Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (27)

25.

Тя се осъзна много по-късно, дочула тихо шумолене. Фалън не беше в леглото.

Отвори очи и го видя, че се облича на лунната светлина. Надигна се на лакти и го загледа как запасва бялата риза в панталона си. Не беше сигурна дали да се засмее, подразни или обиди.

— Тръгваш ли си? — попита го, като се стараеше да не прояви никаква емоция.

— Ако остана тук до сутринта, има голяма вероятност някой да ме види как излизам от стаята ти.

Изабела се отпусна и леко се усмихна.

— Казах ти, всички на конференцията вече знаят, че спим заедно.

— Това не ме притеснява.

Фалън се приближи, наведе се, подпря се с длани от двете й страни и я целуна. Целувката беше собственическа — искаше да й покаже, че тя е негова, че му принадлежи. После се изправи неохотно.

— Все пак трябва да бъдем дискретни.

— Боже, не бях чувала тази дума от цяла вечност. Поредната старомодна идея!

— Такава ли е?

— Да, но е много мило от твоя страна — прозя се и махна с ръка към вратата. — Върви си в стаята. Ще се видим сутринта.

— Ще те чакам за закуска в шест и двайсет. Искам да говоря със Зак, преди да потеглим, и трябва да се сбогувам с родителите си. Самолетът ни излита в осем. Не съм казал на пилота, че ще имаме междинно кацане. Ще го информирам точно преди да излетим.

— Защо не го предупредиш по-рано, за да промени летателния си план?

— Предпазна мярка — той отиде до масата, за да вземе копчетата си за ръкавели. — Няма смисъл да обявяваме маршрута си предварително.

Изабела усети как я побиват тръпки.

— Не искаш никой да знае, че разследваш убийството на баба ми, нали?

— Зак и Рейн знаят.

— Да, но те няма да кажат нищо, защото се притесняват от същото, от което и ти. Вие тримата не искате хората от Съвета да научат, че губиш ценно време и пари, като проверяваш евентуална конспирация, свързана с убийството на баба ми, която е всеизвестна откачалка.

Ръката му стисна копчетата. Той я гледаше напрегнато.

— Не съм казал нищо подобно.

— Но си го мислиш.

— Мисля си, че колкото по-малко хора знаят, че проверявам смъртта на баба ти, толкова по-добре. Нищо повече.

— Ха! С теб винаги има нещо повече. Но няма значение. Разбирам те. По дяволите, дори съм съгласна с теб. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Ще се видим сутринта, Фалън.

За момент той не помръдна. Тя затаи дъх, чудейки се дали не е размислил за намерението да си тръгне. Но след няколко секунди той се отправи към вратата, отвори я и надникна в коридора.

— Заключи вратата след мен — нареди й.

— Да, добре.

Тя го изчака да излезе в коридора и да затвори вратата, преди да стане от леглото. Прекоси стаята с боси крака и заключи. В коридора не се чу никакъв звук още поне три секунди. После под вратата се забеляза раздвижване. Тя разбра, че Фалън най-после е тръгнал към стаята си в края на коридора.

Върна се в леглото, придърпа завивките и дълго се взира в тавана.

След известно време се унесе и потъна в неспокоен сън, в който баба й се появи в сърцето на една буря от ледена мъгла. Баба й говореше, опитваше да я предупреди нещо, но както често става насън, Изабела не разбираше нищо от думите й.

 

 

Събуди се от внезапен пристъп на страх, пулсът й препускаше, сърцето й биеше до пръсване. Първичните инстинкти от детството й нашепваха: Не мърдай. Може би чудовището под леглото няма да те види.

Тя потисна съкрушителната вълна от паника и остана съвсем неподвижна. Другото й зрение, събудено от прилива на адреналин, вече бе задействано и й изпращаше объркващ поток от стимули. Парапсихичните й сетива действаха индивидуално и заедно с нормалните. Да използваш таланта си, без да получаваш информация от нормалните си сетива, можеше да бъде изключително дезориентиращо, освен ако човек не бе свикнал да се оправя само с парапсихичните си сетива.

