Дженифър Уайнър
Добър в леглото (4)

4.

Според мен всеки сам човек трябва да има куче. Дори бих казала, че и правителството трябва да се намеси. Ако не си женен и не живееш с никого, ако са те зарязали или си разведен, или вдовец, абе, независимо каква е причината да си сам, трябва незабавно да се отправиш към най-близкия приют за животни и да си избереш другарче.

Кучетата придават на дните ти ритъм и цел. Не можеш да се прибереш прекалено късно, не можеш да отсъстваш цял ден и цяла нощ, защото кучето разчита на теб.

Всяка сутрин, независимо какво и колко съм изпила предишната вечер, независимо дали сърцето ми е разбито, Нифкин ме буди, като нежно докосва клепачите ми с нос. Той е едно невероятно малко кученце, изпълнено с разбиране, готов е търпеливо да си седи на канапето, опънал грациозно лапи, докато аз пея заедно с „Моята прекрасна лейди“ или си изрязвам готварски рецепти от списанието „Семеен кръг“, за което съм все още абонирана, въпреки че обичам да се шегувам и казвам, че нямам нито семейство, нито кръг.

Нифкин е дребен симпатичен териер, бял на черни петна и кафяв меланж по дългите слаби крачета. Тежи точно четири килограма и половина, с уши като на доберман пинчер, винаги щръкнали. Той е втора ръка куче. Наследих го от тримата спортни коментатори в първия вестник. Те живееха под наем в къща и бяха решили, че им трябва куче. Затова прибраха Нифкин от приюта за животни, убедени, че са си взели доберман пинчер бебе. Той, разбира се, съвсем не беше такава порода… просто териерче с прекалено големи уши. Истината е, че е съчетал в себе си няколко различни кучета, събрани на шега. Да не говорим, че винаги изглежда нахилен също като Елвис, защото като кутре майка му го е нахапала. Аз обаче се въздържам да коментирам недостатъците му, когато е наблизо. Много е чувствителен към външния си вид. Също като майка си.

Спортните коментатори прекараха шест месеца с него и всеки на свой ред му оказваше внимание, позволяваше му да пие бира от купичката за вода, и тримата го чакаха с нетърпение да се превърне в доберман пинчер. След това единият си намери нова работа, а другите решиха да се разделят и всеки да се върне в апартамента си. Никой не искаше досадния малък Нифкин, който по абсолютно нищо не приличаше на доберман пинчер.

Служителите имат право да пускат безплатни обяви във вестника и те веднага се възползваха.

„Куче — малко, на петна, си търси дом“ стоя цели две седмици и никой не прояви интерес. Бяха отчаяни, багажът им бе събран, а депозитите за новите си домове — платени. Тогава ме сгащиха в кафенето.

— Или ти, или отново в кучкарника — поставиха ми ребром въпроса.

— Той свикнал ли е вече да се държи прилично вкъщи.

Двамата се спогледаха притеснени.

— Почти — отвърна единият.

— Почти винаги — подкрепи го другият.

— Гризе ли мебелите?

Отново бяха обзети от смущение.

— Обича кожени неща — поясни първият.

Вторият мълчеше и аз реших, че Нифкин обича да похапва обувки, колани, портфейли и всичко останало, което му попадне.

— Научен ли е вече да ходи на каишка, или все още се дърпа? Дали би отговарял на друго име, не на Нифкин?

Те се спогледаха.

— Виж, Кани — заяви най-сетне единият. — Знаеш какво се случва с кучетата от кучкарника… освен ако не успеят да убедят някой друг, че е доберман пинчер. А това е много малко вероятно.

Взех го. Нифкин, разбира се, си вършеше работата цял един месец — тайно, разбира се — в един ъгъл в хола, изяде дупка на канапето и се държеше като заек всеки път, когато му сложех каишка. Щом се преместих във Филаделфия, реших, че нещата трябва да се променят.

Сложих Нифкин на строго разписание: разходка в седем и трийсет сутринта, втора — в четири следобед, и затова плащах на хлапето от съседния апартамент двайсет долара на седмица, а преди да си легна, го извеждах само да се изпишка. В продължение на шест месеца бе на обучение, а след това почти спря да гризе каквото му попадне, свикна с дома си и бе доволен да върви спокойно до мен, освен ако някоя катерица или скейтбордист не го разсееше. Заради бързия напредък му позволих да се качва на мебелите. Седеше до мен на канапето, докато гледах телевизия, и спеше навит на кълбо на възглавницата до главата ми всяка нощ.

— Обичаш това куче повече от мен — мрънкаше Брус и бе самата истина, че Нифкин бе ужасно разглезен, имаше си плюшени играчки, кокали от пресовани жили, малки пуловерчета за студените дни, специално кучешко канапе, тапицирано в същия дънков плат като моето, на което спеше, докато бях на работа. Нифкин беше напълно безполезен за Брус и той категорично отказваше да го разхожда. Прибирах се вкъщи от фитнеса, след като бях ходила да карам колело или след безкраен работен ден, а Нифкин трепереше присвит и аз знаех, че всеки момент пикочният му мехур е готов да се пръсне.

— Той излизал ли е? — питах, а Брус най-безсрамно свиваше рамене. След като питах все същото десетина пъти, изобщо престанах да задавам този въпрос.

Докато бяхме в леглото, двамата с Брус измисляхме истории за миналото на Нифкин. Според мен Нифкин бе роден в заможно британско семейство, но баща му го обезнаследил, след като го пипнал в компрометираща поза в сеното с едно от конярчетата, и го заточил в Америка.

— Може да е работил като жива украса на някоя витрина — предполагаше Брус и поставяше ръка на главата ми.

— Маншон — гуках аз и се гушех в него. — Бас държа, че е бил в клуб „Студио 54“.

— Сигурно познава Труман.

— И носи ръчно ушити костюми и се разхожда с бастунче.

Нифкин ни гледаше така, сякаш сме полудели, а след това се оттегляше в хола. Аз навеждах глава за целувка и двамата с Брус отново се отдавахме на забавления.

Може и да бях спасила Нифкин от спортните коментатори, от обявите и приюта за животни, но той също ме спаси. Не ми позволяваше да се чувствам самотна, благодарение на него всяка сутрин имах причина да стана, а и той ме обичаше. Може би просто обичаше факта, че пръстите на ръцете ми бяха особено подходящи за отваряне на кучешките консерви. Няма значение. Когато вечер поставеше малката си муцунка до главата ми, въздъхнеше и затвореше очи, това ми бе достатъчно.

На сутринта след срещата в Центъра по регулиране на теглото сложих на Нифкин каишката, натъпках найлонов плик в десния си джоб, грабнах четири малки кучешки бисквити и топка за тенис и ги пуснах в левия. Нифкин подскачаше като луд и се мяташе от моето канапе на неговото канапе, тичаше по коридора до спалнята и се връщаше отново като стрела и спираше единствено за да ме близне по носа. За него всяка сутрин бе празник. Все едно че викаше ура! Сутрин е! Обичам сутрините! Сутрин! Да вървим на разходка! Най-сетне излязохме от апартамента, а той продължаваше да подскача, докато вадех очилата от джоба и се опитвах да си ги сложа. Тръгнахме по улицата, а Нифкин танцуваше и ме теглеше след себе си.

Паркът бе почти празен. Само два златни ретривъра душеха в храстите и един наперен кокер шпаньол се бе сврял в някакъв ъгъл. Пуснах кучето от каишката и то веднага хукна към кокера, без да спира да лае озлобено.

— Нифкин! — ревнах аз, защото знаех, че щом стигне на половин метър от другото куче, ще спре, ще го подуши презрително, може би ще излае още няколко пъти, а след това ще го остави. Бях сигурна, че Нифкин ще постъпи така, но пък кокерът едва ли го знаеше (в повечето случаи другите кучета не обръщаха внимание на факта, че Нифкин се преструва, че се впуска в атака, сигурно защото е много малък и не особено страшен, дори когато полага усилия). Само че собственикът на кучето гледаше уплашено как петнистият нахилен териер се спуска към неговия любимец.

— Нифкин! — провикнах се отново и поне веднъж кучето ми благоволи да ме послуша и спря. Забързах и се опитах да запазя достойнство, грабнах Нифкин на ръце, държах го за каишката, погледнах го в очите и му казах: „Не“ и „Лошо“, точно както ме бяха учили на курса по възпитаване на кучета. Нифкин недоволства, задето съм прекъснала забавлението му. Кокерът неуверено замаха с опашка.

Стори ми се, че мъжът с кокера се забавлява.

— Нифкин значи? — каза той. Видях, че се готви да ме попита. Зачудих се дали му стиска. Бас държа, че ще го каже. — Знаете ли какво е нифкин? — попита той. Кани печели баса. Според приятелите на брат ми Нифкин е мястото между топките на мъжа и задника му. Спортните коментатори бяха кръстили кучето така.

Опитах си да си придам най-невинно учудено изражение.

— Моля? Че това му е името. Означава ли нещо?

Мъжът се изчерви.

— Ами да. Това е ъ-ъ-ъ… ами това е жаргонна дума.

— И какво значи? — поинтересувах се невинно аз.

Мъжът затъпка на място. Гледах го очаквателно. Също и Нифкин.

— Ами… — започна непознатият и замълча.

Реших да проявя състрадание.

— Да, знам какво означава нифкин — признах. — Взех кучето от едни хора — разказах му накратко историята със спортните коментатори. — Когато най-сетне разбрах какво е нифкин, беше прекалено късно. Опитах се да му казвам Нифти… после Рипкин… и всичко, за което успях да се сетя. Само че той отговаря единствено на Нифкин.

— Кофти работа — разсмя се непознатият. — Аз съм Стив — представи се.

— Аз съм Кани. Как се казва вашият?

— Съни — отвърна той.

Нифкин и Съни се подушиха предпазливо, а ние си стиснахме ръцете.

— Преместих се от Ню Йорк — обясни Стив. — Инженер съм…

— Със семейството ли?

— Не. Сам съм — имаше хубави крака. Загорели, не прекалено космати. Беше обул от онези сандали със самозалепващите се каишки, които носят всички през лятото. Къси панталонки в убито зелено, сива тениска. Готин беше.

— Искаш ли някой ден да пием заедно по бира — предложи той. Готин тип, който очевидно не се притеснява от потни едри жени.

— С удоволствие. Ще ми бъде приятно.

Той се усмихна изпод бейзболната шапка. Дадох му телефона си и се опитах да не прекалявам с надеждите, но въпреки това ми беше много приятно.

