Дженифър Уайнър
Добър в леглото (10)

10.

През лятото между първата и втората ми година в «Принстън» бях на специализация във «Вилидж Вангард», най-стария и най-превзетия от алтернативните седмичници в страната.

Бях безкрайно нещастна през тези три месеца. Първо, лятото бе най-горещото от години насам. В Манхатън човек можеше да се задуши. Всяка сутрин, още с излизането изпод душа започвах да се потя и продължавах чак до края на деня.

Работех за ужасна жена, която се казваше Кики. Висока метър осемдесет, хърбава като скелет, с къносана коса, очила във формата на котешки очи, вечно намусена. Лятната униформа на Кики бе къса поличка, комбинирана с високи велурени ботуши, или, евентуално, най-шумното сабо на света, съчетано с тениска, на която отпред се мъдреше реклама на румънския ресторант «Самис», или за тържеството на скаутите, или нещо още по-тъпо.

Отначало не успявах да я разбера. Хипарските дрешки бяха ясни, противното й държание бе точно каквото трябваше за служителка във «Вангард», но това, което не разбирах, бе как успяваше да свърши някаква работа. Закъсняваше с часове, тръгваше си по-рано, междувременно ходеше на обеди от по два часа, а докато бе в офиса бъбреше по телефона с разни приятели. Мозаечната табелка с името и длъжността й, прикрепена към бялата дървена ограда, с която бе опасала работния си кът, съобщаваше, че е «съредактор». И макар и да съдействаше за какво ли не, никога не я видях да редактира.

Но пък за сметка на това бе царица да разпределя неприятни задачи.

— Мисля си за жените и убийствата — съобщаваше във вторник следобед, докато пиеше лениво айскафето си, а аз стоях пред нея и се потях зверски. — Я виж какво можеш да направиш.

Това беше през 1901 година. Старите броеве на «Вангард» не се намираха онлайн, нито на микрофилм, а в прашни купчини по десет кила всяка. Бяха натрупани в коридорите между офисите на журналистите и помещенията на стажанти и по-низш персонал със сбутани едно до друго надрани мърляви бюра и метални столове. Дни наред смъквах вързаните купчини от рафтовете и непрекъснато се опитвах да се откача от лепкавите ръце и алкохолния дъх на един от колегите, решил, че хобито му е да ме опипва по гърдите тъкмо когато мъкна купчина стари вестници.

Чувствах се нещастна. След две седмици се отказах от метрото и започнах да вървя пеша, за да хвана автобус. Пътуването ми отнемаше двойно повече време и не ми спестяваше горещината, но поне се спасявах от зловонната дупка, в която се бе превърнала спирката на 116-а улица. Един следобед в началото на август, докато седях в номер 140, мислех си за работата, потях се както обикновено, чух тънък, съвсем спокоен гласец, който май извираше от основата на черепа ми.

— Знам накъде си се запътила — каза гласецът. Космите по ръцете и по врата ми настръхнаха. Вледених се, бях напълно убедена, че чувам глас, в който няма нищо човешко. По-късно можех да се закълна, че този глас бе долетял от света на безплътното. Честна дума, наистина реших, че е гласът на Господ.

Разбира се, че не беше Господ, а просто Елин Уайс, дребният, странен, подобен на хермафродит журналист от «Вилидж Вангард», който бе седнал зад мен и решил да каже «Знам накъде си се запътила» вместо «Здравей!» И така, за мен гласът на Господ винаги ще си остане точно такъв: тънък и спокоен, самоуверен.

След като сте чули гласа на Господ, нещата се променят. Този ден, когато колегата се опита да опипа дясната ми гърда, докато се връщаше в кабинета си, аз уж случайно, но всъщност нарочно изпуснах купчината от 1987 година върху крака му.

— Много се извинявам — казах аз мило и сладко, когато той посивя като мръсен лист и се дръпна настрани, а след това никога повече не посмя да се доближи. След това, когато Кики ми каза:

— Мислех си за мъжете и жените и за разликите между тях — и ме помоли да й вадя страници по темата, аз я излъгах най-нагло:

— Научният ми ръководител каза, че нямам полза да стоя тук, ако единствената ми работа е да фотокопирам — обясних й. — Ако ти не можеш да ме използваш, сигурна съм, че другите редактори могат.

Този следобед се откопчих от злобарските нокти на Кики и прекарах останалата част от лятото в писане на материали и в приятната компания на останалите редактори.

Седем години по-късно седях с кръстосани крака на масата за пикник, извърнала лице към бледото ноемврийско слънце, колелото ми бе до мен и отново чаках да чуя онзи глас. Чаках Господ да забележи, че седя в парка Пенуд в Пенсилвания, близо до родната ми къща, а когато ме забележи, да ми подскаже или «Задръж детето», или «Обади се в клиниката за контрол над раждаемостта».

Протегнах крака, вдигнах ръце над главата и поех дълбоко въздух през носа, след това издишах през устата, точно както гаджето на Саманта, йогата, бе казал, че ще пречистя кръвта си от всичко и ще ме осенят кристално ясни мисли. Ако бях забременяла последния път, когато двамата с Брус бяхме заедно, значи всичко бе станало преди осем седмици. Колко ли беше голямо, чудех се аз? Колкото палец, колкото гумичка на молив, колкото попова лъжичка?

Реших да дам на Господ десет минути, когато чух глас.

— Кани?

По дяволите. Това определено не беше гласът на божество. Усетих как масата се разклати, когато Таня се настани отгоре, но останах със затворени очи, обзета от надеждата, че може би поне веднъж, ако не й обърна внимание, тя ще се разкара.

— Всичко наред ли е?

Каква съм глупачка. Все забравям, че Таня участва в онези групи за взаимопомощ: за семейства на алкохолици, за оцелели след сексуален тормоз, трета се наричаше «Вече не съм зависима!». Това, че живееше добре, съвсем не беше достатъчно. Таня трябваше да се навре носа навсякъде.

— Може би ще ти помогне, ако поговориш с някого — изръмжа тя и запали цигара.

— Ммм — изсумтях. Въпреки че очите ми бяха затворени, усещах, че ме наблюдава.

— Уволнили са те — заяви неочаквано тя.

— Какво? — отворих стреснато очи.

Таня излъчваше невероятно самодоволство.

— Уцелих, нали? Знаех си! Майка ти ми дължи десет кинта.

