Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (17)

15.

След известно време Изабела спря да плаче, вдигна глава и му се усмихна несигурно.

— Извинявай за това. Напоследък ми се случва без предупреждение. В един миг съм си съвсем добре и в следващия се сещам, че може да е мъртва и че аз се заблуждавам, като мисля противното, и изведнъж започвам да плача.

— Няма нищо — не се сещаше какво друго да й каже.

Тя седна, взе друга салфетка и издуха носа си за последен път. Хвърли салфетката в кошчето, отпи от чая си и се овладя.

Той остана прав в средата на офиса още няколко секунди, чудейки се какво да направи. Когато не му хрумна нищо полезно, се върна при бюрото си, пийна от кафето и се съсредоточи върху проблема, който имаше за разрешаване.

— Като следвам твоята логика… — започна той.

Изабела се усмихна измъчено.

— Което е любезен начин да кажеш, че не ми вярваш.

Най-неочаквано у него се надигна гняв.

— По дяволите, не ми приписвай чужди думи! Опитвам се да събера фактите.

Тя въздъхна.

— Знам. Извинявай. Напоследък съм прекалено емоционална.

— Разбираемо е — каза Фалън намусено.

Тя кимна със сериозно изражение:

— Да, сигурно. Бях подложена на голям стрес.

— Това със сигурност е точно определение — съгласи се той. — Добре, хайде да опитаме отново. Каза, че някой се опитал да те убие преди няколко седмици във Финикс.

— Да. Всъщност двама мъже се опитаха да ме отвлекат. Сигурна съм, че планираха да ме убият.

— Как успя да се измъкнеш?

Младата жена махна неопределено с ръка.

— Оказа се, че има още някаква страна на таланта ми. Освен че мога да намирам неща и хора. Мога да използвам способностите си и за да ги скрия. Мога да кажа на някого да изчезне. Буквално. Точно това направих с двамата главорези, които бяха пратили по петите ми.

Той не обърна внимание на това, че тя говореше в множествено число за поръчителите на отвличането. Това се срещаше често сред тези, които вярваха в конспирации. За тях винаги имаше някакви мистериозни хора зад кулисите, които манипулираха нещата.

— Как точно работи това? — попита я.

Изабела примигна.

— Кое как работи?

— Талантът ти.

— Как работят всички таланти? — тя сви рамене. — Трябва да имам физически контакт, за да го направя, само това знам със сигурност. Те ме заклещиха на покрива на един мол. Аз ги изпратих да слязат по аварийното стълбище и да тръгнат по улицата. Не знам какво е станало с тях след това. Предполагам, че са ходили известно време, докато излязат от транса си.

— Или докато не ги е блъснала някоя кола.

— Казах им да пресичат само на светофари, когато светне зелено — обясни тя. — Когато поставя някого в такъв транс, той обикновено изпълнява точно заповедите ми.

— Звучи ми като хипнотично внушение.

— Вероятно.

— Защо им каза да пресичат само на светофари?

— Предположих, че ако двама души от фирмата, за която работех по-рано, бъдат блъснати от кола на улицата във Финикс, това ще причини повече проблеми, отколкото ще разреши. Труповете винаги създават проблеми.

Но липсата на трупове означаваше, че няма нищо документирано в полицейските доклади, нито където и да е, което да потвърди историята й, помисли си той. Започна да разбира как се е чувствала Алиса, когато е паднала в заешката дупка. Трябваше да приеме факта, че е напълно възможно Изабела да е превъртяла от фантазиите за конспирации — също като Часовоя. Но едно нещо беше ясно: Изабела вярваше на всяка дума, която казваше.

— Разкажи ми за конспирацията — помоли той.

— Работех в „Лукън Протекшън Сървисис“. Чувал ли си за тях?

Фалън застина с чашата кафе в ръка, а умът му започна да щрака на бързи обороти.

— Разбира се. Макс Лукън е член на „Аркейн“. Той ръководи известна агенция за охрана, специализирана в произведения на изкуството и антични предмети.

— Започнах работа във фирмата му преди около седем месеца. Тогава си мислех, че съм извадила късмет да си намеря такава работа.

— Защо?

— Да кажем само, че комбинацията от моя талант и историята на семейството ми ми създава проблеми с намирането на работа. Резултатът е, че сменям работата си толкова често, колкото други хора сменят чорапите си — тя замълча. — Често ме уволняват.

— Разбирам проблема със семейната обремененост. Не е било лесно да израснеш в семейство, което официално не съществува. Но какъв е проблемът с таланта ти? Бих казал, че умението на търсач може да се окаже полезно във всяка охранителна или детективска агенция.

Изабела отпи от чая си и остави чашата.

— Проблемът е, че съм придирчива към това, което намирам.

— Обясни ми.

— Голяма част от работата на детективските и охранителните фирми се състои в издирване на хора, които не желаят да бъдат намерени. Често тези, които са изчезнали, имат основателни причини за изчезването си. Някои от тях се оказват мъртви. Така че разбирам, че хората имат нужда от услугите на подобни фирми. Ясно ми е, че някой трябва да свърши тази работа.