Щом се върнахме вкъщи, дадох на Нифкин една чаша гранулирана храна, изядох си закуската с фибри „Келог“, след това си направих гаргара, почистих си зъбите с конец и си поех дълбоко дъх, за да се успокоя преди интервюто с Джейн Слоун, дама на ръководен пост, за която щеше да излезе статия във вестника следващата неделя. Заради славата, която й се носеше, а и тъй като щяхме да обядваме в шикозния „Четири сезона“, положих особено старание с дрехите и се напъхах и в ластичен колан, и в стягащ чорапогащник. Щом подсигурих средните си части, извадих бледосинята си пола, бледосиньото си сако с онези хитри копчета във формата на звезди, обух черни чехли, каквито носеха всички двайсетгодишни маниачки на модата. Молех се да имам достатъчно сила и самообладание, искаше ми се пръстите на Брус да се счупят в някоя необичайна злополука, така че никога повече да не може да пише. След това си поръчах такси, грабнах бележника и се отправих към „Четири сезона“.

 

 

Във „Филаделфия Игзаминър“ отговарям за Холивуд. Не е толкова лесно, колкото си мислите, защото Холивуд е в Калифорния, а аз, уви, не съм.

Въпреки това упорствам. Пиша за модните тенденции там, за клюките, за любовния живот на звездите и начинаещите фръцли. Пиша обзори за филми, понякога дори се случва да интервюирам знаменитости, благоволили да спрат на Източния бряг, докато представят поредната си лигавщина.

Заех се с журналистика, след като завърших английска филология и нямах никаква представа какво да правя със себе си. Исках да пиша. Вестниците са едно от малкото места, където ти плащат за това удоволствие. И така, през септември, след като се дипломирах, ме назначиха в малък вестник в централна Пенсилвания. Средната възраст на репортерите беше двайсет и две. Средният ни професионален опит бе по-малко от две години, а истината е, че си личеше.

В „Сентръл Вали Таймс“ отговарях за пет области плюс пожари, автомобилни катастрофи и всичко, до което успявах да се добера. За това удоволствие ми плащаха по триста долара на седмица — достатъчно пари, за да преживявам и да кретам, ако всичко беше наред. А винаги имаше по нещо, което да не е наред.

След това дойде ред на известията за бракове. „СВТ“ бе един от последните вестници в страната, който отпечатваше безплатно дълги и предълги описания на сватби и, горката аз, сватбени рокли. Подгъви, дантели, френска бродерия, шлейфове, воалетки, диадеми… все неща, за които пишех толкова често, че накрая ги запаметих на компютъра и ги използвах в готов вид. Само с едно натискане на клавиша и излизаха цели фрази: обсипана с ръчно пришити перли или буфан от тафта в слонова кост.

Един ден, докато пишех обявите за сватби, обзета от досада, и се чудех защо животът е толкова несправедлив, се натъкнах на дума, която не успях да прочета. Много от нашите булки попълваха формулярите на ръка. Тази булка бе изписала всяка буква в алено мастило и на мен думата ми заприлича на маскарпоне.

Занесох бланката на Раджи, колега стажант.

— Какво пише тук?

Той присви очи заради аленото мастило.

— Маскарпоне — прочете бавно. — Да не е сиренето?

— Във връзка с дреха ли?

Раджи сви рамене. Той бе израснал в Ню Йорк, а след това се бе записал в журналистическата школа „Колумбия“. Всичко, свързано с жителите на централна Пенсилвания, му се струваше странно. Върнах се на бюрото; Радж пък отново се зае с отвратителната си работа да печата едноседмичното училищно меню.

— Досада — чух го да въздиша. — Пълна досада.

Аз трябваше сама да се справям с маскарпонето. В графата „телефон за връзка“, булката бе дала домашния си номер. Вдигнах слушалката и набрах.

— Ало? — обади се весела жена.

— Здравейте — започнах аз. — Обажда се Кандис Шапиро от „Вали Таймс“. Бих искала да говоря със Сандра Гари…

— Аз съм Санди — изчурулика жената.

— Здравейте. Вижте, в бланката ви за обява има нещо, което не успявам да разчета… нещо като маскарпоне.

— Морска пяна — поправи ме бързо тя. Някъде в далечината се чуваха виковете „Мамо!“ на някакво хлапе, а по телевизора гърмеше, поне така ми се стори, сериал. — Това е цветът на роклята ми.

— Ясно — въздъхнах. — Това беше, така че много ви благодаря…

— Освен… ами, то дали… как мислите, дали хората ще разберат какъв цвят е морската пяна? Вие за какво си мислите, когато някой ви каже морска пяна?

— Зелено? — пробвах да позная аз. Наистина исках да прекъсна разговора. В багажника на колата ме чакаха три коша, пълни с мръсно пране. Искаше ми се да се измъкна от офиса, да отида на фитнес, след това да си изпера дрехите, да купя мляко. — Нещо като бледозелено, струва ми си.

Санди въздъхна.

— Само че не е — отвърна тя. — По-скоро бие към синьо. Момичето в булчинския магазин нарече цвета морска пяна, но май сте права, че хората се сещат за зелено, нали?

— Можем да напишем синьо — подсказах й аз. Санди отново въздъхна. — Светлосиньо може би? — опитах се да й помогна.

— Вижте, не е точно синьо — каза тя. — Когато кажете синьо, хората си мислят, нали се сещате, за небесносиньо, или за тъмносиньо, а моят цвят не е нито тъмен, нито нищо…

— Бледосиньо? — предложих нов вариант, докато прехвърлях запаса от думи за подобни случаи. — Бебешко синьо? Синьо-лилаво?

— Нито едно не пасва — започваше да се отчайва Санди.

— Хм. Защо не помислите и не ми се обадите по-късно?

И тогава Санди се разплака. Чух я как хлипа, докато сладникавият сериал продължаваше да дудне, а детето да пищи.

— Искам всичко да е хубаво — успя да изрече жената, докато хлипаше. — Нали знаете, толкова дълго съм чакала този ден… искам всичко да е съвършено… а не мога дори да кажа какъв е цветът на роклята ми…

— Недейте — прекъснах я и се почувствах напълно безполезна. — Вижте, не е чак толкова зле…

— Защо не минете — предложи тя, все още разплакана. — Вие сте репортерка, нали? Може би като погледнете роклята, ще определите какъв е цветът.

Замислих се за прането и за плановете, които имах за тази вечер.

— Моля ви! — настоя Санди с тих плачевен гласец. Въздъхнах. Прането можеше да почака. А любопитството ми вече бе събудено. Коя бе тази жена и как е възможно човек, който не е в състояние да напише като хората морска пяна, да открие любовта.

Помолих я да ми обясни как да стигна и се проклех, че съм такава мекушава, докато й казвах, че след час ще бъда при нея.

 

 

Ако трябва да сме честни, очаквах тя да живее в каравана. Централна Пенсилвания е пълна с каравани. Само че Санди си имаше истинска къща, малка бяла дървена къща с черни кепенци и пословичната дървена ограда. В задния двор се виждаше оранжева пластмасова водна пушка, изоставен детски багер и съвсем нова люлка. На алеята бе паркиран чисто нов лъскав камион, а Санди стоеше на вратата — някъде към трийсетте, с уморени очи, но все още изпълнени с надежда. Косата й бе светлоруса, очевидно с много тънък косъм; имаше чипо носле и големи сини очи като на кукла.

Слязох от колата стиснала бележника. Санди се усмихна иззад мрежата за комари. Видях две малки ръчички да стискат бедрото й, детето надничаше зад нея, а след това се скри.

Къщата бе евтино обзаведена, но спретната и чиста, със списания, натрупани на чамовата масичка за кафе: „Огнестрелни оръжия и амуниции“, „Пътища“, „Спорт и състезания“. Показателна колекция, казах си. В хола имаше бледосин мокет; нов бял линолеум — от онези, които се купуват цели с щампа, която създаваше илюзията, че има плочки — бе постлан в кухнята.

— Искате ли сода? — предложи срамежливо тя.

Не исках сода. Исках да видя роклята, да измисля цвета, да се кача на колата и да се спася, преди да започне сериалът „Мелроуз Плейс“. Само че тя ми се стори отчаяна, а аз бях жадна, затова седнах на масата в кухнята под закачената на стената бродерия с надпис „Благослови този дом“ и оставих бележника.

Санди отпи от чашата си, оригна се тихичко, прикрила уста с длан, затвори очи и поклати глава.

— Моля да ме извините.

— Притеснявате се за сватбата ли? — попитах аз.

— Да се притеснявам — повтори тя и се засмя. — Миличка, аз съм направо ужасена.

— Това… — исках да я попитам тактично. — За пръв път ли организирате сватба?

Санди поклати глава.

— Не беше същото. Първия път избягах. Бях открила, че съм бременна от Тревър. Съдия е в Болд Игъл — обясни тя. — Бях облякла роклята от абитуриентския си бал.

— Ясно — кимнах.

— Втория път — продължи Санди — дори не се омъжих. Тогава бях с бащата на Дилън, с когото просто живеехме заедно седем години.

— Аз съм Дилън! — прозвуча тъничко гласче изпод масата. Отдолу надникна малка зализана руса глава. — Татко ми е в армията.

— Точно така, миличък — похвали го Санди и разсеяно разроши косата на момчето с една ръка. Изви вежди към мен, поклати глава и прошепна: — В затвора е.

— Ясно — кимнах отново аз.

— За кражба на коли — допълни. — Не е заради нещо ужасно. Запознах се с Брайън, сегашния си годеник, когато отидох да посетя бащата на Дилън — заразказва тя.

— Значи Брайън е… — едва сега разбирах, че дългото мълчание понякога се отразява изключително благоприятно на репортера.

— Утре ще го освободят — поясни Санди. — Той е вътре за измама. Което, съдейки по гордостта в гласа й, бе едно стъпало над кражбите на коли.

— В затвора ли се запознахте?

— Известно време преди това си пишехме — призна Санди. — Той беше пуснал обява… ето я тук е, запазила съм я!

Тя скочи и чашите със сода се разплискаха, а когато се върна, донесе ламинирана изрезка, не по-голяма от пощенска марка.

„Джентълмен християнин, висок, атлетичен, зодия Лъв, търси чувствителна приятелка, с която да си пише, може би и повече“

— Получил дванайсет отговора — ликуваше Санди. — Каза, че най-много харесал моето писмо.

— А вие какво му казахте?

— Бях напълно откровена. Обясних му в какво положение съм. Че съм самотна майка, че искам мъж, образец за момчетата.

— И си мислите, че…

— Той ще бъде добър баща — каза тя. Седна отново и се загледа в чашата, сякаш в нея бяха скрити тайните на вековете, а не най-обикновена сода. — Аз вярвам в любовта — заяви тя с ясен и силен глас. — Баща ми ни напусна, когато бях на четири, струва ми се — продължи жената. — След това бяхме само ние с мама и любовник след любовник. Татко Рик, татко Сам, татко Арън. Бях се зарекла, че с мен няма да стане така. И наистина няма. Този път всичко ще бъде наред.

