Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (18)

16.

Вечерта се събраха в таверната. Всички, които бяха живели в Скаргил Коув по времето на комуната на Търсачите, дойдоха. Изабела мислено си отбеляза колко много от сегашните обитатели на градчето бяха живели тук толкова дълго. Хенри и Вира. Мардж от кафенето, хазяинът на Изабела — Ралф Туми. Собственичките на странноприемницата — Вайълет и Пати. Двете жени седяха на една маса с Бъд Ийгър, собственика на бензиностанцията. На съседната маса бяха Хариет и Бен Стоукс от бакалията. Дори и Уокър се появи. Пристъпваше нервно край вратата.

Оливър и Фран Хичкок, собствениците на таверната, се настаниха зад бара и наливаха бира със сериозни изражения. Всички, освен Уокър, си взеха по една бира.

Изабела приседна на високо червено столче край бара. Фалън се настани до нея, подпрял крак на месинговата стъпенка, а лаптопът му беше в кожената чанта на бара до него.

Изабела наблюдаваше лицата на събралите се, докато Хенри им разказваше какво се е случило през деня. Новината вече бе обиколила Скаргил Коув. Когато Хенри съобщи на присъстващите, че скелетът на Гордън Лашър е бил открит в старото бомбоубежище, никой не изглеждаше шокиран.

Бъд Ийгър изсумтя с отвращение:

— Явно се е върнал да открадне нещата, които са били долу. Лашър бе един долнопробен мошеник. След всичките тези години не мога да повярвам как сме му се вързали тогава.

— Беше много убедителен — въздъхна Мардж. — Много. А ние бяхме много по-млади. Искахме да вярваме, че сме специални и че има вълшебен път към просветлението, което само ние можем да постигнем. Лашър ни помагаше да вярваме в това.

— Само за кратко — изтъкна Вира мрачно. — Магията на гуруто бързо се изтърка, ако си спомняте.

— Веднага щом стана ясно, че кучият син иска да прекара всяко момиче, което се появеше в града — каза Пати с горчивина.

Бъд Ийгър отпи от бирата си и остави халбата.

— Чудя се кой го е убил.

— Какво значение има? — вметна Хариет Стоукс. — Получил си е заслуженото. Никога няма да забравя как се възползва от мен. Позволих му да вземе и последния цент от парите, които родителите ми бяха оставили.

Бен Стоукс се пресегна през масата и докосна ръката й.

— Той се възползва от всички ни. Изобщо не се е интересувал от комуната. Направил го е само заради парите.

— Точно така — Вайълет потрепери. — Накрая самата аз исках да го убия.

— Кой не е искал? — подметна Ралф Туми.

Хенри се прокашля и отново взе думата:

— Винаги сме знаели, че долу в убежището има нещо опасно. Оказва се, че сме били прави. Фалън и Изабела казват, че това са оригинални предмети от викторианската епоха и че те наистина са много опасни експериментални оръжия. Трябва да бъдат деактивирани от експерти.

Бъд Ийгър удари с длан по масата.

— Няма никакъв шанс това да се случи, ако предадем оръжията на федералните. Всички го знаем.

— Той е прав — каза Мардж. — ЦРУ ще искат да разберат как работят тези оръжия, а военните ще се опитат да направят още хиляди като тях.

Фалън се раздвижи леко. Тълпата веднага стихна. Всички го погледнаха.

— Като се има предвид уникалната природа на оръжията, крайно невероятно е те да бъдат възпроизведени — обясни той. — Това е добрата новина. Лошата е, че тези предмети с часовникови механизми, които намерихме, са не само опасни, но и изключително непредсказуеми, защото технологията, която е вложена в тях, се основава на принципите на паранормалната физика.

Изабела забеляза, че никой не се шокира от това изказване.

— Всички знаем, че ЦРУ и ФБР си правят експерименти с такива неща от години — изръмжа Оливър Хичкок иззад бара.

