Дженифър Уайнър
Добър в леглото (13)

13.

След като дълго събирах смелост и след като написах поне десет варианта, най-накрая съчиних и изпратих на Брус писмо.

«Брус,

Няма как да ти поднеса новината по-безболезнено, затова ще ти кажа направо, че съм бременна. Случило се е последния път, когато бяхме заедно. Реших да задържа детето. Терминът ми е на 15 юни.

Решението е мое и съм го обмислила внимателно. Исках да те уведомя, а ти ще прецениш сам до каква степен ще бъдеш част от живота на детето.

Не ти казвам какво да правиш, нито пък искам нещо от теб. Направила съм избора си, прецени и ти твоя. Ако желаеш да прекарваш известно време с бебето, ще се постарая да уточним всичко. Ако ли не, ще те разбера.

Съжалявам, че се случи така. Знам, че точно сега не се нуждаеш от подобно нещо в живота си. Аз обаче реших, че е редно да научиш, за да вземеш решение. Единственото, за което те моля, е да не пишеш за това. Пет пари не давам какво разправяш за мен, но сега вече има и друг.

Всичко хубаво,

Кани»

Добавих телефонния си номер, в случай че го е забравил, и изпратих писмото.

Имаше още толкова много неща, които исках да напиша, като например, че все още ми е мъчно за него. Мечтаех да се върне при мен и да заживеем заедно: аз, Брус и бебето. Страхувах се и това бе състоянието ми през повечето време, когато не му бях бясна или обладана от любов и копнеж, в тези моменти дори не смеех да произнеса името му, не знаех какво да правя. Стараех се да запълвам дните си със задачи и планове, и списъци с неща за вършене, пребоядисах втората стая в лимонадено жълто и се опитах да сглобя гардероба, който купих от «Икея», но не спирах да мисля колко много ми се иска той да се върне при мен.

Не му написах нито едно от тези неща.

Спомням си, когато завършвах гимназия, колко ми бе трудно да чакам съобщението дали съм приета. Вярвайте ми, да чакаш бащата на нероденото си дете да ти се обади, за да ти каже дали иска да има нещо общо с теб и детето, е много по-ужасно. В продължение на цяла седмица се прибирах до къщи през обедната почивка, за да проверя дали в пощенската кутия няма нещо, проклинах се, че не съм го изпратила препоръчано, за да съм сигурна, че го е получил.

Нямаше нищо. Ден след ден и пак нищо. Не можех да повярвам, че е възможно той да е толкова студен. Как му дава сърце да ми обърне гръб — на нас — без да се интересува. Това обаче бе истината. Затова се отказах… поне се опитах да си наложа да не мисля.

— Това е положението — обърнах се към корема си. Беше неделя сутринта, два дни преди Коледа. Бях ходила да карам колело (имах разрешение до шестия месец да карам, стига да не възникнат усложнения), сглобих мобилен телефон от шарени кучешки кокали, както бе показано в книжката «Прости задачи за малчугани» и си позволих да се насладя на дълга гореща вана.

— Според мен бебетата трябва да имат двама родители. Сигурна съм в това. Ако всичко беше наред, щях да ти осигуря баща. Но не се получи. Виж сега, биологичният ти баща е добър човек, но не е подходящ за мен, а в момента му е доста трудно, освен това се вижда с друга… — това бе повече, отколкото трябваше да призная пред нероденото си дете, но нищо. — Така че, извинявай. Но това е истината. Ще се опитам да те възпитам както трябва и двамата с теб много ще се постараем. Надявам се да не ме презираш и да не си правиш татуировки и пиърсинг, за да извадиш наяве болката си, или каквото там ще правят децата след петнайсет години, защото много ще съжалявам. Ще се постарая всичко да е наред.