— Мамо? — Дилън се бе върнал, устните му бяха наклепани в яркочервено, бе хванал брат си за ръката. Дилън бе дребен, с фини кости, рус, докато другото момче, Тревър, струва ми се така се казваше — бе тъмен, набит и замислен.

Санди стана и ми се усмихна предпазливо.

— Чакайте ме тук — помоли тя. — Момчета, елате с мен. Да покажем на милата репортерка красивата рокля на мама.

След всичко дотук — затвора, съпрузите, християнската обява — бях готова да видя нещо ужасно, някоя крещяща безвкусица. В булчинските магазини бе пълно с такива.

Роклята на Санди се оказа красива. До талията бе плътно прилепнала, красивото бюстие като на принцеса от приказките, бе обсипано с кристали, които пречупваха светлината, с дълбоко изрязано деколте, което разкриваше сметановата кожа на гърдите, а надолу продължаваше в бухнал тюл чак до петите. Бузите й бяха поруменели, а сините й очи искряха. Приличаше на добрата фея от приказката за Пепеляшка, на добрата магьосница Глинда. Тревър я стискаше сериозно за ръката, докато тя пристъпваше към кухнята и си тананикаше „Посрещнете булката“. Дилън нагласи воала и се зави с него.

Санди застана под лампата в кухнята и се завъртя. Краят на роклята прошумоля по пода. Дилън се разсмя и плесна с ръце, а Тревър гледаше майка си, голите й рамене, развялата се коса. Тя не спираше да се върти, а синовете й я наблюдаваха, сякаш бяха омагьосани.

— Какво ще кажете? — попита Санди, когато най-сетне спря. Бузите й бяха поруменели, бе се задъхала. При всяка глътка въздух гърдите й надигаха бродирания корсаж. Тя се завъртя за последен път, за да видя малките розички, пришити на гърба, стегнати като бебешки устни. — Това синьо ли е? Зелено?

Гледах я дълго — и розовите бузи, и млечнобялата кожа и очарованите й синове.

— Не съм сигурна — признах. — Ще измисля нещо.

 

 

Изпуснах срока, разбира се. Редакторът си бе тръгнал, когато се върнах, защото Санди ми бе показала снимки на Брайън, разказа ми подробно за плановете им за меден месец, след което останах да я наблюдавам как чете на момчетата от „Където бродят дивите животни“, целуна ги по челата и бузките и си сипа глътка бърбън в содата, а на мен двойно повече.

— Той е добър човек — каза замечтано. Запалената й цигара се движеше из стаята като светулка.

Трябваше да запълня колонка от осем сантиметра и да съобразя да оставя място за размазаното усмихнато лице на Санди. Седнах на компютъра, главата ми леко се въртеше, включих на празните бланки за известия за бракове, където се попълва името на булката, на младоженеца, на гостите, дава се описание на роклята. След това излязох от тази програма, останах на чист екран, поех си дълбоко дъх и започнах да пиша.

„Утре Сандра Луиз Гари ще се омъжи за Брайън Перо в църквата «Нашата пресвета Дева» на Олд Колидж Роуд. Тя ще се отправи към олтара, вдигнала коса със старинни костени гребенчета, и ще се врече в обич и почит на Брайън, чиито писма пази грижливо сгънати под възглавницата, а всяко е четено толкова пъти, че е изтъняло като крилца на пеперуда.

«Вярвам в любовта», казва тя, въпреки че ще се намери някой циник, който да подметне, че има достатъчно причини, за да не вярва. Първият й съпруг я е напуснал, вторият е в затвора, в същия затвор, където се е запознала с Брайън, който чака да бъде освободен само два дни преди сватбата. В писмата си я нарича нежно гълъбче, неговия съвършен ангел. В кухнята, докато допушва последната от трите цигари, които си позволява всяка вечер, тя казва, че е принц.

Синовете й Дилан и Тревър ще я придружат до олтара. Роклята й е в цвят, наречен морска пяна, съвършено съчетание между най-бледосиньото и най-бледозеленото. Не е снежнобялото за невинно момиче, за тийнейджърка, чиято глава все още е зареяна в розовите облаци, нито пък студената слонова кост. Роклята й е в цвета на мечтите.“

Браво. Малко претруфено, малко прекалено високопарно. Рокля в цвета на мечтите! Всичко написано намирисваше на новоизлюпена стажантка, дошла направо от колежа. На следващата сутрин дойдох на работа и на клавиатурата намерих бележка с едри букви до оградената с червен молив статия.

„Веднага при мен“, гласеше съобщението. Трите думи бяха надраскани в полето с почерка на Крис, главния редактор, ужасно избухлив южняк, привлечен в Пенсилвания с обещанието да се прехвърли в по-добър вестник от веригата (плюс невероятни възможности за лов на пъстърва). Почуках срамежливо на вратата на кабинета му. Той ми махна да вляза. Друг екземпляр от вестника бе отворен на статията ми на бюрото.

— Това — посочи с възлестия си пръст. — Би ли ми обяснила какво е?

Свих рамене.

— Просто… ами запознах се с тази жена. Пишех обявата за сватбата й и една от думите така и не успях да разчета, затова й се обадих по телефона, срещнахме се и след това… — замълчах. — Стори ми се, че историята й е интересна.

Крис ме погледна.

— Права си — потвърди. — Искаш ли да пробваш отново?

И ето как се роди звезда… е, почти. През седмица откривах по някоя булка и пишех къс очерк за нея — коя е, за роклята, за църквата, за музиката, за празненството след това. Но преди всичко описвах как точно моята булка се е решила да стигне до олтара, да се изправи пред свещеник или съдия и да се врече във вечна вярност.

Запознах се с млади булки, със стари булки и глухи булки, с тийнейджърки, решили да минат под венчилото, и с двайсетгодишни цинички, които наричаха младоженците баща на детето им. На някои им бе за пръв път, на други за втори, трети, четвърти, дори за пети път. Присъствах на екстравагантни приеми с по осемстотин гости (венчавка в православна църква, отделни зали, където мъжете и жените да танцуват, церемонията се извършваше от общо осем свещеници, а в края на празненството всички бяха нахлупили блестящи перуки в стил Тина Търнър). Една двойка се ожени в съседни болнични легла след автомобилна злополука. Знаеше се, че булката ще остане с парализа на четирите крайника. Бях свидетелка как една младоженка я зарязаха пред олтара, а кумът, пребледнял и сериозен, се отправи по пътеката към майката, зашепна й нещо, а след това повтори и с булката.

Дори тогава ми се стори иронично. Докато колегите ми по перо пишеха саркастични статии от първо лице за възникващи списания онлайн, за самотата си в големите градове, аз се трудех в малък провинциален вестник — истински динозавър, който тръпнеше от ужас пред опасността всеки миг да изпадне в забвение, задминат от устремените напред медии — и проучвах не друго, а сватби. Невероятно! Очарователно!

Само че не можех да пиша за себе си като състудентите си, дори и да исках. Истината бе, че сексуалният ми живот почти не съществуваше. Нямах и тяло, което да показвам, дори на снимка. А сексът не ме интересуваше толкова, колкото брака. Исках да разбера как да стана част от една двойка, как да събера смелост, за да хвана ръката на някого и да прескоча пропастта. Изслушвах разказа на всяка булка, как са се запознали, улавях всяко колебание, когато споделяше къде са ходили и с кого са се срещнали, след това ги прехвърлях наум и търсех някаква насока, невидимата спойка, пукнатината, през която да се промъкна, за да разнищя историята и да разбера истината.

Ако сте чели този малък вестник в началото на деветдесетте, сигурно ще ме забележите някъде в самия край на стотици сватбени снимки, в синята ленена рокля, която носех непрекъснато — семпла, за да не привлича внимание, но елегантна, за да е подходяща за тържествения случай. Вижте ме седнала в църквата, близо до пътеката, бележникът ми е пъхнат в джоба, докато наблюдавам стотиците булки — стари, млади, черни, бели, слаби, не чак толкова слаби — и търся отговори. Как да разбереш дали даден мъж е този, когото чакаш?

Как да си сигурна, че се вричаш, на когото трябва, завинаги и го изричаш сериозно? Как да повярваш в любовта?

Две години и половина след началото на парада на булките моите писания случайно попаднали на бюрото на подходящия редактор в голям всекидневник в родния ми град, „Филаделфия Игзаминър“, в който едно от решенията било да привлекат новото поколение, а за целта се предполагало, че някой млад репортер дори с присъствието си ще свърши работа. Затова ме поканиха да се преместя и да се превърна в очите и ушите на двайсетинагодишните филаделфийци.

Две седмици по-късно в „Игзаминър“ решиха, че привличането на въпросното ново поколение не е чак толкова важно за вестника, и прецениха, че е по-добре да се насочат към домакините в предградията. Само че злото вече бе сторено. Бяха ме взели на работа. Животът бе хубав. Почти.

Отначало най-неприятното в работата ми бе Габи Гардинър. Габи бе едра дъртачка със синкави къдри, подобни на нахлупена шапка, и очила с вечно омазани дебели стъкла. Сигурно си мислите, че би трябвало да обединим сили в общото си нещастие, в общата борба да оцелеем в свят, който гледа на всяка жена над четирийсети и четвърти размер като на гротескна и достойна за присмех. Много грешите.

Габи води забавните страници във „Филаделфия Игзаминър“ и е на този пост, както обича да ми напомня, а и на всички останали, „много преди да си родена“. Това е както нейната сила, така и голямата й слабост. Има си цяла мрежа връзки, която се простира и по двете крайбрежия и е градена в продължение на две десетилетия. За съжаление тези десетилетия са били шейсетте и седемдесетте. Престанала да обръща внимание на новостите по някое време — след избирането на Рейгън за президент и навлизането на кабелната телевизия, така че има цяло неизбродно море от нови неща, като се започне от Ем Ти Ви, които са пресекли незабелязано полезрението й, защото все още е следяла Елизабет Тейлър.

Габи е на възраст от шейсет нагоре. Няма нито деца, нито съпруг, за сексуалност и живот извън офиса не може и дума да става. Кръвта й задвижват холивудските клюки, а отношението й към тези, за които пише, е винаги много почтително. Пише за звездите наученото от трета ръка в препечатките, които бълва жълтата преса в Ню Йорк Сити, от списание „Върайъти“, но го казва така, сякаш става въпрос за нейни лични приятели. Щеше да е достойна за съжаление, ако не беше толкова противна. А тя наистина е забележително гнусна.

