Подстрижката ми бе като на Дороти Хамил и изобщо не ми отиваше. Купувах си дрехи в два размера — широки и още по-широки — и ходех доста прегърбена, за да си скрия гърдите. Приличах на гърбушкото от Нотър Дам. Бях като плашило, като истинска комбинация от нещата, срещу които баща ми се бореше всеки ден. Той се занимаваше с красотата — да я създаде, да я опази, да я усъвършенства. Имаше жена, която не бе точно каквато трябва, да не говорим, че никога не отслабна, но да се сдобие с дъщеря, която на нищо не приличаше, това вече бе непростим грях. Аз го бях предала. На тринайсет в мен нямаше абсолютно нищо красиво, наистина нищо и той го потвърждаваше непрекъснато, като ме гледаше с омраза и ме обиждаше.

— Кани е много умна — чух го да казва на един от приятелите си, с когото играеше голф. — Ще успее да се оправи в живота. Не е хубава — добави, — но поне е умна.

Стоях, без да мърдам, неспособна да повярвам на това, което съм чула, и когато най-сетне осъзнах думите, усетих как всичко в мен се свива, все едно че бях кутия от бира, смачкана под гумите на кола. Не бях нито глупава, нито сляпа и знаех, че съм много различна от актрисата Фара Фосет, от момичетата във филмите и по постерите в стаите на момчетата. След това си спомнях ръката му на главата ми, как брадата му драскаше бузата ми, когато ме целуваше. Аз му бях дъщеря, неговото малко момиченце. Трябваше да ме обича. Ето че сега мислеше, че съм грозна. Не съм била хубава… какъв е този баща, дето не намира малкото си момиченце за хубаво? Само че аз вече не бях малка. А и не бях неговото момиченце.

Когато разглеждам снимките си от онова време — естествено, на тях сме само четиримата — в очите ми личи потискащо отчаяние. Моля ви, нека да ви се харесам, сякаш моля аз, въпреки че се опитвам да се скрия зад братовчедите по празниците, под пяната в джакузито, докато съм на някое парти, а устните ми са разтегнати в измъчена усмивка, свила съм глава между раменете, прегърбена, за да стана по-малка и дребна. Просто съм се опитвала да изчезна.

Години по-късно, в колежа, когато една приятелка разказваше за ужасите на детството в покрайнините, се опитах да й обясня за баща си.

— Той беше чудовище — казах. Завършвах английска филология и бях специалистка по Чосър и Шекспир, Джойс и Пруст. Все още не бях открила по-добра дума от тази.

Лицето на приятелката ми стана много сериозно.

— Насилваше ли те? — попита тя.

Едва се сдържах да не се изсмея. Като знам колко силно бе отвратен баща ми от мен, защото бях грозна, дебела и отвратителна, да ме насилва, бе последното, което би му минало през ума.

— А биеше ли те?

— Пиеше прекалено много — признах аз. — И ни изостави — никога не ме е удрял. Нито един от нас. Щеше да е по-лесно, ако ни посягаше. Тогава щеше да е възможно да назовем болката, да я поставим в определена категория и да я опишем. Щеше да има закони, власти, приюти, телевизионни дискусии и предавания, в които репортери да обсъждат преживяното от нас, да разнищят какво сме преживели и да ни помогнат да го преодолеем.

Само че той никога не ни посегна. А на тринайсет и на четиринайсет не знаех думите, с които да опиша това, което ни причиняваше. Дори не знаех как да започна разговор. Какво можех да кажа? „Той е гаден?“ Гаден означаваше да ни наказва, да не ни разрешава да гледаме телевизия след вечеря, в тази дума не се включваха словесните обиди, с които обикновено ни заливаше, когато седнехме да вечеряме, нито пък изброяването на всичко, което правех, за да потъпча огромния си потенциал.

