Дженифър Уайнър
Добър в леглото (11)

11.

В Деня на благодарността студът щипеше, макар че бе много слънчево. Измъкнах се от леглото, прозях се, нищо че бе станало десет, и прекарах няколко часа навън с Джош и Луси, за да съберем окапалите листа, докато Нифкин не откъсваше поглед от нас и от дебнещите котки, настанили се на верандата.

В три следобед си взех душ, изсуших си косата със сешоар, за да й придам някаква форма, сложих си червило и спирала, кадифени панталони с широки крачоли и черен кашмирен пуловер, с надеждата да изглеждам хем елегантна, хем по-слаба. Двете с Луси подредихме масата, Джош свари и обели скаридите, а Таня се луташе из кухнята и създаваше повече шум и хаос, отколкото храна, да не говорим, че непрекъснато спираше, за да пуши.

В четири и трийсет гостите започнаха да пристигат. Приятелката на майка Бет пристигна със съпруга си и тримата им високи руси синове, най-малкият с обеца на носа, благодарение на която приличаше на укротен еврейски бик. Бет ме прегърна и започна да пълни фурната с готови ордьоври, докато Бен, онзи с пиърсинга, започна дискретно да замеря котките на Таня със солени бадеми и лешници.

— Изглеждаш страхотно — похвали ме Бет, както обикновено. Това съвсем не беше истина, но на мен ми стана приятно. — Много ми хареса статията ти за новото шоу на Дони и Мари. Онзи пасаж, че докато пеели с Лиан Раймс, ти се струвало, че изцедили и последните й силици… беше суперсмешен!

— Благодаря — отвърнах. Обичам Бет. Тя е в състояние да запомни написаното от мен, дори статията «Мормоните вампири», която аз страшно си харесвах, въпреки че се обадиха поне двайсет недоволни, за да мрънкат на редакторката ми, да не броим гневните писма (любимото ми започваше с «Уважаема нескопосана репортерке»), плюс обещанието на двама деветнайсетгодишни студенти от университета «Бригам Янг», които бяха на гости във Филаделфия, да се молят за мен.

Приносът на Таня бе зелен боб, посипан с хрупкав лук от консерва, и кутия неразредена с вода готова гъбена супа. След като приготви яденето, се втурна в хола, за да запали камината. В къщата се разнесе сладкият мирис на пушек и печена пуйка. Нифкин, Гъртруд и Алис обявиха примирие и се разположиха доволни пред огъня един до друг. Джош подаде на всички да си вземат от скаридите, които бе приготвил. Луси направи коктейли «Манхатън» — беше се усъвършенствала, докато работеше като барманка — почти веднага след голите танци на пилон бе постъпила на работа в бара, след като шест седмици бе обслужвала секстелефон.

— Изглеждаш ужасно — сподели наблюденията си тя и ми подаде напитката. За сметка на това Луси винаги изглежда страхотно. Сестра ми е само петнайсет месеца по-малка от мен. Хората разправят, че като малки сме били като близначки. Никой вече не го казва. Луси е слаба, винаги е била слаба, чупливата й коса е късо подстригана, така че заострените крайчета на ушите й да се виждат, когато поклати глава. Има пълни апетитни устни и големи очи като на героиня от анимационен филм, а пред света се представя като звездата, която й се иска да бъде. От години не съм я виждала, без да е добре наплескана с грим, устните й внимателно очертани и начервени, веждите изскубани до тънки извити линийки, а в центъра на езика й проблясва сребърно топче. За официалната вечеря в Деня на благодарността е облякла прилепнали кожени панталони, черни ботуши на висок ток, розов комплект, целият обшит с пайети. Изглежда така, сякаш току-що е приключила фотосесия или се е отбила да пийне нещо набързо, преди да се отправи към някое по-стилно тържество.

— Май стресът ми е дошъл в повече — прозявам се аз, подавам й обратно напитката и ми се иска отново да полегна.

Майка ми се суети около масата със същите картички с имената, каквито бе сложила и миналата година, за да знае кой къде да седне. Знаех, че в купчината има и една с «Брус», и се надявах заради мен самата да я е хвърлила, вместо да е задраскала името и да е написана името на някой друг, за да спести една картичка.

Последният път, когато той гостува тук, беше зима. С Джош, Луси и Брус бяхме на верандата и пиехме бирите, които Таня не ни позволи да оставим в хладилника. («Точно сега се възстановявам!» — блееше тя и държеше бутилките така, сякаш са гранати.) След това обиколихме квартала. На връщане най-неочаквано заваля сняг. Двамата с Брус се хванахме за ръце, затворихме очи и отворихме широко уста, а снежинките като малки мокри целувки се сипеха по бузите ни. Останахме навън дълго след като другите се прибраха.