Но пък има късмет. Късметлийка е, защото повечето от читателите на „Игзаминър“ са минали четирийсетте и не се интересуват да научат нещо ново, така че „Лафче с Габи“ си остава една от най-популярните рубрики на забавните страници — още един факт, за който тя непрекъснато натяква, при това на висок глас (преструва се на глуха, но съм убедена, че го прави, защото е много по-дразнещо, отколкото да говори с нормален глас).

През първата година в „Игзаминър“ не се пречкахме една на друга. За нещастие проблемите набъбнаха миналото лято, когато Габи си взе двумесечна отпуска заради някакъв ужасен медицински проблем (налепи бе единствената дума, която успях да дочуя, преди тя и приятелките й да ме прережат с изпълнените си с омраза погледи като лазери, и аз се изсулих от куриерската служба без дори да си взема списанието „Тийн Шйпъл“). В нейно отсъствие ми възложиха да пиша рубриката й. Тя загуби войната, но спечели битката. Не спираха да наричат писанията ми „Лафче с Габи“, въпреки че с обидно дребен шрифт бе написано, че Габи е „в командировка“ и „журналистката на «Игзаминър» Кандис Шапиро ще я замества“.

— Успех, малката — пожела ми с великодушно благоволение Габи, когато се приближи до бюрото ми, за да се сбогува, ухилена толкова доволно, сякаш не бе прекарала последните две седмици във войни и кандърми с редакторите да пускат препечатки на чужди материали, вместо да ми дадат шанс на мен, докато на нея й отлепват налепите. — Съобщих на най-добрите си връзки да ти се обаждат.

Страхотно, помислих си. Последни клюки за Уолтър Кронкайт^[1]. Направо нямам търпение.

Това трябваше да е краят, но не стана. Всяка сутрин, от понеделник до петък, аз очаквах всекидневното обаждане на Габи.

— Бен Афлек ли? — ръмжеше тя. — Какъв е този Бен Афлек?

Или:

— „Комеди Сентрал“? Че кой гледа пък това.

Или нарочно натякваше:

— Снощи по „И Ти“ гледах нещо за Елизабет. Ние защо не сме писали нищо?

Опитах се да не й обръщам внимание, да се държа мило по телефона и от време на време, когато ставаше прекалено кисела, вмъквах най-отдолу на рубриката: „Габи Гардинър ще се върне на работа в края на септември“.

Само че една сутрин, когато се обадила, аз не съм била на бюрото и тя попаднала на гласовата поща, която твърди: „Здравейте, свързахте се с Кандис Шапиро, водеща забавни страници във «Филаделфия Игзаминър».“ Не усетих грешката си, докато главният редактор не ме повика.

— Разправяла ли си на хората, че ти водиш забавните страници? — попита той.

— Не — отвърнах веднага. — Не съм. Аз просто замествам.

— Снощи Габи ми се обади вбесена. Снощи — подчерта той с изражението на човек, който не понася някой да му прекъсва съня. — Според нея се опитваш да оставиш у хората впечатлението, че нея вече я няма, а ти си поела работата й.

Бях объркана.

— Какви са тези приказки?

Той отново въздъхна.

— Гласовата ти поща — обясни. — Не знам какво има записано на нея и, честно казано, не ме интересува. Просто я промени, за да не се налага Габи да буди жена ми и децата отново?

Прибрах се и се разплаках пред Саманта („Тя е обзета от несигурност“, отбеляза приятелката ми и ми подаде полуразтопено сорбе, докато хленчех на канапето у тях). След това се разбеснях пред Брус („Просто промени проклетия запис, Кани!“). Послушах го и си промених гласовата поща на „Вие се свързахте с Кандис Шапиро, временно назначена, с непостоянна работа журналистка, която едва ли ще се задържи дълго, а в момента замества не особено успешно титулярката“. Габи се обади на следващата сутрин.

— Много ми хареса гласовата ти поща, малката — отбеляза тя.

Само че злото бе сторено. Когато Габи се върна от отпуска, започна да ме нарича Ив — както във „Всичко за“ — ако изобщо благоволеше да ми проговори. Опитвах се да не й обръщам внимание и да се заема с допълнителните си задачи: къси разкази, части от роман и „Обладана от звезда“, сценария, над който работех от месеци. „Обладана от звезда“ бе романтична комедия за репортерка в големия град, влюбила се в една от звездите, които е интервюирала. Първата им среща е много забавна (тя пада от стола си на бара, докато го опипва с поглед), започват зле (след като той решава, че тя е поредната шавлива сладурана с наднормено тегло), влюбват се и след заплетени перипетии накрая се прегръщат, докато текат надписите.

Звездата бе създадена по образа на Ейдриън Стад, страшно готин комедиант от „Сатърдей Найт“, защото хуморът му много ми пасваше, дори когато цели три месеца изпълняваше смешни имитации. Не пропусках да го гледам, докато бях в колежа, дори след това и все си мислех, че ако той беше тук или аз там, сигурно щяхме да си паснем.

Репортерката, разбира се, бях аз, само че я кръстих Джоузи, направих я червенокоса и я дарих с приятни родители със стабилен дългогодишен брак.

В този сценарий бяха мечтите ми. Той бе отговорът ми на всички добри оценки, на всеки преподавател, който ми бе казвал, че съм талантлива, на всеки професор, който бе признавал, че имам потенциал. Най-хубавото бе, че това бе предизвикателство към света в сто страници (и отговор на тайните ми страхове) заради твърденията, че едрите жени не могат да се радват на приключения и не се влюбват. А днес щях да направя нещо смело и дръзко. Днес, докато обядвам в „Четири сезона“, щях да интервюирам актьора Никълъс Кей, звезда в предстоящия филм „Братя Белч“, приятна тийнейджърска комедия, която показваше двама братя с небивали магически сили. По-важното бе, че ще интервюирам и Джейн Слоун, изпълнителен продуцент на филма. Джейн Слоун беше от моите героини, която, преди да падне до тъпите комерсиални продукции, бе написала и режисирала някои от най-остроумните, най-смешните филми, правени някога в Холивуд. Най-хубавото в тях бе, че са посветени на интелигентни забавни жени. Седмици наред се бях разсейвала, като измислях сложни фантазии как ще се срещнем и тя веднага ще познае в мен сродна душа и потенциален сътрудник, ще ми подаде визитката си и ще настоява да й се обадя в момента, в който пренасоча вниманието си от журналистиката към писането на сценарии. Дори си представих доволната и усмивка след скромното ми признание, че имам готов сценарий и ще й го изпратя, стига да иска.

Тя бе писателка, аз бях писателка. Тя бе забавна, поне така предполагах, аз също бях забавна. Е, Джейн Слоун бе богата и известна, по-популярна, отколкото аз можех да си мечтая, и сигурно наполовина на мен, но женската солидарност, напомних си, е голяма работа.

 

 

Почти час след като бях пристигнала, четирийсет и пет минути след уговорения час, Джейн Слоун се настани срещу мен и остави огромно огледало и внушителна бутилка минерална вода „Евиан“ до чинията си.

— Здрасти — процеди тя през зъби с гърления си глас и продължи да изстисква каквото откриеше по лицето си. Присвих очи, очаквах да каже нещо смешно, да си признае, че това е шега. Нищо подобно. Никълъс Кей се настани до нея и ми отправи извинителна усмивка. Най-сетне Джейн Слоун остави и огледалото, и водата.

— Съжалявам, че закъсняхме — извини се Никълъс Кей, който не бе много по-различен, отколкото на екрана — абсолютен сладур.

Джейн Слоун отмести грубо чинийката с масло. Взе салфетката, сгъната във формата на лебед, разтвори я с небрежно тръсване на ръката и внимателно избърса лицето си с нея. Едва след като я остави, цялата омазана в екрю, алено и черно от спиралата, си направи труда да заговори.

— Градът — произнесе присъдата си тя — направо ми скапва порите.

— Съжалявам — казах и се почувствах глупаво в момента, в който го изрекох. За какво има да съжалявам. Да не би аз да й бях направила нещо на порите?

Джейн махна отегчено с ръка, сякаш извинението ми за Филаделфия не бе нищо повече от досадна плесен, след това грабна сребърния нож за масло и започна да ръчка маслото във формата на цвете, което само преди секунди бе избутала пред мен.

— Какво искаш да знаеш? — попита тя, без да вдига поглед.

— Ъъъ — извадих химикалката и бележника. Бях си приготвила цял списък от въпроси — от подбора на актьорите и снимачния екип до влиянието й, какво й харесва по телевизията, но единственото, за което се сетих, беше:

— Откъде ви дойде идеята?

Без да вдига очи от маслото, тя отвърна.

— Видях я по телевизията.

— Комедия, дават я късно вечер по „Ейч Би О“ — намеси се услужливо Никълъс Кей.

— Обадих се на режисьора. Казах му, че от това ще излезе филм. Той се съгласи.

Браво. Така значи се правеха филмите. Шантавата натруфена лелка, дето не понася масло и се чопли на обществени места, просто звънва по телефона и хоп! Филмът взе, че стана!

— Значи… вие ли написахте сценария?

Ново махване с кокалестата ръка.

— Просто наглеждах написването.

— Наехме няколко души от „Сатърдей Найт“ — обади се Никълъс Кей.

Още веднъж браво. Не само че не работех за „Сатърдей Найт“, но дори не бях гей. Вече се бях отказала от първоначалното си намерение да й кажа, че съм написала сценарий. Сигурно щяха да ми се смеят от тук чак до Питсбърг.

Приближи сервитьор. И Джейн, и Никълъс се мръщеха мълчаливо над менютата. Сервитьорът ме погледна отчаян.

— За мен осо буко^[2] — поръчах.

— Отличен избор — засия той.

— За мен… — започна Никълъс Кей. Настана дълго, предълго мълчание. Сервитьорът чакаше, готов да записва. Усетих как от врата ми започва да се спуска капка пот и попи в бельото. — Ето тази салата — посочи той най-сетне. Сервитьорът се приведе, за да види.

— Много добре, господине — каза облекчен той. — А за госпожата?

— Маруля — измърмори Джейн Слоун.

— Салата? — осмели се да уточни сервитьорът.

— Маруля — повтори тя. — С червени листа, ако имате. Измита. С оцет отстрани. И листата да не са мачкани или накълцани — продължи. — Искам ги начупени. На ръка.

Сервитьорът си записа и припна към кухнята. Джейн Слоун бавно вдигна очи. Отново отворих бележника.

— Ъъъ…

Маруля, мислех си. Джейн Слоун яде маруля за обяд, а аз ще си похапвам телешко. А най-неприятното бе, че не можех да се сетя какво да я попитам.

— Коя е любимата ви сцена от филма? — дойде ми най-сетне наум. Тъп въпрос, по ученически елементарен, но по-добре от нищо, успокоявах се аз.

