Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кани Шапиро (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Good in Bed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 40гласа)

Информация

Сканиране
sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
sonnni(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Дженифър Уайнър. Добър в леглото

ИК „Санома Блясък България“, София, 2011

Коректор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-8186-60-5

История

  1. —Добавяне

Първа част
Добър в леглото

1.

— Видя ли я? — попита Саманта.

Приведох се над клавиатурата на компютъра, за да не разбере редакторката, че провеждам личен разговор.

— Какво да видя?

— А, нищо. Не е важно. Ще ти кажа, като се видим вкъщи.

— Какво да видя? — повторих въпроса аз.

— Нищо — продължи да упорства Саманта.

— Саманта, не е имало случай да ми звъниш по средата на деня за едно нищо. Казвай! Изплюй камъчето!

Саманта въздъхна.

— Добре, ама да не ти се прииска да убиеш вестоносеца?

Започвах да се притеснявам.

— „Мокси“. Новото издание. Кани, иди веднага да си го купиш.

— Защо? Какво има? Да не би да съм в класацията „Не се обличайте като тях“?

— Просто върви долу и си го купи. Аз ще те изчакам.

Значи ставаше нещо важно. Саманта може и да беше най-добрата ми приятелка, но като сътрудник на „Луис, Домел и Фенрик“, тя бе тази, която караше хората да чакат или нареждаше на асистентката си да им казва, че е на съвещание. Саманта никога не чакаше.

— Това е признак на слабост — беше ми обяснила веднъж. Усетих как бе обзема безпокойство и по гърба ми пролазва нервна тръпка.

Слязох с асансьора до фоайето на „Филаделфия Игзаминър“, помахах на охраната и отидох до малката вестникарска будка, за да открия „Мокси“ на поставката до другите подобни издания — „Космополитън“ и „Мадмоазел“. Как да го пропусна, след като на корицата се бе изпъчила суперизвестна манекенка в дрешка от пайети, а отстрани се мъдреше заглавието: „Да свършиш отново: лесен начин за многократен оргазъм!“ и „Завърти дупе! Четири тайни за апетитни мадами!“

Поколебах се, но въпреки това грабнах пакетче бонбони „М&М“, платих на касиерката и отново се върнах на горния етаж.

Саманта бе все още на телефона.

— Страница 132 — побърза да ме насочи тя.

Седнах, измъкнах няколко кръгли бонбончета и отгърнах на 132-ра страница с „Добър в леглото“, редовната рубрика на „Мокси“, писана от мъже, чиято цел бе да помогне на средната читателка да разбере как мисли гаджето й… или по-точно какво е намислил, в зависимост от случая. Отначало не успях да свържа буквите. Най-сетне ми просветна.

„Да обичаш твърде закръглена жена“ намигаше заглавието от Брус Губерман.

Брус Губерман ми беше гадже малко повече от три години, докато преди три месеца решихме да си дадем малко почивка. „Твърде закръглената жена“ можех да бъда единствено аз.

Нали знаете как в трилърите някой от героите казва: „Усетих как сърцето ми спира“? Е, и аз усетих същото в този момент. Честна дума. Когато почувствах отново ритъма му, той туптеше в китките, и на врата, и по върховете на пръстите. Косата на врата ми настръхна. Ръцете ми бяха леденостудени. Кръвта забуча в ушите ми, когато прочетох първото изречение от статията:

„Никога няма да забравя деня, в който открих, че приятелката ми тежи повече от мен.“

Гласът на Саманта звучеше някъде отдалече.

— Кани? Кани, чуваш ли ме?

— Ще го убия! — едва успях да изрека.

— Поеми си дълбоко дъх — съветваше ме Саманта. — Дишай през носа, а през устата издишай.

Бетси, редакторката ми, ме погледна учудена през преградата между бюрата ни. „Всичко наред ли е?“ — изрече само с устни тя. Стиснах очи. Слушалките ми кой знае как се бяха смъкнали на килима.

— Дишай! — звучеше до ухото ми гласът на Саманта, който сякаш долиташе изпод килима. Дишах хрипливо и се давех. Усещах полепналите по зъбите ми шоколад и парченца бонбони. Забелязах избрания от статията цитат написан в яркорозови букви в средата на страницата.

„Да обичаш твърде закръглена жена — бе написал Брус, — е проява на истинска смелост.“

— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че е направил подобно нещо! Ще го убия!

Бетси вече бе заобиколила зад бюрото и се опитваше да надникне над рамото ми, за да види какво е това списание, а Габи, злобната ми колежка, не откъсваше поглед от нас, кръглите й кафяви очички бяха присвити, за да не пропусне някоя пикантерия, а дебелите й пръсти бяха готови да забарабанят по клавиатурата, за да разнесе по имейла клюката до приятелките си. Затворих списанието със замах. Най-сетне успях да си поема дъх и махнах на Бетси да се върне на бюрото си.

Саманта чакаше.

— Не знаеше ли?

— Кое да не знам? Че докато сме били заедно е смятал живота с мен за проява на смелост ли? — изсумтях заядливо. — Би трябвало да пробва да разбере как се чувствам аз.

— Не знаеше ли, че си е намерил работа в „Мокси“?

Отгърнах отпред, където под студийните черно-бели снимки на сътрудниците бяха написани по няколко думи за тях. Ето го и Брус, с дълга до раменете коса, отметната назад от изкуствен вятър. Приличаше на пианиста композитор Яни, помислих си намръщена.

„Авторът на «Добър в леглото», Брус Губерман, от този месец вече е част от екипа на «Мокси». Писателят на свободна практика от Ню Джърси в момента работи над първия си роман.“

— Първия си роман, значи — промълвих. По-скоро изписках. Всички погледи се извърнаха към мен, а Габи отново започна да пише. — Тази мръсна лъжлива гадина.

— Нямах представа, че пише роман — каза Саманта в отчаян опит да смени темата.