Празниците минаха. Направих шоколадов сладкиш и сладки за приятелите си, вместо да купувам готови и отделих пари (по-малко от миналата година) за картички до близките. Отидох си вкъщи за обичайния ден, в който майка посрещаше всички, които желаеха да се отбият на гости, а десетките й приятели се суетяха около мен, пожелаваха ми най-добри неща, предлагаха имена на лекари, получих едно малко използвано копие на книгата «Хедър има две майки» (това бе подарък от объркана хахавелка на име Дот, наложи се Таня да я дръпне настрани и да я информира, че не съм лесбийка, а просто са ме изоставили). Останах в кухнята колкото бе възможно по-дълго, белих картофи, пържих картофени палачинки, слушах, докато Луси разказваше как заедно с някаква приятелка убедили един тип, с когото се запознали в бар, да ги заведе у тях, след това, когато той загубил съзнание след изпития алкохол, отворили всичките подаръци под елхата му.

— Не е било много хубаво от ваша страна — скарах й се.

— И той не се държа много хубаво — отвърна Луси. — Да не би да е хубаво да ни води у тях, когато жена му е заминала в провинцията?

Да, имаше известно право.

— Всички са гадняри — заяви надуто Луси. — Не е нужно да ти го казвам, нали? — отпи от чашата си. Очите й блестяха. — Трябва да се поразкърша малко като за Коледа — оповести тя.

— Върви да се разкършваш навън — подканих я и добавих още мазнина в титана за картофите. Предполагам, че Луси тайничко се радваше, че аз съм тази, която се е озовала в подобна ситуация. Би било съвсем в реда на нещата Луси да забременее. Да се случи на мен, бе истински шок.

Майка надникна в кухнята.

— Кани? Нали ще останеш довечера?

Кимнах. След Деня на благодарността вече ми бе станало навик да преспивам поне по една вечер през уикенда в къщата на майка. Тя приготвяше вечеря, аз се правех, че не забелязвам Таня, а на следващата сутрин двете с майка отивахме да плуваме, бавно, една до друга, преди да си прибера покупките и всички подаръци за бебето, оставени от приятелките й, и да се прибера.

Майка се приближи до печката и побутна палачинките с шпатула.

— Олиото е прекалено горещо — каза.

Накарах я да се махне, но тя отстъпи само до мивката.

— Брус не се ли е обаждал? — попита. Поклатих глава само веднъж. — Не мога да повярвам — подхвърли. — Не е в негов стил…

— Все едно — заявих. Истината бе, че майка е права. Това не бе типично за онзи Брус, когото познавах, затова бях още по-озадачена и наранена. — Очевидно съм събудила най-лошото у него.

Майка ми се усмихна мило. Пресегна се и намали котлона.

— Не ги прегаряй — нареди тя и се върна при гостите, а аз останах да довършвам картофените палачинки и да се измъчвам с въпроси. Не го ли е грижа? — чудех се. Изобщо ли не се интересува?

През цялата зима се старах да си намирам занимания. Обикалях партитата на всички приятели, пиех ябълково вино с подправки, вместо яйчен пунш и шампанско. Излизах на вечеря с Анди, разхождах се със Саманта, двете с Луси посещавахме курсовете по раждане; тя се бе съгласила да ми партнира («Стига да не ти разправят разни гадости»). За малко да ни изгонят още първия ден. Луси започна да вика: «Напъни! Напъни!», докато преподавателката ни обясняваше как да си изберем болница. След това на бъдещите майки и бащи ни предоставиха широко легло.

Доктор Кей ми стана имейл-приятел. Веднъж-два пъти в офиса получавах имейли от него, питаше как съм и ми разказваше за напредъка на приятелките ми от курса за дебели. Разбрах, че Естер си е купила бягаща пътека и е свалила двайсет килограма, а Вони си е намерила гадже. «Кажи ми ти какво правиш», настояваше винаги той, но аз никога не бях в настроение за много приказки, защото не бях наясно към коя категория да го причисля. Лекар ли ми беше той? Или приятел? Не бях сигурна, затова говорех за общи неща, съобщавах му последните новинарски клюки, над какво работя и как се чувствам.