Тя се усмихна, най-сетне, едва забележимо, но поне бе усмивка. След това поклати глава.

— Не мога — отряза ме. — Прекалено лично е.

Господи, помогни ми! Спаси ме! Изпрати някое торнадо да се развилнее из „Четири сезона“, да разпилее наоколо бизнесмените, да изпотроши съдовете от костен порцелан. С мен е свършено.

— И каква ще е следващата ви стъпка?

Джейн сви рамене и доби тайнствено изражение. Усетих как горната част на стягащия ме чорапогащник поддава и се смъква до бедрата.

— Двамата заедно работим над нещо ново — намеси се Никълъс Кей. — Аз ще напиша нещо… заедно с двама приятели от колежа… Джейн ще го покаже в студиото. Искате ли да ви разкажа?

Обзет от ентусиазъм, той се впусна надълго и нашироко да ми обяснява нещо, което ми се стори безобразно тъпо — някакъв тип наследил фабриката на баща си за възглавници, партньорът на баща му го измамил, обаче двамата с чистачката успяват да оправят нещата. Записвах си, без да го слушам, дясната ми ръка се движеше механично по страницата, докато с лявата поднасях хапка след хапка към устата си. Междувременно Джейн раздели марулята на две купчинки — едната бе горната зелена част, а другата се състоеше от основата на листата. Когато приключи, започна да топи зъбчетата на вилицата в оцет и да набожда зелените части, а след това ги тъпчеше в устата си. След точно шест хапки — през това време Никълъс омете салатата си с две филии хляб, а аз се бях нагълтала с половината ядене, което се оказа фантастично — тя докосна устни със салфетката, взе ножа за масло и отново започна да ръчка маслото.

Посегнах и дръпнах настрани чинийката с масло, защото повече не можех да я търпя, освен това трябваше да се опитам да направя нещо, иначе интервюто ми пропадаше.

— Я престани — наредих строго аз. — Маслото не ти е виновно за нищо.

Последва мълчание. Напрегнато мълчание. Ледено потискащо мълчание. Джейн Слоун ме погледна с безжизнените си черни очи.

— Млечен продукт — каза, сякаш искаше да го прокълне.

— Третата по размер индустрия в Пенсилвания — отвърнах веднага, без да знам дали това е така или не. Може и да беше вярно. Когато излизах да карам колело на повече от седем километра извън града, винаги виждах крави.

— Джейн е алергична — побърза да я оправдае Никълъс. Усмихна се на режисьорката, хвана я за ръката и аз чак тогава се опомних. Те двамата бяха заедно. Въпреки че той беше на двайсет и седем, а тя… Господи, тя бе поне петнайсет години по-възрастна от него. Въпреки че у него все още имаше нещо човешко, а у нея — абсолютно нищо. — Нещо друго?

— Кажете ми… — заекнах, защото отново блокирах, когато видях преплетените им пръсти. — Кажете ми нещо за филма, което досега не е било изнасяно в медиите.

— Една част беше заснета на същото място, където снимаха „Танцуващи момичета“ — обади се Никълъс.

— Това беше публикувано — обади се ненадейно Джейн.

Този факт ми беше известен, но реших да се направя на любезна, да запиша думите й и да се разкарам, преди да разбера какво прави жена, изяла шест хапки маруля, когато й предложат десерт.

— Аз ще ти кажа нещо — започна тя. — Момичето в цветарския магазин ми е дъщеря.

— Наистина ли?

— Това е първата й роля — призна Джейн и в гласа й прозвуча гордост, дори някаква срамежливост. Почти по човешки истинска. — Опитвах се да я разубедя… и без това се е побъркала на тема външен вид…

Интересно откъде го е прихванала, помислих си, въпреки че не казах нищо.

— На никого не съм го казвала досега — отбеляза Джейн. Ъгълчетата на устата й потрепнаха. — Само че ти ми харесваш.

Господ да е на помощ на репортерите, които не харесваш, казах си, докато се опитвах да измисля нещо смислено, но тя най-неочаквано стана и повлече Никълъс след себе си.

— Успех — измърмори на сбогуване и двамата излязоха. В този момент докараха количката с десертите.

— Нещо за госпожицата? — попита съчувствено сервитьорът.

Не съм виновна, че ще си избера.

 

 

— Казвай — настоя Саманта по телефона по-късно следобеда.

— Яде маруля за обяд — изпъшках.

— Салата?

— Маруля. Най-обикновена маруля. Сервираха й оцета отделно. Щях да умра.

— Само маруля ли?

— Маруля — повторих. — Маруля с червени листа. Тя настоя. И си чопли лицето, а после се мърля с „Евиан“.

— Кани, измисляш си.

— Не си измислям! Кълна се! Моят холивудски идол е маниачка на… на тема марули, тази… тази невъзпитана натруфена лелка с татуирана очна линия…

Саманта ме слушаше притихнала.

— Ти плачеш.

— Не плача — излъгах. — Просто съм разочарована. Мислех, че… нали знаеш… все си мислех, че ще си допаднем. Мечтаех да й изпратя сценария си, но май няма да го дам на никого, защото не съм била в колежа с никой от екипа на „Сатърдей Найт“, а само техните сценарии се четат — погледнах се. Лоша работа. — Освен това съм си оплескала сакото с осо буко.

Саманта въздъхна.

— Май имаш нужда от агент.

— Не ми трябва никакъв агент! Вярвай ми, вече съм пробвала! Те дори няма да погледнат какво им носиш, освен ако нещо твое вече не е снимано, а за да накараш продуцент да погледне работата ти, трябва да имаш агент — избърсах ожесточено очи. — Тази седмица е пълна гадост.

— Пощата! — провикна се злобно Габи. Подхвърли купчина вестници на бюрото ми и се разкара. Казах „чао“ на Сам и се заех с кореспонденцията. Съобщения и новости. Пак съобщения и новости. Факсове. Плик с моето име, написано внимателно на ръка, почеркът на т.нар. Старец, Недоволния. Отворих плика, без да внимавам дали няма да го скъсам.

„Уважаема госпожице Шапиро. Статията ви за Селин Дион бе най-гнусната и противна драсканица, която съм виждал през петдесетте си и седем години като редовен читател на «Игзаминър». Не ви стига, че се надсмивате на музиката на Селин и я наричате «напудрени префърцунени балади», ами се подигравате и с външния й вид! Обзалагам се, че и вие не приличате на Синди Крауфорд.

Искрено ваш, господин Е. П. Дейфингър.“

— Ехо, Кани.

Мили Боже. Габи винаги се промъкваше зад мен. За дебела глуха дъртачка, когато й изнасяше, се движеше безшумно като котка. Обърнах се и тя, естествено, беше зад мен, присвила очи над рамото ми, за да види нещо от писмото, пуснато в скута ми.

— Да не би нещо да си объркала? — попита, гласът й бе пълен с фалшиво съчувствие. — Ще се налага ли да опровергаваме нещо?

— Не, Габи — обърнах се към нея и се опитах да не изпищя. — Просто различни гледни точки.

Хвърлих писмото в кошчето и преместих стола си толкова бързо, че колелата за малко не минаха през пръстите й.

— Господи! — изсъска тя и се оттегли.

„Уважаеми господин Дейфингър — съчинявах аз отговор наум. — Може и да не съм манекенка, но поне достатъчно голяма част от мозъчните ми клетки работят и забелязвам, когато нещо е тъпо и смрадливо.“

„Уважаеми господин Дейфингър — продължавах мислено, докато вървях пеша към Центъра по контрол на теглото за първата среща. — Съжалявам, ако ви е станало обидно от описанието ми за работата на Селин Дион, защото си мислех, че съм туширала истината.“

Нахлух в конферентната зала, настаних се на масата и се огледах. Лили от чакалнята беше дошла, също и възрастната чернокожа жена, приблизително мой размер, с издуто куфарче. Вътре седеше и руса тийнейджърка, дългата й коса бе опъната назад от ластична лента, тялото й се криеше под огромен пуловер и широки смъкнати дънки. Четвъртата жена, на около шейсет, сигурно тежеше поне сто и осемдесет килограма, ме последва в стаята. Придвижваше се с помощта на бастун, огледа внимателно местата, прецени седалките и чак след това се настани.

— Здрасти, Кани — поздрави Лили.

— Здрасти — измърморих аз. Думите „Контрол на количеството“ бяха написани на бяла дъска, а на стената бе закачен постер с хранителната пирамида. Пак тези простотии, казах си и се зачудих дали не мога да се измъкна. Вече бях следвала системата „Уейт Уочърс“. Знаех всичко, което трябва, за контрола на количеството храна.

Влезе кльощавата медицинска сестра, която помнех от чакалнята, ръцете й бяха пълни с купички, мерителни чаши и малък пластмасов макет на свинска пържола от сто и двайсет грама.

— Добър вечер на всички — започна тя и си написа името на дъската — Сара Причард.

Ние се представихме една по една. Русото момиче беше Бони, чернокожата жена — Анита, а особено дебелата — Естер от Уест Оук Леин.

— Имам чувството, че съм се върнала в колежа — прошепна Лили, докато сестра Сара ни раздаваше брошурите с данни за калориите и папки с фотокопия за промените в навиците на хранене.

— А пък аз имам чувството, че съм пак на занимания на „Уейт Уотчърс“ — промърморих в отговор.

— Пробвала ли си? — попита Бони и се приближи до нас.

— Миналата година — отговорих.

— Това не беше ли част от програмата „Едно, две, три, успех“?

— Не, от „Мазнини и фибри“ — поясних шепнешком аз.

— Това не бяха ли зърнени култури? — попита Естер, която се оказа с неочаквано приятен глас — нисък и топъл, без следа от ужасния филаделфийски акцент, който кара местните жители да преглъщат съгласните, сякаш са направени от горещ карамел.

— Това е „Мазнини и фибри“ — поясни русото момиче.

— В „Мазнини и фибри“ се налагаше да се броят грамовете мазнини и фибри във всяка храна и на ден трябваше да се изяжда определено количество фибри и да не се надвишават някакви грамове мазнини — обясних аз.

— Действа ли? — попита Анита и остави папката.

— Неее — отвърнах веднага. — Може пък вината да е моя. Все се обърквах кои грамове за кое се отнасяха, от кое не трябваше да ям… но после открих, че сладките с високо съдържание на фибри са с нещо като железен пълнеж и…

Лили се разсмя.

— На тях бяха отбелязани хиляди калории, но аз прецених, че това няма значение, защото са бедни на мазнини и с високо съдържание на фибри…

— Това е обща грешка — заяви весело сестра Сара. — Мазнините и фибрите са много важни, но също толкова важен е и броят на калориите, които приемате. Нещата са много прости — продължи тя, приближи се до дъската и надраска някакво подобие на уравнение, което в единайсети клас ме бе докарало до отчаяние. — Това са приетите спрямо изразходваните калории. Ако приемате повече калории, отколкото изгаряте, значи ще наддадете.