— Той не може и благодарствена картичка да напише — срязах я и отново обърнах на 132-ра страница.

„Никога не съм се смятал за почитател на добре закръглените жени — зачетох. — Само че, когато се запознах с К., си паднах по ума й, смеха и блестящите очи. Реших, че ще свикна с тялото й.“

Ще го пречукам!

— Върви да го пречукаш и млъквай най-накрая — изломоти Габи и намести дебелите два сантиметра очила на носа си.

Бетси се бе надигнала отново, а на мен ръцете ми трепереха и изведнъж дребните бонбонки се пръснаха по пода и захрущяха под колелата на стола.

— Трябва да приключвам — предупредих Саманта и затворих. — Добре съм — обърнах се веднага към Бетси. Тя ме погледна, обзета от притеснение, и ме остави на мира.

Едва на третия опит успях да набера номера на Брус, но когато гласовата поща ме уведоми, че той в момента не може да се обади, загубих самообладание, треснах слушалката, а след това отново позвъних на Саманта.

— Добър в леглото, трънки. Би трябвало да се обадя на редактора му. Това е подвеждаща реклама. Искам да ги питам дали са му проверили препоръките? Мен никой не ме е питал.

— Ядосана си — заяви Саманта. Откакто бе започнала да излиза с инструктора си по йога, бе настроена прекалено философски.

— Почитател на добре закръглени жени значи? — продължавах аз. Усещах как сълзите ми напират. — Как може да ми причини подобно нещо?

— Ти всичко ли прочете?

— Само началото.

— По-добре да не четеш докрай.

— По-зле ли става?

Саманта въздъхна.

— Наистина ли искаш да ти кажа?

— Не. Да. Не — зачаках. Саманта също чакаше. — Да. Кажи ми.

Саманта въздъхна отново.

— Нарича те… казва, че си от типа Люински.

— Казва го заради тялото ми или заради свирките, които правя? — опитах се да се пошегувам, но думите прозвучаха като ридание.

— И непрекъснато говори за… За размерите ти.

— Господи.

— Казва, че си налята — приятелски разкри Саманта. — И пухкава. Че това е много мила дума, нали?

— Господи, през всичкото време, докато бяхме заедно, той нито веднъж не каза и дума…

— Ти го заряза. Бесен ти е — подсказа ми Саманта.

— Не съм го зарязала! — извиках. — Просто се откъснахме един от друг за малко! А и той също се съгласи, че идеята е чудесна!

— Какво друго му е оставало? — попита Саманта. — Ти му заявяваш: „Според мен имаме нужда от малко пространство“, той или се съгласява и си заминава, като се опитва да запази каквото там достойнство му е останало, или те моли да не го зарязваш и става жалък. Предпочел е да си запази достойнството.

Прокарвам пръсти през дългата си до раменете кестенява коса и се опитвам да преценя пораженията. Кой ли друг е видял статията? Дали сестра ми я е прочела? Или, да пази Господ, майка.

— Трябва да затварям — отрязвам отново Саманта.

Оставям слушалките на бюрото и ставам, за да отскоча до новинарите във „Филаделфия Игзаминър“ — десетки мъже, повечето на средна възраст, почти всички бели, неспирно тракат по клавиатурите или са се скупчили около телевизорите и гледат Си Ен Ен.

— Някой да знае нещо за купуването на оръжие в този щат? — обръщам се към всички.

— Сега работим над поредица — обяснява Лари, редакторът на местните новини — дребен, брадат мъж с вечно учудено изражение, който приема всичко прекалено сериозно. — Май е сравнително безпроблемно.

— Чака се две седмици — намесва се един от спортните репортери.

— Това е само ако си под двайсет и пет — поправя го заместник-редакторът на новините.

— Ти ми говориш за коли под наем — обръща се презрително спортния репортер.

— Ще ти кажем после, Кани — опитва се да се отърве от мен Лари. — Бързаш ли?

— Ами, да — сядам, но веднага скачам. — В Пенсилвания имаше смъртна присъда, нали?

— Сега подготвяме поредица — този път Лари не се усмихва.

— Здраве да е.

Върнах се и отново се обадих на Саманта.

— Знаеш ли? Реших да не го убивам. Смъртта е прекалено лесен край за него.

— Както кажеш — съгласява се вярната ми приятелка.

— Ще дойдеш ли с мен тази вечер? Ще му устроим засада на паркинга.

— И какво предлагаш да направим?

— Дотогава ще измисля — заканих се аз.

 

 

Запознах се с Брус Губерман на едно парти и имах чувството, че наблюдавам сцена от живота на някой друг. Не ми се беше случвало на събиране да се запозная с мъж, който на момента да ме покани на среща. Редовният ми номер беше да им видя сметката с остроумие, чар и обикновено с домашно сготвена пилешка яхния с чесън и розмарин. За Брус не се наложи да готвя пиле. Брус се оказа лесен.

Бях се настанила в един ъгъл на хола, откъдето виждах цялата стая и можех лесно да се протягам до лютия сос от артишок. В момента изпълнявах съвършена имитация на интимната приятелка на майка ми, Таня, докато тя се опитва да яде раци с една превързана ръка. Първия път, когато видях Брус, едната ми ръка бе притисната към гърдите под неестествено смешен ъгъл, докато се опитвах да изсмуча въображаемото рачешко месо от въображаемата щипка. Тъкмо стигах до най-съществената част, когато случайно забодох рачешката щипка в носа си, и предполагам, че по бузата ми е имало от лютия сос от артишок, когато Брус влезе. Беше висок, загорял, с остра, късо подстригана брада, мръсноруса коса, вързана на опашка, и нежни кафяви очи.

— Извинете — започна той. — Добре ли сте?

Вдигнах вежди към него.

— И още как.

— Просто ми се стори… — гласът му — много приятен глас, малко висок, може би — пресекна.

— Странно ли?

