Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (2)

Пролог II

Изабела: преди един месец…

Не очакваше убийците да дойдат да я търсят в магазина за бельо.

Винаги беше нащрек вечер след работа, когато прекосяваше празния паркинг на мола. Никога не влизаше в евтината си мотелска стая, без да провери за издайническа паранормална мъгла, която би сигнализирала, че някой е влизал. Когато пазаруваше в супера, внимаваше за непознати, които опитват да навлязат в личното й пространство, и никога, никога не си поръчваше доставка на храна в стаята. Никой нямаше извинение да почука на вратата й.

Но поради някаква причина през изминалата седмица Изабела се беше чувствала в сравнителна безопасност като продавачка на бельо в евтиния универсален магазин. Видът на двамата мъже, които се мотаеха в отдела за женско спортно облекло точно отсреща на пътеката, накара косъмчетата в основата на врата й да настръхнат. Когато човек е с парапсихични способности, знае, че трябва да се вслушва в интуицията си.

Тя отвори сетивата си предпазливо, подготвяйки се за неприятната хладина, която щеше да я връхлети. Притежаваше способността да долавя уникалната енергия, генерирана от тайните на хората. Но тъй като всеки си таеше по нещо неизказано, малко или голямо, се получаваше така, че ако край нея имаше хора, винаги имаше и много мъгла.

Изведнъж видя колегите си и клиентите в магазина, обгърнати от замъглените си аури. Опита да настрои таланта си няколко секунди, съсредоточавайки се върху двамата мъже. Въпреки че бе подготвена, гледката на горещата, кипяща енергия около тях я смрази чак до костите. Определено имаха паранормални таланти, вероятно бяха ловци.

Тръгнали са на лов за теб — подсказа й интуицията. — Бягай. Сякаш можеше да надбяга двама тренирани мъже, които бяха бързи и безмилостни като вълци.

Направи всичко възможно да запази привидното си спокойствие. Паниката щеше да я убие по-сигурно от всеки пистолет или нож.

Жената на средна възраст, която стоеше точно пред нея, постави решително три чифта прашки върху плота до касата.

— Ще взема тези — съобщи тя, сякаш предизвикваше Изабела да й възрази.

Клиентката притежаваше всички видими белези на жена, преминала току-що през ужасен развод. Изабела не се нуждаеше от паранормални способности, за да забележи издайническите следи: бледа ивица кожа на мястото на венчалната халка, очи, прекалено раздалечени и опънати от скорошен лифтинг, нова прическа, наскоро боядисана коса, модни, прилепнали дрехи. Старият живот на тази жена се беше сгромолясал безвъзвратно.

Това чувство ми е познато — помисли си Изабела. В известен смисъл. Всъщност никога не беше имала истински живот. Все пак за известно време през изминалите шест месеца се беше приближила до това да се чувства нормална. Примири се — не си родена да се чувстваш нормална.

Насили се да се усмихне учтиво на жената и взе гащичките.

— Страхотни са, нали?

— Да — клиентката се беше успокоила, че няма да й се подиграват, че си купува прашки. — Затова си купувам три чифта.

— Добра идея. Цената пак ще се повиши другата седмица, когато разпродажбата свърши — допълни Изабела.

Докато маркираше покупката, наблюдаваше с ъгълчето на окото си двамата мъже в отдела за дамско спортно облекло. Косъмчетата на тила й продължаваха да са настръхнали. Също и кожата на ръцете. Между плешките й се стичаше студена пот. Сетивата й крещяха. Пулсът й препускаше бясно. Махни се оттук. Веднага.

Погледнати без паранормалните й сетива, двамата мъже изглеждаха точно такива, за каквито се представяха — отегчени съпрузи, които чакаха жените им да излязат от пробните. Но Изабела забеляза, че клиентите наоколо неосъзнато се отдръпваха от тях. Двамата ловци сигурно бяха с отворени на максимум сетива, готови да се нахвърлят на жертвата си. В резултат те излъчваха толкова силна енергия, че дори и хората без никакъв паранормален талант долавяха подсъзнателно опасността.

— Извинете ме, но бързам — каза рязко жената пред щанда.

— Съжалявам — усмихна се Изабела. — Днес терминалът на касата е малко бавен.

