Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (26)

24.

Търгът започна в десет. Фалън стоеше заедно с Изабела в дъното на залата. Тълпата притихна. Водещият на търга вдигна чукчето.

Фалън стисна леко ръката на Изабела.

— Вече можем да си тръгваме — каза й тихо.

Тя го погледна изненадано.

— Не искаш ли да видиш кой ще наддава за странните артефакти, които са изложени?

— Не, стигат ми светските разговори за тази вечер. Сторих това, което Зак поиска, помогнах му да направи демонстрация на сила. Оттук нататък той може да се справи с политиката на Обществото. Затова му плащат.

Тя присви подозрително очи, но му позволи да я изведе от залата. Двамата тръгнаха по коридора.

— Намислил си нещо — прошепна тя. — Усещам го.

— Знаеш ни какви сме провинциалистите. Свикнали сме да си лягаме рано.

— Ха! Какво става, Джоунс?

— Утре рано си тръгваме.

— Колко рано?

— След като закусим.

— Добре, не е чак толкова рано. Нямаш търпение да се върнеш в Скаргил Коув?

— Чака ни много работа — това ни го изненада, защото се отрони от устата му напълно неочаквано. Открай време възприемаше агенцията като своя лична отговорност. Но напоследък възприемаше Изабела като нещо повече от асистент или дори агент. Започваше да я усеща като свой партньор. Това вероятно не беше разумно.

— Да — каза тя, доволна от перспективата. — „Джоунс и Джоунс“ никога не спи.

— Има още една причина да искам да потеглим рано.

Тя го погледна въпросително.

Той я преведе през фоайето към асансьорите.

— На връщане ще се отбием на едно място.

— Къде?

— В Кактъс Спрингс.

Изабела се закова рязко, принуждавайки и него да спре. Очите й се разшириха от изненада.

— Там живее баба ми. Живееше.

— Направих всички проучвания, които мога да направя онлайн. Сега трябва да огледам местопрестъплението. Нали така би постъпил Шерлок Холмс?

— Но ти не вярваш, че е имало престъпление.

— Казах ти, че си запазвам правото да си съставя мнение, след като се запозная с фактите.

Тя обмисли чутото.

— Баба ме предупреди да не ходя там, ако нещо се случи с нея, защото може да има хора, които да дебнат там в очакване аз да се появя. Но предполагам, че няма проблем да отидем двамата с теб. Щом си с мен, би трябвало да съм в безопасност. Нали баба ми каза да те намеря, ако не мога да се скрия от тях. Каза, че те няма да искат да намесват „Аркейн“.

— Те са хората на Джулиан Гарет ли?

— Да — тя сбърчи нос. — Знам, че не вярваш на моята теория по въпроса.

— На твоята теория за конспирация — поправи я той. — Дотук не съм открил нищо, което да сочи, че Гарет или някой друг е замесен по някакъв начин в смъртта на баба ти, ако приемем, че тя е мъртва.

— Няма проблем — Изабела му се усмихна широко. — Не е нужно да обясняваш. Все още разследваш. Това е най-важното. Рано или късно ще откриеш доказателство.

Двамата тръгнаха да се качват по стълбите към втория етаж.

— Нали разбираш, че в случая се опитваме да докажем някакъв отрицателен факт — предупреди я той. — Няма как да направим това. Което е точно обяснението за начина, по който работят теориите за конспирации на първо място и защо успяват да останат убедителни.

— Никога не се знае, може пък да открием неоспоримо доказателство в Кактъс Спрингс.

— Не се надявай прекалено.

— Сигурна съм, че Шерлок Холмс никога не е казвал така на клиентите си.

— Ти си мой асистент, не клиент.

Двамата се озоваха на площадката и се отправиха към стаята на Изабела. Той извади картата ключ и отвори вратата. Изабела пристъпи в стаята на невъзможно високите си токчета и се обърна към него.

— Нямаше смисъл да харчим пари за две стаи — каза тя. — Очевидно всички в балната зала знаеха, че имаме връзка.

— Откъде са научили, по дяволите? — възмути се Фалън. — Сигурно Зак и Рейн са подшушнали нещо, макар че не е ясно и те откъде са разбрали. Ще трябва да си поговоря със Зак сутринта.

— Не, не, не — бързо го прекъсна тя. — Зак и Рейн не са клюкарствали за нас. Това е нещо, свързано с енергията ни. Дори хора без талант могат да отгатнат, когато между двама души има физическо привличане. Енергията на това привличане е много силна.

Подразнен, той стисна рамката на вратата и огледа коридора, за да провери дали някой не го наблюдава. После се обърна към нея:

— По дяволите, няма да позволя на никого да те кара да се чувстваш неловко.

— Повярвай ми, изобщо не се чувствам неловко.