Малко по малко започнах да разказвам на хората около мен какво става, отначало на най-близките, след това и на някои други — добри приятели, не толкова добри приятели, някои колеги, пет-шест роднини. Разказвах им лично, когато това бе възможно, а на Макси съобщих по имейла.

«Излезе, че съм бременна — започнах аз. — Спомняш ли си, че ти разказах за последния път, когато се видях с Брус на погребението — пишех. — Тогава се е случило».

Макси отговори веднага, само с две изречения, написани с главни букви.

«КАКВО СМЯТАШ ДА ПРАВИШ? — питаше тя. — ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ ПОМОЩ?»

Разказах й за плановете си да родя детето и да работя на половин работен ден.

«Не го мислех така — обясних й, — но се опитвам да се възползвам максимално от положението.»

«Щастлива ли си?» — заинтересува се веднага Макси. — Страх ли те е? Какво мога да направя за теб?“

„Може да се каже, че съм щастлива. Развълнувана съм — отговорих. — Знам, че животът ми ще се промени, и се опитвам да не се поддавам на страха.“

Замислих се над последния й въпрос и й написах, че имам нужда да си остане моя приятелка и да поддържаме връзка.

„Мисли само хубави неща за мен — помолих я. — Надявай се нещата да се получат.“

Имаше дни, в които това не ми се струваше вероятно. Като например деня, в който отидох до аптеката, за да си купя необходимите за бременността неща, и видях последната статия на Брус за „Добър в леглото“, цял трактат за публичните прояви на обич, наречен „Целувка-милувка“.

„Ако зависеше от мен — бе написал той, — щях да държа Е. винаги за ръката. Тя има най-прекрасните ръце, фини, с тънки пръсти, меки, толкова различни от моите.“

А също и от моите, помислих си тъжно и веднага погледнах дебелите си пръсти с изпочупени нокти и стърчащи кожички.

„Ако зависеше от мен, щях да я целувам на всеки ъгъл и да я прегръщам пред цялата си аудитория. Не ми трябват извинения като това, че е Коледа, или закачените тук и там клончета имел. Тя е истинска прелест и аз не се притеснявам да го покажа.

Чувствам се неестествено, знам, че е така. Много мъже предпочитат да носят пазарските чанти, раничката на дамата, дори чантата й, вместо да я държат за ръката, когато са сред хората. За тях не е проблем да целуват майките и сестрите си — годините на семейна близост са си казали думата — но не смеят да целуват избраницата си, когато могат да ги видят приятелите им. Как да накарате мъжа да го преодолее? Не се отказвайте. Докоснете пръстите му със своите, докато похапвате пуканки, когато гледате филм, хванете го за ръката, докато излизате от киното. Отначало го целувайте на шега с надеждата да събудите страстта му. Опитайте да скриете имел в сутиена си или, още по-добре, пробвайте с дантеления жартиер, който никога не сте носили.“

Дантелени жартиери. Боже, как ме заболя. Спомням си, че за рождения ми ден и за Свети Валентин Брус ми подари бельо за едри жени. Отказах да го облека. Казах му, че се притеснявам. Истината бе, че се почувствах глупаво. Жените с прилични тела се притесняват от дупетата и бедрата си.

Как да се почувствам аз, като се напъхам в бодито и прашката, които Брус бе открил в незнайно кой магазин. Това за мен бе лоша шега, тъп номер, нещо като „Скрита камера“, и щом покажех, че съм достатъчно глупава или податлива да се вмъкна в подаръка, Алън Фънт и снимачният му екип щяха да изскочат от дрешника с прожекторите и камерите. Колкото и да се опитваше Брус да ме убеди („Нямаше да ти ги купя, ако не исках да ги носиш!“), аз просто не можах да се насиля дори да ги пробвам.