Изабела предпазливо отвори очи. Лежеше свита настрана, с лице към плъзгащата се стъклена врата, която водеше към малкия вътрешен двор.

Завесите бяха леко разтворени, така че лунната светлина се процеждаше в стаята. Но нещо бе различно. Атмосферата беше много по-мразовита, отколкото по-рано вечерта. Младата жена осъзна, че вдишва свежото чисто ухание на пустинната нощ. Пред погледа й завесата се развя.

Плъзгащата се врата бе леко отворена. През пролуката се надигаше кипяща паранормална мъгла. Някой бе влязъл в стаята. Изабела остана като замръзнала още миг, опитвайки да се съвземе от шока.

И после опита трескаво да скочи от леглото. Откри, че не може да помръдне.

— Знам, че си будна — гласът дойде от сенките зад нея, дразнещ, мазен като на търговец. — Използвах таланта си да те задържа в състоянието между съня и будуването. Не се опитвай да помръднеш. Не можеш да преместиш дори палците си.

Горещата киселина на адреналина я заля като вълна. Отчаяно опита да се изправи, ала не успя да раздвижи или поне да завърти палците си. Левият й крак се отмести на сантиметър-два. Това беше повече, отколкото непознатият очакваше, но недостатъчно, за да стане от леглото и да избяга през стъклената врата.

По дяволите, Фалън, защо не остана? Това нямаше да се случи, ако беше тук, където ти е мястото. Виждаш ли какво става заради старомодните ти идеи за дискретност?

Тя впери поглед в отворения прозорец, борейки се с ужасната паника, за да може да се концентрира върху психичните си сетива. Те сякаш функционираха напълно. Нямаше проблем да възприеме реката от гореща мъгла, която кипеше и се извиваше по пода и покрай долния край на леглото.

— Можеш да говориш — каза непознатият, — но ако опиташ да викаш, ще трябва да използвам повече енергия, за да те накарам да млъкнеш. Няма да ти хареса, повярвай ми.

— Какво искаш? — пробва да говори възможно най-високо тя, тествайки гласа си. Ала думите излязоха като шепот.

— Не искам да те нараня. Това не е част от работата ми. Стоя извън обхвата на зрението ти, защото това е маниерът ми на действие. Клиентите ми и получателите на посланията никога не виждат лицето ми.

— За какво говориш? — прошепна отново Изабела.

— Наричат ме Пратеника. Аз лично се възприемам като посредник. Тук съм, за да ти направя много изгодно предложение.

— А ако го откажа?

— Да не говорим за това. Ще бъде полезно и за двама ни, ако започнем с позитивен подход.

Под завивката успя да свие едната си ръка в юмрук. Този гневен жест беше безполезен. Единствената й надежда бе някак да намери сили да се претърколи от ръба на леглото и да падне на пода. Ако успееше да се измъкне от полезрението на непознатия дори за момент, той вероятно щеше да се разсее за няколко секунди. Това можеше да й осигури достатъчно време, за да избяга навън през вратата. Поне щеше да успее да извика за помощ.

— Ще бъда кратък — продължи Пратеника. — Представлявам човек, който е изключително заинтересован от това да получава вътрешна информация за „Джоунс и Джоунс“. Ти си в уникалната позиция да осигуриш такава информация.

— Забрави! — процеди приглушено тя.

Фактът, че непознатият можеше да я задържи буквално парализирана, беше необикновен сам по себе си. А това, че можеше да го направи без физически контакт, означаваше, че талантът му наистина излизаше над всякакви скали. Въпреки това, мъжът вероятно използваше огромно количество енергия, за да блокира движенията й. Той не можеше да продължи дълго да генерира толкова много енергия.

Тя трябваше да намери начин да го накара да я докосне. Ако допреше дланта си до нея, беше сигурна, че ще успее да го дезориентира.

— Чуй останалото, преди да вземеш решение — каза спокойно Пратеника. — Първо, заплащането ще бъде отлично. Сто хиляди долара вече са преведени на една офшорна сметка — просто като демонстрация на добрата воля на клиента ми. Ще има още много, когато започнеш да изпращаш информация на един определен имейл.