Затворих очи, за да не си спомням.

— Господи, Кани. Добре ли си? — Луси ме погледна.

Мигнах, за да прогоня сълзите.

— Просто съм уморена.

— Хм — каза Луси. — Ще ти сложа нещо специално в картофите.

Свих рамене и си казах, че в никакъв случай не трябва да ям от тях. Следвахме традицията на майка ми за Деня на благодарността, обиколихме масата и си казахме за какво сме благодарни тази година.

— Благодарна съм, че намерих толкова любов — застърга гласът на Таня, а ние с Луси и Джош се намръщихме, когато майка хвана ръката й.

— Благодарна съм, че чудесното ми семейство е заедно — призна майка.

Очите й блестяха. Таня я целуна по бузата. Джош изпъшка. Тя го стрелна с мръснишки поглед.

— Благодарна съм… — трябваше да се замисля. — Благодарна съм, че Нифкин преодоля пристъпа на гастроентерит миналото лято — казах най-сетне. Щом чу името си, Нифкин постави лапичка на скута и изскимтя жално. Аз тайно му дадох пуешка кожа.

— Кани — извика майка, — престани да храниш това куче!

— Благодарен съм, че имам апетит дори след като чух за здравословния проблем на Нифкин — обади се Бен, който освен с халката на носа, дразнеше родителите си с тениска с надпис «Какво ли би направил Христос?»

— Благодарен съм на Кани, че не разкара Брус преди рождения ден, за да получа онези талони за интернет търсачката — разнесе се баритонът на Джош, който отиваше много на мускулестото му тяло, метър и осемдесет, на малката, късо подстригана брадичка, която поддържаше още от последния път, когато се видяхме. — Благодаря — прошепна театрално той.

— Хич да не ти пука — прошепнах в отговор аз.

— И аз съм благодарна — заяви в заключение Луси, — че всички са тук, за да чуят голямата новина!

Двете с майка се спогледахме притеснени. Последната новина на Луси бе планът й — добре, че не се получи — да се премести в Узбекистан с някакъв тип, с когото се запознала в един бар.

— Той работи като адвокат там — довери ни тя, но пропусна да спомене факта, че тук работи като разносвач на «Пица Хът». Преди това имаше намерение да открие пекарна за кроасани в Монсера. Идеята се бе родила, когато отишла да се види с приятелка от медицинската школа. — Там няма откъде да си купиш един кроасан! — заяви тя доволно, но стигна едва до попълването на документите за заем при откриване на малък бизнес, преди отдавна заспалият вулкан на Монсера да избухне, всичко живо на острова да бъде евакуирано, а мечтите й да се стопят в лавата.

— Казвай новините! — настоя майка, докато гледаше грейналата Луси.

— Имам си агент! — възторгваше се тя. — Той ми уреди фотосесия!

— Гола ли? — попита сухо Джош.

Луси поклати глава.

— Не, не. Приключих с това. Този път е законно. Ще рекламирам гумени ръкавици.

— В секссписание ли? — попитах. Не можах да се сдържа.

Луси посърна.

— Защо никой не вярва в мен? — въздъхна драматично. Като знаех какво ни е семейството, бе просто въпрос на време и това начинание да влезе в каталога на провалите — както ставаше от училищата до връзките и работата, на която тя така и не успяваше да се задържи.

Приведох се през масата и стиснах ръката на сестра ми. Тя се отдръпна.

— Не ме пипай без нужда! — нареди ми. — Какво ти е пък на теб?

— Извинявай — казах. — Просто не ти дадохме шанс — и в този момент чух гласа. За съжаление не беше гласът на Господ, а гласът на Брус. «Браво — изрече той. — Това беше чудесно.»

Огледах се стресната.

— Кани — повика ме майка.

— Стори ми се, че чух нещо — обясних. — Няма значение.

Докато Луси ни надуваше главите с агента, с фотосесията и какво смята да облече, като се стараеше да избегне въпроса на майка дали ще й платят, аз похапвах пуйка с плънка и залепналия зелен боб и си мислех за това, което чух преди малко. Реших, че макар и да не видя Брус никога повече, може би ще запазя част от него, от времето, когато сме били заедно, стига да съм по-сърдечна и открита. Въпреки че той обичаше да поучава и да се налага, знаех, че като цяло е мил човек, каквато бях и аз в личния си живот, но пък някой спокойно можеше да каже, че си изкарвам прехраната с грубости. Може би щях да успея да се променя. Може би и на него това щеше да му допадне и някой ден щях да му се харесам повече, да ме обикне отново. Стига да се видим пак.