Затворих списанието. Платих за покупките си, натъпках ги в джоба и се затътрих към къщи. Макар да знаех, че е написал статията месеци преди да получи писмото ми — ако изобщо го бе получил, — написаното пак бе като шамар.

Нямах планове за празниците (да не говорим, че нямаше и кого да целуна), затова предложих да поема дежурството на Нова година. Излязох от службата в единайсет и трийсет, прибрах се вкъщи, облякох Нифкин в малкото рунтаво пуловерче, което той ненавиждаше (пред себе си не можех да не призная, че изглежда глупаво) и си облякох зимното палто. Пъхнах шише безалкохолен гроздов сок в джоба и поехме по Пенс Ландинг, седнахме на кея и гледахме зарята, докато пияни тийнейджъри и хора от Южна Филаделфия пискаха, прегръщаха се и се целуваха навсякъде около нас. Беше 1999 година.

След това се прибрах и направих нещо, което трябваше да свърша по-рано. Взех голям кашон и събрах всичко, което ми бе давал Брус, по-точно нещата, които ми напомняха за него.

Пъхнах вътре наполовина изгорялата свещ във форма на земно кълбо, която запалихме заедно във Върмънт, на светлината, на която се любихме. Подхвърлих вътре всички писма, които ми бе изпращал, всяко грижливо прибрано в плик. Там намери място и бельото, което ми бе купил, същото, което така и не облякох, както и вибраторът и вкусните масажни масла, и белезниците с розова подплата, все неща, които не би трябвало да пазя, след като чаках бебе. Изхвърлих и гердана от ръчно рисувано стъкло, подарък от майка му за последния ми рожден ден, а също и кожената чанта от предишния рожден ден. След известно колебание реших да запазя мобилния телефон, който нямаше връзка с Брус… той нали не ми се обаждаше. Запазих и сидитата на Ани ди Франко и Мери Чаплин Карпентър, Лиз Феър и Сюзън Уернер. Това си бе моята музика, не негова.

Събрах всичко, залепих кашона с тиксо и отидох в мазето, където трупахме вещи, и си казах, че мога да се опитам да продам по-хубавите, но поне за момента нямаше да са ми пред очите, а това май беше достатъчно. Поне бе някакво начало. След това се върнах горе, отворих новия си дневник, красив бележник с чудесна корица и плътни разграфени страници.

„1999“, написах, а Нифкин подскочи и се настани на облегалката на канапето до мен, погледна думите и, надявам се, одобри. „За моето бебе, което вече много обичам.“

 

 

Почти през целия януари валя дъжд, а през февруари сняг и за около десет минути всичко побеляваше, докато автобусите и хората не превърнаха снега в сива каша. Опитвах се да не поглеждам към червените лъскави сърца по витрините на магазините. Постарах се да не забелязвам червено-розовото издание на „Мокси“, в което Брус, както ме уведомяваше корицата, бе приготвил статия, озаглавена „Накарайте го да вика: 10 горещи секс трика за еротични приключения“.

Един противен ден бях отгърнала на статията му, докато чаках на опашка в магазина, и се натъкнах на цяла страница с Брус, обут в яркочервени копринени боксерки, на лицето му грееше невероятно щастие, докато се търкаляше в леглото с жена, която искрено се надявах да е една от манекенките на „Мокси“, а не тайнствената Е. Върнах незабавно списанието, сякаш ме бе опарило, и реших, след като се консултирах лично със Саманта („Нека да го направим, Кани“) и задочно по имейла с Макси („Само кажи и ще го размажа“), че най-доброто е просто да не му обръщам внимание и да се чувствам доволна, че февруари е къс месец.

Времето минаваше. Вече ми се бяха появили нови стрий и не можех да мина без вносното сирене „Стилтън“, което продаваха на пазара на Саут Стрийт за трийсет долара килограма. На няколко пъти едва се въздържах да не си открадна някой резен, да го пъхна в джоба на палтото и да се изнижа от магазина, но така и не го направих. Щеше да е прекалено унизително, ако се наложеше да обяснявам предпочитанията си на този, който дойдеше да ми плати гаранцията след това.

