Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (21)

19.

В девет часа на следващата сутрин Изабела говореше по телефона с Емил и Крейн, която „Джоунс и Джоунс“ наемаха на хонорар за различни разследвания.

— Той стои тук, в офиса ми, и плаче — прошепна Емили от другия край на линията. — Какво се очаква да направя?

— Не се тревожи за плачещия клиент — каза Изабела. — Случаите, в които са намесени медиуми измамници, винаги са много емоционални. Господин Ранд се е надявал, че медиумът наистина е общувал е мъртвата му майка. Но фактът, че се е обърнал към „Джоунс и Джоунс“ за това разследване, показва ясно, че дълбоко в себе си той има своите съмнения. Потупай го по рамото и му напомни, че не трябва да подценява собствените си инстинкти.

— Проблемът е — продължи Емили тихо, — че причината той да държи толкова много да се свърже със скъпата си починала майка е, защото преди смъртта си тя е скрила някъде акции за няколко хиляди долара. Ранд ми каза, че майка му починала съвсем ненадейно. Сърдечен удар. Така и не доверила на никого къде е скрила акциите.

— Ясно. Е, това е съвсем просто. Кажи на господин Ранд, че ще се радваш да опиташ да му помогнеш и да намериш липсващите акции.

— Ъъъ, това не е добра идея. Изчакай малко.

Изабела чу приглушени гласове на заден фон. Емили Крейн говореше с клиента.

— Извинете ме за момент, господин Ранд, но това е спешно обаждане от друг клиент. Ще отида в съседната стая да проведа разговора.

Чу се как Ранд зарида още по-силно. Изабела чу как вратата се затваря. Сега хлипанията на мъжа заглъхнаха.

— Какво става? — попита Изабела.

— Става това, че интуицията ми подсказва, че Ранд е отговорен за смъртта на майка си. Не съм сигурна как го е направил, може би с нейните собствени лекарства. Но очевидно не е очаквал тя да почине така бързо. Сигурно е мислел, че тя ще се озове в реанимация, ще разбере, че умира, и ще му каже къде са скрити акциите.

— О, боже! Мразя, когато става така.

— Аз също — каза Емили разстроено. — Слушай, аз съм от онези агенти, които Фалън използва, както той сам се изразява, за търсене на изгубени кучета и призраци. Затова „Джоунс и Джоунс“ са насочили Ранд към мен.

— А и защото се намираш в същия град.

— Да. Но разследване на убийство, и то такова, което е почти невъзможно за доказване, не ми е по силите. Нямам нужния опит. Ако „Джоунс и Джоунс“ иска да се заеме с това, ще трябва да изпратите друг човек.

— Няма проблем. Нека проверя списъка на агентите в Сан Франсиско — Изабела се завъртя на стола си, за да погледне екрана на компютъра си, и отвори списъка със сътрудниците на „Джоунс и Джоунс“ в района. — Ето. „Сийтън-Кент Инвестигейшънс“. Ще им се обадя.

— Познавам Бакстър Сийтън и Девлин Кент — в гласа на Емили вече се долавяше огромно облекчение. — Чудесна двойка. Добри са в разследванията. Миналата седмица вечерях с тях. Те могат да се справят с Ранд.

— Кажи на Ранд, че го насочваш към агенция, която е специализирана в издирването на изгубени финансови книжа. Сийтън и Кент ще направят разследването и ако наистина открият някакви доказателства…

— Надали ще успеят.

— Никога не се знае. Ако успеят, ще предадат всичко, което са открили, на полицията. Оттам нататък властите ще поемат нещата в свои ръце.

— Нямаш представа колко се радвам, че Фалън Джоунс най-после е наел някого в офиса си — каза Емили. — С теб се говори толкова лесно, Изабела. Джоунс винаги ми ръмжи. Благодарна съм му, че ми осигурява работа, но когато говорим, той е вечно сърдит.

— Господин Джоунс се бе нагърбил с прекалено много неща — отвърна Изабела. — И беше адски преуморен.

— Не знам дали е бил преуморен, но със сигурност имаше нужда от асистент в офиса, който да приема обажданията. Радвам се, че те е намерил. Обади ми се, когато се появи друг случай с изгубено куче или къща с призраци в моя район. Те са моята специалност.

Изабела се прокашля.

— Всъщност не съм само асистент в офиса. Аз също провеждам разследвания.