Под масата Нифкин се тресеше и пъхтеше пред заплахата на звяр, който го преследваше насън. Пред погледа ми беше ясно, главата ми бе също бистра и мислех трезво. Сякаш всичките ми проблеми бяха изчезнали — като че ли можех да се отърва от тях — но ето че за пръв път, откакто видях резултата от теста за бременност, разсъждавах разумно. Имах нещо, за което да се държа, независимо какъв избор щях да направя — можех да стана по-добър човек, по-добра сестра, по-добра дъщеря, по-добра приятелка.

— Кани? — заговори ме майка. — Каза ли нещо?

Не бях изрекла и дума. Само че в този момент ми се стори, че корема си усещам трепет. Може би се дължеше на храната, може би на безпокойството, освен това знаех, че е прекалено рано да усетя мърдането на детето. Въпреки това усетих нещо. Все едно, че ми махаше. Една малка ръчица, петте пръстчета разперени като морска звезда и маха над водата. Здравей и сбогом.

 

 

Последния ден от отпуската ми за Деня на благодарността, преди да се отправя обратно към къщи, за да продължа живота си оттам, от където го бях оставила, двете с майка ми отидохме на плуване. Идвах в еврейския общински център за пръв път, откакто научих, че тя е била прелъстена тук. След това парната баня никога не ми се струваше същата.

Само че плуването ми липсваше, казах си, щом застанах пред шкафчето и си облякох банския. Беше ми липсвал хлорът в носа, възрастните еврейки, които се разхождат из съблекалнята чисто голи, без да се срамуват и притесняват, бързо разменените готварски рецепти, съветите за разкрасяване. Прекрасното усещане, когато водата ме изтласкваше нагоре, бе в състояние да ме накара да забравя всичко, освен ритъма на дишането си, докато плувам.

Майка ми идваше да плува по километър и половина всяка сутрин, движеше се бавно през водата, грациозна, въпреки че бе доста едра. През половината време успявах да я следвам, след това се дръпнах един от празните коридори и заплувах бавно, отпусната на една страна, без да мисля за нищо. Знаех, че това е истински лукс, който едва ли щях да си позволявам дълго. Трябваше да се погрижа за някои неща (точно това бе изразът, който ми бе в ума), при това час по-скоро.

Обърнах се по гръб и се замислих за това, което почувствах по време на вечерята за Деня на благодарността. Онази малка ръка, която ми махаше. Смешно, не намирате ли? Нещото едва ли имаше ръце, дори и да имаше, не можеше да ги размахва.

Винаги съм държала на свободата си. Никога не съм придавала романтичен ореол на бременностите, умишлени или не. Не бях от жените, които щом наближи трийсетият им рожден ден, започват да гукат по всички дребосъци в колички с потекли по брадичките лиги. Имам една-две приятелки, които се омъжиха и си имат семейства, но по-голямата част от приятелките ми са в края на двайсетте и началото на трийсетте и още не са направили решителната стъпка. Аз все още не чувах тиктакането на часовника. Не ме тресеше бебешката треска.

Преобърнах се отново и заплувах бавно. Работата беше там, че не можех да се отърся от усещането, че нещата са вече предрешени. Сякаш вече не можех да ги контролирам и просто трябваше да седна и да чакам всичко да си дойде на мястото.

Изпуснах ядосана въздух във водата и останах загледана в мехурчетата около мен. Щях да се чувствам много по-добре, ако можех да чуя Божия глас по този въпрос, ако можех да съм сигурна, че постъпвам правилно.

— Кани?

Майка доплува до мен в съседния коридор.

— Още две дължини — подкани ме. Довършихме ги заедно, съобразявайки се със замаха и дишането си. Последвах я в съблекалнята.

— Сега — започна майка. — Казвай какво става с теб.

Погледнах я учудена.

— С мен ли?

— О, Кани, аз съм ти майка. Познавам те от двайсет и седем години.

— Двайсет и осем — поправих я.

Тя се намръщи.

— Да не би да съм забравила рождения ти ден?

Свих рамене.

— Май ми изпрати картичка.

— Това ли е? — попита майка. — Притесняваш се, че остаряваш ли? Депресирана ли си?

Отново свих рамене. Майка ми започваше да се тревожи все повече.

— Разчиташ ли на някаква помощ? Говорила ли си с някого?

Изсумтях, защото си спомних колко безполезна би била дребната лекарка, потънала в огромните си дрехи.

— Брус ти е гадже — би започнала тя, докато рови в бележника си.

— Беше — ще я поправя аз.

— Да не би да обмисляш възможността за… осиновяване?