Чувствах се много добре, точно както описваха нещата в повечето от книгите за бременни, които четях.

„Ще се чувствате лъчезарна и жизнена, пълна с енергия!“ — пишеше в една от тях под снимката на засмяна, много приятна бременна жена, която се разхождаше през поле с цъфнали диви цветя, стиснала за ръка предания си съпруг. Не че се чувствах на върха, защото от време на време ми се доспиваше невероятно много, гърдите така ме боляха, че в някои дни си представях как ще се откъснат и ще се търкулнат нанякъде, а вечер изяждах по цял буркан желе от манго, докато гледах „Най-големите хитове“ на Ем Ти Ви. Понякога — може би малко по-често от понякога, започвах да се съжалявам и плачех. Във всичките ми книги имаше бременни със съпрузи (по-отворените си имаха партньори) — някой, който да им намаже корема с какаово масло, да им донесе сладолед и туршия, да ги развесели и да ги накара да започнат да мислят за имена. Аз си нямах никого, затова хленчех, понякога се правех, че не чувам телефона, когато Саманта, Луси и майка ми се обаждаха, задължително по два пъти в седмицата, а по веднъж оставаха да спят при мен. Нямаше кой да изтича до магазина посред нощ, нямаше кой да остане буден до мен, нито пък да ми каже да не се страхувам от болката, от бъдещето, да ме увери, че всичко ще бъде наред.

Имах чувството, че става по-сложно, вместо да свиквам. Първо, хората в службата започваха да забелязват. Никой не ме попита направо, но от време на време ги улавях как ме гледат и усещах мълчанието, когато влезех в дамската тоалетна или стола.

Един ден Габи ме приклещи до бюрото. Опитваше се да ме смачка още от есента, когато огромната ми статия за Макси излезе на видно място на забавните страници, за искрено удоволствие на редакторите. Бяха очаровани, че един вестник от Източното крайбрежие е успял да си осигури интервю с Макси, а още по-доволни бяха, че тя говореше толкова открито и искрено за живота си, за целите си и за провалените връзки. Получих хубав паричен бонус, плюс поздравителна бележка от главния редактор, която закачих над работния си кът.

Всичко това бе чудесно за мен, но Габи изпадна в гадно настроение — особено след като ми повериха да пиша за наградите „Грами“, докато на нея й възложиха да подготви траурните слова в некролога на кореспондента на Си Би Ес Анди Руни, в случай че здравето му рязко се влоши.

— Ти май дебелееш, а? — попита Габи.

Опитах се да обърна въпроса, точно както препоръчваха в „Десет съвета как да се справиш с трудни хора“, убедени, че въпросните хора веднага ще наострят уши.

— Какъв необичаен въпрос — заявих аз изтръпнала. — Защо питаш?

Габи ме погледна, но не захапа.

— Изглеждаш различна — каза тя.

— Да разбирам ли — започнах, както бе според инструкциите, — че за теб е важно да съм си все същата?

Тя ме погледна настойчиво и гневно, след това се разкара. Така беше най-добре. Все още не бях решила какво да казвам на хората, нито пък кога да им го кажа, а поне за момента носех огромни ризи и клинове и се надявах да решат, че натрупаните килограми (три през първите три месеца и още два след Деня на благодарността) се дължат на прекалено много ядене по празниците.

