Дженифър Уайнър
Добър в леглото (17)

17.

На рецепционистката в кабинета на баща ми не й направи особено впечатление, че се мотая, преди да й кажа защо се обаждам.

Имам белег и искам доктор Шапиро да го погледне. Дадох номера на мобилния телефон на Макси и се представих като Луиз Лейн, а момичето изобщо не се усъмни. Даде ми час за десет сутринта в петък и ме предупреди, че по това време движението е кошмарно.

Затова в петък сутринта излязох рано. Косата ми бе тъкмо подстригана (Гарт изпълни желанието ми, въпреки че бяха минали само четири седмици). На лявата си ръка носех не само фината тънка халка, която си представях, че един ден ще имам, но и толкова огромен диамант, та едва успявах да задържа погледа си на пътя.

Макси го бе донесла от реквизитната и ме увери, че никой няма да забележи липсата му, а това е само знак, с който да покажа на баща си и на света наоколо, че съм пристигнала.

— Нека обаче те попитам — започна тя на сутринта, докато похапвахме гофрети, праскови и ги поливахме с джинджифилов чай. — Защо искаш баща ти да мисли, че си омъжена?

Станах, дръпнах пердетата и се загледах към водата.

— Честно казано, не знам. Дори не знам дали ще си сложа пръстена по време на срещата ни.

— Сигурна съм, че си го обмислила — каза Макси. — Ти мислиш за всичко.

Погледнах пръстените.

— Веднъж ми каза, че никой никога няма да ме обича, че никой няма да ме пожелае. Имам чувството, че ако го видя, когато съм бременна и не съм омъжена… все едно ще се окаже прав.

Макси ме погледна, сякаш това бе най-тъжното нещо, което някога бе чувала.

— Съзнаваш, че това не е истина, нали? — попита тя. — Знаеш колко много те обичат хората.

Поех си дъх на пресекулки.

— Да, разбира се — отвърнах. — Просто… трудно ми е да мисля разумно — погледнах я. — Става въпрос за семейството. Кой разсъждава разумно, когато става въпрос за семейството? Аз просто… искам да разбера защо постъпи така. Искам поне да му задам този въпрос.

— Той може и да не успее да ти отговори — каза ми Макси. — Ако все пак отговори, отговорите може и да не ти харесат.

— Просто искам какъвто и да е отговор — заявих с дрезгав глас. — Просто ми се струва, че… искам да кажа, че човек има двама родители, а мама… — махнах неопределено с ръка, за да подскажа за лесбийските й наклонности и за неподходящата й партньорка. Пръстенът проблесна на светлината. — Знам, че трябва да опитам.

Сестрата, която ме поведе към къта за преобличане, имаше еднакви, симетрично разположени гърди като пъпеши. Подаде ми плюшен халат и папка с бланки, които трябваше да попълня.

— Лекарят ще бъде при вас след мъничко — увери ме тя и щракна мощна лампа, за да я насочи към лицето ми, където бях излъгала, че имам белег. — Я — учуди се, докато ме оглеждаше. — Че той почти не се вижда.

— Да, но е много дълбок — обясних. — Аз го виждам.

Тя кимна, сякаш това бе напълно нормално, и излезе от стаята.

Настаних се в бежовия фотьойл и се замислих какви лъжи да съчиня за бланките, и ми се прииска наистина да имах белег — физически белег, който да покажа на света, да покажа и на него — за да разбере какво съм преживяла и изтърпяла. След двайсет минути на вратата се почука и баща ми влезе.

— Какво ви води насам, госпожо Лейн? — попита той, докато преглеждаше бланките. Седях тихо. След миг вдигна поглед. По лицето му премина раздразнение, погледът, който ми хвърли, означаваше „престани да ми губиш времето“, отлично го познавах от детството си. Остана загледан в мен цяла минута, а по лицето му се запази единствено раздразнението. След това се сети.

— Кани?

Аз кимнах.

— Здрасти.

— Господи, какво… — баща ми, който бе в състояние да избълва обида във всяка ситуация, нямаше думи. — Какво правиш тук?

— Записала съм си час — отвърнах аз.

Той се сви, свали си очилата и притисна носа си с палец и показалец — жест, който отлично си спомнях. Обикновено го правеше, преди да избухне в поредния си гневен изблик.