Изабела усети как в тялото й се разлива топлина. Това тук бяха нейните хора, помисли си тя. Затова се чувстваше у дома в Скаргил Коув. Хората говореха на нейния език, езика, на който я бяха научили още от люлката, езика на конспирациите.

— Точно така — кимна тя. — Преди години пресата изобличи някои така наречени дългосрочни експерименти, провеждани от ЦРУ.

— Не забравяйте и паранормалните изследователски програми, провеждани в университетите „Дюк“ и „Станфорд“ преди десетилетия — добави Мардж.

— Онези проекти са сред малкото, за които е имало позволение да се разчуят — намеси се Хенри. — Никой не знае какво са правили тайно.

— Хайде да не се отплесваме — прекъсна ги Фалън спокойно. — И към днешна дата тези секретни проекти не са постигнали почти нищо в полето на паранормалните оръжия.

Вира изсумтя:

— Но не защото не са опитвали. Ако онези неща долу в убежището са истински, със сигурност не можем да ги предадем на правителството.

— Ако го направим, неминуемо ще се озоват в ръцете на някоя тайна агенция — предупреди Хенри.

— Съгласен съм с вас — каза Фалън търпеливо. — Повярвайте ми, когато ви казвам, че не искам тези артефакти да попаднат в грешните ръце. Предлагам да ги предадем на една организация, която е в състояние да ги деактивира и съхранява на сигурно място.

Бъд се намръщи.

— Що за организация е това?

— Група, наречена „Аркейн“ — поясни Фалън. — Ще бъда напълно откровен. Обществото е най-големият ми клиент. То се занимава със сериозни проучвания на паранормалното от поколения. Нещо повече, то има известен опит с изобретения като тези, които намерихме в убежището.

Нова вълна от сподавени възклицания премина през стаята. Изабела забеляза няколко скептични физиономии.

— Обществото е съвсем истинска организация — увери ги тя. — Също както и Фалън. Можете да му се доверите, че ще направи каквото е редно с онези оръжия.

Хенри кимна и огледа стаята.

— Джоунс знае повече за оръжията от всички нас — каза той. — Мисля, че трябва да послушаме съвета му.

— Съгласна съм — обади се Вира. — А и като вземем предвид как часовникът се появи в старата къща на Зандър и че има втори вход към убежището, за който никой от нас не е знаел, ясно е, че не можем да опазим оръжията.

— Ами скелетът? — попита Мардж. — Сигурно ли е, че е на Гордън Лашър?

— Ако се съди по личната карта в портфейла му — кимна Фалън и погледна Хенри. — Както и по някои други неща.

— На пръста му имаше пръстен — каза Хенри. Извади го от джоба на гащеризона си и го вдигна така, че всички да го видят. — Помните ли големия лъскав кристал, който Лашър винаги носеше? Ето го.

— Добре, сигурно е Лашър — съгласи се Мардж. — Какво ще правим с останките?

— Това е малък проблем — заяви Фалън спокойно.

Вайълет го погледна с широко отворени очи.

— Малък проблем? Та това е скелет.

— Каквото и да е станало с Гордън Лашър, то се е случило преди двайсет и две години и като съдя по коментарите, които чух тази вечер, никой не скърби за него — изтъкна Джоунс.

— Адски си прав — измърмори Бен Стоукс.

— Имаме два варианта — продължи Фалън. — Да съобщим на полицията за скелета, но не си представям как шерифът или някой от хората му ще успеят да влязат в убежището, за да извадят останките, камо ли да се заемат с разследване на причините за смъртта. Знаете каква е атмосферата там долу.

— Джоунс е прав — обади се Хенри. — Местните власти веднага ще разберат, че там долу е станало нещо много странно, и ще извикат федералните.

— Тоест ЦРУ — намеси се мрачно Фран Хичкок. — Или някоя тайна разузнавателна агенция. Същите хора, които направиха лабораторията преди двайсет и две години, може още да си работят в някоя такава агенция.