Изабела вложи всичките си сили в това да придвижи крака си със сантиметър по-близо до ръба на леглото. Успя, но усилието й коства много. Плувна в пот.

— Не — пророни дрезгаво.

— Оставям на масичката лист хартия с номера на сметката и подробностите за достъпа до нея.

— Не!

— Наистина е добре да обмислиш предложението, преди да вземеш решение.

— Няма какво да мисля. Отговорът е „не“.

— Решението е твое, разбира се, но съм инструктиран да те информирам, че няма да бъде разумно да отхвърляш предложението от гледна точка на бъдещото си здраве и благополучие.

 

 

Старият сън започна по обичайния начин.

Той се беше изгубил. Бе стигнал твърде далече в многоизмерната матрица. Беше потънал твърде дълбоко в зоната на мрака. Този път нямаше да успее да намери пътя обратно.

Безкрайната нощ бе осветявана тук-там от малки галактики от светли точки. Всяко миниатюрно слънце беше важно, всяко беше свързано с друго, но той не можеше да разбере модела на връзките.

Струпаните звезди бяха като рояци светулки в безкрайната градина на нощта. Беше се изгубил напълно.

Но някой го викаше от далечните предели на времето и пространството. Изабела.

Потърси я, но не я видя в сенките. Трябваше да я намери. Тя беше безкрайно по-важна от фантастичните открития, които го очакваха в сърцето на хаоса. И тя беше в опасност…

 

 

Фалън се събуди от прилив на енергия, всичките му сетива бяха отворени на максимум. Трябваше да намери Изабела незабавно.

Беше скочил от леглото и обуваше панталона си още преди да оцени или анализира решението си. Онази част от него, която винаги мислеше за вероятности и възможности, направи бърза преценка на ситуацията. Ако Изабела беше в опасност, тази опасност би трябвало да се е появила през вътрешния двор на хотела.

Като вземеше предвид пустинния пейзаж, това означаваше да премине през труднопроходим район. Остана неподвижен достатъчно дълго, за да нахлузи ботите, с които бе пътувал в самолета. Щеше да изглежда като обзет от похот идиот, ако се появеше пред стаята й полугол без причина.

Отривисто отвори плъзгащата се стъклена врата и излезе в нощта.

 

 

— Заплашваш ме с убийство? — попита Изабела. С новата вълна на енергия, която я връхлетя, успя да се отмести до ръба на леглото. Още два сантиметра — и щеше да падне на пода. Бореше се с невидимата психична примка през цялото време, но сега имаше някакъв напредък.

— Не, не, не, госпожице Валдес. Аз не съм наемен убиец. Казах вече, аз съм Пратеника.

— Знаеш какво се случва с пратениците.

Откъм вътрешния двор не се чу никакъв звук, само внезапно размърдване в сенките. Изведнъж Фалън се появи и нахлу в стаята, на гребена на вълна от енергия. Втурна се право към непознатия като сокол, спускащ се към плячката си.

— По дяволите! — Пратеника вече не звучеше като сладкодумен търговец. Звучеше паникьосан. Скочи към единствения възможен път за бягство — вратата, която водеше към коридора.

Изабела веднага усети как парализата й изчезва, щом мъжът престана да я гледа съсредоточено. Тя се претърколи от леглото и стъпи на крака навреме, за да види как Фалън сграбчва бягащия Пратеник и го обръща с лице към себе си. Чак сега Изабела забеляза, че лицето на непознатия бе скрито от скиорска маска. Бе разчитал не само на таланта си, за да скрие идентичността си.

— Не, чакай! — ахна Пратеника и вдигна ръце, за да се предпази от удара.

Енергията проблесна в атмосферата.

— Не го убивай — каза Изабела бързо. — Още не. Той знае важни неща. Трябва първо да говорим с него.

— Да — кимна Фалън. — Определено трябва първо да си поговорим.

Той блъсна Пратеника на пода. Мъжът изстена.