— Ти просто изчезна — продължих. Баща ми поклати глава и отвори уста, но нямах намерение да го оставя да ме прекъсва. — Никой от нас не знаеше къде си. Как можа? Как можа да си тръгнеш просто така и да ни зарежеш всички? — той не отговаряше… просто ме гледаше — погледът му минаваше през мен сякаш бях истерична пациентка. — Не те ли е грижа за нас? Сърце нямаш ли? Или това е тъп въпрос, когато го задаваш на човек, който си изкарва прехраната, като изсмуква целулит.

Баща ми ме погледна побеснял.

— Няма нужда да се опитваш да ме унижаваш.

— Не, аз просто имах нужда от баща — обясних му. Досега не си бях давала сметка колко съм му ядосана, колко съм побесняла, не и преди да го видя, облечен в колосаната лекарска престилка, със съвършен маникюр, загорял, с тежък златен часовник.

Той въздъхна, сякаш разговорът го отегчаваше; сякаш аз го отегчавах.

— Защо си дошла?

— Не съм дошла специално да те търся, ако ме питаш за това. Моя приятелка имаше час и дойдох с нея. Видях снимката ти — продължих: — Не е много умно, да знаеш. За човек, който се опитва да се покрие.

— Не съм се покривал — възрази раздразнен той. — Това са глупости. Майка ти ли го каза?

— А защо тогава никой от нас не знае къде си.

— Нямаше да ви интересува, дори да знаехте — измърмори и взе папката, с която бе влязъл.

Бях толкова объркана, а той вече бе стиснал бравата, преди да си събера мислите.

— Ти луд ли си? Разбира се, че ни интересуваше. Ти си ни баща…

Той отново си сложи очилата. Виждах очите му — малки и воднисто кафяви.

— Вече сте пораснали. Всички.

— Значи мислиш, че след като сме достатъчно големи, няма значение какво си ни причинил? Да имаш нужда и от двамата си родители е нещо, което надрастваш, така ли?

Той се изпъна в цял ръст и отново се загърна в лекарското си високомерие, все едно че бе наметнал тежък балтон.

— Мисля — каза, изговаряйки думите бавно и отчетливо, — че много хора са разочаровани от живота, който живеят.

— Това ли искаш да си за нас? Едно разочарование?

Баща ми въздъхна.

— Не мога да ти помогна, Кани. Не знам какво искаш, но би ли престанала… нямам какво да ти дам. На никого от вас.

— Не ти искаме парите…

Той ме погледна почти мило.

— Не говорех за пари.

— Защо? — попитах го. Гласът ми трепереше. — Защо правиш деца, а след това ги изоставяш? Това не го разбирам. Какво сме направили… — преглътнах. — Какво толкова ужасно направихме, че не искаш да ни виждаш повече? — докато изговарях думите, знаех, че звучат смешно. Знаех, че нито едно дете не е толкова лошо, не е съгрешило чак толкова, нито пък е толкова грозно, че да накара родителите да го изоставят. Знаех, че грешката не е наша. Не биваше да обвинявам нас, казах си аз. Можех просто да оставя нещата така; щях да оставя товара и да се освободя.

Знаех отлично, че това, което ти казва разумът, и това, което ти е на сърцето, са различни неща. Разбирах, че Макси бе права. Каквото и да кажеше баща ми, какъвто и отговор да ми дадеше, той нямаше да ми хареса. И нямаше да е отговорът на въпроса ми.

Останах загледана в него. Очаквах да каже нещо, да попита какво става с мен: къде живея, какво работя, с кого съм решила да прекарам живота си? Вместо това той само ме погледна, поклати глава и се обърна към вратата.

— Ей! — повиках го.

Баща ми се обърна и ме погледна, а гърлото ми се сви. Какво исках да му кажа? Нищо. Исках той да ме попита: как си, коя си, какво ти се е случило, каква си станала? Гледах го, но той не казваше нищо — просто излезе.

Не се сдържах. Посегнах към него, за да видя някакъв знак, каквото и да е, докато пристъпваше към вратата. Пръстите ми докоснаха колосаната престилка. Той не спря. Дори не забави крачка.

 

 

Когато се върнах, прибрах пръстените в кадифените им кутийки. Измих грима от лицето си и гела от косата. След това се обадих на Саманта.

— Няма да повярваш — започнах.

— Сигурно няма — отвърна тя. — Затова казвай.

Разказах й.

— Не ми зададе нито един въпрос — завърших. — Не искаше да знае нито какво правя тук, нито как върви животът ми. Май дори не забеляза, че съм бременна. Просто му беше все едно.