Оливър Хичкок изглеждаше притеснен.

— Ако тези хора се появят отново, този път ще проверят Скаргил Коув сантиметър по сантиметър, докато не открият източника на енергията в онова убежище. Нищо чудно да затворят целия град и да ни прогонят оттук.

— Ще стане като в Зона 51 — включи се Изабела, напълно в духа на разговора. — Навсякъде ще обикалят въоръжени пазачи.

— Фалън твърди, че някъде край брега има някакво ядро на космическа енергия — обади се Вира. — Ако ЦРУ открият, че могат да се закачат за подобен източник на енергия, с нас е свършено. Изабела е права. Първото, което ще направят, е да прочистят града.

— Може да стане и много по-зле — добави Хариет Стоукс с мрачен тон. — Може да решат, че не искат да оставят никакви свидетели.

Настъпи гробна тишина, докато множеството обмисляше тази възможност. После шумотевицата изригна отново, този път още по-оглушителна.

Сред това хаотично бъбрене Фалън се обърна към Изабела:

— Никога не съм използвал термина космическа енергия.

— Това са подробности — успокои го тя.

— Космическа означава, че енергията идва от източник извън Земята. Макар че тук може и да има подобен елемент, той не е в измеримо количество и няма нищо общо с ядрото, за което говорех аз.

Тя го потупа по бедрото.

— Никой не те слуша, шефе.

— Забелязах.

Оживеният разговор стана още по-шумен, както и тревогата на хората.

Фалън се облегна назад и протегна ръце върху бара. Огледа тълпата със задоволство.

— Не е ли удивително? — попита той Изабела.

— Кое?

— Че присъстваме на раждането на пълнокръвна теория за конспирация. Сякаш наблюдаваме раждането на нова галактика. Множество произволни, несвързани точки и късчета материя, които профучават едно покрай друго, упражняват леко гравитационно привличане и — бинго! — започват да формират организирана система. В следващия момент ще имаме завършена детайлна фантазия, включваща ЦРУ, Зона 51, космическа енергия и един скелет.

Тя го изгледа строго.

— Ти започна това с изказването, че ЦРУ ще нахлуят в града.

— Не съм казвал нищо такова.

Младата жена примигна.

— Мислиш, че това е забавно?

— Да — той й отправи една от редките си усмивки, онези, от които очите му ставаха топли. — Знаеш ли, откакто прекарвам доста време с теб, започнах да се чувствам почти нормален за пръв път в живота си.

— Тук има сериозни основания да се подозира наличието на потенциална конспирация — настоя тя.

— Няма — заяви той категорично. — Трима души, които са провеждали някакви експерименти със старинни оръжия преди двайсет и две години, и скелетът на един мъртъв мошеник не са основание за наличие на конспирация.

— Добре, а какво са?

Фалън взе халбата си.

— Проблем. И то проблем, който може да се разреши съвсем лесно.

— Наистина ли? — Изабела размаха ръце, за да привлече вниманието на хората, и повиши глас: — Фалън казва, че има решение на проблема със скелета.

Отново се възцари тишина. Всички погледнаха въпросително Джоунс.

— Струва ми се — каза той решително, — че най-простият подход е да се извадят костите от убежището и да се изхвърлят в океана. Ако се хвърлят от носа, където има силни течения, има деветдесет и осем цяло и половина процента шанс нито една кост никога да не бъде изхвърлена на брега, поне не и някъде наблизо. А дори и няколко кости да бъдат изхвърлени, никой няма да може да ги свърже със старото бомбоубежище.

Всички се втренчиха в него, сякаш изведнъж осъзнаха съществуването на тази вероятност.

Хенри нацупи устни.

— Според мен става.

Фран Хичкок кимна леко.

— Лашър винаги говореше за силите на кармата. Това ми се струва чудесен пример за карма в действие.