Отпуснах се по гръб и размахах ръка, за да разсея дима от цигарата й. Раздразнението ми растеше.

— Не позна, не са ме уволнили.

— Заради Брус ли е? Случило ли се е още нещо?

— Таня, точно сега не ми е до обсъждане на този проблем.

— Значи е Брус, а? — промърмори тъжно Таня. — Мама му стара.

— А на теб какво ти влиза в работата? — изправих се отново.

Тя сви рамене.

— Ами, майка ти реши, че е нещо, свързано с Брус, така че ако тя е правата, аз й дължа десет долара.

Браво, помислих си. Горкият ми живот се разпада на десетдоларови облози. Сълзи веднага опариха очите ми. Май напоследък плачех за всичко.

— Сигурно си видяла последната статия, която е написал? — попита Таня.

Бях я видяла. Заглавието й бе «Нова любов» и излезе в декемврийския брой, който се появи в будките тъкмо навреме, за да ми отрови Деня на благодарността.

«Осъзнах, че вече е време да насоча вниманието си към Е.», бе написал той.

«Знам, че не е редно да се сравнява. Само че не мога да го избегна. След Първата жена естествено идва Втората. Поне в началото, поне за известно време. Е. бе много различна от първата ми любов: ниска в сравнение с едрата Първа, нежна и фина в сравнение с широкоплещестата закръглена Първа, мила, докато Първата владееше дара на горчивия черен хумор и бе забавна.

„Нова възраждаща любов“, ми казваха приятелите и кимаха с глави като престарели зайци, а не като двайсет и девет годишни зрели хора. „Тя е момичето, което ще те излекува.“ Какво не е наред с новата любов? — питам се аз. След като с Първата не се е получило, значи естествено е да има втора, следваща. Човек трябва да върви напред.

Първата любов е като да проучваш нов континент, а втората е като да се преместиш в нов квартал. Вече познавате и улиците, и къщите. След това с удоволствие откривате какво има вътре в тези къщи, какво е усещането да вървите пеша по улиците наоколо. Знаете правилата, познавате задължителния репертоар: телефонни обаждания, бонбони за Свети Валентин, как да утешиш една жена, когато ти разказва какво не е наред в живота й, какви са били неприятните моменти през деня. Сега вече си напълно в час. Измисляш й прякор, научаваш как й е най-приятно да й държиш ръката, онова чувствително местенце точно под челюстта…»

Бях прочела дотук, а след това се наложи да хукна към тоалетната за втората серия драйфане от деня. Самата мисъл, че Брус целува друга по «онова чувствително местенце под челюстта» — дори мисълта, че е забелязал подобно нещо — бе достатъчна да преобърне и без това капризния ми стомах. Той вече не ме обича. Трябваше непрекъснато да си го повтарям и всеки път, когато кажех думите, имах чувството, че ги чувам за пръв път, изречени с плътния глас на някой телевизионен говорител: «Той не ме обича вече».

— Сигурно ти е трудно — мислеше на глас Таня.

— Това е смешно — сопнах й се. Да, наистина, положението беше абсурдно. След като цели три години отказвах да приема молбите му, предложенията, отчаяните опити да ми докаже, че съм единствената жена, която иска, тъкмо след като се разделихме и аз забременях, а той си намери друга, сигурно нямаше да го видя никога повече. (Никога бе още една от думите, които доста ми се въртяха в главата, като например: «Никога повече няма да се събудиш до него» или «Никога вече няма да си говорите по телефона».)

— И какво смяташ да правиш? — попита тя.

— Точно това е въпросът — отвърнах, скочих от масата за пикник и се метнах на колелото, за да се прибера вкъщи, само дето вкъщи не беше вече вкъщи заради натрапничеството на Таня, и не бях сигурна дали някога ще го почувствам по този начин.

 

 

Колкото по-малко знаеш за сексуалния живот на родителите си, толкова по-добре. Да, предполагаш какво са правили поне веднъж, за да се появиш ти, след това може би още няколко пъти, ако си имаш братя и сестри, но това е създаване на потомство; това е задължение, а самата мисъл, че са използвали различните си играчки за забавление, за удоволствие — накратко, по начина, по който ти, тяхното дете, използваш своите — не бе много приятна. Особено ако те са част от модния начин на живот в края на деветдесетте. Не ви трябва да знаете, че родителите ви правят секс, а още по-малко ви трябва да разбирате, че сексуалният им живот е много по-готин от вашия.

За съжаление, благодарение на взаимопомощните програми на Таня и оглупялата ми от любов майка, научих всички подробности.

Всичко започна, когато брат ми Джош се върнал от колежа и за тършувал в банята, за да намери нокторезачката на майка ми. Тогава попаднал на няколко малки поздравителни картички — от онези абстрактните акварели с птици и дървета, а вътре с грижливо изписани букви някой бил разкрил чувствата си.

«Не спирам да мисля за теб» — твърдяла едната, а на другата било написано: «Ани, след три месеца огънят у мен не затихва». Подпис нямало.

— Мисля, че са от онази жена — каза Джош.

— Каква жена? — попитах.

— Онази, дето живее тук — поясни брат ми. — Мама разправя, че била инструкторката й по плуване.

Инструкторка по плуване, която живее вкъщи? За пръв път чувах.

— Може и да не означават нищо — предположих.

— Сигурно не означават нищо — каза ми Брус, когато му разказах и така започнах разговора с майка ми, когато два дни по-късно се обади в службата.

— Сигурно не е нищо, но…

— Но какво? — попита майка.

— Има ли някой, който… живее ли някой вкъщи?

— Инструкторката ми по плуване — призна тя.

— Нали не си забравила, че олимпиадата беше миналата година — опитах се да вляза в тон аз.

— Таня ми е приятелка от еврейския общински център. Тъкмо си сменя апартамента и съм я настанила в стаята на Джош за няколко дни.

Това ми се стори доста подозрително. Майка ми нямаше приятелки, които да живеят в апартаменти, камо ли такива, които да остава да спят у нас, защото се местели от един апартамент в друг. Всичките й приятелки живееха в къщи, оставени от бившите им съпрузи, също като нея. Само че не се заядох до следващия път, когато звъннах у нас и се обади непознат глас.

— Ало? — изръмжа непознатият глас. В първия момент така и не разбрах дали говоря с мъж, или с жена. Който и да беше, очевидно току-що ставаше, въпреки че бе почти осем часът в петък вечерта.