Саманта въздъхна.

— Това е ужасно. Не мога да си представя как си се почувствала.

— Почувствах… — погледнах към водата, след това вдигнах очи към небето. — Чувствам, че е време да се прибирам.

Макси кимна, когато й го казах, кимна тъжно, но не ме помоли да остана.

— Завърши ли сценария? — попита.

— Още преди няколко дни — признах. Тя погледна леглото, където си бях подредила нещата — дрехите и книгите, плюшеното мече, което един ден купих в Санта Моника.

— Иска ми се да бях направила повече — въздъхна.

— Направи страшно много — прегърнах я аз. — И ще си говорим, и ще си пращаме имейли… а ти ще ми идваш на гости, когато бебето се роди…

Лицето на Макси се озари.

— Леля Макси — заяви тя. — Ще го накараш да ми казва леля Макси. И ще го глезя до спукване!

Усмихнах се, защото си представих как Макси се държи с малкия Макс или с малката Аби като с двукрак Нифкин и облича бебето с дрешки, които да отиват на нейните.

— Ти ще бъдеш страхотна майка — казах.

 

 

Тя настоя да ме откара до летището, помогна ми да предам багажа, изчака ме на изхода за отвеждане към самолета, въпреки че всички наоколо, от стюардесите до чистачите, я гледаха така, сякаш е най-рядкото животно на света.

— Да знаеш, че ще отразят идването ти тук в „Инсайд Едингън“ — предупредих я, докато се кискахме и плачехме и се прегърнахме поне за единайсети път. Макси ме целуна по бузата, след това се наведе и помаха на корема ми.

— Нали билетът е в теб? — попита тя.

Кимнах.

— Имаш ли си дребни?

— О, да — усмихнах се, защото това бе самата истина.

— Тогава заминавай — подкани ме тя.

Кимнах, подсмръкнах и я прегърнах отново.

— Ти си страхотна приятелка — уверих я. — Невероятна.

— Да се пазиш — отвърна Макси. — Приятно пътуване. Обади ми се, когато пристигнеш.

Кимнах, без да отговарям, защото си нямах доверие, обърнах се и поех към самолета и към къщи.

 

 

Първа класа бе по-натоварена този път, отколкото на идване. Мъж, приблизително на моя възраст, висок точно колкото мен, с къдрава руса коса и ясни сини очи се настани в съседната седалка, докато аз се опитвах да си сложа предпазния колан (вече доста по-стегнат). Кимнахме си учтиво. След това той измъкна някакви документи, по които личаха печати „Секретно“, а пък аз извадих брой на „Ентъртейнмънт Уикли“. Мъжът хвърли поглед на четивото ми и въздъхна.

— Завиждате ли ми? — попитах го.

Той се усмихна, кимна и извади ролка бонбони от джоба си.

— Искате ли „Ментос“? — покани ме.

— Те ли са най-хубави? — усмихнах се и си взех. Той погледна „Ментос“, след това ме погледна и сви рамене.

— Добър въпрос.

Отпуснах седалката назад. Човекът бе симпатичен, мислех си, и очевидно имаше добра работа, поне така ми се стори заради документите. Това ми трябваше — обикновен мъж с редовна работа, който живее във Филаделфия, чете книги и ме обожава. Погледнах крадешком господин Ментос, замислих се дали да не му дам визитката си… след това се стегнах, защото чух гласовете на майка и на Саманта, които ревнаха едновременно: „Ти да не си луда?“

Може би в някой друг живот, реших и придърпах одеялото под брадичката. Само че този живот щеше да е чудесен. Може би баща ми никога нямаше да ми бъде баща отново, може би майка ми щеше да остане завинаги вързана с ужасната Таня. Може би сестра ми щеше да си остане едно нестабилно същество, може би брат ми никога нямаше да се научи да се усмихва. Въпреки това аз щях да продължа да откривам доброто в света. Щях да виждам красотата. Някой ден, казах си, преди да заспя, дори щях да намеря друг, когото да обичам.

— Любов — прошепнах на бебето. След това затворих очи.

 

 

Ако желаете нещо достатъчно силно, твърдят в приказките, накрая ще го получите. Но то не става точно така, както си го мислите, а краят на приказката невинаги е щастлив. Месеци наред копнеех за Брус, сънувах Брус, спомнях си лицето му и го задържах, докато заспя, дори когато не се опитвах. Накрая, сякаш сънищата и мечтите го бяха призовали, и той се появи пред мен.