— Сигурна ли си?

— Напълно — каза тя. — Ами ти? Имаш ли нещо против хората да знаят, че спим заедно?

Той обмисля въпроса й две-три секунди, опитвайки да анализира реакцията си. Вътрешно му бе приятно, че всички знаеха, че Изабела е негова, поне засега. Искаше другите мъже да са наясно, че тя не е свободна. Но откога беше развил такива собственически наклонности?

Най-после стигна до същественото.

— Само ако ти се чувстваш неудобно от това.

Тя обви ръце около врата му.

— Бедният Фалън. Как такъв старомоден джентълмен като теб, надарен с такива прекрасни и странни викториански добродетели, оцелява в съвременния свят?

Той изстена.

— Мислиш, че съм някаква отживелица?

— Само в най-хубавия смисъл на думата.

— Като ме наричаш старомоден и викториански, ме караш да се чувствам ужасно стар. Знам, че съм малко по-възрастен от теб, но не чак толкова. Просто изглеждам стар.

— Не — тя се надигна на пръсти и докосна леко с устни неговите. — Не изглеждаш стар. Изглеждаш съвършен.

Докосването на устните й му подейства наелектризиращо. Всичко в него пламна в един миг.

— Ти си тази, която е съвършена — каза дрезгаво той.

Фалън влезе в стаята и затвори вратата. Това превърна малката стая в царство на сенките, осветявано единствено от сребристата светлина на пустинната луна.

Той свали смокинга си за втори път тази вечер и го хвърли на облегалката на най-близкия стол. Когато започна да разхлабва папийонката си, Изабела го спря:

— Остави на мен.

Той отвори сетивата си и видя огъня в очите й.

Когато тя посегна да развърже папийонката му, пръстите й леко трепереха. Фалън хвана ръката й и целуна дланта й. Тя остави краищата на папийонката да висят и се зае да разкопчава ониксовите копчета за ръкавели.

На два пъти се чу леко изтракване, когато внимателно поставяше копчетата на масата. Тихият, интимен звук разпали сетивата му още повече. Той беше сигурен, че никога през живота си не е бил толкова възбуден.

Изабела продължи с черните копчета на ризата му.

Той я целуна и започна да я съблича с бързи уверени движения. Вечерната рокля се надипли на пода като тъмно езерце около краката й. Последваха я дантеленият сутиен и бикините. Изабела остана само по красивите си високи сандали.

Енергията възпламени атмосферата в тъмната стая. Въздействието, което Изабела имаше върху него, можеше да се опише единствено като алхимична реакция, помисли си Фалън. Тя беше огънят, който превръщаше студеното желязо у него в злато. С нея той можеше да погледне в сърцето на хаоса и да зърне върховната цел на древните алхимици — философския камък. С нея той беше, поне за момент, завършен.

Завладян от отчаяно желание, я вдигна на ръце и я притисна към най-близката повърхност, стената. Тя обви крака около кръста му. Уханието й му действаше по-опияняващо от всеки наркотик. Прегръщаше я с една ръка и я галеше с другата, докато дишането й не стана трескаво и накъсано.

— За мен — прошепна той. Ухапа леко ухото й, сякаш искаше да подчертае думите си. — Искам те такава само за мен. За никого другиго.

— Никога не съм изпитвала такова нещо с друг. Не бих могла. Само с теб — тя се вкопчи в раменете му и го погледна с мистериозните си очи. — И така трябва да бъде и за двама ни. Иначе трябва да свърши веднага.

— Само ти — простена той. Осъзнаваше, че гласът му е станал дрезгав от страст. Едва успяваше да говори. — Никога не е било така с друга.

Тя се усмихна с опустошителната си усмивка.

— Добре.

Прекрасната й енергия изпълни стаята и го обгърна. Той смъкна панталона си и след миг вече бе в нея, изпълвайки я докрай. Изабела се вкопчи в него и се притисна още по-силно. Чуваше задъханото й от нарастващата възбуда дишане.

— Фалън!

С усилие на волята той се овладя, повдигна я и я отнесе до леглото. Положи я върху него, доразсъблече се бързо и легна до нея.

— Мой ред е — промълви тя.

Плъзна се по тялото му, измъчвайки го сладостно с бавните си движения. Той обаче се сдържа и я остави да определя темпото. Само обхвана копринено гладките й бедра и отвори напълно сетивата си. Не се опитваше да впрегне способностите си на талант. Просто се отдаде на невероятното опиянение на мига. Усещанията от интимното единение и изпепеляващото желание го понесоха на гребена на приливна вълна. Знанието, че Изабела се носи по същата вълна, го възпламеняваше.

Само в миг като този, когато бе толкова дълбоко свързан с Изабела, той можеше да отпусне юздите на самоконтрола си и да се почувства свободен.