— Много се извинявам — измънках любезно. — Изглежда съм набрала грешно.

— Кани ли е? — попита гласът.

— Да, кой се обажда?

— Таня — заяви гордо тя. — Аз съм приятелка на майка ти.

— Аха. Ясно. Здрасти.

— Майка ти ми е разказала всичко за теб.

— Браво, много хубаво — отвърнах. Умът ми трескаво се луташе. Каква беше тази и от къде на къде се обаждаше?

— В момента я няма — продължи Таня. — Играе бридж. С групата по бридж.

— Ясно.

— Искаш ли да й предам да ти се обади?

— Не — отсякох, — не, няма нужда.

Това стана в петък. Не звъннах повече на майка до понеделник, а следобеда тя ми се обади в службата.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попитах я аз, готова да чуя някакви лъжи.

Вместо това тя си пое дълбоко дъх.

— Нали се сещаш за Таня… приятелката ми? Тя е… ами… Ние сме влюбени и живеем заедно.

Какво можех да кажа? Възпитанието и дискретността ни бяха семейна черта.

— Трябва да затварям — успях да изрека и треснах слушалката.

До края на деня се взирах невиждащо в пространството, което никак не ми помогна за статията, посветена на музикалните награди на Ем Ти Ви. Вкъщи ме чакаха три съобщения на телефонния секретар: едното от майка («Кани, обади ми се, трябва да го обсъдим»); едно от Луси («Мама каза да ти позвъня, само че не ми обясни защо»); и едно от Джош («Аз нали ти казах!»).

Не обърнах внимание на нито едно от тях, затова пък се отправих към Саманта, за да похапнем по един десерт, както обикновено в моменти на криза, и да замислим стратегия. Отскочихме до бара на ъгъла и си поръчахме по една текила и парче шоколадова торта, полята със сос от малини. След като се подкрепихме, аз й разказах какво ми е съобщила майка ми.

— Стига бе! — измърмори Саманта.

— Боже! — възкликна Брус, когато му се доверих по-късно същата вечер. Не след дълго първоначалният му шок премина в кикот. Примесен с огромна доза снизхождение. Когато цъфна пред вратата ми, вече бе в доста либерално настроение. — Трябва да си доволна, че си е намерила човек, когото да обича — опита се да ме поучава той.

— Доволна съм — отвърнах колебливо. — Просто…

— Доволна — повтори Брус. Ставаше нетърпим, когато трябваше да ме настъпи и да наложи убежденията си, които се смятаха за абсолютно задължителни сред студентите на северозапад през деветдесетте. През повечето време затварях очи и позволявах да му се размине. Само че този път нямаше да му позволя да ме накара да се чувствам като някоя фанатичка или да се срамувам, защото начинът ми на мислене бил закостенял. Този път въпросът беше личен.

— Ти колко приятели хомосексуалисти си имал досега? — попитах въпреки че отговорът ми беше известен.

— Не съм имал, но…

— Не знаеш да си имал — сопнах се и замълчах, докато той обмисляше думите ми.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Брус.

— Означава точно това, което казах. Не знаеш да си имал.

— Мислиш, че някой от приятелите ми е гей ли?

— Брус, аз дори не знаех, че майка ми е лесбийка. Как бих могла да разбера какви са сексуалните предпочитания на приятелите ти.

— Аха — успокои се той.

— Идеята ми беше, че ти не познаваш никой, който е гей. Така че от къде на къде си позволяваш да твърдиш, че това е чудесно за майка ми? Че аз би трябвало да се радвам за нея?

— Тя е влюбена. Това не може да е лошо.

— Ами онази? Ако тя е някоя отврат? Ако… — избухнах в плач, в главата ми се зароиха ужасни образи. — Ако се разхождат някъде и някой ги види и ги нападне с бирена бутилка или с нещо друго…

— О, Кани…

— Хората са гадни! Това исках да кажа! Не че има нещо нередно в това да си гей, но хората са гадни и… предубедени… и се държат противно… и ти много добре знаеш в какъв квартал живее тя! Няма да допускат децата си да припарят до нас…

Истината бе, че никой не пускаше детето си да припари до нас още от 1985 година, когато започна падението на баща ми и той занемари градината и се отдаде на артистичното у себе си. Донесе вкъщи един скалпел и превърна шест тикви в отвратително точни образи на най-близките роднини на майка ми, включително и безобразно отвратителната тиква леля Линда, която окачи на терасата и я закичи с платиненоруса перука, домъкната от отдела за изгубени вещи в болницата. А и Авъндейл не беше много сплотена общност. Черни нямаше, евреите бяха малко, а доколкото си спомням, гейове също нямаше.

— Че на кого му пука какво мислят хората?

— На мен — изхлипах аз. — Искам да кажа, че е толкова хубаво да имаш идеали и да се надяваш, че нещата ще се променят, но се налага да живеем и да приемаме света такъв, какъвто е, а светът е…

— Защо плачеш? — попита Брус. — Притесняваш се за майка си или за себе си? — вече плачех толкова силно, че дори не можех да отговоря, а и трябваше да се погрижа за лицето си. Избърсах го с ръкав и шумно си издухах носа. Когато вдигнах глава, Брус продължаваше да говори. — Майка ти е направила своя избор, Кани, и ако ти си добра дъщеря, ще я подкрепиш.

Да, много му е лесно да го каже. Като че ли Одри Вкуса би обявила по време на семейна вечеря, че е обърнала резбата. Бях готова да се обзаложа на едноседмичната си заплата, че Одри Вкуса никога не бе виждала вагината на друга жена. Едва ли бе виждала и своята.

Самата мисъл за майката на Брус, настанила се в джакузито, заета да разглежда играчките си, дискретно отместила настрани гъбата от египетски лен, ме накара да се засмея.

— Виждаш ли? — обади се Брус. — Просто трябва да приемеш нещата.

Разсмях се още по-неудържимо. След като си бе изпълнил задължението на гадже, Брус се зае с по-важните неща. Сниши глас, за да не прилича на мой съветник, и зашепна интимно.

— Ела тук, момиче — думите прозвучаха като песен на Лайънъл Ричи, докато ме викаше с пръст да се приближа, целуваше ме нежно по челото и изхвърли Нифкин без следа от нежност от леглото. — Желая те — каза той и притисна ръката ми между краката си, за да съм сигурна за какво говори.

Продължихме в този дух.

