Метаданни
Данни
- Серия
- Кани Шапиро (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Good in Bed, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Дженифър Уайнър. Добър в леглото
ИК „Санома Блясък България“, София, 2011
Коректор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-8186-60-5
История
- —Добавяне
16.
Събудих се в десет и трийсет сутринта. Огънят бе загаснал. Ейдриън и Макси не помръдваха.
Възможно по-тихо се отправих на втория етаж. Полирани дървени подове, модерни полици от кленово дърво, гардероби, почти празни. Зачудих се как ли се чувства Макси, като живее за кратко в къща след къща, и също като какавида след това се отървава от пашкула. Зачудих се дали това я притеснява. Знаех, че лично мен би ме притеснявало.
В банята бе пълно с пухкави хавлиени кърпи, луксозни сапуни и шампоани мостри. Взех си дълъг горещ душ, измих си зъбите с чисто нова четка, която открих в шкафчето, след това облякох чиста тениска и долнището на пижама, които открих в едно чекмедже на скрина. Трябваше ми сешоар и помощник, за да възстановя прическата, която Гарт ми бе направил вчера, но на подобни неща не можех да разчитам. Затова дръпнах назад кичурите коса, защипах ги с фиби и се намазах с щедра доза гъст ароматен френски гел. Поне се надявах това да е гел. По настояване на баща ми в гимназията се бях записала да уча латински. Беше ми от полза за изпита, но не вършеше никаква работа, когато сутрин се наложеше да разчетеш за какво се използват тоалетните принадлежности на една звезда.
Когато се върнах на долния етаж, Макси все още спеше, свита като коте върху одеялата. Само че на мястото на Ейдриън бе оставена само бележка.
Взех я. „Скъпа Каси“, започваше тя и аз се изсмях. Е, не беше много далече. Къде-къде по-лоши имена са ми измисляли. „Благодаря ти, че се погрижи за мен снощи. Знам, че не се познаваме добре…“
Тук изсумтях. Не сме се били познавали! Че нали не бяхме разменили и пет изречения, когато той загуби съзнание!
„… въпреки това знам, че си добър човек. Сигурен съм, че ще бъдеш чудесна майка. Съжалявам, че се налага да си тръгна толкова бързо, че няма да се видим скоро. Заминавам да снимам в Торонто, летя тази сутрин. Надявам се да прекараш добре в Калифорния с това.“
Това ли? Какво пък беше то? Разгънах бележката и в скута ми падна сребърен ключ. Ключ от кола. „Наемът е до следващия месец — бе написал Ейдриън на гърба и бе добавил името и адреса на търговеца в Санта Моника. — Върни я, преди да се прибереш. И приятно прекарване!“
Изправих се бавно, приближих се до прозореца и притаих дъх, докато вдигах щорите. Да, отпред наистина бе паркирана малка червена кола. Погледнах ключа, после колата на алеята и се ощипах в очакване да се събудя и да разбера, че това е сън… че съм заспала в леглото си във Филаделфия с натрупани от едната ми страна книги за бременни, а Нифкин се е свил на кълбо на възглавницата.
Макси се прозя, надигна се грациозно от пода и застана на прозореца до мен.
— Какво става? — попита тя.
Показах й колата, ключа и бележката.
— Имам чувството, че сънувам.
— Това бе най-малкото, което можеше да направи — каза Макси. — Имаше късмет, че не си му преровила джобовете и не си го снимала гол.
Погледнах я с невинно ококорени очи.
— Не трябваше ли да го правя?
Макси се ухили.
— Сядай мирно — нареди тя. — Сега ще ти доведа кучето, а след това отиваме да завладеем Холивуд.
Очаквах шкафовете на Макси да са празни, допусках да намеря може би храните, които младите актриси признаваха — ментови бонбони, газирана вода, бирена мая, или там каквото диетолозите гуру в занаята биха одобрили.
Само че шкафовете на Макси изобилстваха с всички основни неща, от пилешка супа до брашно и захар, подправки, а в хладилника имаше пресни ябълки и портокали, други плодове, мляко, сок, масло и кремообразно сирене.
Реших да приготвя спаначен пай и плодова салата. Режех киви и ягоди, когато Макси се върна. Беше се преоблякла в нов черен клин и виненочервена тениска, носеше огромни черни очила и нещо, което реших, че е шнола с изкуствени рубини, а пък Нифкин бе с червен велурен нашийник, обсипан със същите скъпоценни камъни, и с червена каишка. И двамата изглеждаха страхотно. Сервирах на Макси, а тъй като нямаше гранулирана храна, дадох на Нифкин малко от пая.
— Толкова е красиво — не се сдържах, възхитена от слънцето, което блестеше по водата, докато полъхваше свеж бриз.
— Трябва да останеш малко — предложи Макси.
Поклатих глава.
— Трябва да оправям нещата и да се връщам… — започнах, но след това замълчах. Защо да бързам? Работата щеше да почака — все още разполагах с отпуска. Дори да изпуснех няколко часа от бебешките курсове, това нямаше да бъде краят на света. Стая с гледка към океана беше чудесно, особено като знаех колко е непостоянна и мокра пролетта във Филаделфия. Макси сякаш четеше мислите ми.