— Харесва ми — грейна лицето на Бен Стоукс. — Много ми харесва.

— Приемете го като погребение в морето — допълни Фалън.

— О, да — обади се Изабела. — Така е идеално.

Мардж кимна бързо.

— Идеално.

Последваха още няколко кимвания от масите наоколо.

— Хайде да гласуваме — предложи Хенри. — Който е съгласен Фалън да се погрижи за този проблем, да вдигне ръка.

Всички вдигнаха ръце, с едно изключение. Хенри погледна Уокър.

— Ти как гласуваш, Уокър?

Мъжът спря да се люлее за момент. Гневно изражение се изписа на слабото му лице. Изабела бе сигурна, че очите му пламнаха малко по-силно.

— Гордън Лашър беше л-лош човек — каза Уокър.

— Приемам това за „да“ — кимна Хенри. — Значи е решено. Костите ще отидат в океана, а онези странни предмети от убежището ще бъдат предадени на „Аркейн“.

Всички тихо изразиха съгласието си. Столовете заскърцаха. Хората се изправиха и започнаха да обличат якетата си и да си слагат ръкавици, преди да излязат в хладната влажна вечер.

— Не се оглеждай — каза Изабела на Фалън. — Но мисля, че току-що те избраха за шериф на Скаргил Коув.

— А майка ми все повтаряше, че трябва да се занимавам с финанси.

 

 

Навън мъглата бе погълнала Скаргил Коув, истинската мъгла, която идваше откъм океана. В градчето нямаше улично осветление, но от светещите прозорци на странноприемницата и на стаите над магазините идваше достатъчно светлина, за да придаде на улицата някакво извънземно сияние.

Изабела се наслади на простото удоволствие от разходката до апартамента си в компанията на Фалън. Беше й хубаво с него. Чувстваше се добре.

Той извади телефона от джоба на якето си и набра някакъв номер.

— Рафанели? Джоунс се обажда.

Последва кратка пауза.

— Какво значи това кой Джоунс? Фалън Джоунс. От „Джоунс и Джоунс“ — звучеше раздразнено. — Трябва ми лабораторен екип, обучен да се справя с артефакти оръжия, тук, в Скаргил Коув, утре… Да, утре. Нещо не е наред с телефона ти ли? Намерих цял куп от часовниковите куриози на госпожа Брайдуел… Да, онези куриози. Адските изобретения. Някои от тях все още работят.

Нова пауза, този път много по-дълга. Изабела чу развълнуваното бъбрене от другата страна.

— Не, още не знам как са се озовали тук — каза Фалън нетърпеливо. — Но явно са били заключени в едно старо бомбоубежище преди повече от двайсет години… Да. Знам, че доктор Тремънт е експертът по стъкла, но проверих по-рано и разбрах, че е в отпуск и се намира в Лондон. Така че няма кой друг да свърши това освен теб. Пък и ти си експертът по параоръжия, не Тремънт. До утре. Сутринта.

Той затвори телефона. Изабела се прокашля.

— Какво?

— Понякога си доста рязък с хората — каза тя.

Фалън пъхна ръце в джобовете си.

— Рязък?

— Остър. Груб. Безцеремонен.

— Хм. Свикнал съм да говоря направо. Хората губят ценно време, като искат да ми бъбрят.

— Да ти бъбрят? Бъбренето обикновено е занимание, в което участват двама или повече души.

— Не си падам по бъбренето.

— Напротив. В момента двамата си бъбрим.

— Не. Водим разговор.

— Колкото и да ти е странно, на хората не им е приятно да получават заповеди, особено от човек, който официално дори не им е шеф.

— Мислиш, че съм бил рязък с Рафанели? — Фалън като че ли бе обиден. — Аз му правя услуга. Проучването на тези артефакти ще бъде изключителна тръпка за него, да не говорим какво ще означава това за кариерата му. Ще напише сензационен доклад в „Журнал за паранормални и парапсихични изследвания“ и ще се превърне в легенда в изследователските кръгове на Обществото.