Брус си тръгна към полунощ. Аз се унесох в неспокоен сън, а на следващата сутрин ме събуди пронизителното дрънчене на телефона до възглавницата. Едва успях да отворя едното си око. Беше пет и петнайсет. Вдигнах слушалката.

— Ало?

— Кани? Обажда се Таня.

Таня ли?

— Приятелката на майка ти.

Господи! Тази Таня ли?

— Здравей — заговорих немощно.

Нифкин ме гледаше така, сякаш искаше да попита «Какво става тук?». След това изсумтя презрително и се настани удобно на възглавницата. Междувременно Таня не спираше да мели.

— … още от първия път, когато я видях, знаех, че ще събудя чувства у нея…

Опитах се да седна и протегнах ръка към репортерския си бележник. Това бе прекалено необичайно, за да го пропусна. Когато разговорът ни свърши, бях изписала девет страници, закъснявах за работа и бях научила всички подробности от живота на Таня. Знаех, че е била насилвана от учителя си по музика, че майка й починала от рак на гърдата, когато била млада («Опитах се да се справя, като удавя болката в алкохол»), как баща й се оженил за неприятна редакторка на книги, която отказала да плаща таксата за обучение на Таня за колеж «Грийн Маунтин Вали» («Те предлагат третата най-добра арт програма в Ню Инглънд»). Научих името на първата любов на Таня (Марджъри), как се е озовала в Пенсилвания (работа) и как приключвала седемгодишната си връзка с някаква Джанет.

— Тя изцяло зависи от партньорката си — довери ми Таня. — Затова се изнесох — призна тя.

— Аха — съобразих да изрека аз.

— И се посветих на тъкането.

— Ясно.

След това заразказва как се запознала с майка ми (страстни погледи в дамската сауна — едва се сдържах да не затворя телефона), къде отишли на първата си среща (похапнали тайландски специалитети), как Таня убедила майка ми, че лесбийските й наклонности били нещо повече от мимолетно увлечение.

— Аз я целунах — съобщи гордо Таня. — Тя се опита да се отдалечи, но аз я държах за раменете, вгледах се в очите й и казах: «Ан, къде няма да ходиш.»

— Аха — повтарях аз. — Ясно.

След това Таня се зае да анализира и да обмисля.

— Според мен — започна тя, — майка ви е посветила целия си живот на вас, децата — произнесе натъртено «на вас, децата», точно както аз бих казала: «напъплила като хлебарка». — И се е примирявала с оня копелдак…

— За кой копелдак става въпрос? — попитах спокойно.

— За баща ти — отвърна Таня, очевидно решила да не смекчава нещата и да не пожали чувствата на поколението на «копелдака». — Та както ти казвах, тя е посветила живота си на всички вас… не че е лошо. Знам колко много е искала да стане майка, да има семейство, а в онези години не е имало никакви възможности за обратните…

Сега пък обратните. Едвам преглъщах лесбийките. Интересно, в кой момент майка ми бе прехвърлена в категорията на обратните.

— … според мен — продължаваше Таня — сега на майка ти й е времето да си получи своето. Да си поживее.

— Аха — казах. — Ясно.

— Наистина нямам търпение да се видим — призна тя.

— Трябва да затварям — заявих и треснах телефона. Не знаех дали да плача, или да се смея, затова направих и двете едновременно.

— Ужасно е много меко казано — разказвах по телефона на Саманта, докато пътувах.

— Пълна откачалка, направо не е за вярване — признах пред Анди, докато обядвахме.

— Не бързай да я преценяваш — предупреди ме Брус, преди още да бях казала и дума.

— Тя… ами… Тя все споделя разни неща. Много обича да споделя с другите.

— Това е чудесно — отвърна той и започна да мига по онзи отвратителен начин. — Ти трябва да споделяш повече, Кани.

— Аз ли?

— Прекалено много криеш чувствата си. Държиш всичко в себе си.

— Знаеш ли, че си прав — съгласих се. — Чакай сега да открием някой напълно непознат, за да му кажем, че учителят ми по пиано се е опитвал да ме опипва.

— Какво?

— Била е подложена на сексуален тормоз — поясних. — При това побърза да ми разкаже всички гнусни подробности.

Дори господин Обичам всички хора остана слисан.

— Господи!

— Господи, я! Майка й имала рак на гърдата, а мащехата й убедила баща й да не й плаща таксите за колежа.

— Тя ли ти разказа всичко това? — Брус ме погледна скептично.

— Ти да не би да мислиш, че съм отскочила до вкъщи и съм й прочела дневника? Разбира се, че тя ми каза! — пресегнах се, за да си открадна няколко пържени картофа от чинията му. Бяхме в «Тик Ток Дайнър», царството на огромните порции и най-киселите сервитьорки на юг от Ню Йорк. Тук никога не си поръчвах картофки, но използвах умението си да убеждавам, за да накарам Брус да си поръча, та да мога да си крада от неговите. — Струва ми се доста неуверена в себе си.

— Сигурно ти си я накарала да се чувства така.

— Но аз не обелих и дума! Двете никога не сме се виждали! Тя ми се обади, така че от къде на къде аз ще съм тази, която я е накарала да се чувства неловко?

— Ти просто си такава — Брус сви рамене.

Намръщих се. Той посегна към ръката ми.

— Не се ядосвай. Просто… ти преценяваш хората бързо и умееш да ги смущаваш.

— Кой го казва?

— Приятелите ми.

— Казват го, защото според мен трябва да си намерят работа ли?

— Ето виждаш ли? Това ми беше мисълта.

— Скъпи, те са просто едни мързеливи мърлячи. Приеми го. Това е самата истина.

— Не са мързеливи мърлячи, Кани. Знаеш много добре, че ходят на работа.

— Я престани. Ерик Силвърбърг от какво се издържа?

И двамата знаехме, че Ерик има временна работа на непълен работен ден в някаква интернет търсачка, където, по всяка вероятност, по цял ден се опитваше да разменя пиратски касети на Спрингстийн, завързваше запознанства с момичета в една от трите агенции за запознанства онлайн и уреждаше покупки на трева.

— Джордж има истинска работа.

— Джордж прекарва всеки уикенд с дружките си, дето възстановяват събитията от Гражданската война. Единственото, което притежава, е мускет.

— Не променяй темата — настоя Брус.

Забелязах, че полага усилия да съхрани гнева си, но не издържа и се усмихна.