— Чудесно — каза Емили. — Трябва да се погрижа за плачещия клиент. Благодаря, че ми помогна, като ме насочи към Бакстър и Девлин.

Линията прекъсна. Изабела остави слушалката и забеляза, че Фалън я наблюдава с обичайното си съсредоточено изражение. Беше се облегнал на стола си, вдигнал краката си на ръба на бюрото.

— Емили Крейн искаше да се отърве от работата ли? — попита я.

— Тя приключи случая. Доказа, че медиумът е измамник.

— Но клиентът не е искал да чуе точно това.

— Не. Според Емили, Ранд е убил майка си заради наследството, но целта му е била смъртта й да не настъпи веднага. Надявал се е, преди да умре, майка му да му каже къде е скрила акциите. Но планът се е провалил. Сега Ранд търси други варианти.

— Емили е права — заключи Фалън. — Тази работа не е за нея. Сийтън и партньорката му могат да се справят. Добър избор.

— Ще им се обадя — тя взе телефона.

— Преди да го направиш, има нещо, което трябва да ти кажа. Налага се да пътувам по работа до Седона вдругиден. Само за една нощ.

Изабела остави слушалката. Интуицията й подсказа, че това, което предстоеше, не бе само пътуване по работа.

— Ти никога не пътуваш никъде — изтъкна тя.

— Не съм това, което наричат пътуващ човек, вярно е.

— През цялото време, откакто те познавам, не си отишъл дори до Уилоу Крийк.

— Ти ме познаваш едва от месец.

— Кога за последно си излизал извън Скаргил Коув?

— Случва се — каза той уклончиво.

— Дай ми един пример.

Тъмните му вежди се повдигнаха раздразнено.

— Не е имало нужда да пътувам някъде, откакто се настаних в Скаргил Коув.

— Ясно. Никога ли не ти доскучава тук?

— Как ли успявам да избягам от скуката, докато се опитвам да спра групировка злодеи, които използват опасно лекарство, с което засилват паранормалните си таланти, организирам поредица от рутинни разследвания, поръчани от членове на Обществото, и от време на време попадам на някой сериен убиец.

Тя се усмихна.

— Прав си.

— Как, по дяволите, стигнахме до темата защо не пътувам?

— Нямам представа.

— Виж — каза той навъсено, — следващата седмица в Седона е насрочена регионална конференция на „Аркейн“. Приемът в деня на откриването и благотворителният търг са голямо събитие за семейството ми и целия Управителен съвет. Успявах да го пропусна последните няколко години, но Зак смята, че тази година трябва да присъствам, за да изпратя определено послание.

— Какво послание?

— Някои от членовете на Управителния съвет поставят под въпрос количеството пари и ресурси, които Зак предлага да се отпуснат на „Джоунс и Джоунс“ тази година за борба с „Нощни сенки“. Смятат, че смъртта на Уилям Крейгмор е нанесла фатален удар на организацията. Не разбират защо продължаваме да работим по случая все така усилено.

— А, ясно, корпоративна политика в действие.

— Имат известни основания — издиша шумно Фалън. — Преследването на „Нощни сенки“ е адски скъпо, а Обществото има и други приоритети. Освен това няколко души в Съвета опитват да лансират свои собствени изследователски проекти, за които да получат по-добро финансиране.

— Разбираемо.

— А и „Аркейн“ не разполага с неограничени ресурси. Обществото е като всяка друга организация. Нуждае се от пари за функционирането си. Основно се финансира от членски внос и благотворителни акции за набиране на средства — като търга, който сега ще се проведе на конференцията в Седона. Идеята е да се измъкнат възможно най-много пари от присъстващите.

— Какво се разпродава на търга?

— Периодично кураторите на музеите на Обществото се разравят в подземните хранилища и отделят някои по-маловажни артефакти. Паранормалните антики винаги представляват интерес за колекционерите. Те са готови да дадат много пари за тях.

— Нещо като „Сотбис“ или „Кристис“ в света на „Аркейн“, а?

— Това е идеята — каза Фалън.

— Искаш да ти уредя полет с някой от самолетите на „Аркейн“ или ще пътуваш с редовен полет, за да спестиш пари?

— Резервирай един от самолетите на „Аркейн“ и го пиши в сметката на разходите, свързани с „Нощни сенки“.

Изабела се прокашля.