Стана точно както бе казала Саманта.

— Ще го видиш отново — бе предрекла тя преди месеци, когато й съобщих, че съм бременна. — Гледала съм достатъчно сериали и ти гарантирам, че ще стане така.

Слязох от самолета, прозях се, за да ми се отпушат заглъхналите уши, и ето че в общата зала, точно пред мен, под надписа „Тампа/Сейт Пийтс“, стоеше Брус. Сърцето ми трепна, защото реших, че е дошъл заради мен, че отнякъде е научил и е тук, за да ме посрещне, но после видях, че е с някакво момиче, което не бях виждала никога преди. Беше дребна, бледа, с къса коса. Облечена в светлосини дънки и бледожълта спортна тениска с три копчета, пъхната в панталоните. Безлична, с прости дрехи, нищо особено като черти и като тяло. В нея нямаше нищо забележително, освен плътните неоформени вежди. Заместничката ми, предположих.

Замръзнах на място, парализирана от тази нежелана среща. След като бе писано да се случи, това бе подходящо място — огромното бездушно международно летище „Нюарк“, където пътници от Ню Йорк, Ню Джърси и Филаделфия се събираха, за да се прехвърлят на презокеански полети или евтини вътрешни линии.

В продължение на може би пет секунди стоях, без да помръдвам, и се молех той да не ме види. Опитах се да се отдръпна, да заобиколя, като си казах, че има начин да се кача на ескалатора, да си грабна багажа и да изчезна. В следващия момент очите на Брус се спряха на мен и аз разбрах, че е прекалено късно.

Той се наведе, прошепна нещо на момичето, което извърна глава, преди да успея да я доогледам. След това Брус направи крачка към мен, право към мен. Бе облечен в червена тениска, която познавах и към която се бях притискала стотици пъти, с къси сини панталонки, които също си спомнях, защото ги бях сваляла. Изпратих гореща благодарност за прическата, която Гарт ми бе направил, за тена и диамантените обеци и въздъхнах нещастно, че не нося онзи огромен, натруфен годежен пръстен. Беше много глупаво, но се надявах да изглеждам добре. Доколкото е възможно жена в средата на седмия месец да изглежда добре, и то след шестчасово пътуване със самолет.

И ето че Брус бе пред мен, пребледнял и сериозен.

— Здрасти, Кани — поздрави ме той. Усетих очите му на корема си, сякаш го бе привлякъл магнит. — Значи ти…

— Точно така — отвърнах хладно. — Бременна съм — изправих се и стиснах по-здраво сака на Нифкин. Нифкин, разбира се, бе подушил Брус и се напъваше да изскочи, за да му се порадва. Чувах как опашката му барабани, а той скимти.

Брус вдигна очи към таблото с полетите над вратата, от която току-що бях излязла.

— Идваш от Ел Ей ли? — попита и показа, че докато сме били разделени, способността му да чете не се бе загубила.

Кимнах отново с надеждата да не разбере колко силно треперят коленете ми.

— Ти какво правиш тук? — попитах аз.

— Заминавам на ваканция — отвърна. — Ще ходим във Флорида за уикенда.

Ние, казах си с горчивина и останах загледана в него. Той си бе същият. Малко по-слаб, може би на опашката му се бяха появили нови бели косми, но си бе същият Брус, чак до мириса, усмивката и незавързаните маратонки.

— Браво на теб — отвърнах.

Брус не захапа въдицата.

— По работа ли си била в Ел Ей?

— Имах срещи на крайбрежието — обясних. Винаги ми се беше искало да кажа точно тези думи на някого.

— От „Игзаминър“ са те изпратили в Калифорния? — полюбопитства той.

— Не, срещите бяха във връзка със сценария ми — уточних.

— Продала си сценария си? — стори ми се, че искрено се зарадва. — Кани, та това е чудесно!

Не отговорих, продължих да го гледам неприязнено. От всички неща, които желаех от него — любов, подкрепа, пари, да ми покаже с нещо, че не е забравил за съществуването ми, за съществуването на бебето ни, че това не е без значение за него, поздравлението му ми се стори прекалено нищожно.

— Аз… аз съжалявам — рече най-сетне.