— Прав си — признах аз. — Само че как да не се бъзикаш с човек, който притежава мускет.

Станах, заобиколих масата и седнах до него, стиснах бедрото и отпуснах глава на рамото му.

— Знаеш, че се заяждам с тях единствено защото завиждам — казах. — Иска ми се и аз да си живуркам така. Нямат за изплащане заеми още от колежа, някой им плаща наема, имат си стабилни семейства с хетеросексуални майки и бащи, които ги уреждат със старите си мебели всеки път, когато обновяват къщата, а за Ханука им подаряват коли…

Замълчах. Брус ме наблюдаваше напрегнато. Разбрах, че това описание се отнасяше не само за приятелите му, но и за него.

— Извинявай — продължих нежно аз. — Просто понякога ми се струва, че животът на всички е по-лек от моя, че всеки път, когато ми се стори, че нещата се получават… се случва нещо такова.

— А не си ли се замисляла, че всички тези неща ти се случват, защото си достатъчно силна, за да ги понесеш? — попита Брус. Посегна към дланта ми и я премести по-нагоре по бедрото си. Много по-нагоре. — Ти си силна, Кани — прошепна в ухото ми.

— Просто — отвърнах също шепнешком — иска ми се… — тогава той ме целуна и аз усетих по устните му вкус на кетчуп и сол. След това езикът му бе в устата ми. Затворих очи и се оставих да забравя.

 

 

Прекарах уикенда в апартамента на Брус. Това бе един от случаите, когато всичко между нас вървеше чудесно: сексът беше прекрасен, похапнахме навън, следобедите четяхме бавно «Таймс» и си разменяхме страниците, а аз си тръгнах към къщи, преди да започнем да съскаме един срещу друг. Поговорихме малко за майка ми, той ми даде любимата си бархетна риза, за да я нося у нас. Беше попила неговата миризма, нашата миризма: на трева и секс, на неговата кожа и моя шампоан. В гърдите ми беше малко тясна — както и всички останали дрехи — но ръкавите ми стигаха чак до ноктите и в нея се чувствах защитена, беше ми приятно, сякаш той ме прегръщаше.

Бъди смела, помислих си, когато се върнах и си легнах. Загърнах се в ризата на Брус, поднесох бузата си към Нифкин, за да ме близне за кураж, и се обадих вкъщи.

Добре, че вдигна майка ми.

— Кани! — стори ми се облекчена. — Къде беше? Звънях толкова пъти…

— У Брус — уведомих я. — Имахме билети за театър — излъгах. Брус не ходеше на театър. Нямало нищо, което да му задържи вниманието.

— Ясно — отвърна тя. — Ясно. Ами аз исках да ти се извиня, че ти съобщих по този начин. Май трябваше да… трябваше да изчакам и да ти кажа лично…

— Или поне да не бъде в офиса — натякнах й.

Тя се разсмя.

— Да, наистина, извинявай.

— Няма нищо.

— Значи… — имах чувството, че се чуди какво да каже. — Искаш ли нещо да ме питаш? — попита най-сетне.

Поех си дълбоко дъх.

— Щастлива ли си?

— Чувствам се като в гимназията! — ликуваше майка. — Струва ми се, че… Боже, не мога да го опиша.

Моля те, не се опитвай, помислих си аз.

— Таня е страхотна, наистина. Сама ще се убедиш.

— На колко е години? — полюбопитствах.

— На трийсет и шест — отвърна петдесет и шест годишната ми майка.

— По-млада жена — отбелязах. Майка се изкиска. Нямате представа колко изумена бях. Майка ми не беше от хората, които се кискат.

— Тя май има известни проблеми с… поставянето на определени граници — осмелих се да посоча аз.

Майка веднага стана сериозна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами обади ми се в петък сутринта… предполагам, ти не си била вкъщи…

Тя си пое шумно и рязко дъх.

— Какво е казала?

— Ще ми отнеме по-малко време да изброя нещата, които не е казала.

— Господи Боже мой, Кани.

— Искрено съжалявам, че е била подложена на такъв тормоз…

— О, Кани, не е възможно да го е казала! — макар и да се правеше на шокирана, стори ми се… почти горда. Сякаш се наслаждаваше на лудориите на любимото си дете.

— Напротив — отвърнах мрачно. — Разкрита ми беше цялата сага, като започнем от учителя по пиано, който я опипвал по играчките…

— Кани!

— … и противната мащеха, и зависимата от нея бивша любовница.

— Ужас — възкликна майка. — Господи.

— Защо не се запише на терапия? — предложих аз.

— Ходи. Вярвай ми, ходи от години.

— И още ли не е успяла да разбере, че нормалните хора не се чудят на кой непознат да разправят историята си?

Майка въздъхна.

— Изглежда не е — отвърна тя.

Чаках. Чаках извинение, обяснение, нещо, което да ми помогне да приема нещата. Нищо подобно. След миг напрегнато неловко мълчание майка ми смени темата и аз преглътнах, с надеждата, че става въпрос за фаза, която ще отмине, за небрежен флирт, просто за един краткотраен кошмар. Де такъв късмет. Таня се бе натресла завинаги.

 

 

Какво носи лесбийката на втората среща? Направо докарва камион с всичките си вещи. А какво носи обикновеният мъж на втора среща? За каква втора среща става въпрос?

Стар виц, обаче в него има известна истина. Още щом започнали да излизат на срещи, Таня се бе изнесла от апартамента на зависимата си бивша любовница и си бе наела самостоятелен апартамент.

Откъдето и да разглеждаме нещата, тя се нанесе у нас още след втората среща. Разбрах го, когато шест седмици по-късно се прибрах и открих драсканиците по стената, оставени там, както се изразявахме мамините деца, от «безумието на мама».

На стената имаше постер. «Вдъхновението — пишеше на него, над надигнала се вълна — е вярата, че ще се справим с всичко.»

— Мамо? — провикнах се и пуснах чантите си на пода. Междувременно Нифкин скимтеше и се гънеше странно.

— Тук съм, миличка — обади се майка.

Миличка ли? — зачудих се аз и влязох в хола, а Нифкин се спотайваше зад мен. Постерът тук бе с разиграли се делфини. «Работа в екип» се твърдеше на него. Отдолу имаше снимка на майка ми и някаква жена, която можеше да е единствено Таня, и двете в еднакви ярко цикламени памучни пуловери.

— Здрасти! — поздрави Таня.