— Сериозно? — попитах аз, широко отворила очи. Сестрата ме погледна подозрително. — Вие сериозно ли говорите? Толкова ли е просто? — настоях.

— Ами… — започна тя.

Предположих, че сигурно е свикнала дебеланите да си седят послушно, също като прехранени овце, да се усмихнат и да кимат, и да са благодарни за мъдростта, която тя споделя с тях, да я наблюдават с нямо възхищение, единствено защото е имала късмета да се роди слаба. Тази мисъл ме вбеси.

— Значи ако изяждам по-малко калории, отколкото изгарям… — плеснах се по челото. — Господи! Най-сетне разбрах! Разбрах! Излекувана съм! — станах и вдигнах ръце високо нагоре, докато Лили се кискаше. — Изцерена! Спасена! Благодаря ти, Господи, и на теб, и на Центъра по контрол на теглото, че свалихте капаците от слепите ми очи!

— Добре — съгласи се сестрата. — Разбрах какво искате да кажете.

— По дяволите — измърморих, докато сядах. — Тъкмо щях да помоля за извинение.

Сестрата въздъхна.

— Вижте — поде тя. — Истината е, че има много фактори, които усложняват нещата… науката няма обяснение за всички. Знаем за метаболизма, знаем, че телата на някои хора просто задържат излишното тегло, докато при други не е така. Знаете и вие, че не е лесно. Няма да ви лъжа, че е лесно.

Изгледа ни. Дишаше тежко. Ние също я гледахме.

— Извинявам се — наруших най-сетне мълчанието. — Правех се на интересна. Просто… не мога да говоря вместо останалите, но това ми е обяснявано и преди.

— Аха — подкрепи ме Анита.

— И на мен — обади се Бони.

— Дебелите хора не са глупави — продължих. — Само че всяка програма за отслабване се отнася към нас все едно сме тъпаци — като че ли щом ни обяснят, че пилето, варено на пара, е по-здравословно от пърженото, а замразеното кисело мляко е по-добро от сладолед, че ако се изкъпеш с гореща вода, вместо да похапнеш една пица, ще се превърнеш в Кортни Кокс.

— Точно така — обади се и Лили.

Сестрата ми се стори раздразнена.

— Не съм имала намерение да казвам, че сте глупави — възрази. — Диетата е просто част от нещата — добави. — Физическите упражнения също, въпреки че не ги прилагаме достатъчно често.

Намръщих се. Това беше моят късмет. Покрай всичките разходки пеша и карането на колело, плюс редовните посещения във фитнеса със Саманта, физическите упражнения бяха единствената част от здравословния ми начин на живот, с която се съобразявах:

— Днес — продължи Сара Причард — ще говорим за определянето на размера на порциите. Знаете ли, че в повечето ресторанти се сервират порции доста над количеството, препоръчано от Американската асоциация по контрол на теглото, и това количество е достатъчно за целия ден на една жена?

Изпъшках тихо, а сестрата подреди чиниите и чашите и постави пластмасовата свинска пържола на масата.

— Правилната порция протеини — говореше тя с бавен, висок глас и внимаваше да изговаря правилно всяка дума, все едно че бе учителка в детска градина — е сто и двайсет грама. Може ли някой да ми каже колко е това?

— Колкото дланта ви — измърмори Анита. — Програма „Джени Крейг“ — добави, когато забеляза учудения поглед на сестрата.

Сестра Сара си пое дълбоко въздух.

— Много добре! — каза и положи видимо усилие да се престори на весела непукистка. — Ами какво ще кажете за порция мазнини?

— На върха на пръста ви — измърморих аз.

Очите й се разшириха.

— Вижте. Според мен всички знаем тези неща… нали?

Огледах останалите на масата. Всички кимнаха.

— Единствената причина да сме тук, единственото различно, което тази програма ни предлага, са хапчетата. Ще ги получим ли днес, или ще трябва да седим и да слушаме неща, които вече знаем?

Раздразнението (и лекото пренебрежение) по лицето на сестрата се превърна в гняв (и нещо, което доста приличаше на страх).

— Има си процедура — заяви тя. — Ние обясняваме нещата. Четири седмици обучение по промяна на хранителните навици…

Лили потропа с юмрук по масата.

— Хапчета… хапчета… хапчета… — започна да повтаря тя.

— Не можем просто така да ви дадем рецепта…

— Хапчета… хапчета… хапчета… — сега вече Бони и Естер започнаха да скандират.

Сестрата отвори уста, но бързо я затвори.

— Ще повикам лекаря — каза и се шмугна навън.

Петте се спогледахме. След това избухнахме в смях.

— Тя се уплаши! — хихикаше Лили.

— Сигурно е решила, че ще я смачкаме — измърморих.

— Или ще седнем върху нея! — възкликна Бони.

— Мразя кльощавите — казах.

Анита бе станала много сериозна.

— Не го казвай — помоли тя. — Не бива да мразиш никого.

— Ооох — въздъхнах.

В този момент доктор Кей надникна в стаята, последван от нещастната сестра, която почти висеше на подгъва на престилката му.

— Разбирам, че тук има проблем — изръмжа той.

— Хапчета! — настоя отново Лили.

Лекарят приличаше на човек, на когото много му се иска да се разсмее, но полага всички усилия, за да не го направи.

— Това неофициално движение има ли си говорителка? — полюбопитства той.

Всички ме погледнаха. Станах, пригладих полата си и прочистих гърлото.

— Цялата група е на мнение, че вече сме изслушали всички лекции, ходили сме на какви ли не курсове и програми, в които са ни обяснявали надълго и нашироко за промените в начина на хранене — огледах седналите жени. Всички кимаха одобрително. — Общото ни мнение е, че сме пробвали да променим начина си на хранене, опитвали сме се да ядем по-малко и да правим повече физически упражнения, само че всички тези неща, които са ни карали да ги правим… всъщност, дойдохме тук и платихме за нещо ново. По-точно за хапчета — казах в заключение и се върнах на мястото си.

— Разбирам как се чувствате — съгласи се лекарят.

— Искрено се съмнявам — възразих веднага.

— Защо тогава не ми обясните — подкани ме с тих спокоен глас той. — Вижте — опита се да обясни доктор Кей. — Аз не твърдя, че знам тайните на отслабването и че мога да ви ги кажа. Мислете за това като за пътешествие… приемете го като нещо, което ще вършим заедно.

— Освен ако съвместното ни пътешествие не ни отведе в прекрасните магазини „Гигант“ и самотните нощи — недоволствах аз.

Лекарят ми се усмихна обезоръжаващо.

— Нека поне за малко забравим за слабите и дебелите — предложи той. — След като вие, момичета, вече знаете как да преброите калориите, колко спагети можете да изядете, тогава съм сигурен, наясно сте, че повечето диети не дават резултат. Поне не може да се разчита на дълготраен ефект.

Ето че най-сетне привлече вниманието ни. Истина бе, всички го знаехме (от горчив личен опит в повечето случаи), но да го чуем като авторитетно мнение на лекар, който ръководи програма за отслабване… това си бе истинска ерес. Очаквах охраната всеки момент да нахлуе и да завлече доктор Кей за промивка на мозъка.

— Според мен — продължи той, — всички ще постигнем по-добър резултат — и ще бъдем по-доволни — ако се замислим как да променим навиците си — дребните неща, които вършим всеки ден, същите, които ни вредят. Ще видим, че е по-важно да сме здрави и да се чувстваме добре, вместо да искаме да заприличаме на Кортни…

Погледна ме с извити вежди.

— Кокс — помогнах му аз. — Всъщност, Кокс-Аркет. Омъжи се.

— Така. Същата. Забравете за нея. Нека се съсредоточим над това, което е възможно да постигнем. Обещавам ви, че никой тук няма да се държи с вас като с глупачки, независимо от размера ви.

Въпреки всичко бях развълнувана. Той говореше смислено. И не ни гледаше отвисоко. Това бе направо… невероятно.

Сестрата ни погледна за последно, без да крие недоволството си, и заситни нанякъде. Лекарят затвори вратата и седна.

— Искам да направя едно упражнение с вас — започна той. Погледна ни. — Колко от вас ядат, въпреки че не са гладни?

Пълно мълчание. Затворих очи. Ядене при стресови ситуации и емоционални кризи. И тази лекция я бях слушала.

— Кои от вас закусват, след това отиват в офиса си и намират кутия с понички, а те изглеждат толкова вкусни, че си вземате една просто защото сте ги видели?

Мълчанието продължаваше.

— „Дънкин Донътс“ или „Криспи Кремърс“? — обадих се най-сетне аз.

Лекарят нацупи плътните си устни.

— За това не се бях замислял.

— Има разлика — обясних.

— „Дънкин Донътс“ — отвърна той.

— С шоколадов пълнеж ли? С желе? С глазура ли?

— „Криспи Кремърс“ ми харесват повече — намеси се Бони.

— Особено топлите — подкрепи я Естер.

Аз се облизах.

— Последния път, когато хапнах понички — заразказва Естер, — някой ги беше донесъл в службата точно както вие казахте и аз си взех една, която ми се стори, че е с ванилов пълнеж… нали се сещате, от онези с шоколадовите глазури?

Всички кимнахме. Нямаше нито една, която да не знае как да различи поничка с ванилов крем още от пръв поглед.

— И тогава я захапах — продължи Естер, — и се оказа… — тя изкриви устни. — Лимон.

— Гадост — възкликна Бони. — Мразя лимон.

— Добре — засмя се лекарят. — Исках да кажа, че пред вас може да са най-хубавите понички на света. Може да са съвършенството на поничките. Само че след като вече сте закусили, не сте гладни, би трябвало да можете да ги подминете.

Замислихме се за момент.

— Де да беше така — каза най-сетне Лили.

— Защо не опитате да си кажете, че когато наистина огладнеете, когато много ви се прияде поничка, чак тогава ще си вземете.

Отново се замислихме.

— Не — отсече Лили. — Аз пак си хапвам от тези, дето някой ги е донесъл.

— А как се разбира дали си наистина гладен и ти се яде нещо? — попита Бони. — Аз например… винаги ми се ядат нещата, които знам, че не бива да ям. Ако обаче ми дадете една торба с млади моркови, тогава… абе не става.

— Опитала ли си се да ги свариш, да ги направиш на пюре с джинджифил и портокалова кора? — попита Лили.

Бони смръщи нос.

— Не обичам моркови — обади се Анита. — Обаче умирам за тиква с фъстъчено масло.

— Тиквата не е зеленчук. Пълна е със скорбяла — обясних.