При тези думи побеснях. Каква долна гадина, помислих си, да се появи на летището като човек без всякакви ангажименти, да ми пробутва жалките си извинения, сякаш те можеха да заличат дългите месеци на мълчание, притесненията, които преживях, болката, че не е до мен, докато се чудех как ще осигуря детето си. Бях побесняла заради самодоволството му. На него не му дремеше нито за мен, нито за детето. Така и не ми се обади, така и не попита, просто не го беше грижа. Заряза ме — заряза ни — съвсем сами. На кого ми приличаше това?

В този момент разбрах, че гневът ми не е насочен към него. Беше насочен към баща ми, първия специалист по зарязванията, причината за цялата ми несигурност и всички страхове. Само че баща ми беше на пет хиляди километра и ми бе обърнал гръб окончателно. Ако се вгледах внимателно, щях да разбера, че Брус е същият, както и много други мъже, чак до цигарата с трева и опашката, и мързела, и онази дисертация, която никога нямаше да довърши, и рафтовете за книги, които никога нямаше да закачи, и ваната, която никога не чисти. Мъжете като Брус се срещат толкова често, колкото и чорапите, дето ги продават по шест чифта в „Уолмарт“, само дето не беше толкова чист. Трябваше само да се появя на някой концерт на „Фиш“ и да се усмихна, за да си намеря същия.

Брус обаче, за разлика от баща ми, стоеше пред мен… и съвсем не се чувстваше невинен. Нали той бе този, който ме заряза?

Пуснах Нифкин и се обърнах към Брус, а яростта ми, трупаната години наред ярост набъбна в гърдите ми.

— Съжаляваш значи? — изсъсках.

Той отстъпи крачка назад.

— Съжалявам — повтори, а гласът му бе толкова тъжен, сякаш някой насила го изтръгваше от него. — Трябваше да ти се обадя, но…

Присвих очи. Той отпусна ръце.

— Просто ми дойде много — прошепна. — И баща ми, и всичко.

Извих очи нагоре, за да му покажа какво мисля за подобни извинения и че няма да обменяме нежни спомени за Бърнард Губерман, нито пък за който и да е друг.

— Знам колко си силна — продължи. — Знаех, че ще се справиш.

— Налага ми се, нали така, Брус? Ти не ми остави друг избор.

— Съжалявам — повтори отново, този път още по-нещастно. — Надявам се да си щастлива.

— Усещам как добрите пожелания струят от теб — сопнах се. — О, почакай. Моя грешка. Това, дето струи от теб, май е дим от трева.

Имах чувството, че част от мен се бе отделила от тялото ми и се носеше нагоре, за да наблюдава как сцената се превръща в нещо ужасно… за да причини още повече тъга. „Кани, о, Кани — хлипаше тънък гласец. — Ти не си му ядосана на него.“

— И знаеш ли какво? — попитах го. — Искрено съжалявам за баща ти. Той беше мъж. А ти не си нищо повече от едно момче с големи крака и косми по брадата. Никога няма да си нещо повече. Ще си останеш един мижав писател в скапано списание и Господ да ти е на помощ, когато не можеш да изсмучеш повече спомени за нещата, които сме преживели заедно.

Гаджето се примъкна до него и преплете пръсти с неговите. Аз продължих да говоря.

— Никога няма да си добър като мен, да не говорим, че аз съм най-доброто, което някога си имал.

Момичето се опита да каже нещо, но аз не я оставих.

— Ще си останеш един дългуч с касетки в кутия от обувки. Тип, дето не искат да го вземат в нито един вестник. Оня тип, дето внася незаконно алкохол на концертите на „Грейтфул Дед“. Добрият стар Брус. Само дето не може да издрапа след първата си година в колежа. И той остарява, както и всички ние. Това няма да се промени, както няма да се промени и качеството на нещата, които пишеш. И знаеш ли какво? — пристъпих към него, така че бяхме един до друг. — Никога няма да си довършиш дисертацията. И цял живот ще живуркаш в Ню Джърси.

Брус стоеше, неспособен да промълви и дума. Устата му буквално зееше. Не беше приятна гледка. Гаджето ме погледна.

— Оставете ни на мира — намеси се тя с тънък писклив гласец.

Новите ми обувки „Маноло Бланик“ ми додаваха още пет сантиметра и аз се почувствах като амазонка, силна, необезпокоена от това нищожество, което ми стигаше едва до рамото. Погледнах я достатъчно красноречиво, за да й покажа да си затваря устата, когато говорят по-умните от нея, поглед, усъвършенстван през годините с брат ми и сестра ми. Зачудих се дали някога е чувала за пинцети. Сигурно и тя ме гледаше и се чудеше не съм ли чувала за програми за отслабване като „Слим Фаст“… или за контрол над раждаемостта. Не ме интересуваше.