— Здрасти — повтори след нея майка ми.

Огромна оранжева котка скочи от перваза на прозореца, пристъпи нагло до Нифкин и протегна едната си лапа с извадени нокти. Нифкин изквича и хукна да се спасява.

— Гъртруд! Лоша котка! — извика Таня. Котката не й обърна абсолютно никакво внимание, нави се на кълбо в самия център на стаята.

— Нифкин! — повиках го аз. От горния етаж се чу тихо скимтене, с което бедничкият показваше, че тук живот за него няма.

— А имаме ли служители, които се опитваме да мотивираме? — попитах и посочих делфините с работата в екип.

— А? — зяпна Таня.

— Какво? — попита майка.

— Постерите — обясних. — Имаме същите в печатницата. Закачени са точно до лозунга «27 дни без злополуки». Те са заместител на изкуството, което има за цел да те вдъхновява.

Таня сви рамене. Очаквах да видя най-обикновена учителка по физическо, с мускулести прасци и бицепси и изпъкнали яки вени, къса подстрижка, която не изисква грижи. Очевидно грешах. Таня бе дребна и фина, едва ли повече от метър и петдесет, със ситно къдрава червеникава коса, толкова силно загоряла, че кожата й придаваше вид на стара и изхабена. Приличаше на дете, от олющените колене до анкерпласта на единия пръст.

— Това са просто делфини — поясни срамежливо тя.

— Аха — съгласих се. — Ясно.

Това бяха най-очевидните промени. Над камината, на мястото на нашите семейни снимки, беше поставена цяла колекция от фигури на делфини. Пластмасови стойки за списания бяха закачени на стените и холът ни бе заприличал на лекарска чакалня, за да може Таня по-добре да изложи събраните списания «Рехабилитация». Когато отидох да си оставя багажа в стаята, не можах да отворя вратата.

— Мамо! — провикнах се. — Тук нещо не е наред.

Дочух как двете се консултират шепнешком в кухнята: гласът на майка ми беше спокоен. Басовият глас на Таня се надигаше истерично. От време на време долавях думите терапевт и усамотение, около които се въртеше целият им разговор. Най-сетне майка ми се качи по стълбите, доста притеснена.

— Всъщност исках да поговорим за това.

— За кое? Че вратата заяжда ли?

— Вратата е заключена.

Гледах я, без да мигам.

— Тя, Таня… тя си е сложила някои от нейните неща вътре.

— Таня — изтъкнах аз — си има апартамент. Не може ли да си държи нещата там?

Майка сви рамене.

— Апартаментът й е много малък. Не си струва да говорим за него. А и беше по-разумно… Защо тази вечер не спиш в стаята на Джош?

Вече не можех да сдържам нетърпението си.

— Мамо, това е моята стая. Искам да спя в моята стая. Какъв е проблемът?

— Ами, Кани, не можеш… ти вече не живееш тук.

— Не живея тук, разбира се, но това не означава, че не искам да спя в стаята си, когато си идвам вкъщи.

Майка въздъхна.

— Ние направихме някои промени — измърмори.

— Да, забелязах. И какво от това?

— Ами то… да. Ние ти махнахме леглото.

Останах без думи.

— Махнали сте ми?…

— Таня имаше нужда от място за стана си.

— В тази стая има тъкачен стан?

Наистина имаше. Таня изтрополи по стълбите, отключи вратата и отново се втурна нацупена надолу. Влязох вътре и видях стан, компютър, стар матрак, пълен с вата, и няколко грозни полипи от шперплат, по които бяха наредени заглавия като «Умната жена», «Неудачен избор», «Смелостта да се изцериш», «Не е важно какво ядеш, а какво те яде». На прозореца бяха наредени слънчеви батерии, а най-лошото бе, че на перваза бе поставен пепелник.

— Тя пуши?

Майка прехапа устни.

— Опитва се да ги откаже.

Поех си дълбоко въздух. «Марлборо Лайтс» и пръчици за обезмирисяване. Гадост. Защо е трябвало да сложи всичките си тъпи книги и цигарите тук и да ми усмърди стаята? Къде бяха моите неща? Обърнах се към майка.

— Знаеш ли, трябваше да ми кажеш какво става тук. Щях да дойда и да си взема нещата.

— Нищо не сме изхвърлили, Кани. Всичко е в кашони в мазето.

Извих очи към тавана.

— Сега вече се чувствам по-добре.

— Виж — заговори тя. — Съжалявам. Просто се опитвам да балансирам нещата…

— Не, не — прекъснах я. — Да балансираш, означава да помислиш за всичко. А това тук — разперих ръце, за да покажа и стана, и пепелника, и надутия делфин, подхвърлен на матрака — показва, че си се съобразила с желанията на един-единствен човек и напълно си прецакала другия. Това е проява на пълен егоизъм. Това е смешно. Това е…

— Кани — намеси се Таня. Беше се качила по стълбите, без да я чуя.

— Би ли ме извинила — обърнах се към нея и блъснах вратата в лицето й. Изпитах перверзно удоволствие, докато тя се опитваше да отвори, след като дръпнах резето, което сама бе монтирала.

Майка понечи да седне там, където преди стоеше леглото ми, но по средата се усети и бързо се преориентира към бюрото на Таня.

— Виж, Кани, знам, че си малко шокирана…

— Ти напълно ли си превъртяла? Та това е пълен абсурд! Трябваше само да вдигнеш телефона. Можех да дойда, да си взема нещата…

Майка ми изглеждаше нещастна.

— Извинявай — започна отново тя.

Реших да не преспивам тук. Това посещение постави началото на първото и засега последното ми ходене на терапия. В «Игзаминър» имахме право на десет предплатени срещи с доктор Блум, дребна женица с вид на изоставено сираче, която дращеше нетърпеливо, докато й разказвах цялата смахната история за баща ми, развода и майката лесбийка. Притесних се за доктор Блум. През всичкото време ми беше ясно, че се страхува от мен. И непрекъснато се отдръпваше.

— Чакай малко сега — каза терапевтката, докато редях задъхана последната гадост, която Таня си бе позволила, като бе коментирала неспособността на сестра ми Луси да се задържи на нито една работа. — Искаш да кажеш, че сестра ти е танцувала гола на пилон и родителите ти не са забелязали?