Анита ми се стори объркана.

— Как да не е зеленчук?

— Зеленчук е, но е пълен със скорбяла. Като картофите. Научих го в „Уейт Уочърс“.

— В „Мазнини и фибри“ ли? — попита Лили.

— И така! — намеси се доктор Кей. По очите му забелязах, че кудкудякането на пет ветеранки от „Уейт Уочърс“, „Джени Крейг“, „Питикин“, „Аткинс“ и други подобни, започва да го дразни. Едва ли му беше много весело. — Да опитаме нещо — предложи. Отиде до вратата и загаси лампите. В стаята настъпи сумрак. Бони се изкиска. — Сега всички затворете очи — нареди той. — Опитайте се да си представите как се чувствате в момента. Гладни ли сте? Уморени? Тъжни ли сте? Може би щастливи или неспокойни? Опитайте се да се съсредоточите, а след това разграничете физическото усещане от чувствата.

Всички затворихме очи.

— Анита? — посочи я лекарят.

— Уморена съм — отвърна веднага тя.

— Бони?

— Ами, май съм уморена. И малко гладна — добави.

— А емоционално? — продължи да пита лекарят.

Бони въздъхна.

— Писнало ми е от училище — измърмори най-сетне. — Децата разправят разни гадости за мен.

Погледнах я крадешком. Очите й бяха все още затворени, а ръцете й се бяха свили в юмруци върху огромните дънки. Гимназията, очевидно, не бе станала нито по-благосклонна, нито там се проявяваше повече разбиране, отколкото преди десет години. Прииска ми се да сложа ръка на рамото й. Да й кажа, че нещата ще се оправят… само че като знаех какви бяха събитията в живота ми напоследък, не бях сигурна, че няма да я излъжа.

— Лили?

— Умирам от глад — отвърна на секундата тя.

— Ами емоционално?

— Ъъъ… добре съм — поколеба се.

— Просто добре? — попита лекарят.

— Довечера ще дават серия от „Спешно отделение“ — поясни Лили. — Не може да не се чувствам добре.

— Естер?

— Срамувам се — призна Естер и избухна в сълзи.

Аз отворих очи. Лекарят извади пакетче салфетки от джоба си и й го подаде.

— Защо се срамуваш? — попита тихо.

Естер се усмихна неубедително.

— Защото преди да започнем, гледах пластмасовата свинска пържола и си мислех, че не изглежда никак зле.

Това разчупи напрежението. Всички избухнахме в смях, дори лекарят. Естер подсмърчаше и бършеше очи.

— Не се притеснявай — успокои я Лили. — Аз си мислех абсолютно същото за маслото в хранителната пирамида.

Лекарят прочисти гърлото си.

— Ами Кандис? — попита той.

— Кани — поправих го.

— Ти как се чувстваш?

Затворих очи, но още в първата секунда видях как кафявите очи на Брус се доближават до моите. Брус ми казваше, че ме обича. След това ги отворих и погледнах доктор Кей право в очите.

— Чудесно — казах, макар че не беше вярно. — Просто чудесно.

 

 

— Как върви? — попита Саманта. Задъхвахме се, застанали една до друга на степерите няколко часа по-късно.

— Засега добре — отвърнах аз. — Още не са ни раздали хапчета. Лекарят, който води курса, ми се струва свестен.

Продължихме мълчаливо още няколко минути, а стъпалата скърцаха и пухтяха, докато до нас гърмеше музиката на курса по степ аеробика. Нашият фитнес клуб искаше очевидно да привлече нови членове и предлагаше най-различни видове гимнастика, като „Пилатес“, „степ аеробика“ и нещо, наречено „пожарникарски боди шейпинг“, с някакви маркучи, стълби и манекен, тежък четирийсет и пет килограма, който трябваше да се мъкне нагоре-надолу по стълбите. Нищо че покривът течеше, климатиците се скапваха, а джакузито не работеше.

— А останалата част от деня? — попита Сам и избърса лицето си с ръкава. Разказах й за разпаления гневен защитник на Селин Дион.

— Мразя читателите — изпъшках, когато степерът се включи по-бързо. — Защо приемат нещата лично?

— Предполагам е решил, че се ебаваш със Селин, затова заслужаваш критиката.

— Да, но тя е обществена собственост, а пък аз съм си аз.

— За него не си. Името ти е във вестника. Това означава, че и ти си точно толкова обществена собственост, колкото и Селин.

— Да, малко по-голяма обществена собственост.

— И с по-добър вкус. Освен това — продължи строго Саманта — нямаш намерение да се омъжиш за седемдесетгодишния си мениджър, който те познава от дванайсетгодишна.

— И кой сега е критичен? — попитах.

— Тъпите канадци — възмути се Саманта. Няколко години бе работила в Монреал и бе преживяла трагична любов с един мъж там, затова никога не можеше да каже, макар и една добра дума за северните ни съседи.

След четирийсет измъчени минути се отправихме към парната баня, увихме се в хавлии и се проснахме на пейките.

— Как е кралят на йогата? — попитах.

Сам ме погледна с доволна усмивка, вдигна ръка над главата си и пипна тавана.

— Чувствам се гъвкава — заяви доволно.

Метнах кърпата си по главата й.

— Не ме тормози — предупредих я. — Сигурно никога повече няма да правя секс.

— Я престани, Кани — сряза ме Саманта. — Знаеш, че няма да е все така. На мен поне ми минава.

Истина бе. Над любовния живот на Саманта в последно време изглежда тегнеше проклятие. Срещаше някой готин тип, излизаха по веднъж и всичко вървеше като по ноти. Срещаха се втори път и нещата все още бяха чудесни. И тогава, на третата среща, се получаваше по някой ужасно неловък момент, нещо невероятно, което показваше на Сам, че не може повече да се вижда с този мъж. Последният, лекар евреин със страхотен потенциал и забележително тяло, изглеждаше доста обещаващ до третата среща, когато бе завел Сам у тях на вечеря и тя бе шокирана, че има картина на сестра му, изложена на видно място в антрето.

— И какво от това? — попитах аз.

— Ами беше по цици — отвърна Саманта.

Докторчето да се отправя към изхода, да влиза кралят на йогата.

— Погледни на нещата по следния начин — предложи Саманта. — Денят е бил кофти, но сега вече приключи.

— Иска ми се да поговоря с него.

Саманта отметна коса назад, подпря глава на лакът и ме загледа от едната пейка.

— С господин Дейфелдорф ли?

— Дейфингер. Не, не с него — сипах още вода на горещите камъни и наоколо плъзна пара. — С Брус.

Саманта присви очи към мен през парата.

— Брус ли? Нещо не разбирам.

— Ами ако… — започнах бавно. — Ами ако съм сбъркала.

Тя въздъхна.

— Кани, от месеци ми дуднеш, че нещата не вървят и едва ли ще се оправят, как сама знаеш, че раздялата е единственото правилно решение. Е, ето че изведнъж започваш да се разстройваш. Никога преди не съм те чувала да се вайкаш, че си сбъркала.

— Ами ако вече мисля различно?

— Кое те накара да започнеш да мислиш различно?

Замислих се над отговора. Отчасти причината бе в статията. Двамата с Брус никога не бяхме говорили за теглото ми. Може би ако бяхме… ако той знаеше как се чувствам, ако аз бях усетила, че той ме разбира… може би нещата щяха да станат различни.

Нещо повече, разговорите с него ми липсваха, липсваше ми възможността да му разкажа как е преминал денят ми, да изпусна малко пара след последните подвизи на Габи, да му прочета идеите за статиите си, отделни сцени от сценария.

— Просто ми липсва — гласът ми бе притихнал.

— Дори след всичко, което написа за теб ли? — попита Сам.

— Може и да не е било чак толкова зле — измърморих. — Все пак не казва, че за него не съм… че, нали се сещаш… че не ме е желал.

— Разбира се, че те е желал — опита се да ми вдъхне сили Сам. — Ти беше тази, която не го желаеше. Намираше, че е мързелив, незрял, мърляв, и само преди три месеца на същата тази пейка ми заяви, че ако остави още една мръсна хартиена салфетка в леглото ти, ще го убиеш и ще оставиш тялото му в някой от междущатските автобуси.

Намръщих се. Не си спомнях какво точно съм казала, но определено звучеше така, сякаш аз съм го измислила.

— Ако му се обадиш — продължи Саманта, — какво ще му кажеш?

— Здрасти, как си, смяташ ли скоро пак да ме унижиш пред читателската аудитория? — имах едномесечна отсрочка. Октомврийското заглавие на „Добър в леглото“, писано от Брус, беше „Любов в ръкавица“.

Някой — най-вероятно Габи, всъщност сигурна бях, че е тя, бе оставил брой на бюрото ми още предишния ден и аз го прочетох по най-бързия начин, а сърцето ми се бе качило в гърлото, но най-сетне разбрах, че никъде не се споменава К. Поне не този месец.

„Детинските мъже си слагат презервативи“, бе първият му ред. Което ми намирисваше на голям майтап, защото през трите ни години заедно Брус бе лишен от неудобството да нахлузва латексово облекло. Направихме си изследвания, аз минах на хапчета след няколко неприятни случая, когато ерекцията му падна в мига, в който извадих презервативите. Дребната подробност, която, разбира се, липсваше в статията му, както и фактът, че аз бях тази, която му ги нахлузваше, бе, че се чувствах като майка закрилница, която бди над малкото си момченце и му връзва обувките.

„Да си сложиш ръкавица е задължение — редеше той думите за пред читателите на «Мокси». — Това е знак на преданост, на зрялост, свидетелство за уважение към жените като цяло — и свидетелство за любовта на мъжа към вас.“

Спомних си с какъв поглед той гледаше презервативите и се разнежих. Мисълта за нас двамата с Брус в леглото ме накара да се свия от болка, защото веднага след това си помислих: „Никога повече няма да изпитам същото.“

— Не му се обаждай — каза Сам. — Знам, че сега ти е кофти, но ще ти мине. Ще го преживееш.

— Благодаря ти — измърморих и се отправих към душовете. Когато се прибрах, телефонният ми секретар мигаше. Натиснах копчето за прослушване и чух гласа на Стив.

— Помниш ли ме? От парка. Чудех се дали да не пием бира тази седмица, или по-добре да отидем на вечеря. Обади ми се.