— Не си спомням да съм разговаряла с теб — казах й аз и използвах реплика от „Върни нощния поход“ от 1989 година. — Няма смисъл да се обвинява жертвата.

Това върна Брус към настоящето. Той стисна ръката й.

— Остави я на мира — защити я.

— Господи — въздъхнах. — Като че ли ще ви направя нещо. За твое сведение — обърнах се към гаджето, — аз му написах едно-единствено писмо, когато разбрах, че съм бременна. Едно-единствено. И повече няма да го направя. Имам повече от достатъчно пари, по-добра работа от него, в случай че е пропуснал да го съобщи, когато ти е разказвал за живота си, и се справям повече от блестящо. Надявам се двамата да сте много щастливи — взех Нифкин, отметнах великолепната си коса и минах покрай човек от охраната. — На ваше място бих му претърсила багажа — посъветвах го на достатъчно висок глас, за да чуе и Брус. — Най-вероятно пренася нещо забранено.

След това, тъй като продължавах да съм бременна, се отправих към тоалетните, за да се изпишкам.

Коленете ми бяха омекнали, а бузите ми горяха. Ха, помислих си.

Изправих се, пуснах водата и отворих вратата на кабината. А отпред стоеше новото гадже, скръстила ръце пред незабележимите си гърди.

— Да? — попитах я любезно. — Имаш нещо да кажеш ли?

Тя изкриви устни. Забелязах, че има издадена горна захапка.

— Мислиш се за много умна — нападна ме. — Той никога не те е обичал. Сам ми го каза — гласът й пискливо се надигаше. Звучеше като играчка, от онези, които блеят и цвилят, когато ги стиснеш.

— Докато ти — продължих вместо нея аз — си единствената истинска любов в живота му — знаех дълбоко в сърцето си, в доброто си сърце, че не ми е работа да се карам с нея. Но просто не се сдържах.

Тя отново изви устни, също както правеше Нифкин, когато си играехме с някоя пухкава играчка.

— Защо не ни оставите на мира? — изсъска.

— Да ви оставя на мира? — повторих. — Да ви оставя на мира? Все това повтаряш, а аз така и не разбирам. Не правя нищо нито на единия, нито на другия. Аз живея във Филаделфия, за Бога…

И в този момент разбрах. Нещо в лицето й ми подсказа.

— Той не престава да говори за мен, нали? — попитах.

Тя отвори уста, за да отвърне. Реших, че не си струва да я слушам повече. Изведнъж се почувствах изтощена. Умирах за сън, исках да се прибера и да си легна.

— Не е вярно — започна тя.

— Нямам време за подобни простотии — прекъснах я. — Имам си собствен живот — опитах се да я заобиколя, но тя бе застанала точно до мивката и не ми позволяваше да мина. — Мърдай — срязах я.

— Няма — сопна се тя. — Ще ме изслушаш! — сложи ръцете си на раменете ми и се опита да ме задържи на място, като ме побутна леко. В първия момент бях права и се опитвах да я заобиколя, а в следващия се подхлъзнах в локва вода. Глезенът ми поддаде и се подви. Паднах настрани и си ударих силно корема в ръба на мивката.

Преряза ме остра болка и аз се строполих по гръб на пода, глезенът ми бе извит под ъгъл, който не вещаеше нищо добро, а тя се бе надвесила над мен, пъхтеше като животно, бузите й се обагриха в аленочервено.

Станах, подпрях се с двете си длани на пода и стиснах мивката, но в същия момент усетих нова раздираща болка. Когато погледнах надолу, забелязах, че кървя. Не много, но… кръвта не е нещо, което е нормално да видиш от кръста надолу, когато си в средата на седмия месец. Успях да се изправя на крака. Глезенът ме болеше зверски, гадеше ми се и усетих как кръвта се стича по крака ми.

Погледнах я. Тя също ме гледаше и проследи очите ми надолу към кръвта, която вече бе образувала гъста локва. В следващия миг притисна ръка към устата си и избяга.

Пред погледа ми всичко започваше да се размазва, а болката прииждаше на вълни откъм корема. Бях чела за това. Знаех какво означава, знаех, че е прекалено рано, че съм загазила.

— Помощ! — опитах се да извикам, но нямаше кой да ме чуе. — Помощ… — опитах отново и в този момент светът посивя, а след това потъна в чернота.