— Веднъж видях човек, който получи удар — обясни той. — Започна по същия начин.

Приятелката ми Бриана вече бе започнала да се овладява. Избърса очи и го хвана за ръката.

— Брус, запознай се с Кани — представи ме тя. — Кани тъкмо изпълняваше една имитация.

— Ясно — Брус очевидно се почувства глупаво.

— Не се притеснявай — успокоих го аз. — Добре, че ме спря. И без това се държах ужасно.

— Така ли? — попита Брус.

Продължих да му обяснявам.

— Виж, опитвам се да бъда по-мила. Взех това решение на Нова година.

— Вече е февруари — изтъкна той.

— Аз съм от по-бавните.

— Е — съгласи се той, — поне опитваш — усмихна ми се и ме остави.

През останалата част от вечерта се опитвах да го разбера що за птица е. Беше дошъл с познат на Бриана от университета. Хубавото бе, че е дипломиран, което означаваше, че има нещо в главата си, освен това бе евреин, също като мен. Беше на двайсет и седем, а аз на двайсет и пет. Ставаше.

— Освен това е забавен — каза Бриана и чак тогава склони да ми каже лошата новина. Брус работел над дисертацията си вече три години, може би дори повече, и живеел в центъра на Ню Джърси, на повече от час път от нас, и пишел на свободна практика, преподавал от време на време на първокурсници, замествал, когато някой спечелел стипендия или заминел на специализация, но разчитал предимно на парите на родителите си. — Не живее много близо — съобщи ми Бриана.

— Хубави ръце — веднага изтъкнах. — Хубави зъби.

— Вегетарианец е — предупреди ме тя.

— Откога? — намръщих се.

— Още от колежа.

— Хм. Може пък да се справя с този проблем.

— Той е… — Бриана замълча.

— Пуснат под гаранция? — пошегувах се. — Пристрастен към болкоуспокояващи?

— Малко незрял — призна най-сетне.

— Че той е мъж — свих рамене. — Те всички са такива.

Тя се разсмя.

— И е добро момче — продължи приятелката ми. — Поговори с него. Ще видиш.

Наблюдавах го цялата вечер и забелязах, че той също ме наблюдава. Не ми каза и дума до края на партито и аз си бях тръгнала пеша към къщи, обзета от разочарование. От доста време не бях срещала мъж, който да ме привлече, а високият образован Брус, с хубавите ръце и зъби поне на пръв поглед бе възможност.

Когато чух зад себе си стъпки, дори не помислих за него. Мислех си точно това, което си мисли всяка жена в града, когато чуе зад себе си стъпки посред нощ и е на сумрачното място между две улични лампи. Огледах се бързо, докато ровех, за да намеря нервнопаралитичния спрей, закачен към ключодържателя ми. На ъгъла имаше лампа, а под нея бе паркирана кола. Реших да напръскам нападателя и поне за известно време да го обезвредя, да счупя прозореца на колата с надеждата да задействам алармата и да се разкрещя с пълно гърло, а след това да хукна презглава.

— Кани?

Завъртях се рязко. Той ми се усмихваше срамежливо.

— Здрасти — каза и се засмя, щом забеляза неприкрития ми страх.

Изпрати ме до нас. Дадох му телефонния си номер. На следващата вечер ми звънна и говорихме цели три часа за какво ли не: за колежа, за родителите си, за дисертациите, за бъдещето на вестниците.

— Искам да те видя — заяви ми в един сутринта, когато вече си мислех, че ако продължим да говорим, на следващия ден на работа ще бъда истински парцал.

— Значи ще се видим — обещах аз.

— Не — каза Брус. — Сега.

Два часа по-късно, след като бе поел в грешната посока на моста „Бен Франклин“, той застана на прага: по-едър, отколкото го помнех, облечен в карирана риза и долнище на анцуг, стиснал под ръка навит спален чувал, който миришеше на летен лагер, и ми се усмихваше срамежливо. И така започна всичко.

 

 

И ето че сега, повече от три години след първата ни целувка, три месеца след разговора „хайде да се разделим за известно време“, четири часа след като разбрах, че е разкрил пред всички, които четат списания, че съм „твърде закръглена жена“, Брус се взираше в мен от другия край на паркинга пред апартамента, където се бе съгласил да се срещнем. Мигаше често, както ставаше винаги, когато беше нервен. Ръцете му бяха пълни с мои вещи. Носеше синя пластмасова купичка за кучешка храна, която държах в апартамента му за кучето си, Нифкин. В червена дървена рамка бе снимка на нас двамата на една скала на остров Блок. Бе сложил вътре и сребърната обеца халка, която стоеше на нощното му шкафче от месеци наред. Имаше и три чорапа, наполовина изхабен парфюм „Шанел“. Тампони. Четка за зъби. Всички дреболии, събирани в продължение на три години, подритнати под леглото, вмъкнали се под възглавниците на канапето. Очевидно за Брус срещата ни бе начин да убие с един куршум два заека — да понесе гнева ми заради „Добър в леглото“, и да ми върне нещата. Докато гледах типично женските си вещи, натъпкани в кашон от „Чивас Регал“, взет по всяка вероятност от магазина за алкохол, когато се е прибирал от работа, имах чувството, че някой ме е блъснал в гърдите, защото това бе физическото доказателство, че между нас всичко е завинаги приключило.

— Кани — започна хладно той, докато продължаваше да стиска и отпуска клепачи по начин, който намирах за отвратителен.

— Брус — обадих се на свой ред, докато се опитвах да накарам гласа си да спре да трепери. — Как върви романчето? И в него ли ще бъда главната героиня?

Той изви едната си вежда, но така и не ми отговори.

— Я ми припомни — помолих аз. — В кой момент от връзката ни се съгласих да изложиш на показ интимни подробности от времето ни заедно пред няколко милиона читатели?

Брус сви рамене.

— Вече нямаме връзка.