Тя подаде на жената разпечатката от плащането и химикалка. Жената надраска името си и грабна торбичката с покупките.

Изабела се насили да се усмихне на следващата клиентка — млада жена, бутаща бебе в количка.

— Мога ли да ви помогна? — попита я. Бягай.

— Искам да купя това — жената постави бледосиня нощница върху плота и се наведе да вдигне малката плюшена играчка, която бебето беше изхвърлило от количката.

— Много красив цвят — отбеляза Изабела, спазвайки правилата от еднодневното обучение, през което бе преминала, преди да започне работа в магазина. Винаги прави комплимент на клиента за добрия му вкус. Тя сгъна нощницата точно по начина, който й бяха показали, и посегна за лист хартия за опаковане. — Много красив нюанс на синьото.

— Да — кимна клиентката. — Любимият ми. И цената е добра.

— Добре че дойдохте в началото на разпродажбата — Изабела започна да увива нощницата, после спря, намръщена. — Хммм.

— Някакъв проблем ли има?

— Тук има малко петънце — обясни Изабела.

Разтревожена, жената се наведе над щанда.

— Къде?

— Ето тук — Изабела дръпна нощницата, за да не види клиентката измисленото петно.

— Това беше последната в моя размер — притесни се жената.

— Не се тревожете, мисля, че има още една от този размер в склада. Веднага се връщам.

С нощницата в ръка, Изабела се обърна и бързо изчезна през незабележимата врата зад щанда.

Тя знаеше, че ловците са я видели как изчезва в склада, но ако имаше късмет, те нямаше да усетят веднага, че тя ги е забелязала. Дори и това да им се стореше подозрително, надали щяха да я последват. Някоя от колежките й щеше да повика охраната.

Остави нощницата на една маса и се втурна към вратата, водеща към аварийното стълбище. Дарлин, една от колежките й, се появи измежду две редици високи до тавана рафтове, отрупани с кутии с бельо. Носеше наръч дантелени сутиени в ръка.

— Ани, всичко наред ли е? — попита Дарлин и се намръщи загрижено. — Не изглеждаш съвсем добре.

— Добре съм — отвърна Изабела.

Беше използвала документите за самоличност на жена на име Ан Карстеърс, за да получи работата в универсалния магазин. Имаше само един човек на света, който знаеше истинското й име. През изминалата седмица бе принудена да се примири с факта, че е възможно този човек — родната й баба, да е мъртва. Ако никой не знае истинското ти име, дали изобщо съществуваш? — запита се тя.

Стига толкова — каза си. — Спри веднага. Негативните мисли няма да те доведат доникъде. Докато не се убедеше в противното, щеше да разчита на предположението, че баба й е още жива. Междувременно нейната собствена задача беше да не се пренесе в отвъдното. А това означаваше да избегне двамата ловци.

— Изглеждаш нервна — отбеляза Дарлин.

— Прекалила съм с кофеина — отвърна Изабела. — Ще си взема почивка. Мислех да сляза по стълбите до кафенето. Малко да се раздвижа.

— Хм — Дарлин се отправи към вратата. — На мен раздвижването по време на разпродажба ми е предостатъчно. Краката ме заболяват адски. Докато свършим работа довечера, ще съм като изцедена.

— И аз — съгласи се Изабела. — Може ли да върнеш синята нощница на касата? Една клиентка я чака. Кажи й, че всъщност няма петно, само ми се е сторило заради светлината.

— Ей сега.

— Благодаря ти.

Тя изчака Дарлин да изчезне зад вратата и после се втурна към бетонното стълбище.

И над него се виеше мъгла, но за разлика от енергията, която обгръщаше ловците, тази тук светеше със студена светлина. Това бе мъглата, която Изабела свързваше с надвиснала смърт.

— По дяволите, не точно сега — прошепна.

Побягна, за да спаси живота си. Не можеше да се разсейва точно сега.

Спускаше се по стълбите, твърдо решена да не обръща внимание на атмосферата на стълбището. Но нямаше как да пренебрегне кипящата мъгла, която се стелеше надолу по стъпалата. Беше толкова смразяващо студена.

Изабела спря и погледна нагоре. Мъглата идваше от покрива на триетажния мол, който се намираше един етаж нагоре. Онази част от нея, която управляваше таланта й, откакто се бе проявил към тринайсетата й година, сега й крещеше да последва светещата диря. На върха на аварийното стълбище имаше нещо, което трябваше да бъде открито веднага. Необходимо бе да действа максимално бързо.