— Ще бъде чудесно. Можеш да пишеш, аз ще си върша работата, ще ходим на вечеря, на партита, на купони на открито. Нифкин ще се забавлява… Ще ти направя портфолио…
Искаше ми се да заподскачам от радост, но не бях сигурна дали бебето ще одобри. Щях да прекарам невероятно. Ще ходя боса сред вълните. Нифкин ще гони чайките. Двете с Макси ще готвим. Нямаше да имам задължения. Тази сутрин, докато слънцето грееше и вълните тихо се плискаха, ми се струваше по-лесно да оставя това чудесно приключение да ме понесе напред, вместо да продължавам да се измъчвам.
Всичко след това се случи много бързо.
Макси ме заведе в един небостъргач със синкаво-сребърни стъклени стени и готино заведение на партера.
— Отиваме да те запозная с моя агент — обясни тя и натисна бутона за седмия етаж. Започнах да се чудя какво да попитам.
— А тя занимава ли се и с писатели? — попитах. — Добра ли е?
— Да, много — отвърна Макси и ме поведе по един коридор. Почука силно по открехнатата врата и надникна вътре.
— Това са пълни простотии — редеше женски глас, който огласяше целия коридор. — Терънс, това са дивотии. Точно този е проектът, който чакаш, и до следващата седмица трябва да бъде приключен.
Надникнах над рамото на Макси, защото очаквах гласът да принадлежи на заклета пушачка с платиненоруса коса и задължителните подплънки, стиснала цигара без филтър в едната ръка, чаша черно кафе в другата… женски вариант на онова влечуго с черните очила, дето ми обясни, че в Холивуд нямало дебели актриси. Вместо това видях светлоруса млада фина жена със снежнобяла кожа, обсипана с лунички. Беше облечена в бледозелен джемпър, лилава тениска, обточена с дантели, и спортни обувки на краката с детски размер. Косата й бе събрана в небрежен кок, закрепен с бледосиня разтегателна лента. Имах чувството, че е на дванайсет.
— Това е Вайълит — представи я гордо Макси.
— Мама ти стара пък на теб — заговори отново Вайълит. Едва потиснах желанието си да притисна корема си с ръце, където предполагах, че са ушите на бебето.
— Какво мислиш? — прошепна Макси.
— Тя е… ами… — започнах аз. — Прилича на Пили Дългото чорапче! Пълнолетна ли е, та използва такъв език?
Макси се ухили.
— Не се притеснявай. Може и да прилича на член на момичетата скаути, но е супер.
На прощаване Вайълит изтърси:
— Майната ти — затвори телефона, изправи се и подаде ръка. — За мен е удоволствие — започна и отново гласът й ми прозвуча като на нормален човек, не като на дракон, бълващ огън, който само преди минути се опитваше да вкара в правия път актьора Андрго Дайс Клей. — Много ми хареса сценарият ти. Знаеш ли кое ми се стори най-хубавото?
— Ругатните ли? — попитах.
Вайълит се разсмя.
— Не, не — отвърна. — Най-хубавото беше, че героинята ти имаше толкова вяра в себе си. Във всички многобройни романтични комедии все трябва някой да спасява героинята… или с любов, или с пари, или някоя вълшебница. Хареса ми, че Джоузи се спаси сама и през всичкото време вярваше в себе си.
Я виж ти! Никога не бях мислила по този начин. За мен историята на Джоузи бе сбъднато желание, нещо много простичко, нещо, което може да се случи с всеки един от известните актьори, които интервюирах в Ню Йорк, който като ме погледнеше, нямаше да ме възприема като поредната задъхана дебелана.
— Жените страхотно ще си паднат по този филм — предрече тя.
— Радвам се, че мислите така.
Вайълит кимна, дръпна ластичната лента от косата си, прокара пръсти през кичурите и събра къдриците си в много подобен на предишния кок.
— Ще поговорим отново по-късно — заяви тя, взе бележник, цял наръч химикалки, копие от сценария ми и нещо, което ми заприлича на договор. — Хайде сега да ти докараме малко пари.
Накрая се оказа, че дребосъкът Вайълит е царицата на преговорите. Може би самото звучене на дрезгавия глас и непрекъснатият порой ругатни, които бълваше тази очарователна жена, бе толкова стряскаща комбинация, че тримата младоци в безупречни строги костюми не успяха да кажат много, което бе изпитание за тях, докато тя ги убеждаваше, че сценарият ми е страхотен. Накрая, парите, които ми платиха — част от тях щях да получа пет дена след подписването, друга, когато започнеха снимките на филма, трета при предаването на каквото напишех по-нататък — бяха направо невероятни. Макси ме прегърна, а Вайълит прегърна и двете ни.
— Сега върви и ме накарай да се гордея — нареди тя и се оттегли в кабинета си, а отдалече ми заприлича на ученичка, която тъкмо е приключила със следобедния си крос.
В пет следобед бях на терасата на Макси с чиния изстудено грозде в скута и бутилка сок в ръка, обзета от невероятно облекчение. Сега вече можех да си купя каквато къща пожелая, да наема бавачка дори да отсъствам цяла година от работа, когато бебето се родеше. Каквито и преработки да се наложеше да направя, нямаше да е толкова противно, колкото да се сблъсквам с Габи и непрестанната й критика. Нямаше да бъде и толкова зле, колкото да пиша седми вариант на писмото си до Брус. Онова бе работа. Сега вече ме очакваха най-обикновени игри.