А и кой щеше да ми повярва? С приятелите ми баща ми бе истински чаровник. Помнеше имената им, имената на гаджетата им, питаше любезно за плановете им за лятото, за колежа. Никой нямаше да ми повярва, а дори да ми повярваха, щяха да настояват да им обясня. А аз не можех нито да обясня, нито да им отговоря на въпросите. Когато си на бойното поле, не можеш да си позволиш лукса да се замисляш над различните исторически факти и социо-политически влияния, причинили войната. Просто навеждаш глава и се опитваш да преживееш и да се престориш, че нищо не е счупено, че всичко си е наред.

 

 

Лятото преди последната ми година в гимназията майка заведе Джош и Луси в Мартас Винярд за един уикенд. Нейна приятелка била наела къща и тя нямаше търпение да отиде до Авъндейл. За пръв път си бях намерила работа за през лятото като охрана в местен кънтри клуб. Казах на мама, че ще остана вкъщи, ще гледам кучетата и ще удържам положението. Мислех си, че всичко ще бъде наред: къщата щеше да е на мое разположение, щях да забавлявам двайсет и три годишния си приятел далече от зоркия й поглед и щях да излизам, когато искам.

Първите три дни беше чудесно. Когато на четвъртата сутрин се прибрах в малките часове, отново ми се стори, че съм на дванайсет. Баща ми бе в стаята си, поставил куфара на леглото, натрупал пак купчината бели потници и тениски и черни чорапи — може би дори са същите, помислих си аз, които бе взел и първия път.

Гледах купчината, а после вдигнах очи към него. Баща ми се взря в мен. След това въздъхна.

— Ще позвъня — каза. — Когато науча новия си телефон.

— Все едно — свих рамене.

— Не ми говори по този начин! — повиши глас баща ми. Мразеше, когато му отговаряме така. Изискваше от нас уважение, най-вече в случаите, когато не го заслужаваше.

— Тя как се казва? — попитах.

Очите му се присвиха.

— Защо питаш?

Погледнах го и не можах да измисля какво да му кажа. Нима си въобразявах, че има значение? Дори да знаех името, какво от това?

— Кажи на майка си? — започна той.

Поклатих глава.

— О, не — отвърнах веднага. — Не ме карай да ти върша мръсната работа. Ако искаш да й кажеш нещо, кажи й го сам.

Баща ми сви рамене сякаш това нямаше значение. Добави още няколко ризи и грабна колкото успя вратовръзки.

— Радвам се, че си отиваш. Знаеш ли, че е така? — казах. Гласът ми прозвуча пискливо в притихналата къща. — Ще ни бъде по-добре без теб — осмелих се да го изрека.

Той ме погледна. След това кимна.

— Да — съгласи се. — Мисля, че ще е така.

Отново се зае да си събира багажа. Аз влязох в стаята си. Отпуснах се на леглото — същото, край което баща ми четеше, сякаш преди цял един милион години — и затворих очи. Бях чакала този момент. Знаех, че ще настъпи. Бях решила, че ще се чувствам така, сякаш е паднала коричката от стара рана — моментна болка, лека болка, някаква липса. След това нямаше да има нищо. Това трябваше да почувствам, това исках да почувствам, мислех си озлобена аз, докато се мятах в леглото и се опитвах да се успокоя. Няма значение, казвах си, повтарях си го отново и отново. Така и не разбирах защо плача.

 

 

Кандидатствах в „Принстън“ единствено защото той ми каза да отида там в една от последните си прояви на родителска загриженост. Аз исках да се запиша в „Смит“. Харесвах обстановката, условията, допадаше ми мисълта, че ще бъда в женски колеж, където ще мога да се съсредоточа над учебниците и ще съм такава, каквато съм, типичната за края на осемдесетте амбициозна студентка, забола нос в книгите.

— Забрави тая работа — заяви баща ми, докато седяхме на масата. Бяха минали шест месеца, откакто се изнесе; беше се преместил в друго предградие, живееше в чисто нов апартамент и с ново гадже, дето страшно хващаше окото. Беше се съгласил да се срещнем за вечеря, след това се обади да откаже, а после отлага още два пъти. — Няма да те пратя в тази лесбийска дупка.