Фалън се наведе и издърпа скиорската маска.

— Винаги съм знаел, че ще свършиш лошо, Локет — каза той. — Но не знаех, че точно аз ще те пипна. Мислех, че ще бъде някой недоволен клиент.

Пратеника се вкамени. И погледна Фалън невярващо.

— Знаеш името ми?

— Никога не правя бизнес с хора, които не познавам.

Локет бавно се надигна до седнало положение, очевидно втрещен от думите, а не от удара.

— Не разбирам. Никой не знае името ми. Никога не позволявам на клиентите да ме видят. Как, по дяволите, си научил?

— Не мисля, че това е важно в момента. Какво правиш в тази стая?

— Той каза, че някой иска аз да шпионирам „Джоунс и Джоунс“ — обади се Изабела възмутено. — Предложи ми огромен подкуп. И ме заплаши.

Фалън я погледна.

— Халат.

— Какво?

— По нощница си. Облечи си халат.

Тя се огледа.

— А, да.

Нощницата й беше от мек памук. Беше дълга до глезените и с дълги ръкави. Като цяло бе много по-скромна от вечерната й рокля, но явно Фалън се тревожеше заради принципа. Грабна халата си и го облече.

Фалън се обърна към Локет:

— Какви са тези подкупи и заплахи?

— Не съм я заплашвал — настоя натрапникът. — Не съм опитвал и да я подкупвам. Просто й предадох едно съобщение. Такава ми е работата. Знаеш това, Джоунс.

— Какво беше съобщението? — попита Фалън.

Локет въздъхна шумно.

— Моят клиент искаше да предложи на госпожица Валдес определена сума в замяна на това тя да му изпраща някои подробности, свързани с работата на „Джоунс и Джоунс“. Това беше всичко.

— Отказах му — обади се Изабела, вбесена. — После той ме информира, че сто хиляди долара вече са преведени в офшорна банкова сметка. Номерът й е на масата.

— А как те заплаши? — запита Фалън.

Локет се прокашля и успя да възвърне мазния си глас.

— Ъъъ, това е доста спорно.

— Не — отряза го Фалън твърдо. — Не е спорно.

Изабела се премести до долния край на леглото.

— Той каза, че няма да бъде добре за бъдещото ми здраве и благополучие, ако отхвърля предложението на клиента му.

— Само това — настоя Локет. — Кълна се! Не знам какво е имал предвид клиентът. Знаеш политиката ми, Джоунс. Винаги предавам съобщенията точно, дума по дума, само това, което са ми възложили да кажа, и никога не изричам заплахи, които могат да ме отведат в ареста.

— В такъв случай просто трябва да използвам въображението си — заключи Фалън. — Което не е добре за клиента ти. Отиди да предадеш това съобщение.

— Разбира се, разбира се — избъбри Локет.

— Искам да го предадеш не по-късно от двайсет и четири часа — добави Фалън.

— Винаги съм готов да услужа на дългогодишен клиент като вас, сър.

— Махай се оттук, преди да размисля.

Локет се надигна, грабна маската си и се отправи навън през плъзгащата се врата.

— Моите извинения, госпожице Валдес — промърмори той, когато заобикаляше Изабела. — Това е бизнес, нищо лично.

И изчезна в нощта.

Изабела се обърна към Фалън, отново пламнала от гняв:

— Пусна го да си ходи?

— Той е плъх, но гризачите си имат своето място в хранителната верига — Фалън прекоси стаята, за да затвори вратата. — От време на време е моят плъх. Освен това знам как да го открия.

— Наистина ли си използвал този отвратителен дребосък, за да предава съобщения на някого?

— Локет е професионалист и има връзки на всички нива в нашия свят.

— Имаш предвид, в света на частните детективи?

— Не, общността на хората с талант. Хората с паранормални способности населяват една цяла екосфера от обществото. И ние си имаме крадци, мошеници и наркодилъри, както имаме и шефове на корпорации, учени и политици. И в нашия свят има добри и лоши хора, също както в останалото общество. Локет е един от малкото ми познати, които могат да циркулират и по улиците, и в най-висшите корпоративни и правителствени кръгове. В известен смисъл на него може да се разчита. Използвал съм го преди и вероятно ще го използвам отново.