Мисълта да се озове заклещена на покрива, преследвана от двамата ловци, никак не й допадаше. Но имаше голяма вероятност двамата да решат, че тя е побягнала надолу, към паркинга на мола или към улицата. Качването нагоре можеше да се окаже отлична стратегия.

Добре, опита се да разсъждава разумно тя. Все пак в това имаше някаква логика. А същественото бе, че е нужно да разбере какво трябва да бъде открито на покрива на мола, и то съвсем скоро.

На аварийното стълбище всеки звук се усилваше многократно. Стъпките отекваха по всичките му етажи. Ако ловците се досетеха, че тя няма да се върне зад щанда, лесно щяха да отгатнат, че е избягала през аварийния изход. Ако поемеха риска да я последват по стълбището, щяха да чуят, че тя се изкачва към покрива.

Тя събу ниските си обувки, стисна ги в ръка и бързо пое нагоре по чорапи. Поне беше облечена подходящо за бягство. На работа винаги носеше панталон и ниски обувки, винаги бе готова да побегне, за да спаси живота си.

Живееше нащрек вече десет дни. Напоследък бе започнала да се чуди още колко време ще издържи да бъде достатъчно бдителна. Фактът, че хората на Джулиан Гарет я бяха открили толкова лесно тази вечер, бе сигурен знак, че животът, прекаран във вечно криене, започваше да оказва влияние на сетивата й. Не можеше да продължи така още дълго.

Започни да мислиш по този начин и може спокойно да се хвърлиш от покрива, когато стигнеш горе.

Поне всичко щеше да свърши. Ако баба й беше мъртва, не й оставаше никой, който да има кръвна връзка с нея. Преди десет дни бе принудена да прекрати приятелствата с колегите си от „Лукън Протекшън Сървисис“. Сега беше съвсем сама, и то по начин, който повечето хора дори не биха могли да си представят. В свят, където всеки притежаваше своята самоличност, тя беше напълно анонимна. Буквално тя изобщо не съществуваше.

Тогава защо да продължава?

Яростта изригна в нея и предизвика гореща вълна от енергия и нов прилив на адреналин. Изабела се втурна по стълбите. Все пак имаше нещо, каза си. Имаше враг. Той се казваше Джулиан Гарет. Нямаше да позволи на този негодник да победи толкова лесно.

Винаги е хубаво да си имаш цел.

Измина последните стъпала, останала без дъх, и отвори вратата. Предпазливо пристъпи навън, в благоуханния въздух на аризонската вечер. Светлините на Финикс, Скотсдейл и околните градчета блестяха и трептяха в ниското. Почти пълната луна обливаше гледката със сребриста светлина.

Огромната площ на покрива бе осеяна тук-там от силуетите на няколко тона климатични инсталации. Много мощни климатици бяха необходими, за да оцелее един мол в пустинните лета и зими.

Тя се поколеба, опитвайки да осмисли възможностите, ако ловците я последваха тук горе. Видя другите три аварийни изхода, които водеха на покрива.

Но студената мъгла не беше близо до нито един от потенциалните пътища за бягство. Тя осветяваше една пътека към ръба на покрива. В края на ледената мъгла се виждаше силуетът на жена, очертан на фона на светлините на града.

Изабела обу обувките си и бавно тръгна към жената.

— Здравей — каза тя. Сърцето й биеше бясно, но успя да запази гласа си спокоен и тих. — Добре ли си?

Жената ахна и бързо се извърна към нея.

— Коя си ти?

— Тази седмица съм Ани. А ти как се казваш?

— Сандра. Какво правиш тук?

— Не знам. Ти ми кажи.

— Какво трябва да означава това? — сега Сандра звучеше ядосано.

— Каниш се да скочиш от този покрив, нали?

— Не се приближавай.

— Добре — Изабела спря. — Наистина искам да ти помогна, но трябва да го направим много бързо. Нямам никакво време.

— Имаш друга среща ли? — Сандра говореше с равен тон. — Не искам да те задържам.

— Проблемът е, че долу има двама мъже, които искат да ме отвлекат.

— Какви ги говориш, по дяволите?