— Лари — обади се майка ми, гласът й беше тих и безнадежден. Вече бе забравила какво е усмивка, нямаше я и старата веселост, и приятния й хумор. Щяха да минат години — и да се появи Таня — преди тя отново да започне да се смее.

Баща ми не й обърна никакво внимание, гледаше ме подозрително, вдигнал набодено на вилицата парче пържола.

— Нали не си лесбийка?

— Не, татко — отвърнах. — В интерес на истината, предпочитам тройките.

Той сдъвка. Преглътна. Попи устни със салфетката.

— Не предполагах, че ще се появят още двама, които да проявят интерес да те видят гола — пошегува се той.

Колкото харесвах „Смит“, толкова не понесох „Принстън“. Всички там ми се сториха експонати от прекалено успешен експеримент по евгенетика: бяха руси, слаби, съвършени, освен тъмнокосите момичета, които пък бяха фини, екзотични и съвършени. През уикенда, който прекарах там, не видях нито един дебел, нито пък някой с лоша кожа. Навсякъде блестяха коси, усмихваха се хора с прекрасни зъби и съвършени тела, облечени в идеално подбрани дрехи.

Осмелих се да кажа, че бях нещастна. Баща ми заяви, че не дава пет пари. Аз също се заинатих. Тогава ми отправи ултиматум — или „Принстън“, или нищо. И докато замина за Кембъл Хол и остана за началото на лекциите, докато ми откраднат багажа, подарък за завършването на гимназията, разводът на родителите ми премина и баща ми си замина завинаги и ме набута със сметка за университета, която бе платил колкото да ме спре да се откажа, за да не хвърля парите на вятъра. И така, аз зарязах представителния отбор, което не бе голяма загуба нито за мен, нито за екипа, защото бях спечелила задължителните седем килограма, които студентите качват през първата си година, плюс още седем, които трябваше да натрупа съквартирантката ми с нейната булимия, но така и не стана, и си намерих работа към отдела за хранително снабдяване.

Ако разправят, че в колежа прекарваш най-хубавите години от живота си, значи мога да заявя, че прекарах най-добрите години от живота си в мрежа за коса, докато разпределях на порции бъркани яйца и недопържен бекон, трупах мръсни чинии на конвейерната лента, миех подове, поглеждах към колегите си с крайчеца на окото и си казвах, че те са много по-красиви, грациозни и щастливи в собствената си кожа, отколкото аз някога щях да бъда. Всички бяха подстригани по-хубаво. Всички бяха слаби. Да, много бяха слаби, защото пъхваха по два пръста в гърлото си, след като се наобядваха, но това бе незначителна цена, за да постигнат желаното от всяка жена — ум, красота и начин да похапват сладолед и черешово руло, без да надебелеят.

„Хубава коса“ бе първата статия, която написах за университетския вестник. Бях още първокурсничка, а главният редактор, дребосък на име Гретел, косата му бе силно изрусена и щръкнала, ме помоли да напиша още нещо. През втората години вече пишех статии и прекарвах всеки свободен час в мърлявите офиси на „Насау Уикли“. В Арън Бър Хол, вече решила, че точно това искам да правя в бъдеще.

Писането ми помагаше да избягам. Можех да избягам от „Принстън“, където всички бяха елегантни и изтънчени, дори имаше един бъдещ крал в Централна Европа. Благодарение на писането успявах да избегна мислите за семейството си и да попреча на нещастието да ме обхване. Писането бе като да се потопиш в океана, то бе място, където се движех лесно, където можех да бъде елегантна и игрива, невидима и едновременно с това видима — там бях само име, тялото не се виждаше. Седях пред празния екран на компютъра и знаех, че това е най-доброто бягство, на което можех да разчитам.

А имаше доста неща, от които да бягам. През четирите години в „Принстън“, баща ми се ожени повторно и се сдоби с още две деца. Даниел и Ребека. Имаше наглостта да ми изпрати снимки и съобщение за раждането им. Нима си мислеше, че ще бъда щастлива, когато видя сбръчканите им бебешки лица? Все едно че някой ме бе ритнал. Значи не е вярно, че не е искал деца, осъзнах тъжно. Просто не бе искал нас.