— Просто имахме нужда да отдъхнем един от друг — опитах се да се измъкна аз.

Брус се усмихна снизходително.

— Я стига, Кани. И двамата знаем какво означава това.

— Казах това, което мислех — погледнах го вбесена. — Което май означава, че не става въпрос и за двамата.

— Все едно — отвърна Брус и се опита да ми подаде нещата. — Просто не разбирам защо си толкова разстроена. Не съм казал нищо лошо — изпъна рамене. — Дори мисля, че статията се получи доста добра.

Това бе един от малкото случаи в живота ми, когато останах без думи.

— Ти да не би да си се надрусал? — попитах, когато си възвърнах способността да говоря.

За Брус въпросът бе по-скоро риторичен.

— Ти ме наричаш дебела в онова списание. Направил си ме за посмешище и не виждаш нищо лошо.

— Това е истината, Кани — отвърна той. — Ти си дебела — наведе глава. — Това обаче не означава, че не те обичам.

Кутията с тампони се удари в главата му и съдържанието й се пръсна по паркинга.

— Много мило — отбеляза Брус.

— Ти си съвършен мръсник — облизах устни, докато дишах тежко. Ръцете ми трепереха. Целта беше пред мен. Снимката се плъзна по рамото му и стъклото се разби на земята. — Не мога да повярвам дори за миг, че съм премисляла възможността да се омъжа за теб.

Брус сви рамене, наведе се, събра тампоните, и парчетата стъкло и дърво, и ги изсипа в кутията. Снимката ни остана на земята.

— Това е най-гадното нещо, което някой ми е причинявал — заявих, въпреки че гърлото ми беше като запушено от сълзи. — Много държах да ти го кажа — в мига, в който го изрекох, осъзнах, че не е истина. Като се върна назад в миналото, май моментът, когато баща ми ни напусна, беше много по-гаден. И това е едно от многото неща, свързани с баща ми, които мразех — той ме бе лишил от възможността да кажа най-искрено на друг мъж: „Това е най-гадното нещо, което някой ми е причинявал.“

Брус отново сви рамене.

— Вече не ме интересува как се чувстваш. Ти сама докара нещата до тук — изправи се. Надявах се да се ядоса, да се развълнува поне, но той си остана вбесяващо спокоен и хладен. — Ти искаше нещата да станат така, нали не си забравила?

— Нуждаех се от малко спокойствие. От време да премисля. Трябваше просто да те зарежа — обяснявах аз. — Ти си… — отново не можех да намеря думи, не можех да измисля най-противното нещо, което да му кажа, думата, която да го накара да се почувства не по-малко вбесен и засрамен от мен. — Ти си мижитурка — заявих най-сетне, влагайки в думата всички отрицателни чувства, които успях да призова, за да разбере, че е не само дребнаво човече, а че е дребен във всяко друго отношение.

Той не каза нищо. Дори не ме погледна. Просто ми обърна гръб и се отдалечи.

Саманта не бе загасила колата.

— Добре ли си? — попита тя, когато се настаних до нея, все така стиснала кутията към гърдите си. Кимнах. Сигурно на Саманта й се струвах смешна. Не очаквах да ми съчувства в подобна ситуация. Бе метър и седемдесет, с мастиленочерна коса, бяла кожа и високи изваяни скули и приличаше на актрисата Анджелика Хюстън като по-млада. Освен това беше слаба. Не полагаше никакви усилия, а винаги си оставаше слаба. Ако можеше да избира каквато храна пожелае на този свят, тя сигурно би посегнала към някоя праскова и солени бисквити. Ако не беше най-добрата ми приятелка, сигурно щях да я намразя, и въпреки че сме безкрайно близки, понякога й завиждам, защото е от хората, на които не им пука за храната, докато аз не мога, без да похапна, а после нищо не ми пречи да довърша и нейната порция. Единственият проблем, който й създаваха лицето и фигурата й, бе прекаленото мъжко внимание. Нямаше начин да я накарам да почувства какво е да живееш в тяло като моето.

Тя ме погледна бегло.

— Да разбирам ли, че нещата между вас са окончателно приключили?

— Позна — отвърнах унило. В устата си имах вкус на пепел, отражението ми в страничното огледало показваше, че кожата ми е бледа, с восъчен оттенък. Наведох глава над кашона, огледах обеците, книгите, червилото „Мак“, което се страхувах, че съм загубила.

— Добре ли си? — попита тихо Саманта.

— Добре съм.

— Искаш ли да пийнем по нещо? Да похапнем? Можем да отидем на кино.

Притиснах кутията до себе си и стиснах очи, за да не се налага да виждам къде сме, за да не следя с поглед пътищата, които преди ме отвеждаха към него.

— Май предпочитам да се прибера.

Телефонният секретар мигаше, когато влязох в апартамента. Не му обърнах никакво внимание. Смъкнах дрехите, с които бях ходила на работа, обух си гащеризон и тениска и зашляпах боса към кухнята. Извадих от фризера замразена лимонада „Мипът Мейд“. От един от високите шкафове свалих бутилка текила. Сипах и от двете в шейкъра, разклатих го, поех си дълбоко дъх, отпих дълга глътка и се настаних на синия диван, тапициран с дънков плат, а след това се насилих да прочета цялата статия.

Да обичаш твърде закръглена жена

от Брус Губерман

„Никога няма да забравя деня, в който открих, че приятелката ми тежи повече от мен.

Беше излязла да кара колело, а аз си останах вкъщи, за да гледам мач. Ровех списанията, оставени на масичката за кафе, когато открих папката от програмата за отслабване «Уейт Уотчърс» — малък дневник, в който бе записвала какво е яла, какво смята да яде и дали е изпила задължителните осем чаши вода на ден. Бе написала името си и егенето си. Също и теглото, което не бих разкрил пред вас, защото съм истински джентълмен. Достатъчно е да ви кажа, че числото ме шокира.