— Това беше през осемдесет и шеста — обясних. — Баща ми вече го нямаше. А пък майка ми така и не успя да разбере, че спя със заместника по история, че съм качила двайсет и три кила през първата година в колежа, и съм сигурна в убедеността й, че Луси гледа деца до четири всяка сутрин.

Доктор Блум присви очи към записките си.

— Така, значи заместникът по история беше… Джеймс, нали?

— Не, не. Джеймс беше от отбора. Джейсън беше поет. Бил беше в колежа, а сега си имам Брус.

— Брус! — извика възторжено тя, когато откри името му в записките си.

— Само че аз се притеснявам, че го подвеждам, че не съм честна с него — въздъхнах. — Не съм сигурна дали наистина го обичам.

— Нека за момент да се върнем на сестра ти — каза доктор Блум и започна да рови с умопомрачителна скорост в бележника, докато аз седях срещу нея и се опитвах да не се прозявам.

Освен че не успяваше да следва разказа ми, доктор Блум не будеше кой знае какво доверие и с начина си на обличане. Според мен, не бе чувала, че има дрехи за по-дребни. Ръкавите й винаги покриваха пръстите; полите висяха чак до петите. Разкрих й всичко, което пожела, отговорих на въпросите, които ми задаваше, но така и не й се доверих. А и как да се довериш на жена, която има дори по-малък усет към дрехите от мен?

След последния ни от общо десетте сеанса, тя не можа да каже с чиста съвест, че съм излекувана, но поне ми даде два съвета.

— Първо — каза, — не можеш да промениш нищо от онова, което хората правят. Нито действията на баща си, на майка си, нито на Таня, нито на Лиза…

— Луси — поправих я.

— Така. Не можеш да контролираш поведението им, но можеш да контролираш собствената си реакция към него… независимо дали те нервират, или не спираш да мислиш за тях, независимо дали забелязваш или не какви ги вършат, мисли и преценявай и вземи разумно решение доколко ще им позволиш да ти въздействат.

— Добре, а какво е второто?

— Не изпускай Брус — посъветва ме сериозно тя. — Дори да не мислиш, че той е мъжът на живота ти. Той е до теб, струва ми се, че те подкрепя, а това ще ти е необходимо през идващите месеци.

Стиснахме си ръцете. Тя ми пожела успех. Аз й благодарих за помощта и й казах, че «Ма Жоли» в Манаюнк имат голяма разпродажба и че продават нейния размер. Това бе краят на великото ми приключение с терапията.

Иска ми се да можех да кажа, че през годините, откакто се появи Таня с нейния стан и болката, и постерите, нещата са станали по-лесни. Напротив, не са. Таня няма никакъв усет към хората. Няма и представа какво са нюансите, не че не чува музиката, просто не долавя нюансите, тънкостите, за евфемизми да не говорим, не е чувала за приятен неангажиращ разговор, нито пък за благородни лъжи. Ако я попитате какво прави, ще получите подробна и изчерпателна информация за последната криза в работата й или за последния здравословен проблем, при това и демонстрация ще има, и тя ще ви покани да погледнете последния белег, останал след хирургическата намеса. Ако пък й кажете, че ви харесва каквото там е сготвила (Господ е свидетел, че лъжете), тя ще ви възнагради, като ви засипе с безкрайни рецепти, а всяка е свързана с конкретно събитие. («Мама ми готвеше това, спомням си вечерта, когато се върна от болницата…»)

В същото време не бе от онези дебелокожи изчадия, напротив, бе готова да ревне пред хората, а лошите й настроения и пристъпи завършваха, като се затваряше в старата ми спалня, когато бяхме вкъщи, или отпрашваше нанякъде, ако бяхме навън. Да не говорим, че не оставя майка ми на мира нито за секунда, колкото и да е дразнещо, и върви по петите й като влюбено кутре, все посяга към ръката й, докосва я по косата, разтрива й краката, увива я в дебело одеяло.

— Това е болестно състояние — произнесе присъдата си Джош.

— Незряла е — добави Луси.

— Има нещо, което не разбирам — заявих аз. — Да се държи някой с теб по този начин в продължение на седмица е хубаво… само че къде е предизвикателството? Къде е вълнението? А и за какво си говорят?

— За нищо — каза Луси. Тримата се бяхме прибрали вкъщи за Ханука и се бяхме настанили в хола, след като гостите се разотидоха, а майка и Таня си бяха легнали и всички държахме подаръците, които Таня ни бе изтъкала. За мен имаше шал в цветовете на дъгата («Можеш да си го сложиш на Прайд Парада», разпореди се Таня). За Джош имаше ръкавици също във веселите цветове на дъгата, а за Луси бе приготвила странно на вид кълбо прежда, което било маншон.

— Така ще ти топли на ръцете — дуднеше тя, двете с Луси вече се заливахме от смях, а Джош се чудеше на глас дали ако го пусне през лятото в басейна, няма да задръсти канализацията.

Нифкин, обзаведен с малък пуловер в цветовете на дъгата, се бе настанил на скута ми и спеше с едно отворено око, готов да подскочи до тавана, ако злобарките Гъртруд и Алис се появят изневиделица. Джош се опитваше да изсвири нещо на китарата си.

— Всъщност — отбеляза Луси, — те изобщо не си говорят.

— За какво да си говорят? — свих рамене. — Мама все пак е образована жена… пътувала е…

— Таня поставя ръка върху устата на мама, когато започне «Риск губи, риск печели» — издаде намръщен Джош.

— А стига бе! — възкликнах.

— Така е — потвърди Луси. — Разправя, че било отвратително мама да издава отговорите.

— Сигурно защото тя самата не ги знае — отбеляза Джош.

— Знаете ли — започна Луси. — Тази работа с лесбийките, с нея няма проблем. Всичко щеше да е наред, стига…

— … стига жената да бе друга — довърших вместо нея и се опитах да си представя друга по-подходяща любовница: например някоя шикозна филмова експертка с присъствие, с добре подстригана къса коса и интересни кехлибарени бижута, която ще ни представи на независими режисьори и ще заведе майка в Кан. А пък майка ми да вземе да си падне по Таня, която нито бе начетена, нито шикозна, а вкусът й към филмите се ограничаваше до последния хит на Джери Брукхаймър, да не говорим, че не притежаваше нито един кехлибар.

— Тогава защо? — попитах аз. — Откъде се взе това привличане? Тя не е хубава…

— Разбира се, че не е — потръпна театрално Луси.