Майка ми отново започна работа и ежеседмичните й телефонни обаждания бяха пълни с оплаквания, че и училището, и децата са се променили, откакто е взела диплома за учителка. Подтекстът беше ясен: това не бе животът, на който се бе надявала. Не бе очаквала да се получи така. Не бе и помисляла, че на петдесет едва ще свързва двата края с издръжката от бившия й съпруг и незначителните суми, които местното училище плащаше на заместничките.

Междувременно Луси я бяха изхвърлили още през първата година от колежа в Бостън и сега живееше вкъщи, от време на време посещаваше лекциите на местния свободен колеж и правеше сбирка от неподходящи мъже. Джош прекарваше по три часа на ден във фитнес залата и вдигаше тежести толкова често, че горната част на тялото му бе като напомпана, и бе престанал да разговаря, ако се изключи издаването на гърлено ръмжене от време на време.

— Просто си довърши образованието — казваше уморена майка ми, след като за пореден път ми съобщеше, че чековете от баща ми пак били закъснели, че колата й се била развалила, че сестра ми не се била прибирала вкъщи цели две нощи. — Просто гледай да довършиш. Тук всичко ще бъде наред.

 

 

Най-сетне дойде юли и дипломирането ми. Като изключим, че няколко пъти обядвахме заедно в неловко мълчание — случи се през лятото и за Коледа, не бях виждала баща си. Изпращаше картички за рождения ми ден (обикновено пристигаха навреме) и чекове, които покриваха таксата ми за обучение (обикновено закъснели) само наполовина. Имах чувството, че съм се превърнала в точка в списъка му от задължителни задачи. Не очаквах да се появи на завършването ми. Не бях и предположила, че може да се поинтересува. Само че той позвъни седмица преди дългоочакваната дата и заяви, че няма търпение. И той, и новата му съпруга, която не познавах.

— Не съм сигурна… Не мисля, че… — заеквах аз.

— Кани — каза той. — Аз съм ти баща. А Кристин никога не е виждала „Принстън“.

— Кажи тогава на Кристин, че ще й изпратиш картичка — обади се кисело майка ми. Страхувах се да кажа на майка ми, че той също ще бъде там, но така и не измислих как да му откажа. Бе изрекъл вълшебните думи. Аз съм ти баща. След всичко — резервираността му, желанието, с което ни напусна, новата съпруга и деца — по всичко личеше, че аз копнея за обичта му.

Баща ми, повел новата си жена и деца, пристигна по време на приема в английската катедра. Бях спечелила някаква незначителна награда за творческо писане, но те закъсняха и така и не чуха името ми. Кристин бе дребна и фина със стегнато, благодарение на аеробиката, тяло, силно изрусена. Децата бяха божествени. Чудесната ми рокля на цветя, купена от „Лора Ашли“ изглеждаше толкова добре одеве. Сега вече бе като чулено покривало. А аз приличах на табуретка.

— Кани — огледа ме баща ми. — Виждам, че кухнята на колежа ти е допаднала.

Стиснах спечелената табела.

— Много благодаря — отвърнах.

Баща ми изви очи към новата си съпруга, сякаш за да й каже: „Представяш ли си каква е докачлива!“

— Просто се майтапех — каза той, докато новите му божествени деца не откъсваха поглед от мен, като че бях някакво животно от зоопарка на гигантите.

— Ето ви билетите за церемонията — не споменах, че се бе наложило да моля, да искам назаем и най-сетне да платя сто долара, които не можех да си позволя, за да получа билетите. Всеки дипломант имаше право на четири. Администрацията в „Принстън“ все още не бе уточнила как да се справя с такива като мен с по две семейства, където се включваха мащехи, пастроци, полубратя и сестри и т.н.

Баща ми поклати глава.

— Няма нужда. Тръгваме си на сутринта.