— За аборт — ще я поправя аз.

— Ти си бременна — каза майка ми.

Изпънах гръб и отворих уста.

— Какво?

— Кани. Аз съм ти майка. Една майка усеща тези неща.

Увих се с кърпа и се зачудих дали няма да е прекалено да се надявам майка ми и Таня да не са обсъждали поне това и да не са се хванали на бас.

— Изглеждаш точно както изглеждах аз едно време — продължи тя. — Непрекъснато уморена. Докато бях бременна с теб, спях по четиринайсет часа на ден.

Не казах нищо. Просто не знаех какво да й отговоря. Бях наясно, че ще се наложи да говоря с някого, но все още не бях готова.

— Мислила ли си за имена? — попита майка.

Изсмях се кратко, звук, по-скоро наподобяващ лай.

— За нищо не съм мислила — признах. — Не съм мислила къде ще живея, нито пък какво ще правя.

— Нали ще… — гласът й пресекна.

— Така излиза — отвърнах. Така. Казах го на глас. Вече бе истина.

— О, Кани! — тя ми се стори — ако това бе възможно — и очарована, и съсипана. Очарована, че ще стане баба (за разлика от мен, майка ми имаше склонност да гука след всяка детска количка). Съсипана, защото не би искала дъщеря й да се озове в подобна ситуация.

Но аз вече бях в тази ситуация. В този момент всичко ми стана ясно. Точно така, щях да имам бебе, с Брус или без него, с разбито сърце или не. Това беше правилния избор. Освен това имах чувството, че се предавам в ръцете на съдбата си. Единственото ми желание бе този, който е измислил всичко това, да ми намекне по някакъв начин как ще успея да се грижа за себе си и за детето. След като Бог нямаше намерение да ми проговори, значи трябваше да се лутам сама.

Майка ми се изправи и ме прегърна, което бе гадно, защото бях ме мокри от басейна, а кърпата й почти не я прикриваше отпред. Както и да е. Беше ми приятно да усетя как някой ме прегръща.

— Не си ли ми ядосана? — попитах я.

— Не, не! Как ще съм ядосана?

— Защото… ами. Не ми се искаше да стане точно така — признах и отпуснах буза на рамото й.

— Никога не става както го искаш — увери ме тя. — Да не би да мислиш, че съм искала да ви родя двете с Луси в Луизиана, на един милион километра от семейството, при онези противни армейски лекари, където хлебарките бяха колкото палеца ми…

— Поне си имала съпруг — казах. — И къща… и план.

Майка ме потупа по рамото.

— Съпрузите и къщите са въпрос на договаряне — обясни тя. — Що се отнася до план… все нещо ще измислим.

 

 

Тя не ме бомбардира с куп безумни въпроси веднага; изчака да се избършем, да се облечем и да се качим в колата към къщи.

— Предполагам, че Брус е бащата — поде.

Отпуснах буза на хладния прозорец.

— Правилно.

— А вече не сте заедно.

— Не — как да обясня на майка си какво точно се е случило?

— Не се притеснявай — прекъсна тя опитите ми да измисля подходящо евфемистично име на чукане от съжаление. Минахме покрай индустриалния парк и сергиите за плодове и зеленчуци, превалихме хълма и наближихме. Всичко ми беше познато, защото бях минавала оттук стотици пъти, докато растях. Всяка събота рано сутринта идвахме с майка да плуваме и се прибирахме заедно, а съненият град се будеше, докато ние си купувахме топли кроасани, за да закусим заедно петимата.

Сега всичко изглеждаше различно. Дърветата бяха станали по-високи, къщите ми се струваха по-запуснати. Бяха поставени нови светофари на някои от по-опасните кръстовища, нови къщи с дървени стени и тревни площи отпред се редяха от двете страни на улиците, които не съществуваха, докато бях в гимназията. Въпреки това ми бе приятно, чувствах се чудесно, че отново се возя до мама. Можех да се престоря, че Таня е останала при бившата си шантава любовница и не се е намъквала в живота на майка… че баща ми не ни е зарязал завинаги… че аз не бях в настоящето си положение.

— Ще кажеш ли на Брус — попита най-сетне майка.

— Не знам. В момента не си говорим. И си мисля, че… сигурна съм, че ако му кажа, той ще се опита да ме разубеди, а аз не искам да ме разубеждават — замълчах и се замислих. — Освен това ми се струва… искам да кажа, че ако бях на негово място… това е… не можеш да прехвърлиш такъв товар на някого. Да знае, че има дете някъде…

— Искаш ли го обратно в живота си? — попита майка.