Знаех, че К. е доста пълно момиче. Определено по-пълна от жените, които бях виждал по телевизията да танцуват по бански, или от онези, подобните на тръстика, които пълнят сериалите и филмите. Бе значително по-пълна от всички жени, с които бях излизал преди.“

„И от двете ли?“ — зачудих се презрително аз.

„Никога не съм бил почитател на добре закръглените жени. Само че когато се запознах с К., се влюбих в остроумието й, в смеха й, в искрящите й очи. Тялото й, казах си тогава, е нещо, с което ще свикна.

Раменете й бяха широки колкото моите, ръцете също толкова едри, а от гърдите до корема, от ханша до бедрата, бе цялата заоблена и добре налята. Всеки път, когато я прегръщах, бе като в рая. Сякаш се завръщах в топлия си дом.

Само че когато излизахме, съвсем не бе същото. Може би всичко се дължеше на това, което околните очакваха, на наложените предпочитания и вкусове на мъжете и на установените норми, по които мерим женския външен вид. Но мисля, че по-скоро нещата се свеждаха до начина, по който тя изглеждаше. К. бе неуморим войн в битките с наднорменото тегло. Бе висока метър и седемдесет, ячка и доста набита, човек не може просто да я подмине.

На мен обаче ми беше ясно, че стига да има начин, лекото й прегърбване, отпуснатата фигура и черните безформени блузони да й помогнат да изчезне, тя сигурно щеше да се изпари за миг. Нещата, които аз обичах, не й доставяха удоволствие, защото влияеха на теглото и размера, на налетите й пищни задни части.

Често й повтарях, че е красива, но тя така и не ми повярва. Успокоявах я, че няма значение, макар да знаех, че за нея има. Аз бях само един глас, а светът шепнеше друго. Долавях осезаемо притеснението й, когато вървяхме редом един до друг по улиците, неловкостта се настаняваше помежду ни, щом седнехме в някое кино, и изчакваше момента, в който някой произнесеше думата дебел, за да надигне глава.

Знаех, че това не е параноя. Непрекъснато слушате за нормите по отношение на тялото и разбирате, че дебелите хора са единствените безопасни мишени в нашия свят. Започнете да излизате с пълна жена и веднага ще се убедите. Ще забележите как я гледат хората, как гледат и вас, защото сте с нея. Ами какво става, когато се опитате да й купите бельо за Свети Валентин и откриете, че нейната мярка е доста над най-голямата, която предлагат в магазина? Всеки път, когато излезете да похапнете навън, я виждате как се измъчва, защото не може да си позволи каквото и да е, а пред хората не бива да се издава.

Да не говорим, че трябва да внимава какво говори.

Спомням си, когато избухна скандалът с Моника Люински. К., репортер във вестник, написа разпалена статия в защита на стажантката в Белия дом, издадена от Линда Трип[1] във Вашингтон и от приятелите й в Бевърли Хилс, които побързаха да продадат спомените си за Моника на издания като «Инсайд Едингън» и «Пийпъл». След като статията бе отпечатана, по имейла заваляха писма, пълни с омраза, включително едно от мъж, което започваше: «От това, което пишете, разбирам, че сте дебелана, и че никой не ви обича.» Тъкмо това писмо, по-точно думата, я жегна много повече от всичко, казано досега. От писмото излизаше, че ако това за дебеланата е вярно, значи е вярно, че никой не я обича. Сякаш да е тип Люински бе по-зле, отколкото да е предателка или някоя тъпачка. Сякаш като бе дебела, се превръщаше в престъпничка.

Да обичаш твърде закръглена жена, е проява на смелост, но също така нещо напълно безсмислено. Защото, докато бях влюбен в К., знаех, че обичам жена, която не вярва, че е достойна за любов.

Сега, след като всичко между нас приключи, не знам накъде да насоча гнева и съжалението си. Дали към света, който я е накарал да възприема не само тялото си по този ужасен начин, а и себе си, като не се чувства желана. Дали към К., защото не бе достатъчно силна, за да преодолее мнението и отношението на света? Дали към мен, защото не съм обичал К. достатъчно, за да я накарам да повярва в себе си?“

Плаках през всичкото време, докато гледах „Сватбите на звездите“. Бях се проснала на пода пред канапето, сълзите се стичаха чак до брадичката ми и капеха по ризата, докато разни известни манекенки, тънки като вейки, изричаха една след друга, „да“. Плачех за Брус, който ме бе разбирал много повече, отколкото бях предполагала, и вероятно ме бе обичал повече, отколкото заслужавах. Той можеше да е всичко, което исках, всичко, на което се бях надявала. Можеше да ми бъде съпруг. А аз бях прецакала всичко.

Бях го загубила завинаги. И него, и семейството му — едно от нещата, свързани с Брус, които обичах най-много. Родителите му бяха това, което биха могли да бъдат „Джун и Уорд“, ако бяха евреи и живееха в Ню Джърси през деветдесетте. Баща му, дерматолог, все още носеше дълги бакенбарди, а очите му бяха нежни като на Брус. Семейството му беше чудесно. Не знам как по друг начин да го кажа, нито пък колко много бях удивена. Като знам какъв бе опитът с баща ми, докато наблюдавах Бърнард Губерман, имах чувството, че наблюдавам пришълец от Марс. Та той харесва и обича детето си! Не можех да се начудя. На него му е наистина приятно да са заедно! Помни какви ли не неща от живота на Брус! Бърнард Губерман харесваше и мен, но това може би не се дължеше толкова на личните ми качества, колкото на: а) че съм еврейка, следователно подходяща за брачен партньор; б) с добре платена работа, което изключваше възможността да си търся някой, който да ме хрантути; и в) синът му бе щастлив с мен. В интерес на истината не ме интересуваше защо е толкова мил с мен. Аз искрено се наслаждавах на добрите му чувства.