— Не е нито умна, нито забавна, нито интересна…

Седяхме смълчани, докато в един момент ни хрумна откъде идва привличането.

— Бас държа, че езикът й е като на кит — каза Луси.

Джош издаде драйфащи звуци. Извих очи към тавана и усетих как ми се повдига.

— Също като на мравояд! — писна Луси.

— Престани, Луси! — наредих аз. Нифкин се събуди и започна да ръмжи. — Освен това говорим само за секс, нищо повече.

— Ти пък откъде знаеш? — попита Луси.

— Вярвай ми — опитах се да я убедя. — Мама ще се отегчи.

Седяхме цяла минута, докато премисляхме нещата.

— Имам чувството, че вече не я е грижа за нас — оплака се Джош!

— Грижа я е — възразих. Не че бях убедена. Преди Таня майка обичаше да прави с нас какво ли не… когато бяхме заедно. Идваше ми в гости във Филаделфия, ходеше при Джош в Ню Йорк. Когато се прибирахме, тя ни готвеше, обаждаше ни се по няколко пъти през седмицата, ходеше на лекции, обсъждаше книги с многобройните си приятели.

— Сега само Таня й е в главата — заяви горчиво Луси.

Нищо не можех да кажа. Да, продължаваше да ни се обажда… но не чак толкова често. Не ми бе идвала на гости от месеци. Дните й (да не говорим за нощите) бяха запълнени с Таня — ходеха да карат колело, да танцуват, Таня заведе майка ми на специален уикенд, посветен на Ритуала на изцелението, за да отпразнуват, че са заедно вече три месеца, бяха горили тамян и се бяха молили на лунната богиня.

— Това няма да продължи безкрайно — казах, макар че не бях убедена. — Това е просто едно увлечение.

— Ами ако не е? — попита Луси. — Ако се окаже истинска любов?

— Не е възможно — настоях отново аз. Вътрешно обаче си мислех, че може и да е. Ако беше, това означаваше, че всички сме вързани с това ужасно неприятно създание, което не притежаваше нито финес, нито емоционална стабилност и щеше да ни досажда завинаги. Не точно завинаги, всъщност докато майка беше жива. А после…

— Я си помислете за погребението — казах. — Господи. Чувам й гласа… — сниших глас, за да застърже като на Таня.

— Майка ти би искала това да е мое — изръмжах. — Но, Таня — продължих със собствения си глас, — това е моята кола.

Джош издаде устни напред. Луси избухна в смях. Аз отново заскърцах като Таня.

— Тя знаеше колко много означава за мен.

Джош вече се усмихваше широко.

— Кажи стихотворението — подкани ме.

Поклатих глава.

— Хайде, Кани! — помоли сестра ми.

Прочистих си гърлото и започнах да рецитирам Филип Ларкин.

— Прецакват те мама и татко. Може и да не искат, но го правят.

— Даряват те със своите недостатъци… — продължи Лус.

— И добавят още, които да са само твои — обади се Джош.

— И те някога са били прецакани от глупаци в старовремски шапки и палта, които през половината време са били обзети от любов, а през другата са се държали гуша за гуша.

Тримата казахме заедно края, защото сама не можех, като знам в какво настроение бях.

— Хората донасят мъка на хората и тя се задълбочава като крайбрежна плитчина. Махай се, щом можеш, и не раждай деца.

След това, по предложение на Луси, и тримата се изправихме — включително и Нифкин — и хвърлихме тъканите изделия в камината.

— Чупката, Таня! — заяви Луси.

— Върни се, хетеросексуалност! — помоли се Джош.

— Чуй ги, Боже — призовах аз, докато гледах как гори маншонът.

Вкъщи, докато паркирах колелото си в гаража до малката зелена кола на Таня с лепенка «Жената има точно толкова нужда от мъж, колкото рибата от велосипед» на бронята, тя измъкваше огромна замразена пуйка от фризера в гаража, която остави в мивката, за да се размрази. Взех бърз душ и влязох в стаята, която едно време беше моя, където си оставих нещата още с идването. Скривах се тук между дългите обиколки с колелото и дългите душове и вани и бях измъкнала достатъчно одеяла от дрешника, за да превърна матрака на Таня в приятен оазис. Освен това качих цял кашон книги от мазето и ровех всичките си любими четива от детството: «Малка къща в прерията», «Фантомът», «Петте малки чушлета и как растат». Май давах на заден, помислих си отчаяно. Още няколко дни и щях да се превърна в зародиш.

Седнах на бюрото на Таня и си проверих пощата. Имейли от службата, все от службата. Гневният дъртофелник пак се беше произнесъл: «Коментарът ви, че Си Би Ес подготвяли предавания за зрители, които предпочитат всичко да им е сдъвкано и изплюто, е срамен!»

Имаше и бележка от Макси. «Тук не пада под трийсет и шест градуса — пишеше тя. — Горещо ми е. Отегчена съм. Разкажи ми за Деня на благодарността. Кои ще бъдат на гости?»

Седнах да й отговоря.

«У нас Денят на благодарността е по-зле и от снимачна площадка — написах. — Започвам с мен, майка и Таня, и Джош и Луси. След това идват приятелките на майка със съпрузите и децата си и всички изгубени души, които ще довлече Таня. Майка прави сушена пуйка. Не я изсушава умишлено, но тъй като държи да я готви в газовата фурна, така и досега не е успяла да разбере колко време й трябва, затова месото става като подметка. Ще има пюре от сладки картофи. Пюре от нормални картофи. Някакви зелени неща. Плънка. Сос. Боровинков сос от консерва.»

Стомахът ми се преобърна, докато пишех. През последната седмица пристъпите на гадене почти бяха спрели, но сега, само като си помислих за сухата пуйка, за соса на Таня, целият на бучки, и за онова сладко от консерва и веднага посегнах към солените бисквити в багажа.

«Храната не е толкова важна — продължих. — Приятно е да се срещаш с хора. Някои от тях ги познавам още от дете. Мама пали огън и къщата замирисва на дим, сядаме на масата и казваме по едно нещо, за което сме благодарни.»

«А ти какво ще кажеш?» — попита веднага Макси.

Въздъхнах и размърдах крака в дебелите вълнени чорапи, които бях измъкнала от купчината дрехи на Таня, всички поръчани по каталог, а след това се завих хубаво в губера, който свих от голяма спалня.

«Точно сега не се чувствам особено благодарна — отвърнах веднага, — но все ще измисля нещо.»