Следобед говорих часове, писках през всичкото време, докато разказвах новините на майка, на Луси, на Джош, на Анди и на Саманта, на роднини и колеги, на всички, за които се сетих и с които можех да споделя щастието си. След това звъннах в кабинета на доктор Кей.
— Обажда се Кани — представих се аз. — Исках само да ти кажа, че всичко е наред.
— Приятелят ти по-добре ли е?
— Много по-добре — отвърнах и обясних какво става: как Ейдриън се бе възстановил, как бях решила да остана при Макси, как дребосъкът Вайълит ми бе докарала огромно количество пари.
— Ще излезе страхотен филм — предрече доктор Кей.
— Не мога да повярвам — казах поне за трийсети път този следобед. — Направо невероятно.
— Просто се наслаждавай — подкани ме той. — Май началото е блестящо.
Макси наблюдаваше всичко развеселена и хвърляше тенис топка на Нифкин, докато той падна от изтощение до купчина водорасли.
— Този кой е? — попита тя и аз й обясних.
— Той… ами той ми е лекар, беше, докато се опитвах да сваля килограми, преди да забременея. Сега май ми е приятел. Снощи му се обадих заради Ейдриън.
— Струва ми се, че го харесваш — каза Макси и пошава с вежди в стила на Гручо Маркс. — А прави ли посещения по домовете?
— Нямам представа — признах. — Много е мил. Много висок.
— Хубаво е, че е висок — отбеляза Макси. — Какво ще правим сега?
— Вечеря? — предложих аз.
— Това е задължително — каза Макси. — Все забравям, че си жена с много таланти. Можеш и да пишеш, и да готвиш!
— Не се надявай чак толкова — предупредих я. — Чакай да видя какво още има в хладилника.
Макси се усмихна.
— Преди това имам по-добра идея — сети се за нещо тя.
Охраната пред бижутерийния магазин ни кимна на двете с Макси и отвори тежките стъклени врати.
— Какво ще правим тук? — прошепнах.
— Ще ти купим някоя глезотия — отвърна Макси. — И не е нужно да шепнеш.
— Ти какво, да не би да си ми татко, който знае само да ме глези — пошегувах се.
— О, не — отвърна сериозно Макси. — Ти сама ще си купиш нещо!
Зяпнах я.
— Какво? Защо? Не би ли трябвало да ме караш да спестявам? Аз чакам бебе.
— Разбира се, че ще спестяваш — потвърди Макси, напълно разумно. — Само че майка винаги ми казваше, че всяка жена трябва да си купи поне по едно красиво нещо… а ти, мила моя, сега можеш да го направиш.
Поех си дълбоко дъх, все едно че щях да се гмуркам, а не да вляза в бижутерия. Магазинът бе пълен със стъклени витрини, които ми стигаха до кръста, и във всяка бяха поставени изящни скъпи бижута, аранжирани изключително красиво върху черно и гълъбовосиво кадифе. Имаше обеци със смарагди, пръстени със сапфири, тънки платинени халки, обсипани с диаманти. Имаше висящи кехлибарени обеци и брошки с топази, сребърни гривни от филигран, толкова изящен, че отделните нишки едва се виждаха, ръчно гравирани копчета за ръкавели. Имаше лъскави златни висулки за гривни във формата на балетни пантофки, миниатюрни ключове за кола, преплетени халки от розово и жълто злато, лъскави игли за ревери с калинки и водни кончета, тънки диамантени гривни… Спрях и се наведох над една витрина, объркана и впечатлена.
Продавачка в спретнат тъмносин костюм се появи зад мен.
— Какво да ви покажа? — попита мило тя. Посочих предпазливо най-малките диамантени обеци, които видях.
— Тези, ако обичате — помолих.
Макси се надвеси над рамото ми.
— Не тези — скара ми се тя. — Кани, те са микроскопични!
— Не би ли трябвало поне едно нещо по тялото ми да е микроскопично? — попитах.
— Защо? — Макси ме погледна изумена.
— Защото… — започнах. Гласът ми пресекна.
Макси ме сграбчи за ръката.
— Знаеш ли какво? — рече. — Според мен изглеждаш чудесно. Мисля, че наистина си чудесна. Струваш ми се щастлива… и здрава… и… и бременна…
— Не го забравяй — засмях се аз.
Продавачката бе извадила обеците и ги бе поставила отгоре, а след това бе сложила до тях още един чифт, двойно по-големи. Диамантите бяха колкото едро грозде, казах си, след това ги сложих в ръката си, наблюдавах ги как искрят и хвърлят отблясъци в синьо и виолетово.
— Страхотни са — обадих се тихо и ги приближих до ушите си.
— Отиват ви — заговори продавачката.
— Ще ги вземем — заяви убедено Макси. — И не си правете труд да ги опаковате. Тя ще си ги сложи веднага.
По-късно, в колата, когато новите ми обеци разпращаха дъги по покрива всеки път, щом слънцето ги докоснеше, аз се опитах да й благодаря — че ми е помогнала в продажбата на сценария, че ме е накарала да повярвам в бъдещето, което ми предстоеше. Макси махна небрежно с ръка.
— Ти заслужаваш красиви неща — каза мило тя.