Майката на Брус, Одри, отначало ми се струваше малко страшничка с безупречния си маникюр, винаги с прическа, а пък къщата им бе с много прозорци, бял мокет, седем бани и нито една прашинка. Пред приятелките си й казвах Одри Вкуса. След като приех маникюра, Одри също се оказа много мила. Бе завършила за учителка, ала когато се запознах с нея, дните й на педагог бяха отдавна приключили и тя бе домакиня, майка и доброволка в родителско-учителския комитет, наставник на младите скаути и президент на Хадаса[2]. Жена, на която може да се разчита да организира ежегодното раздаване на храна пред синагогата или зимния бал на някоя фондация.

Лошото при такива родители, поне според мен, бе, че ти убиват амбициите. Аз, с моите разведени родители и заеми, за да изкарам колежа, вечно се стремях към следващото стъпало, към по-добра работа и още някоя поръчка на свободна практика; опитвах се да изкарам повече пари, да получа признание, исках да стана известна, доколкото това е възможно, когато работата ти е да разказваш за другите хора. Когато започнах в малък забутан вестник и следях автомобилните катастрофи и срещите на отговорниците по канализацията, се стремях да постигна нещо повече, а когато постигнах нещо повече, само две седмици по-късно вече кроях планове как да се изкача по-нагоре.

Брус бе завършил спокойно и безпроблемно, беше работил като учител тук, подготвил статия там, изкарваше приблизително наполовина на мен, оставяше родителите си да плащат застраховката на колата (и самата кола), да му „помагат“ с наема и да не допускат стандарта му да падне, да не говорим за поразително щедрите подаръци във вид на чекове за рождените му дни, Ханука[3] или просто така.

— Давай по-кротко — казваше ми той, когато ставах рано сутрин, за да довърша някоя статия или да отида на работа в събота, за да изпратя някое запитване до редакторите на списания в Ню Йорк. — Трябва да се радваш повече на живота, Кани.

Понякога си мислех, че му е приятно да гледа на себе си като един от героите в ранна песен на Спрингстийн — яростен, страстен деветнайсетгодишен романтик, който се бунтува срещу света като цяло и по-конкретно срещу баща си, докато търси момичето, което да го спаси. Бедата бе, че родителите му никога не му бяха дали повод за недоволство — никой не работеше до пълно изтощение във фабрика, не можеше и дума да става за суровия патриарх в семейството, а пък бедността бе непозната. Друг бе въпросът, че песента на Спрингстийн бе едва три минути, включително припева и солото с китарата, а той дори не се сещаше, че мръсните чинии и пране, неоправеното легло и хилядите дребни жестове на загриженост и обич, са тези, които поддържат една връзка жива. Моят Брус предпочиташе да се носи по течението на живота, четеше преспокойно вестника в неделя, пушеше висококачествена трева, мечтаеше за поръчки от по-популярни вестници, без да прави нищо, за да ги получи. Веднъж, в самото начало на връзката ни, той изпрати свои материали в „Игзаминър“ и получи кратко известие да пробва отново след пет години. Бутна писмото в кутия за обувки и никой от двама ни не повдигна повече въпроса. Въпреки всичко той бе щастлив.

— Главата ми е празна, но не ми пука — пееше като „Грейтфул Дед“, а аз се насилвах да се усмихна и си мислех, че моята глава никога не е била празна, а ако все пак някога се изпразнеше, Господи, щеше да ми пука и още как.

А пък аз, като се юрках непрестанно, докъде бях стигнала, чудех се, докато сърбах шумно подобието на коктейл направо от шейкъра. Какво значение имаше? Той не ме обичаше вече.

Събудих се към полунощ, а от устата ми течеше слюнка по канапето. Главата ми бумтеше. След това осъзнах, че някой думка по вратата.

— Кани?

Изправих се, но ми трябваше миг, за да разбера къде са ми краката и къде главата.

— Кани, веднага отвори вратата. Притеснявам се за теб.

Майка ми. Господи, не!

— Кани!

Свих се на топка на канапето и си спомних, че ми бе звъняла тази сутрин, сякаш това бе преди милион години, за да ми каже, че тази вечер ще бъде в града за бингото на гейовете за набиране на средства и двете с Таня ще се отбият да ме видят, когато свърши. Станах и щракнах халогенната лампа възможно по-тихо, въпреки че не се получи, защото успях да я съборя. Нифкин започна да вие и скочи на фотьойла, впил в мен укорителен поглед. Майка ми започна да думка отново.

— Кани!

— Остави ме! — провикнах се немощно аз. — Гола съм…

— Не си! Навлякла си гащеризона, пиеш текила и гледаш „Звукът на музиката“.

Самата истина. Какво да кажа? Обичам мюзикли. „Звукът на музиката“ ми е любим, особено сцената, в която Мария прибира осиротелия Фон Трап в леглото си, докато трае бурята, и пее „Любимите ми неща“. Сцената навяваше такъв уют, такава сигурност, точно както бе с моето семейство едно време, много отдавна.

Чух, че пред вратата се провежда кратко съвещание — гласа на майка ми и друг, дрезгав и нисък, като на заклет пушач на „Марлборо“. Таня. Онази с превързаната ръка и рачешката щипка.

— Кани, отваряй.

Отново се напънах да седна и се завлякох в банята. Запалих лампата и погледнах отражението си, докато обмислях положението и преценявах вида си. По лицето ми имаше следи от сълзи. Светлокестенява коса с медни кичури, подстригана на класическа черта, обикновено бутната зад ушите. От грим нямаше и следа. Начало на двойна брадичка, е, тя вече е факт. Кръгли бузи, меки заоблени рамене, големи гърди, пръсти като кебапчета, едри бедра, дебел задник със здрави мускули, плътно покрити от тлъстини. Очите ми изглеждат малки, все едно се опитват да се скрият сред гънките на лицето, но в тях личи някакъв глад, отчаяна жажда. Очите ми са като вълните на океана в пристанището Менемша край Мартас Винярд, напомнят красивото зелено на неузряло грозде. Най-хубавата ми черта, казвам си недоволно аз. Красиви зелени очи и хитра крива усмивка.