— Ъъъ, това не изпраща ли посланието, че „Джоунс и Джоунс“ нехае за бюджета?

— Бих казал, че харча парите по ефективен начин. Времето е пари. Не искам да изхабя повече време, отколкото е необходимо, заради конференцията в Седона.

— Добре — тя отново посегна към телефона.

— Уреди да ни вземат от регионалното летище на Уилоу Крийк. То е най-близкото.

Младата жена замълча с телефона в ръка.

— Нас?

— Ти ще дойдеш с мен.

Пръстите й стиснаха слушалката.

— Така ли?

— Ти си моя асистентка, нали? — той се изправи и тръгна към вратата. — Никой уважаващ себе си шеф не ходи никъде без асистент.

Фалън откачи якето си от куката и натисна дръжката на вратата.

— Почакай малко — извика тя. — Нямам подходящи дрехи за такова събитие.

— Поръчай си необходимото по интернет. С експресна доставка — той се намръщи. — Сигурно ще ти трябва някаква официална рокля за приема и търга.

За секунда дъхът й секна.

— Ще ходя на приема с теб? — прошепна.

— Както казах, никой шеф не ходи без асистент.

Фалън отвори вратата и излезе на площадката.

Изабела скочи на крака.

— Къде отиваш?

— Да взема пощата. Имам нужда от раздвижване.

Той затвори вратата.

Тя се отпусна на стола си и се заслуша в стъпките му по стълбите. След няколко секунди отново стана и отиде до прозореца. Фалън се появи долу на улицата. Видя го как завива надясно и изчезва зад ъгъла, отправяйки се към бакалията на Стоукс, в която се намираше и малката поща.

Фалън настояваше лично да ходи за пощата през изминалите три дни. Преди това нямаше нищо против тя да отговаря за тази дребна ежедневна работа. Той не беше човек със закостенели навици, но си имаше твърда програма. Всяка промяна в установения ред бе интригуваща.

Изабела изчака няколко минути, после отиде до прозореца от другата страна на улицата. Направи го точно навреме, за да види как Фалън се връща от бакалията. Но той не зави към „Джоунс и Джоунс“. Вместо това изчезна сред дърветата и се отправи към скалите и пътеката, която водеше към залива.

Още една промяна в програмата.

Тя се обърна, грабна палтото си от куката на стената и излезе.

Над брега се рееше мъгла, канейки се да погълне целия град. Когато стигна до върха на скалите, Изабела видя Фалън. Той вече беше долу, на каменистия бряг, и вървеше към носа в далечния край на залива. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на якето. Дори от това разстояние се виждаше мрачното напрежение, което тегнеше във въздуха над него.

Тя слезе предпазливо по стръмната пътека. Няколко камъчета се изтъркаляха изпод обувките й. Докато Изабела стигне до края на пътеката, Фалън вече приближаваше носа. Тя спря за момент, за да отвори сетивата си. Фалън беше обграден от сиянието на ледена паранормална мъгла. Но той винаги беше обвит от нея.

Тръгна след него, проправяйки си път между стълбовете, маркиращи линията на приливите, и издадените скали. Рачета и морски птици се отдръпваха от пътя й.

Знаеше, че няма как Фалън да чуе приближаването й заради грохота на вълните, но той явно усети присъствието й, защото спря и се обърна да я изчака.

Когато се приближи, видя сериозното му изражение и тъмните сенки в очите му.

— Какво правиш тук? — попита я.

Тя се престори, че не забелязва резкия тон.

— Получи нещо важно в пощата, нали? Нещо, което очакваше от няколко дни.

За две-три секунди й се стори, че няма да й отговори. После той погледна към хоризонта.

— Да — каза накрая.

— Ще ми кажеш ли какво е? Или е прекалено лично?

Фалън извади кутийката от джоба си и я погледна.

— Получих един пръстен.

Стоическото примирение в гласа му я разтревожи мигновено. Пръстенът беше свързан с нещо много болезнено.

— Чий е пръстенът? — попита тя тихо.

— Принадлежеше на един мъж, който умря преди три години. Миналата година получих часовника му. А по-миналата — снимка на ковчега му.

Изабела се вгледа в напрегнатото му лице.

— Какво става, Фалън?

— Някой иска да се погрижи никога да не забравя.

— Какво да не забравиш?

— Че убих моя приятел и партньор.