Поех си дълбоко дъх. „Приятелка“, прошепнах на бебето. А на Макси казах:
— Ще ти сготвя най-хубавата вечеря, която можеш да си представиш.
— Това не го разбирам — заяви майка ми, която провеждаше поредния си следобеден разпит по телефона. — Разполагам с пет минути, за да разбера.
— Пет минути ли? — стиснах телефона близо до гърдите и присвих очи към пръстите на краката, докато се опитвах да реша дали е възможно да просъществувам в Холивуд с този олющен лак, дали педикюрната полиция няма да ме арестува. — Защо си се разбързала?
— Имаме мач, извън сезона — обясни бързо тя. — Искаме да смачкаме „Лавендър Менъс“.
— Много ли са добри?
— Бяха, миналата година. Само че ти недей да променяш темата. Значи сега живееш с Макси… — започна майка ми и гласът й се надигна обнадежден. Поне така ми се стори.
— Ние сме само приятелки, мамо — обясних. — От онези, платоническите приятелства.
Тя въздъхна.
— Още не е късно, да знаеш.
Извих очи към тавана.
— Съжалявам, че те разочаровах.
— А ти какво правиш?
— Забавлявам се — отвърнах. — Прекарвам си страхотно — не знаех откъде да започна. Бях в Калифорния вече три седмици и всеки ден с Макси се впускахме в някое приключение, обикаляхме нанякъде в малката червена кола на Ейдриън, която все повече ми приличаше на вълшебна каляска или летящо килимче. Снощи, след вечеря, се разходихме по кея на Санта Моника, купихме си мазни сладко-солени пържени картофки и леденостудена розова лимонада. Похапнахме, докато пляскахме с крака във водата. Предишния ден бяхме отишли на селския пазар в центъра, където напълнихме раницата с малини, пресни моркови и бели праскови, които Макси раздаде на снимачния екип (с изключение на изпълнителя на главната роля, защото според нея той щеше да приеме прасковите за покана да направи по някой коктейл — „а не искам пак аз да съм виновна, когато падне“).
В Калифорния имаше неща, с които бях свикнала — безупречната красота на жените, невероятното чувство, че хората, с които се сблъсквам в кафенетата или магазините, са ми смътно познати, сякаш са участвали в някоя роля. А пък колите направо ме убиваха — ако се тръгнеше някъде, задължително беше с кола, затова нямаше тротоари и маркирани платна за велосипедисти, само безкрайни задръствания, смогът бе гъст като мармалад, навсякъде имаше момчета, които се грижеха за паркирането — дори, колкото и да бе невероятно — на един от плажовете, на който ходихме.
— Може да се каже, че видях всичко — казах веднъж на Макси.
— Не, не си — отвърна тя. — На алеята за разходки на Трета улица има дакел, облечен в потниче с пайети, който може да жонглира. След като го видиш, тогава можеш да кажеш, че си видяла всичко.
— Ти изобщо работиш ли? — попита майка ми, която съвсем не остана впечатлена от разказите ми.
— Всеки ден — казах й аз, което бе истина. Когато не участвах в приключения, прекарвах поне по три часа на ден на терасата с лаптопа. Вайълит ми бе върнала сценария, надраскан с толкова много бележки, че почти не се четеше.
„Не се паникьосвай — беше написала тя с лилава химикалка на заглавната страница. — Лилавите бележки са мои, червените са от четеца, нает от студиото, черните са правени от един, който може да е режисьор, но може и да не остане той — а и повечето от нещата, които е написал, са пълни глупости, поне според мен. Не се вживявай прекалено, това са само предложения!“
Бавно си проправях път през изписаните полета, драсканиците и забележките.
— Кажи кога ще се върнеш? — попита майка.
Прехапах устни. Все още не знаех и трябваше да реша, при това в най-скоро време. Трийсетата ми седмица наближаваше бързо. След това или трябваше да си намеря лекар в Лос Анджелис и да родя тук, или да намеря начин да се прибера, без да летя.
— Бъди така любезна да ме уведомиш какво смяташ да правиш — настоя майка. — С удоволствие ще те прибера от летището и може дори да видя внучето си, преди да навърши годинка…
— Мамо…
— Просто майчинско напомняне — уведоми ме тя и затвори.
Изправих се и тръгнах по пясъка, Нифкин подскачаше след мен, с надеждата да подгони тенис топката сред вълните.
Знаех, че трябва да измисля нещо, но нещата се развиваха толкова добре, че ми бе трудно да мисля, за каквото и да е, освен за този съвършен слънчев ден, за следващия вкусен обяд или пикник, за разходката по плажа под звездното небе. Освен че от време на време се сещах за Брус и за хубавите ни моменти заедно, тъй като не знаех какво ще бъде следващото, което ще ми се случи в живота, времето, прекарано в къщата на плажа, бе истинско вълшебство.
— Трябва да останеш тук — повтаряше Макси.
Никога не се съгласявах, но никога и не отказвах. Опитах се да направя анализ, както постъпвах едно време, когато проучвах булките, и си повтарях въпросите наум. Този живот за мен ли е? Мога ли да живея по този начин?
Мислих цялата нощ, след като приключих работа, докато готвех, а после и докато с Нифкин се разхождахме по брега.
— Да остана, или да си тръгвам? — питах аз и чаках отговор — от кучето, от бебето, от Господ, който не ми бе казал какво да правя през ноември. Отговор нямаше и сега — само вълните ехтяха, а после настъпи звездната нощ.