— Какво красиво лице — казваше на времето баба ми, обхванала брадичката ми в ръка, а след това поклащаше глава и дори не си правеше труд да изрече останалото.

Ето ме, това съм аз. На двайсет и осем години, а трийсетте наближават. Пияна съм. Дебела. Сама. Никой не ме обича. А най-лошото е, че не съм се превърнала в клише, съчетание от Али Макбийл и Бриджит Джоунс, да не говорим, че сигурно тежа колкото двете, взети заедно, а на вратата ми думкат две лесбийки, решени да нахлуят при мен. Най-добрата възможност е да се скрия в дрешника и да се престоря на умряла.

— Имам ключ — заплашва ме майка.

Дръпнах шейкъра по-далече от муцуната на Нифкин.

— Чакай малко — провикнах се. Вдигнах лампата и отворих вратата едва-едва. Майка ми и Таня останаха втренчени в мен, облечени в еднакви спортни пуловери с качулки, поръчани по каталог, силно загрижени.

— Вижте — започнах аз. — Добре съм. Просто много ми се спи и си лягам. Можем да поговорим за това утре.

— Слушай, видяхме статията в „Мокси“ — каза майка ми. — Луси донесе списанието.

„Много ти благодаря, Луси“, помислих си.

— Добре съм — повторих. — Добре, добре, добре и пак добре.

Майка ми стискаше талоните от бингото и не криеше недоверието си. Таня, както обикновено, имаше вид на човек, на когото му се пуши и пие, и му се ще изчадията на майка ми никога да не се бяха раждали, за да може да й обръща внимание единствено на нея и двете да се преместят да живеят в комуна в Нортхамптън.

— Нали ще ми се обадиш утре? — попита майка.

— Ще ти се обадя — обещах и затворих вратата.

Леглото ми се стори като оазис в пустинята, като пясъчна ивица в бурното море. Хвърлих се отгоре и се отпуснах по гръб, разперила ръце и крака, също като едрокалибрена морска звезда, прикована към кувертюрата. Обичах леглото си — и приятното светлосиньо олекотено юрганче, и меките розови чаршафи, и натрупаните възглавници — всяка в различна пъстра калъфка — една алена, една оранжева, една бледожълта и една кремава. Обичах меките цветове на къдрите по тях, бях ги купила от „Лора Ашли“, и червеното вълнено одеяло, което имах още като момиче. Едва ли нещо друго щеше да ми се отрази по-добре от леглото в този момент, помислих си, когато Нифкин подскочи до мен и докато гледах в тавана, усетих как се върти по най-безобразен начин.

Прииска ми се да не бях казвала на Брус, че искам да се разделим. Щеше ми се никога да не бях се запознавала с него. Щеше ми се онази нощ просто да бях побягнала, без да се обръщам.

Прииска ми се да не бях репортер. Прииска ми се да меся кифлички в някоя пекарна, където работата ми щеше да е да чупя яйца, да меря брашното, да връщам ресто. На такова място никой нямаше да ме обижда и всички щяха да приемат факта, че съм дебела. Всяка гънка тлъстина и бучка целулит щяха да са доказателство за умението ми да пека вкусни тестени сладкиши.

Прииска ми се да си сменя мястото с онзи, дето разнася надписа „Прясно суши“ по улица „Пайн“ по обедно време и раздава купони за суши за „Светът на Уасаби“. Искаше ми се никой да не ме познава и да стана невидима. Може би дори да умра.

Представих си как лежа във ваната, как залепвам бележка на огледалото и поднасям бръснарско ножче към китките си. След това си представих как Нифкин скимти и се чуди какво става, как ноктенцата му драскат по ръба на ваната, докато се опитва да разбере защо не излизам. След това си представих как майка ми преравя нещата и открива доста смачкан брой от „Най-добрите писма на Пентхауз“ в най-горното чекмедже на нощното шкафче и белезниците с розова подплата, които Брус ми подари за Свети Валентин. Най-накрая си представих как санитарите се опитват да изнесат безжизненото ми мокро тяло.

— Тая е бая буца — представих си как казва единият от тях.

Добре. Значи самоубийството отпадаше като вариант, реших, омотах се в юрганчето и наместих оранжевата възглавница под главата си. Сценарият с пекарната или превръщането ми в жива реклама на суши бяха изкусителни, но нямаше да ги бъде. Просто нямаше да отива на бивша възпитаничка на престижен университет. Завършилите „Принстън“, които кривваха от правия път, притежаваха сладкарници и обикновено ги превръщаха в успешни вериги, а след време в акционерни дружества и печелеха милиони. При това тези сладкарници бяха занимавка за някоя и друга година, нещо, с което да си уплътняват времето, докато си отглеждат децата, които на свой ред щяха да се появят в годишниците на престижно училище, облечени в специалните дрешки в оранжево и бяло, с надпис на гърдите „Випуск 2012“.

Най-много ми се искаше, мислех си, докато притисках възглавницата към лицето си, да стана отново момиче. Да съм в леглото си у дома, където бях израснала, завита с кафяво-червеникавата кувертюра, зачетена в нещо интересно, въпреки че часът ми за лягане отдавна е минал, да чуя как вратата се отваря и баща ми влиза, застава, без да каже и дума, над мен, да усетя обичта и гордостта му. Искаше ми се да ме погали по главата, както правеше едно време, и да доловя смеха в гласа му, когато пита: „Още ли четеш, Кани?“ Копнеех отново да съм малка и обичана. И слаба. Да, искаха ми се всички тези неща.

Преобърнах се и опипах нощното шкафче, за да намеря химикалка и лист.

„Свали килограми“, написах, след това спрях и се замислих.

„Намери си ново гадже“, добавих след малко.