Бях усмихната, докато разхождах Нифкин, бях нахилена, докато си правех пилешки гърди с картофи и спанак за вечеря, ликувах по време на двайсетминутната консултация със Сам по въпроса за Стив, готиния пич от парка. Точно в девет му звъннах. Той се зарадва, когато ме чу. Беше наистина… доволен. Забавен. Внимателен. Интересуваше се от всичко, свързано с мен. Бързо уточнихме личните подробности: възраст, колеж, „а ти не познаваш ли Джени от гимназията“, по някоя и друга дума за родителите (пропуснах да му спомена, че майка ми е лесбийка, за да си оставя резерва за разговор на втората среща), обсъдихме причините да сме сами в момента (обобщих с две изречения как стоят нещата с Брус; той ми каза, че в Атланта имал приятелка, но тя постъпила да учи за медицинска сестра, а той се преместил тук). Казах му, че пиша за състезанието „Рилсбъри“. Той ми разказа, че тренира кану-каяк. Решихме да се срещнем за вечеря в събота вечерта в „Лейтест Диш“, а след това, в зависимост от настроението, да отидем на кино.

— Може пък да излезе нещо — казах на Нифкин, който по всичко личеше, че не дава пет пари. Завъртя се три пъти и се настани на възглавницата. Облякох си нощницата, като се опитвах да не поглеждам към голото си тяло в огледалото в банята, и си легнах обзета от оптимизъм, че има известен шанс да не умра сама.

 

 

Двете със Саманта отдавна бяхме набелязали „Азафран“ за съвършено място за първи срещи. Заведението имаше всички предимства. Бе на две крачки от нейната къща и моя апартамент. Храната бе хубава, не беше прекалено скъпо, беше готино, което ни даваше възможност: а) да впечатлим мъжа, с когото бяхме, като поръчаме бутилка хубаво вино, и б) така не давахме възможност на гаджето да се отреже, защото тази бутилка бе първата и последната. Най-хубавото бе, че „Азафран“ бе с витрини отвсякъде и сервитьорките, които посещаваха нашия фитнес и ни познаваха, винаги ни настаняваха до прозореца: ние бяхме с гръб към улицата, а мъжът — срещу нас, така че ако другата нямаше среща, можеше да мине с Нифкин и да преслуша гаджето.

Поздравих се, защото Стив изглеждаше доста прилично. Тениска с три копчета и къс ръкав, спретнати панталони в мръснозелен цвят, които изглежда си бе направил труда да изглади, и миришеше свежо на одеколон. Приятна промяна в сравнение с Брус, който носеше само лекьосани тениски, увиснали къси панталонки и който, ако не му напомнях непрекъснато, щеше да си спести използването на дезодорант.

Усмихнах се на Стив. Той също се усмихна. Пръстите ни се докоснаха над калмарите. Виното бе изстудено точно както трябва, нощта бе чудесна, небето бе обсипано със звезди, а есента едва се усещаше.

— Кажи ми какво прави днес? — попита той.

— Ходих да покарам колело до Честнът Хил — отвърнах. — Мислих за теб…

В този момент нещо премина по лицето му. Нещо лошо.

— Виж — прекъсна ме тихо. — Трябва да ти призная нещо. Когато те попитах дали искаш да излезем да пием бира… нали ти казах, че съм в квартала отскоро… истината е, че просто си търсех… приятели.

Калмарите в стомаха ми се превърнаха в оловна топка.

— Ясно.

— Изглежда не съм обяснил какво искам… че не си търся гадже, нищо такова… Господи — възкликна. — Не ме гледай така.

„Не плачи, казах си аз. Как можах да не преценя нещата? Бях наистина жалка. Нищо повече от една смешка. Исках си Брус. Господи, исках майка си. Не плачи, не плачи, не плачи.“

— Очите ти — започна тихо Стив. — Очите ти направо ме убиват.

— Извинявай — заекнах нещастно аз. „Извинявай се, както обикновено. По-зле не може да стане, мислех си.“

Стив се загледа през прозореца.

— Виж — подкани ме. — Това не е ли твоето куче?

Обърнах се и както трябваше да се очаква, там бе Саманта с Нифкин и двамата надзъртаха през прозореца. Сам бе впечатлена. Докато се обръщах към нея, тя вдигна палци за поздрав.

— Би ли ме извинил за момент — прошепнах. Станах и накарах краката си да се движат. В дамската тоалетна наплисках лицето си с вода, опитах се да не дишам, усетих как сълзите, които не успявах да изплача, се трупат зад челото ми и се превръщат в главоболие. Опитах се да си представя вечерта, която ме очакваше: вечеря, а след това последният излязъл по екраните катастрофичен филм. Не успях. Нямаше начин да издържа цялата вечер до мъж, който заяви, че не желае да ми е гадже. Може би това ме прави прекалено чувствителна или смешна, но истината бе, че не можех да го направя.

Влязох в кухнята и намерих нашата сервитьорка.

— Почти е готово — побърза да ме успокои тя, но в следващия миг видя изражението ми. — Господи… какво има? Да не би да е гей? Избягал затворник? Излизал е с майка ти?

— Нещо в този дух — казах.

— Искаш ли да му кажа, че ти е прилошало.

— Да — съгласих се, но след това размислих. — Не. Виж… сложи храната за вкъщи, не му казвай нищо. Да видим колко време ще остане да ме чака.

Тя изви очи към тавана.

— Толкова ли е зле положението?

— Нали мога да изляза от друго място?

Момичето посочи противопожарния изход.

— Хайде, давай — подкани ме тя, а аз стиснах двете кутии храна за вкъщи, призовах последните остатъци от гордостта си и потънах в нощта. Главата ми туптеше. „Глупачка, упрекнах се вбесена. Идиотка, тъпа смотанячка, как можа да си помислиш, че такъв хубав мъж ще си падне по жена, която изглежда като теб.“

Качих се вкъщи, оставих храната, свалих си роклята и си облякох разръфания гащеризон. Изтрополих надолу по стълбите, излязох на улицата и поех пеша отначало към реката, след това на север към Съсайъти Хил и Олд Сити, докато най-сетне тръгнах на запад към Ритенхауз Скуеър. Разумната част от мен си казваше, че случилото се не е кой знае какво, просто една неравност на пътя на колоездача, че не той е идиот, а аз. Мъж без гадже, нали сам го каза. Подвела ли се бях, когато реших, че ме кани на истинска среща? И какво толкова? Преди съм ходила по срещи. Дори съм имала гаджета. Имах основание да смятам, че и в бъдеще ще ходя по срещи и ще си хващам гаджета, а пък този тип не заслужаваше да му отделям и минута от времето си.

Само че друга част — пискливата, истерична, прекалено критична и за съжаление много по-гръмогласна част — казваше нещо съвсем различно. Че съм тъпачка. Че съм толкова дебела, та никой вече няма да ме обича, че съм ужасно задръстена, но сама не го виждам. Че съм се държала като глупачка, а най-лошото бе, че съм се направила на глупачка. Този Стив, инженерът със спортни сандали, сигурно седеше на празната маса, ядеше калмари и се смееше сам на огромната задръстенячка Кани.

И на кого да кажа? Кой ще ме успокои?

Няма да е майка ми. Не можех да обсъждам с нея любовния си живот, след като ясно й бях показала, че не одобрявам нейния. Освен това, благодарение на статията на Брус, тя бе научила достатъчно за предпочитанията ми, след като мръкне.

Можех, разбира се, да разкажа на Саманта, но тя сигурно ще реши, че съм луда.

— Защо си решила, че е станало така заради външния ти вид? — би попитала, а аз щях да мрънкам, че може и да има друга причина, но просто не съм разбрала, и през всичкото време щях да знам истината, точно както ме бе научил баща ми: бях дебела, грозна и никой нямаше да ме обикне. Щеше да е толкова унизително. Исках приятелите ми да мислят за мен като за умна и забавна, и способна. Не желаех да ме съжаляват.

Това, което най-много ми се искаше, бе да се обадя на Брус. Нямаше да му разказвам за последното си унижение — не просех съжалението му, нито пък можех да допусна да реши, че се опитвам да долазя на колене при него единствено защото някой скапан дръвник ме е отблъснал — но много ми се искаше да чуя гласа му. Независимо от това какво бе писал в „Мокси“, независимо от това колко ме бе засрамил, исках да го чуя. След три години заедно той ме познаваше по-добре от всички други на този свят, освен може би Саманта, а в момента така ми се искаше да поговоря с него, че коленете ми омекнаха.

Забързах към къщи и прескачах по две стъпала наведнъж. Потях се, ръцете ми трепереха дори след като се проснах на леглото и посегнах към телефона, за да набера номера колкото е възможно по-бързо. Той се обади веднага.

— Здрасти, Брус — започнах аз.

— Кани? — гласът му ми се стори странен. — Тъкмо щях да ти се обаждам.

— Наистина ли? — в гърдите ми припламна искрица надежда.

— Просто исках да ти съобщя — поде той и гласът му се прекърши в накъсано ридание. — Баща ми почина тази сутрин.

Не си спомням какво казах. Спомням си само, че ми съобщи подробностите. Получил удар и починал в болницата. Всичко станало много бързо.

Разплаках се. Не си спомням някога да съм се чувствала по-ужасно. Не беше честно. Бащата на Брус беше чудесен човек. Обичаше семейството си. Може би дори и мен ме обичаше.

И независимо от ужасното чувство, искрата в мен се разгоря. „Сега ще разбере“, прошепна глас в главата ми. Когато преживееш такава загуба, целият ти мироглед се променя, нали? Нямаше ли да се промени и начинът, по който гледаше на мен, на разбитото ми семейство, на отдавна загубения ми баща? Освен това имаше нужда от мен. Веднъж вече бе имал нужда от мен, за да го спася от самотата, от сексуалното невежество и срама… сега щеше отново да има нужда от мен, за да му помогна да преживее този мъчителен момент.

Представих си как отиваме на погребението, как го държа за ръката, как го подкрепям, прегръщам го, стоя до него като опора, както на мен ми се искаше да мога да се опра на него. Представих си го как ме гледа с ново уважение и разбиране, с нова загриженост, с очите на мъж, не на момче.

— Нека да ти помогна. Кажи ми с какво да помогна? — попитах. — Искаш ли да дойда?

Тонът му бе рязък и категоричен.

— Не — отвърна. — Прибирам се у дома, ще има сигурно сто души. Ще бъде странно. Можеш ли да дойдеш утре на погребението?

— Разбира се — съгласих се веднага. — Разбира се. Обичам те — думите се изплъзнаха от устата ми, преди дори да съм помислила.

— Какво означава това? — попита Брус, все още разплакал.

Поне успях бързо да се съвзема.

— Иска ми се да съм до теб и да ти помогна с каквото мога.

— Просто ела утре — помоли тихо той. — В момента това е единственото, което можеш да направиш.

Нещо у мен ме накара да повторя думите.

— Обичам те — изрекох ги отново и те сякаш увиснаха.

Брус въздъхна, защото знаеше какво искам, но или не желаеше, или не можеше да ми го даде.

— Трябва да затварям — каза. — Съжалявам, Кани.