На третата ми събота в Калифорния Макси влезе в стаята за гости, дръпна пердетата, щракна с пръсти на Нифкин, който веднага скочи до нея с наострени уши, сякаш бе най-малкото куче пазач на света.
— Ставай и се приготвяй! — нареди тя и тупна топката пред краката си. — Отиваме на фитнес.
Опитах се да се изправя.
— Фитнес ли? — попитах аз.
Тя бе облечена подходящо. Кестенявите й букли бяха прибрани на висока опашка, трикото й бе цяло, силно впито, черно, комбинирано с бели чорапки и чисти бели гуменки.
— Не се притеснявай — успокои ме Макси. — Не е прекалено изтощително — седна на леглото и ми показа програмата на някакво място, наречено център „Вътрешна светлина“. — Виж… тук.
„Самовглъбяване, медитация, визуализация“ — бе описанието на курса.
— Следва мастурбация, така ли? — попитах.
Макси ме погледна лошо.
— Не се зъби — предупреди ме. — Този курс наистина дава добри резултати.
Отидох до гардероба и започнах да търся подходящи за самовглъбяване дрехи. Реших да се замъкна и да използвам сеанса по медитация, за да видя дали няма да измисля някой правдоподобен диалог между Джоузи, героинята от сценария ми, и гаджето, което много скоро ще се превърне в бивше гадже. Можех да обмисля и бъдещето си, за да реша какво да правя. Самовглъбяването и визуализацията ми се струваха пълна простотия, но поне нямаше да си загубя времето.
Център „Вътрешна светлина“ бе ниска бяла дървена постройка на един хълм. Имаше огромни прозорци и тераса с цветя. Добре че нямаше момчета, които да паркират колите.
— Много ще ти хареса — увери ме Макси, докато вървяхме към вратата. Бях се пъхнала в огромна тениска на Макси, която всеки ден ми ставаше все по-точна, клин и гуменки, със задължителната бейзболна шапка и черни очила, част от вида на Макси, който възприех и аз.
— Знаеш ли, във Филаделфия това би било заведение, където предлагат специалитети със сирена.
Влязохме в огромна просторна стая с огледала по стените и пиано в единия ъгъл; миришеше на пот и се долавяше слабия аромат на есенция от сандалово дърво. Намерихме си място някъде в дъното и когато Макси отиде да донесе постелки и за двете, аз огледах събралите си. Най-отпред се бяха настанили няколко суперизвестни манекенки, но имаше и по-възрастни жени — една от тях с небоядисана сива коса, също и мъж с дълга бяла брада и тениска с надпис „Аз изядох раците в «Джимис»“.
Доста път го чакаше до бар „Стар“, помислих си развеселена, когато инструкторката влезе.
— Да се изправим — започна тя и пусна компактдиск.
Не можех да повярвам на очите си, защото пред мен бе застанала една истинска твърде закръглена жена… в лъскаво яркосиньо трико, върху което бе нахлузила черен клин до коленете. Може и да беше десет години по-възрастна от мен, с доста наситен тен и кестенява коса до средата на гърба, отдръпната от широко й лице без следи от бръчки и с лента, в същия цвят като трикото. Тялото й ми заприлича на някоя от статуетките на богините на плодородието, които археолозите изравяха при разкопки — провиснали гърди, едри бедра, налети форми. Беше с розово червило и малък диамант на носа и ми се стори, че се чувстваше чудесно. От нея лъхаше самоувереност. Бе доволна от себе си. Не откъсвах очи от нея, просто не можех, и се запитах дали някога ще изглеждам толкова щастлива, дали ще се науча как става, как ли ще изглеждам с пиърсинг на носа.
— Аз съм Абигейл — представи се тя.
Абигейл! Любимото ми име за моето бебе. Това трябва да беше някакъв знак. Нямах представа какво вещаеше, но трябва да беше нещо добро.
— Това е курс по самовглъбяване, медитация и визуализация. Ако смятате, че сте попаднали не където трябва, моля ви да си тръгнете още сега — никой не мръдна. Абигейл ни се усмихна и включи диска. Флейта и барабани зазвучаха в залата. — Ще започнем с разтягане и дълбоко дишане, а след това ще се заемем с насочваща медитация. Ще седнете в поза, която ви е удобна, ще си затворите очите и аз ще ви насочвам, за да можете да си представите различни ситуации, различни възможности. Започваме.
Макси ми се усмихна. Аз също й се усмихнах.
— Добре ли си? — прошепна тя и аз кимнах.
Преди още да се усетя, вече седях с кръстосани крака на подложката на пода, очите ми бяха затворени, а флейтата и барабаните тихо отекваха в ушите ми.
— Представете си едно сигурно място — започна Абигейл. Гласът й бе тих и спокоен. — Не се опитвайте да го избирате. Просто затворете очи и то само ще се появи.
Сигурна бях, че ще си представя терасата на Макси или дори кухнята й. Само че, докато Абигейл повтаряше „Сигурно място“, оказа се, че съм в леглото си… в собственото си легло вкъщи. Синята кувертюра, шарените възглавници, Нифкин, разположил се като дребно космато украшение, мига към мен. По светлината, която влизаше през прозорците, прецених, че е вечер, времето, когато се прибирам от работа. Време да изляза на разходка с кучето, да позвъня на Саманта, да прегледам пощата, да се преоблека и да се приготвя за лягане… И изведнъж ме обзе такава невероятна тъга по дома, копнеж по моя град, по моя апартамент, по моето легло, че усетих как отмалявам.