Изабела пристъпи съвсем малко напред. Все още бе прекалено далече от Сандра, за да направи необходимото.

— Тръгнали са на лов за мен, така да се каже. Няма да им отнеме още много време да разберат, че няма да се върна от склада. Най-добре да те сваля от този покрив, преди да са ме открили.

— Двама мъже са тръгнали на лов за теб? — попита невярващо Сандра. — Това някаква извратена шега ли е?

— Де да беше.

— Говориш сериозно, нали?

— Съвсем.

— Сигурно вземаш наркотици. Да не си обрала дилъра си? Виж, не искам да се замесвам в тази история, разбра ли? Имам си свои проблеми.

— Не, наистина — настоя Изабела. — Това няма нищо общо с наркотици. Преди десет дни попаднах случайно на една много опасна конспирация. Някой ме натопи. Заговорниците смятат, че знам прекалено много. Страхувам се, че може да са убили баба ми, защото й разказах цялата история. А сега се опитват да убият мен. По дяволите, наистина нямам време за тези обяснения.

— От онези откачалки ли си? Дето вечно дрънкат за конспирации?

— И така са ме наричали понякога — Изабела пристъпи още малко напред. Почти стигна до Сандра. Само две-три крачки — и можеше да я докосне. Трябваше й само физически контакт.

— Спри! — настоя Сандра. — Не се приближавай. Говоря сериозно.

Приглушени стъпки се чуха откъм близкото стълбище.

— Мисля, че времето ни свърши — каза Изабела. — Те идват.

— Кои? — разсеяна за момент, Сандра се обърна озадачено към вратата на стълбището.

— Убийците — обясни Изабела.

Тя скочи напред. Сграбчи китката на Сандра, намери точката и насочи енергия към нея. Лицето на жената стана безизразно. Тя се втренчи в далечината. Изабела я дръпна зад масивната метална конструкция на климатика и я натисна да се наведе.

— Стой тук. Не мърдай и не продумвай, докато не ти кажа, че е безопасно да се покажеш.

Сандра не отговори. Изабела й изпрати още малко енергия, после пусна ръката й. Жената стоеше съвсем неподвижно, опряла гръб в климатика, и се взираше в нощта.

Вратата на стълбището се отвори с трясък. Изабела знаеше, че няма смисъл да опитва да се скрие на покрива. Убийците щяха да претърсят навсякъде.

Тя се показа иззад климатика и погледна фигурата, която се бе появила откъм стълбището. В първия момент ловецът не я видя. Лунната светлина освети малкия пистолет в ръката му.

— Здрасти — каза Изабела и му махна с ръка.

Той се обърна с нечовешка скорост и насочи оръжието към нея.

— Намерих я — извика мъжът през рамо.

Спътникът му се появи от същата врата. И той държеше оръжие.

— Наистина ли мислеше, че няма да те открием? — попита първият мъж. — Идваш с нас.

— Малко съм заета в момента — отвърна Изабела.

— Нима? Ние също. Загубихме цяла седмица да те търсим. Шефът не е никак доволен.

Той пристъпи напред и стисна ръката на младата жена.

Физическият допир подейства като електрически контакт и й позволи да насочи енергия право в аурата му. Тя се фокусира и насочи малка експлозия от смущаваща психична енергия.

— Изчезни — каза тихо тя.

Мъжът застина неподвижно в продължение на няколко секунди. После се обърна и тръгна към ръба на покрива.

Вторият ловец се взираше недоумяващо.

— Какво става, по дяволите? Ей, Ролинс, къде си тръгнал?

Изабела пристъпи към вратата на стълбището.

— Не мърдай! — изръмжа мъжът. Хвърли се напред, сграбчи китката й и се обърна към спътника си: — Ролинс, побърка ли се? Върни се веднага.

Ролинс продължи да крачи към ръба на покрива, сякаш бе хипнотизиран от светлините, които блестяха в ширналата се пустиня.

— Ролинс! — изкрещя вторият. Звучеше на ръба на паниката. — Ще паднеш от проклетия покрив, човече. Върни се! — притисна дулото на пистолета си към главата на Изабела. — Какво му направи, кучко?

— Просто му казах да изчезне — тя намери вярната точка и насочи психична енергия към аурата на нападателя си. — Същото, което казвам и на теб. Изчезни!