— Ясно — каза Изабела.

Двамата продължиха да вървят.

— Е? — подкани я Фалън. — Какво, по дяволите, трябваше да кажа на Рафанели?

— Често е от полза да вмъкнеш някакъв приятелски коментар в деловите разговори. Да попиташ човека как е със здравето или как са децата му. Това винаги върши работа.

— Майтапиш ли се? Питай хората как са със здравето или какво правят децата им и изобщо няма да успееш да ги върнеш на основната тема.

— Добре — кимна Изабела.

Двамата изминаха още няколко метра. Фалън измърмори нещо под нос и извади отново телефона от джоба на якето си. Отвори го рязко и набра някакъв номер.

— Рафанели? Пак е Джоунс. Фалън Джоунс. Моля те, доведи екип в Скаргил Коув утре, за да вземете артефактите на госпожа Брайдуел. Ти си водещият специалист по параоръжия и не бих поверил тези механизми на никого другиго, освен на теб. Как е жена ти? До утре.

Затвори телефона.

— Какво каза той? — попита Изабела.

— Нищо. Нито дума.

— Сигурно е бил втрещен.

— Надбъбрих го — заяви Фалън доволно.

— Мисля, че да.

— Казах ти, че приказките за личния живот са загуба на време — той отново отвори телефона си. — Това ми напомня, че трябва да се обадя на Зак. Той ще иска да научи за часовниците.

Набра номера.

— Зак, Фалън е. Открих един куп от изобретенията на Брайдуел тук, в Скаргил Коув. Рафанели ще доведе екип утре да ги деактивират и транспортират до Ел Ей. Реших, че ще искаш да знаеш. Поздрави на Рейн. Чух, че очаква бебе. Честито. Чао.

Той затвори телефона и нетърпеливо зачака присъдата на Изабела.

— По-добре — призна тя. — Но ми хрумна, че няма да е зле аз да поема повечето от рутинната бизнес комуникация на „Джоунс и Джоунс“. Така ще имаш време да се съсредоточиш върху разследванията си.

— Това учтив начин да ми кажеш, че не мога да общувам с хората ли е?

— Всеки си има своите таланти, Фалън.

— Права си — кимна той решително. — За в бъдеще ще оставя на теб бъбренето.

Тя се усмихна.

— Кой казва, че не можеш да делегираш отговорности?

Двамата стигнаха до „Съкровищата на Туми“ и се качиха по външните стълби до апартамента й над магазина. Тя усети, че Фалън я наблюдава как вади ключа от джоба си. Той беше в състоянието, което тя бе започнала да нарича мрачната зона. В сумрака на голата слаба крушка, която светеше над вратата, лицето му изглеждаше като излязло от някой трагичен черно-бял филм. Тъмните страсти, които горяха дълбоко у него, биха го направили отличен изпълнител за ролите и на героя, и на злодея, но която и роля да избереше той, щеше да се придържа към собствените си принципи.

Тя отвори вратата, влезе в апартамента и светна лампите. После се обърна към него.

— Това, което направи тази вечер — каза му. — Когато предложи да изхвърлим костите в океана.

Той я погледна с непроницаемо изражение.

— Какво за него?

— Знаеше, че ако предадеш скелета на властите, е възможно да започнат разследване за убийство.

— Малко вероятно. Никой в този окръг не се интересува какво е станало в Скаргил Коув преди двайсет и две години. На никого извън окръга не му пука за това място. Много малко хора изобщо подозират, че съществува.

— Давам си сметка за това. Все пак, ако започнеше разследване за смъртта на Лашър, всички присъстващи на събранието тази вечер щяха да бъдат заподозрени.

Фалън сви рамене.

— Всички са имали мотив да го убият.

— Значи не предложи удобното погребение в морето, защото се страхуваше, че някоя тайна разузнавателна агенция ще нахълта в Скаргил Коув? Направи го, за да защитиш хората от общността?