Понечих да се изправя на крака. Главата ми бе пълна с образи на града — кафенето на ъгъла, където двете със Саманта пиехме ледено капучино и споделяхме ужасните си преживявания с мъжете… „Рийдинг Търминъл“ рано сутрин, с аромата на свежи цветя и канелени кифли… търговският център „Индипендънс“, който ми бе на път след работа, зелените поляни, пълни с туристи, които искат да видят виртуалния музей „Либърти Бел“, козята върба, цъфнала в розово… зимната пързалка в петък, докато Нифкин се дърпа напред и се опитва да хване чайките, които се снишават ниско над водата. Моята улица, моят апартамент, моите приятели, моята работа…
— У дома — прошепнах аз на бебето… и на себе си. След това прошепнах „тоалетна“ към Макси и се отправих навън.
Останах на слънце и си поех дълбоко въздух. След малко почувствах някой да ме докосва по рамото. Абигейл бе зад мен с чаша вода в ръка.
— Добре ли си?
Кимнах.
— Просто почувствах тъга по дома. Май е това.
Абигейл кимна замислена.
— У дома — кимна отново тя. — Щом домът ти е сигурното ти място, това е чудесно.
— А ти как… — не можех да намеря думите за това, което исках да я попитам. Как си намерила щастие в това тяло… в тяло като моето? Как успяваш да намериш смелост, след като знаеш, че не си като другите?
Абигейл ми се усмихна.
— Пораснах — отвърна тя на въпроса, който не бях задала. — Научих някои неща. И с теб ще се случи същото.
— Кани?
Макси мигаше към мен на яркото слънце и ми се стори загрижена. Махнах й с ръка. Абигейл махна и на двете.
— Успех — пожела ни тя и се върна вътре, бедрата й се люшкаха, гърдите й се тресяха, но бе горда и не познаваше какво е това притеснение. Останах да гледам след нея и бях готова да прошепна на бебето: „Нея трябва да гледам“.
— Какво стана? — попита Макси. — Добре ли си? Не се върна и си помислих, че си започнала да раждаш, нещо такова…
— Не — отвърнах. — Още не е бебето. Добре съм.
Върнахме се вкъщи. Макси възбудено бъбреше как си е представила, че печели „Оскар“ и с много финес и такт, докато е на подиума, праща по дяволите всичките си бивши гаджета.
— За малко не се изсмях, когато си представих изражението на Кевин! — кудкудякаше тя и на следващия светофар ме погледна. — А ти какво видя, Кани?
Не исках да й отговоря… не исках да наранявам чувствата й, като й кажа, че щастието ми се намира приблизително на пет хиляди километра от къщата й на калифорнийския бряг и от самата Макси.
— Къщи — отвърнах тихо.
— Ей сега пристигаме — успокои ме Макси.
— Кани — виеше Саманта по телефона на следващата сутрин. Глас, който нямаше нищо общо с оперена адвокатка. — Това е пълен абсурд! Настоявам да се върнеш. Тук става какво ли не. Скъсах с инструктора по йога, а теб дори те нямаше да ме изслушаш.
— Казвай де — подканих я и потиснах чувството на вина.
— Не е важно — заяви небрежно Сам. — Сигурна съм, че моите преживелици не са чак толкова интересни, колкото приятелите ти звезди и техните раздели…
— Стига, Сам — опитах се да я спра. — Знаеш, че не е вярно. Ти си най-добрата ми приятелка на този свят и искам да ми разкажеш всичко за онзи нещастник, инструктора по йога…
— Зарежи го него — прекъсна ме Сам. — Предпочитам да поговорим за теб. Какво става? Ти да не би да си там на постоянна ваканция? Завинаги ли смяташ да останеш?
— Не завинаги — отвърнах. — Просто… не съм сигурна какво правя, честно — бях отчаяна, не исках повече да говоря за това.
— Липсваш ми — заяви жално Сам. — Дори грозното ти малко кученце ми липсва.
— Няма вечно да съм тук — уверих я. Това бе единственото, което знаех със сигурност.
— Добре, сменяме темата — съгласи се Саманта. — Познай кой ми се обади. Онзи дългият лекар, с когото се сблъскахме на Кели Драйв.
— Доктор Кей ли? — попитах и усетих прилив на щастие, когато му чух името, но ме бодна и чувство на вина, че не съм му се обаждала от деня, в който подписах с Вайълит. — Откъде ти е взел номера?
Гласът на Саманта се вледени.
— Очевидно — обясни тя, — въпреки че изрично те бях помолила, ти пак си ме записала в документите като човек, към когото може да се обръща при спешни случаи.
По този въпрос можеше да се спори. Винаги записвах Саманта като лицето, към което да се обърнат, ако възникне спешен случай, особено когато ходех на колоездачески преходи. Саманта не остана очарована, когато разбра какво правя.
— Честно, Кани, защо не вземеш да запишеш майка си? — попита тя, повтаряйки пак същото, което бях чувала неведнъж.