— Тръгвате си? — повторих. — Но това означава, че ще изпуснете дипломирането.

— Имаме билети за „Сезам“ — изчурулика дребната Кристин.

— „Сезам“ — повтори натъртено малкото момиченце.

— Така че „Принстън“ ни беше на път.

— Ами… браво — в този момент се опитах да преглътна сълзите. Прехапах устни с всички сили и стиснах наградата толкова силно, че през следващата седмица и половина на корема си имах отпечатана квадратна синина. — Благодаря ви, че се отбихте.

Баща ми кимна и пристъпи напред, сякаш искаше да ме прегърне, но накрая просто стисна рамото ми и ме разтърси леко, както обикновено постъпват треньорите с атлети, които не оправдават очакванията им, за да ги стреснат.

— Поздравявам те — каза той. — Много се гордея с теб — само че когато ме целуна, веднага усетих, че няма търпение да си тръгне.

 

 

Преживях церемонията, събрах си багажа и поех към къщи. Закачих дипломата на стената над леглото и се опитах да реша какво да правя сега. Нямаше начин да запиша следдипломна квалификация. Дори след всички закуски, които бях сервирала, след недопържения бекон и отвратителните бъркани яйца, все още дължах 20 000 долара. Не можех да продължа да искам назаем. Затова реших да се явя на интервюта в малки вестници, които бяха готови да приемат на работа новоизлюпени от колежа, без какъвто и да е опит, при това в средата на рецесия. Цяло лято обикалях северозапада с кола трета ръка, купена със спестените от студентския стол пари. Когато натоварих колата и се отправих към назначените интервюта, се зарекох никога повече да не се връзвам на баща ми.

От брат ми разбрах, че баща ни се е преместил на запад, но не го попитах за подробности, а и той не ми каза. Десет години след развода на него вече не му се налагаше да плаща детска издръжка и издръжка на съпругата си. Чековете престанаха да пристигат. Престанаха да пристигат и картичките за рожден ден и той спря да проявява каквато и да е заинтересованост, че съществуваме. Луси завърши и забрави, а когато Джош му изпрати съобщение за своето дипломиране, картичката се върна, защото получателят бе неизвестен. Баща ни се бе преместил, без да ни каже къде е.

— Можем да го намерим по интернет — предложих аз.

Джош ме погледна вбесен.

— Защо?

Така и не успях да измисля отговор. Ако го намерехме, дали щеше да дойде? Дали изобщо го беше грижа? Едва ли. Решихме да го забравим. Ако баща ни не искаше да има нищо общо с нас, така да бъде.

Преборихме се с проблемите през двайсетте си години без него. Джош преодоля страха си от склоновете и прекара година и половина в прескачане от един ски курорт в друг, Луси избяга за известно време в Аризона с някакъв тип, който твърдеше, че е бивш хокеист. И това бе почти всичко.

Знам, че всичко, което ми причини баща ми — обидите, критиката, начинът, по който ме караше да се чувствам — безформена и никаква — ме бяха наранили. Бях попадала на достатъчно статии в списанията, които те учат как да превъзмогнеш подобна жестокост, без да останеш наранена. С всеки мъж, с когото се срещах, аз много внимавах. „Този редактор наистина ли ми харесва, или просто търся татко? Обичам ли този мъж, питах се непрекъснато, или просто съм убедена, че той никога няма да ме изостави, както направи баща ми?“

Продължавах да се чудя докъде стигнах с всички грижи, които се полагаха за мен. Бях сама. Един човек, който ме бе харесвал достатъчно, за да е готов да ме приеме в семейството си, беше починал, а аз дори не можех да изкажа съболезнованията си както трябва. Сега, в момент, когато бе възможно, наистина много възможно Брус да е достигнал етап от живота си, когато щеше да успее да ме разбере, да прояви съчувствие към нещата, които съм преживяла, той не желаеше дори да разговаря с мен. Каква жестока шега, все едно че някой бе изтеглил постелката изпод краката ми и ме бе накарал да се чувствам отново както с баща ми.