Той не отговори.

Изабела постави ръце на раменете му и докосна с устните си неговите.

— Ти си добър човек, Фалън Джоунс.

— Просто съм прагматичен.

Тя се усмихна и отстъпи назад.

— Искаш ли да влезеш за едно питие, господин Прагматичен?

Той пристъпи навътре и изпълни рамката на вратата. Лицето му беше с решителното изражение на рицар, готвещ се за битка.

— Сигурно искаш да поговорим за снощи — каза й.

Тя се усмихна.

— Не.

Той присви очи.

— Не?

— Снощи беше най-романтичната нощ в целия ми живот. Защо да я разваляме с опити да обясним станалото?

— Не смятах да го обяснявам. На мен ми се стори съвсем ясно. Но мислех, че ти ще искаш да говориш за това. Жените винаги искат да водят такива разговори. След това, имам предвид.

— А ти откъде знаеш това?

— Всички го знаят — намръщи се той.

Изабела едва не се засмя.

— Единственото нещо, което знам със сигурност за снощи, е, че в него не беше намесена никаква конспирация.

— Определено нямаше конспирация — съгласи се той.

— А на мен това ми стига.

— Така ли?

Тя хвана ръката му и леко я дръпна.

— Влез да пийнем по чашка, Фалън Джоунс.

Той пристъпи в стаята, затвори вратата и внимателно я заключи. Когато се обърна към нея, видя горещината в очите й.

— Най-романтичната нощ в целия ти живот? — повтори той предпазливо.

— Определено. На теб хареса ли ти?

Енергията в стаята се нагорещи.

— Да — отговори й. — И за мен беше най-хубавото преживяване.

— Тогава не мисля, че има нужда от повече обсъждане.

— Няма — съгласи се той. — Стига толкова приказки.

Спусна се към нея, вдигна я на ръце и я понесе към спалнята.

Изабела обви ръце около врата му.

— Май ще пропуснем питието — вметна тя.

 

 

Известно време по-късно Изабела се събуди с усещането, че е сама в леглото. Отвори очи и седна, облегната на възглавниците. Часовникът на нощното шкафче показваше два и двайсет.

Познато неземно сияние проникваше от вратата на спалнята. „Не е психична мъгла“, помисли си тя. Беше светлина от компютърен екран. Фалън се бе заловил за работа.

Младата жена отметна завивката и стана. Беше гола, а в стаята беше студено. Обу чехлите си и облече халата си.

Завърза колана на халата и прекоси късия коридор, мина покрай банята и влезе в дневната. Фалън седеше и се взираше в екрана на компютъра. На отблясъците от екрана лицето му имаше безмилостния израз на обсебен човек. Изабела лесно можеше да повярва, че той е наследник на легендарен алхимик.

— Фалън?

Той вдигна глава. Напрегнатото му изражение се отпусна, когато я видя. Енергията се завихри в атмосферата. Изабела отгатна, че той си спомня пронизващата страст, която бяха споделили.

— Извинявай — каза й. — Не исках да те събудя.

— Над какво работиш? — попита го и отиде до него. — Нещо, свързано с „Нощните сенки“?

— Не — той се облегна на стола си. — Тъкмо ровех за информация за Джулиан Гарет.

— Би трябвало да си в леглото. Имаш нужда от сън.

— Не ми трябва много сън.

— Е, със сигурност ти трябва повече сън, отколкото си получил тази нощ — наведе се над бюрото и хвана силната му ръка. — Два и двайсет през нощта е. Върни се в леглото.

— Свикнал съм да работя нощем.

— Не е нужно да работиш точно сега. Ела с мен.

За нейна изненада, той стана от стола и я остави да го поведе към спалнята. Когато стигнаха там, двамата си легнаха и Фалън я придърпа в прегръдката си.

Този път той спа чак докато се съмна.