— Не е там въпросът. Той даде ясно да се разбере, че не ме иска. Сега, дали иска да бъде… — поколебах се, докато се опитвах да го кажа за пръв път — част от живота на нашето дете…

— Това не зависи само от него. Ще трябва да плаща издръжка на детето.

— Ужас — възкликнах и си представих как изправям Брус пред съда и обяснявам поведението си пред съдията и съдебните заседатели.

Майка продължи да говори: за общи средства, за лихви, за някакво телевизионно предаване, в което работещи майки слагали скрити камери и виждали как детегледачките пренебрегвали децата, докато те (бавачките, не бебетата, поне така реших) гледали сериали и си говорели, без да се съобразяват с времето в Хондурас. Сетих се за Макси, която говореше за бъдещето ми във финансово отношение.

— Добре — прекъснах я. Мускулите ми бяха приятно натежали от плуването, а очите ми се затваряха. — Никакви детегледачки от Хондурас. Обещавам.

— Може би Луси ще ти помогне — погледна ме тя, когато спряхме на червена светлина. — Ходи ли вече на акушер-гинеколог?

— Още не съм — прозях се.

— Кани! — явно щеше да се развихри и да ми изнесе лекция за правилното хранене, за упражненията по време на бременност, как била чула, че витамин Е на капсули предпазва от стрии. Оставих очите ми да се затворят, приспана от монотонния й глас и шума на гумите, и бях почти заспала, когато спряхме. Наложи се да ме разтърси, да ме повика нежно по име и да ми каже, че сме пристигнали у дома.

Беше истинско чудо, че ме пусна да се прибера във Филаделфия същата вечер. Стана така, че багажникът ми бе натъпкан с поне пет килограма пуйка, плънка и пай, а майка ме накара да обещая най-тържествено, че още утре сутринта ще си запиша час при лекар, а тя щеше да дойде в най-скоро време.

— И да си сложиш предпазния колан — настоя, докато се опитвах да натъпча недоволния Нифкин в неговия сак.

— Винаги карам с колан — казах.

— Обади ми се веднага щом разбереш датата.

— Ще се обадя! Обещавам!

— Добре — кимна тя. Пресегна се и докосна бузата ми с пръсти. — Гордея се с теб — добави.

Искаше ми се да я попитам защо. Какво бях направила, че да събудя гордостта й? Да надуеш корема от тип, който не иска да има нищо общо с теб, не бе повод за хвалби пред приятелките, както и аз не можех да се похваля в седмичното издание на «Принстън». Самотните майки може и да ги приемат в средите на звездите, но от всичко, което съм виждала сред разведените си колежки, за обикновените жени това бе живот, изпълнен с трудности, и съвсем не бе причина за празнуване или гордост.

Въздържах се да я попитам. Запалих колата и потеглих, а след това помахах няколко пъти, докато силуетът й изчезна в далечината.

 

 

Във Филаделфия всичко изглеждаше различно. Може би просто аз виждах нещата по различен начин. Забелязах претрупания с кутийки «Будвайзер» боклук пред апартамента на втория етаж, докато се отправях нагоре, чух отвътре да се разнася музиката на популярен сериал, някъде се счупи чаша. Тези шумове създаваха само фон, през повечето време дори не ги забелязвах, но сега вече щях да започна да им обръщам внимание… след като бях отговорна за още някого.

На третия етаж, в апартамента ми всичко бе покрито с прах, натрупала се през петте дни, докато ме нямаше, освен това миришеше на застояло. Това не бе място за гледане на дете, помислих си, отворих прозорците, запалих свещ с аромат на ванилия и потърсих метлата.

Дадох на Нифкин прясна вода и храна. Преметох пода, сортирах прането, за да го изпера на следващия ден, изпразних съдомиялната, всички остатъци от храна прибрах в хладилника и закачих банския да се суши. Тъкмо правех списък с нещата за пазаруване, като обезмаслено мляко, пресни ябълки и здравословна храна, когато се сетих, че дори не съм си проверила телефонния секретар, за да разбера дали Брус не ме е търсил. Малко вероятно, знаех, но ми беше позволено да се чудя.

Когато разбрах, че не е звънял, ми стана мъчно, но това съвсем не бе разкъсващата болка, която изпитвах преди, не бе увереността, че ще умра, щом той не ме обича, не бе онова чувство, което ме обзе след разговора от Ню Йорк, докато бях с Макси.

— Той ме е обичал — прошепнах аз на изметената стая. — Обичал ме е, но вече не изпитва същото, и това не е краят на света.

Нифкин надигна глава от канапето, погледна ме любопитно, след това заспа отново.

— Яйца — изброявах аз. — Спанак. Сливи.