Ловецът замръзна за миг, после отпусна оръжието си. Тя взе пистолета от безволната му ръка. Мъжът се обърна и тръгна след Ролинс към ръба на покрива.

— О, боже! — възкликна Изабела. — Признавам, изкушена съм да ви оставя и двамата да скочите, но това ще причини повече неприятности, отколкото си струва.

Остави пистолета на земята, избърза и застана пред Ролинс. Докосна го леко.

— Обърка пътя. Ела с мен.

Той спря покорно. Лицето му беше абсолютно безизразно. Тя взе и неговия пистолет и го остави на земята. После хвана китката му и стисна другия мъж за ръката. Поведе двамата към стълбището. Когато стигнаха до вратата, ги бутна да влязат.

— Слезте по стълбите, напуснете сградата и продължете да вървите — нареди им тя. — Пресичайте улиците само на светофари. Чакайте, докато светне зелено.

Понякога хипнотичните внушения действаха, понякога — не.

Ролинс тръгна надолу по стълбите. Вторият мъж го последва.

Изабела не знаеше колко време ще трае това състояние на транс. Просто нямаше достатъчно практически опит. Това бе един аспект на таланта й, който не предполагаше много възможности за експериментиране. Но ако имаше късмет, си бе осигурила време да напусне мола и да изчезне. Отново.

Върна се обратно при Сандра, хвана китката й и й изпрати още малко енергия.

Сандра примигна и дойде в съзнание.

— Познавам те — намръщи се тя. — Ти си откачената, която мисли, че някакви хора се опитват да я убият.

— Добре, а сега да тръгваме — Изабела я поведе към стълбището. — Не искам да ти давам зор, но наистина бързам.

— Не отивам никъде с теб. Ти си луда.

— Ей, не съм аз тази, която иска да скочи от покрива.

— Аз не съм луда — подразни се Сандра. — Просто съм депресирана.

— Както и да е, идваш с мен.

— Къде ме водиш?

— В спешното отделение на най-близката болница. Можеш да обясниш всичко на някого, който знае какво се прави в такива случаи. Аз не съм психиатър.

Сандра спря на вратата на стълбището и погледна назад към ръба на покрива.

— Вече не искам да скачам.

— Радвам се да го чуя — Изабела я поведе надолу.

— Но ако не беше дошла тогава, когато се появи, нямаше да имам шанса да променя решението си.

— Винаги е добра идея да си дадеш достатъчно време, за да обмислиш особено важните решения.

— От седмици планирам да скоча и изведнъж промених решението си — намръщи се Сандра. — Защо го направих?

— Защото си умна и по-силна, отколкото си мислиш.

— Не, нещо в теб ме накара да реша да не скачам. Нещо в атмосферата около теб.

— Ти си тази, която ме повика. Не го забравяй.

Двете слязоха по стълбището до паркинга. Изабела натика Сандра в очуканата таратайка, която си бе купила с пари в брой преди десет дни, и подкара към болницата. Придружи Сандра в спешното и изчака с нея, докато дойде една сестра и поведе жената за преглед.

Сандра спря на прага и се обърна назад.

— Ще те видя ли пак, Ани?

— Не — отвърна Изабела.

— Ти ангел ли си?

— Не, аз съм от онези хора, дето измислят теории за конспирации и мислят, че някой иска да ги убие.

Сандра се вгледа втренчено в нея.

— Помня стъпките по стълбището. Помня, че ми каза да стоя тихо и да не мърдам. И видях един пистолет на земята на покрива. Внимавай, Ани.

— Благодаря — усмихна се Изабела. — Ще внимавам. Ти също се пази, нали?

— Добре — каза Сандра.

И последва сестрата по коридора.

Изабела излезе на паркинга на болницата. Трябваше да изостави колата си. Бяха я открили в мола. От това следваше да заключи, че вече познават колата й.

Отвори багажника, извади малката раница, която държеше вътре, и затвори капака. Метна раницата на рамо, прекоси паркинга и излезе на улицата.

Знаеше къде отива. Събитията от тази вечер я бяха оставили без избор. За да стигне до целта си, щеше да използва единствения транспорт, при който не оставаха компютърни или хартиени следи от пътуването.

Щеше да пътува на стоп до Скаргил Коув.