„Купи си голяма къща с градина и ограда. Намери на майка си по-прилична приятелка.“

Докато записвах „Подстрижи се модно и стилно“ и си мислех да добавя „Накарай Брус да съжалява“, изглежда съм заспала.

 

 

Добър в леглото! Голям майтап! На това му се казва нагъл тип, да си сложи името под статия за сексуалния опит, след като сам знаеше с колко малко жени е бил и колко малко неща му бяха ясни, преди да се запознае с мен.

Бях спала с четирима — три гаджета, които бяха по-дългите ми връзки, и една кратка забежка в първи курс — когато срещнах Брус, а бях излизала поне с още шестима. Може и да бях големичко момиче, но чета „Космополитън“ откакто съм навършила тринайсет и знам как да се оправям с мъжете. Поне досега не съм чула някой да се оплаква.

Та с две думи, бях опитна. А пък Брус… не беше. На няколко пъти в гимназията го бяха отрязвали доста грубо, защото тогава кожата му била кофти и още не се бил усетил, че опашката и цигарите с трева привличат някои момичета.

Когато пристигна вкъщи онази първа нощ, със спалния чувал и карираната риза, той не беше девствен, но не бе имал нито една истинска връзка, да не говорим, че не се беше влюбвал. Така че търсеше жената на живота си, а аз не се бях отчаяла, че ще намеря Единствения и Неповторимия, но тогава исках… нека да го наречем обич и внимание. По-точно — секс.

Започнахме на канапето, седнали един до друг. Посегнах към ръката му. Беше леденостудена и влажна. Когато небрежно прехвърлих ръка през рамото му и притиснах бедро в неговото, усетих как трепери. Това ме трогна. Прииска ми се да бъде нежна с него и много мила. Хванах го за ръце и го изтеглих от канапето.

— Хайде да си легнем — подканих го.

Отправихме се към спалнята хванати за ръце и той се отпусна по гръб, очите му широко отворени и блестящи в тъмнината. В този момент ми заприлича малко на човек, седнал на зъболекарски стол. Подпрях се на лакти и нежно докоснах лицето му с краищата на косата си. Целунах го отстрани по врата и той възкликна така, сякаш го бях парнала, а когато пъхнах пръсти под ризата му и нежно подръпнах косъмчетата на гърдите му, въздъхна.

— О, Кани — прошепна с най-нежния си глас.

Целувките му обаче бяха ужасни, лигави, с настойчив език и устни, които стреснато се отдръпнаха, когато срещнаха моите и на мен ми остана да избирам между зъбите и мустаците. Ръцете му бяха неумели и много несръчни.

— Лежи мирно — прошепнах аз.

— Извинявай — изстена нещастно той. — Нищо не става от мен, нали?

— Шшшт — устните ми отново се плъзнаха отстрани на врата му, по нежната кожа, където свършваше брадата. Спуснах ръка по гърдите му и я прекарах леко по слабините. Никаква реакция. Притиснах гърди към него, целунах го по челото, по клепачите, по върха на носа и опитах отново. Пак нищо. Виж ти, това беше интересно. Реших да му покажа номер, да го науча как да ми достави удоволствие, независимо дали е твърд, или не. Той ме трогна истински, този мъж, висок метър и осемдесет, с опашка и изражение, от което човек би решил, че се опитвам да го подложа на електрошок, вместо на… това. Обвих единия му крак с моя, хванах ръката му и я плъзнах в бикините. Очите ни се срещнаха и той се усмихна, щом усети колко съм мокра. Пъхнах пръстите му там, където трябваше, и без да отделям ръката си, ги притиснах към себе си, показах му какво да прави и сама се задвижих до него, оставих го да усети как започвам да се потя, да дишам тежко и да стена, когато получих оргазъм. Тогава отново притиснах лице към врата му и доближих устни към ухото му.

— Благодаря ти — прошепнах. Усетих солен вкус. Пот? Може би сълзи? Беше тъмно и не погледнах.

Заспахме в тази поза: аз само по тениска и бикини, обгърнала го с крака; той, по разкопчана само донякъде риза, все още с долнището на анцуга и късите чорапи. Когато светлината нахлу през прозореца ми, отворихме очи и се погледнахме, имахме чувството, че се познаваме много по-отдавна, не само от една вечер. Сякаш никога не сме били непознати.

— Добро утро — прошепнах аз.

— Красива си — отвърна той.

Реших, че може да свикна да чувам тази думи сутрин. Брус пък реши, че е влюбен. Останахме заедно следващите три години и заедно научихме много. Най-сетне той ми призна всичко — за ограничения си опит, че винаги е бил или пиян, или надрусан, а също и много срамежлив, как няколко пъти са го отблъсквали, още през първите години в колежа, затова решил да прояви търпение и да изчака.

— Знаех, че някой ден ще срещна подходящото момиче — усмихна се и ме притисна до себе си. Разбрахме много неща — какво харесва той, какво обичам аз, всичко, което доставя удоволствие и на двамата. Някои неща излязоха неусетно. Други бяха доста мръснишки и биха накарали дори хората от „Мокси“ да извият вежди, въпреки че имаха отделна рубрика за най-новите „горещи секс тайни“.

Това, което ме тормозеше, това, което ме ядеше отвътре и не ми даваше мира, докато се мятах неспокойно в леглото, лепкава от пот, с гаден вкус от изпитата текила, бе заглавието на поредицата. „Добър в леглото“. Това бе лъжа. Не че той бе някой секс гений или момче чудо между чаршафите… истината бе, че едно време се обичахме. Двамата заедно наистина бяхме добри в леглото.

Бележки

[1] Линда Трип — секретарка в Белия дом, разкрила аферата си с Клинтън. — Б.пр.

[2] Хадаса — доброволна женска ционистка организация в Америка. — Б.пр.

[3] Ханука — еврейски фестивал на светлините, провеждан между 7 и 15 декември. — Б.пр.