Истина беше, че си похапвах доста добре. Всеки уикенд опитвах вкусотии с майка ми между закуската и вечерята, веднъж-два пъти през седмицата обядвах с приятелите си, които май следваха някакъв строго секретен план-график. Всяка вечер някой ми се обаждаше и предлагаше или да мине на кафе, или да се срещнем да хапнем кроасани на сутринта. Всеки ден на работа Анди питаше дали искам това, което е останало от страхотното заведение, което бе посетил предишната вечер, или Бетси ме водеше в малкото виетнамско бистро на две пресечки от службата. Имах чувството, че се страхуват да ме оставят сама, а пък мен не ме беше грижа дали проявяват съчувствие, или просто са се наговорили. Приемах всичко и се опитвах да се разсея, защото Брус ми липсваше и защото не биваше да мисля за неща, които нямах (сигурност, установено положение, баща за нероденото ми дете, дрехи за бременни, които няма да ме правят да изглеждам като пряспа). Ходех на работа, ходех на консултации при доктор Пател и се записвах на всички курсове за бременни: „Кърмене“, „Начални грижи за детето“, „На какво да обръщаме внимание“.

Майка ми пусна мълвата и приятелките й изпразниха скриновете и таваните у тях и у дъщерите си. През февруари разполагах с маса за преобличане, люлка, седалка за кола и количка, които ми се струваха по-луксозни (и по-сложни), отколкото колата ми. Получих кашони с ританки, пижамки, плетени шапчици, доста поомазани книжки като „Зайчето Пат“ и „Лека нощ, луна“, сребърни дрънкалки със следи от зъби. Имах биберони, шишета и стерилизатор за биберони. Джош ми подари ваучер за петдесет долара за магазин „Бейби“. Луси ми даде пакет от собственоръчно нарисувани купони, които осигуряваха присъствието й веднъж в седмицата, след като бебето се родеше („стига да не се налага да сменям памперси по няколко пъти“).

Малко по малко превърнах втората спалня от кабинет в детска стая. Посветих времето, което отделях, за да пиша къси разкази и сценарии, които изпращах на „Джи Кю“ и „Ню Йоркър“, на самоусъвършенстване, като се заех да привеждам къщата в приличен вид. За съжаление наложи се да харча пари. Купих морскозелен килим, който много отиваше на лимонадено жълтите стени, и календар на „Беатрикс Потър“. Купих на старо люлеещ се стол, дадох го да му сменят седалката и го боядисах в бяло със спрей. Започнах да пълня библиотеката с всички детски книги, които изпросвах от редактора, който пишеше отзивите за книгите, донесох някои от къщи, а други купих втора ръка. Всяка вечер четях на корема си… просто за да свикна, освен това бях разбрала, че децата са чувствителни към гласа на майката.

Всяка вечер танцувах. Затварях прашните метални щори, палех няколко свещи, изритвах си обувките, пусках музика и танцувах. Невинаги ми беше весело. Понякога пусках ранни парчета на Ани ди Франко и си мислех за Брус, макар да не исках, докато Ани се дереше: „Никога не беше достатъчно мил, разочароваше ме непрекъснато…“ Въпреки това се опитвах да танцувам весело заради бебето.

Самотна ли бях? Страхотно. Живеех без Брус и знаех, че няма възможност той да се върне, че няма да го видя отново, съзнавах, че е зачеркнал и мен, и бебето и тази мисъл сякаш ме оставяше без кислород. В някои дни се ядосвах, че ми позволи да остана при него толкова дълго… че не се връщаше при мен, когато исках. Опитвах се да прибера гнева в кутия, както бях прибрала подаръците му, и да вървя напред.

Понякога не можех да се сдържа и се питах дали не ни разделя гордостта, дали би било разумно да му се обадя, или още по-добре, да отида да го видя, да го моля, докато ме приеме обратно. Чудех се дали въпреки всичко, което бе казал, още не ме обича. Или пък дали някога ме е обичал. Опитвах се да се насиля да не мисля за тези неща, но умът ми не спираше, докато най-сетне не ставах и не се заемах с нещо. Полирах сребърните прибори, слагах на шкафовете приспособления, които да не позволяват на детето да ги отваря, почиствах долапите. За пръв път апартаментът ми изглеждаше спретнат и красив. Жалко, че в главата ми цареше такава каша.