— Защото се притеснявам, че ще се обади Таня и ще ме погребе в морето — отвърнах.
— Както и да е, той се обади, защото искаше да разбере как са нещата при теб, питаше за адреса ти; сигурно иска да ти изпрати нещо.
— Чудесно! — подхвърлих, защото не знаех какво друго да кажа.
— Така че кажи ми сега кога ще се върнеш? — попита отново Сам.
— Скоро — отвърнах примирено. Поставих ръце на корема си. — Обещавам — обърнах се и към двете.
На другия ден следобед ми бе доставен пакет от „Мейлхаузес енд Мор“ на Уолнът Стрийт, Филаделфия.
Пренесох пакета на терасата и го отворих. Първото, което видях, бе картичка със снимката на малко, ококорено подобие на Нифкин. Обърнах я.
„Мила Кани — пишеше отзад. — Саманта ми каза, че ще поостанеш в Лос Анджелис, и реших, че ще ти бъде приятно да имаш нещо за четене. (Там нали се чете?) Сложил съм ти книги и няколко неща, които да ти напомнят за дома. Обади ми се, когато решиш, че си в настроение да ми кажеш здрасти.“ Беше подписана „Питър Крушелевански (от Филаделфийския университет)“.
Под подписа му имаше още:
„Саманта ми каза, че и Нифкин е на Западния бряг, затова има нещо и за него.“
В кутията намерих картичка на „Либърти Бел“ и още една на „Индипендънс Хол“. Имаше малка кутия шоколадови вафли от „Рийдинг Търминъл“ и едно-единствено малко смачкано кексче. На дъното на кутията напипах нещо кръгло и тежко, опаковано в много пластове „Филаделфия Игзаминър“ („Лафче с Габи“, забелязах, бе посветено на последния телевизионен филм на актрисата Анджела Ландсбъри). Вътре бе плитка керамична купичка за кучешка храна. На дъното й с яркочервено бе написана буквата „Н“, а по краищата бе обточена с жълто. Отстрани бяха нарисувани цяло семейство Нифкинчета, всяко съвсем същото като моя, с ухилена муцуна и същите петна. Нифкин тичаше, Нифкин седеше, Нифкин бе на пода и дъвчеше кокал от пресовани жили. Разсмях се от удоволствие.
— Нифкин! — провикнах се, той излая и притича.
Оставих купичката, за да я подуши Нифкин. След това се обадих на доктор Кей.
— Сузи Светкавицата! — каза той вместо поздрав.
— Кой? — попитах. — Какво?
— Това е от песен на Уорън Зевон — обясни доктор Кей.
— Какво? — учудих се. Единствената песен на Уорън Зевон, която знаех, бе за адвокати, оръжие и пари.
— Разказва се за едно момиче, което… много пътува — поясни той.
— Струва ми се интересно — отбелязах и си казах, че трябва да погледна думите. — Обаждам се да благодаря за подаръците. Чудесни са.
— Пак заповядай — каза докторът. — Радвам се, че ти харесват.
— По памет ли си рисувал Нифкин? Невероятен е. Трябвало е да станеш художник.
— Мърлям по малко — призна и гласът му прозвуча съвсем като на доктор Злобил от филма за Остин Пауърс, затова избухнах в смях. — Всъщност приятелката ти Саманта ми даде няколко снимки — обясни. — Не съм ги използвал много. Твоето куче има характерна муцуна.
— Толкова си мил — това бе самата истина.
— До университета откриха студио, в което всеки може да нарисува каквото пожелае — обясни доктор Кей. — Там я направих. Тъкмо празнуваха рождения ден на някакво дете и бяхме само осемгодишните, които рисуваха чаши, и аз.
Усмихнах се, като си го представих — високият доктор Кей с дуднещия глас, свит на някой стол, рисува Нифкин, докато дребните деца го зяпат.
— Как вървят нещата, кажи ми?
Предадох му събитията накратко, разказах му, че пазарувам с Макси, че готвя, за селския пазар, който открих. Описах му малката къща на брега. Обясних, че Калифорния е както прекрасна, така и нереална. Казах му, че се разхождам всеки ден, че работя всеки ден, че Нифкин се е научил да си спасява топката от вълните.
Доктор Кей издаваше звуци на заинтересован човек, докато най-сетне зададе най-важния въпрос.
— Кога ще се прибереш?
— Не съм сигурна — признах. — В момента съм в отпуска и все още дооправям сценария.
— Значи… ще родиш там.
— Не знам — отвърнах бавно. — По-скоро не.
— Добре — бе единственият му коментар. — Трябва пак да закусим заедно, когато се върнеш.
— Дадено — съгласих се и се сетих с болка за разходките и закуските със Сам. Тук нямаше такива места. — Ще бъде чудесно — чух колата на Макси в гаража. — Слушай, трябва да затварям…
— Няма проблем — примири се той. — Обади ми се, когато искаш.
Затворих телефона с усмивка. Зачудих се на колко ли е години. Опитах се да разбера дали ме харесва единствено като пациентка, или съм просто едно от дебелите момичета, които идват в кабинета му и си отиват, всяка със своята болка. Казах си, че ще ми бъде приятно да го видя отново.
На следващата сутрин Макси предложи ново пътуване.
— Още не мога да повярвам, че имаш пластичен хирург — измърморих, докато се настанявах в ниската малка кола и си мислех, че единствено в този град една двайсет и седем годишна актриса със съвършено тяло ще има пластичен хирург.