— Ясно — тя подсмръкна. — Е, явно хората, които се занимават с разследвания професионално, трябва да бъдат прагматични по отношение на подобни неща.

— За съжаление, да. Талантът си е талант и опитът ми е показал, че наистина добрите и надеждни хора с талант се намират трудно.

— Но той е като невестулка.

— Добро сравнение. Но ако това ще те утеши, той повече няма да те безпокои.

Тя се сети за паниката в гласа на Пратеника, когато за малко си бе помислил, че ще намери смъртта си от ръцете на Фалън.

— Мисля, че си прав. Ами парите?

— Чакай малко — той извади телефона от джоба си и набра някакъв номер. — Даргън, обажда се Джоунс — кратка пауза. — Как така кой Джоунс? Фалън Джоунс… Прав си, само един Джоунс може да ти позвъни в три през нощта. За нещастие и на двама ни, ти си най-добрият преследвач в списъка ми за района на Седона. Искам да проследиш един мъж, който се казва Кит Локет. Ще използва друго име, но ще ти пратя по имейла негова снимка и описание, включително домашния му адрес, модела на колата му, номера на кредитната му карта и любимите му барове. Току-що потегли от хотел „Клауд Ризорт“ в Седона. Сигурно е отседнал някъде наоколо. Намери го и го дръж под око.

Изабела скръсти ръце, докато слушаше как Фалън дава инструкции с точността на хирург.

— Не, не искам да го заловиш. Аз му възложих да предаде съобщение на един от клиентите си до двайсет и четири часа. Той винаги изпълнява такива задачи лично, за да не оставя електронни следи, иначе бих впрегнал компютърните си спецове. Така че ще се свърже с някого скоро. Трябва ми името на този човек.

Изведнъж Изабела разбра.

Фалън затвори телефона и го пусна в джоба си. Сетне повдигна леко вежди, като видя, че Изабела го наблюдава.

— Разбира се — каза тя доволно. — Искаш да откриеш кой се опита да ме подкупи.

— Това е идеята.

— Ха! Трябваше да се сетя веднага. Нямам търпение да науча кой негодник от Обществото си мисли, че може да ме подкупи с някакви пършиви сто хиляди.

Фалън се усмихна за кратко.

— Пършиви сто хиляди?

— Добре, вярно е, че никога през живота си не съм виждала толкова пари накуп. Но не в това е въпросът.

— А в какво?

— Чувствам се дълбоко засегната. Вбесена, по-точно. Честта ми е поставена под въпрос.

— И аз съм малко подразнен — той взе листа хартия от масичката.

— Интересно какво ще направи въпросният клиент, когато осъзнае, че няма да взема парите — зачуди се Изабела.

— Не мисля, че на клиента му пука дали ще ги приемеш или не.

— Защо смяташ така?

— Идеята е да осигури следа, която свързва тази сметка с теб — обясни Фалън. — Повярвай ми, който и да провери, скоро ще научи, че сметката е на името на Изабела Валдес. След това слухът за подкупа ще обиколи „Аркейн“ за броени часове.

— С други думи, целта е аз да изглеждам виновна.

— Да. — Фалън отново отвори плъзгащата се врата и тръгна да излиза.

— Чакай! — тя се втурна към вратата. — Къде отиваш?

— Връщам се в стаята си. Трябва да ползвам компютъра.

— Защо?

— За да закрия тази сметка и да се погрижа да няма връзка, водеща към теб.

— Ами парите?

Той я целуна леко.

— Имам си план и за тях.

— Какъв план?

— Няма причина да не отидат за някоя добра кауза. Ще ги преведа в благотворителния фонд на Обществото.

Тя се усмихна.

— Някой току-що е направил щедро дарение за продължаване на паранормалните изследвания?

— В момента дарителят е анонимен — каза Фалън. — Но се надявам скоро да мога лично да му благодаря.