— Необходимо зло — заяви кисело Макси и профуча покрай няколко по-малко мощни коли, за да се престрои в бързата лента.
Кабинетът на хирурга бе в сиво и мораво, с хладни мраморни подове, лъскави стени и още по-лъскава рецепционистка. Макси свали огромните си слънчеви очила и тихо поговори с жената зад бюрото, докато аз обикалях, разглеждах снимките на лекарите и се чудех кой от тях има удоволствието да направи устните на Макси по-пълни и да заличи ситните бръчици под очите й. Доктор Фишър бе рус и удивително приличаше на сладникавия годеник на Барби, Кен. Доктор Роудс бе брюнет с извити вежди, приблизително на моя възраст, но сигурно грешах. Доктор Таскър бе веселият Дядо Коледа на групата, само дето му липсваха напомпаните порозовели бузи и двойната брадичка. А пък доктор Шапиро…
Застинах на място, загледана в огромната снимка на баща ми. Беше по-слаб, беше си обръснал брадата, но нямаше съмнение, че това е той.
Макси се приближи, токчетата й тракаха по пода. Когато видя изражението ми, ме стисна за лакътя и ме поведе да седна.
— Кани, какво има? Нещо с бебето ли?
Върнах се отново при стената, а краката ми тежаха като вкаменени дървета, когато посочих.
— Това е баща ми.
Макси погледна снимката, след това впери очи към мен.
— Ти не знаеше ли, че е тук? — попита тя.
Поклатих глава.
— Какво ще правим?
Кимнах към вратата и потеглих с бърза крачка.
— Ще си вървим.
— Ето какво е станало с него — отбелязах аз. С Макси и Нифкин бях ме на терасата и пиехме изстуден малинов чай. — Липосукции в Ел Ей — едва изрекох думите, докато се опитвах да приема истината. — Звучи ми като някаква лоша шега.
Макси извърна поглед. Стана ми жал за нея. Никога не ме бе виж дала толкова разстроена и нямаше представа как да ми помогне. А аз не знаех какво да й кажа.
— Ти си стой тук — обърнах се към нея аз и се изправих. — Отивам на разходка.
Вървях покрай водата, разминах се с кънкьорки по бикини, покрай опънати мрежи за волейбол, покрай пискащи деца, омазани със сладолед. Минах покрай сергии, покрай ателието за пиърсинг, покрай продавачи на четири чифта чорапи по за долар, покрай мърляви тийнейджъри, които дрънкаха на китари, покрай бездомници.
Докато вървях, се опитвах да обмисля нещата, да ги подредя, сякаш са картини, поставени в рамки.
Представих си семейството си такова, каквото беше едно време — петимата на поляната на Рош Хашана[1], накипрени в най-новите си дрехи: баща ми със спретната брада, стиснал ме за раменете; моята коса бе хваната с шнола, пуловерът ми — набъбнал от наболите гърди, и двамата сме усмихнати.
След това си ни представих пет години по-късно: баща ми си бе отишъл; аз бях дебела, нацупена и уплашена; майка ми се чувстваше объркана; брат ми бе нещастен, а Луси вечно се занимаваше с безумните си прически и пиърсинг, и среднощни телефонни разговори.
Още спомени: завършването на колежа. Майка и Таня са се прегърнали през раменете по време на шампионата по софтбол. Джош, висок метър и осемдесет, слаб и сериозен, се занимава с пейката в Деня на благодарността. Години, в които по празниците бяхме четиримата на масата, майка, седнала на централното място, брат ми срещу нея, идват и си отиват различни гаджета, забравяме ги и все се опитваме да се преструваме, че нищо не ни липсва.
Ето ме, когато се изнесох. Застанала съм гордо пред първия си апартамент, стискам копие от първата си публикувана статия и соча заглавието „Дебатите за бюджета отложени“. След това съм с първото си гадже. Любимият от колежа. Двамата с Брус сме в океана, смеем се към обектива, примижали на слънцето. Брус е на концерт на „Грейтфуд Дед“, единият му крак е вирнат във въздуха, стиснал е бутилка бира в ръка, косата му е пусната по раменете. След това отстъпвам, заобикалям го и продължавам напред.
Стоя пред вълните на океана и не усещам… нищо. Може би това е краят на любовта, която изпитвах към него, празното място, което остава в гърдите ти, там, където са били жарта и болката, и страстта, потъмнелият мокър пясък, след като приливът най-сетне се е отдръпнал.
Добре, помислих си. Намерих те. Ти си тук. И ти си продължил напред, защото винаги така става; това е единствената възможност. Продължаваш, докато спре да те боли или поне докато откриеш нови неща, от които те боли повече. Това си е напълно човешко, всеки от нас е обзет от свое си нещастие, защото така са устроени хората. Защото Господ не ни е дал избор. Порастваш, нали така ми каза Абигейл. Научаваш разни неща.
Макси седеше на терасата, където я бях оставила, и ме чакаше.
— Трябва да отидем на пазар — казах.
Тя веднага скочи.
— Къде — полюбопитства. — Какво ще купуваме?
Разсмях се и долових сълзите в гласа си, а след това се зачудих дали и тя ги е чула.
— Трябва да си купя годежен пръстен.