— Както вчера в имението на Зандър?

— Да — кимна сериозно тя. — Нямам нищо против да помогна убийците да получат възмездието си, а семействата на пострадалите да научат отговорите, които не им дават мира. Това е важна работа. Почтена. Необходима. Но е невероятно депресиращо да прекараш целия си живот, ден след ден, в търсене на хора, които са мъртви или не искат да бъдат намерени.

— Не бях се замислял за това — призна той. — Ти това ли работеше?

— Предимно. Веднага щом работодателите ми откриваха, че мога да намирам скритите трупове или изгубените хора, започваха да ми възлагат само такива случаи. Но в „Лукън Протекшън Сървисис“ беше различно. Там работех като техник. Работата ми харесваше. Никой не очакваше да намирам мъртви хора, а само загубени произведения на изкуството или антични предмети.

— Какво се обърка?

— Справях се много добре. Повишиха ме и попаднах в Отдел А.

— Какво е Отдел А?

— Елитното подразделение за разследвания в рамките на фирмата — обясни тя. — Строго секретно.

Фалън едва потисна стенанието си.

— Аха. Секретно.

— Справях се чудесно, изкарвах добри пари. Дори мислех да започна да спестявам в пенсионен фонд. Имах хубав апартамент. Чувствах се, сякаш живея нормално. Най-после.

— Преди това не си ли живяла нормално?

— Не бих казала. Имаш ли представа какво е да живееш с фалшива самоличност през целия си живот?

— Не — призна той. — Но мога да си представя как в един момент това започва да действа потискащо.

— След известно време започваш да се питаш дали изобщо съществуваш. Но в „Лукън“ започнах да се чувствам добре, сигурно защото там хора като мен се възприемат като нормални, поне в рамките на Отдел А.

— Имаш предвид хора с талант?

Тя кимна.

— Лукън наема много хора с парапсихични способности, особено в Отдел А. Той се занимава с клиенти, които също са с парапсихични способности, и с антични предмети, които имат паранормален произход. С две думи, това беше точното място за мен. Но после открих какво всъщност се случва там.

Заешката дупка изведнъж стана много по-тъмна. Обречен съм — помисли си Фалън. — Паднах си по жена, която не е с всичкия си.

— И какво откри? — попита той, примирен със съдбата си.

— Че един от директорите в Отдел А — Джулиан Гарет, бившият ми шеф там, си има свой собствен частен бизнес. Търговия с оръжия. Но не каквито и да е оръжия. Специализирал се е в паранормални оръжия.

Изабела изчака реакцията на Фалън на тази бомбастична новина.

— Хм.

— Само това ли ще кажеш? Мислех, че „Аркейн“ категорично не одобрява подобни неща.

— Така е — Фалън събра върховете на пръстите си и обмисли внимателно чутото. — Трудно ми е да си представя обаче, че нещо подобно може да се случва в рамките на „Лукън Протекшън Сървисис“. Не се съмнявам, че Макс Лукън е сключил някоя и друга сенчеста сделка, когато е имал възможност. И знам много добре, че се занимава основно с произведения на изкуството и антични предмети с паранормален произход. Но Лукън не е глупак. Знае, че ако „Аркейн“ научи, че той продава паранормални оръжия на лошите, „Джоунс и Джоунс“ ще се стовари отгоре му като лавина.

— Не мисля, че Макс Лукън е знаел какво се случва. Но смятам, че трябва да е започнал да подозира, че нещо не е наред в Отдел А. Джулиан Гарет знаеше това. За да запази прикритието си, той натопи мен. Сега Лукън си мисли, че аз съм продавала паранормални оръжия. Сигурна съм, че е възложил на Джулиан да ме открие и да ме заведе при него, но Джулиан ще се погрижи да не се появя пред Лукън жива, за да не проговоря.

— Да се върнем малко назад. Ти как разбра, че Гарет те е натопил?

— Отидох на работното си място една сутрин и забелязах огромно количество много грозна енергия около бюрото и компютъра ми. Нямаше я предната вечер, когато си тръгнах от работа. Следата водеше право до офиса на Джулиан Гарет.

— Какво направи?

— Осъзнах, че Джулиан е идвал при бюрото ми, но изобщо не ми хрумваше защо. Претърсих чекмеджетата си. Не намерих нищо, така че пуснах сканиране за вируси на компютъра си, а после и всякакви други проверки, за които се сетих.

— Откри ли нещо?

— Един скрит файл. В него имаше информация за продажбата на голям брой антични предмети. На пръв поглед нямаше нищо необичайно в него, но не можех да разбера защо Джулиан го е записал в компютъра ми. Така че се заех да проуча артефактите от списъка един по един.

— И какво откри?

— Скоро открих, че всички тези предмети имат някои общи черти. Освен обичайния паранормален произход, всеки от тях отговаряше на класификацията за артефакт оръжие според фирмените правила.

— Нещо друго?

— Всички продажби бяха уредени неофициално. Нямаше счетоводни документи за тях в архива на фирмата. Нещо повече, всички те бяха получени от един-единствен източник, брокер на име Орвил Слоун. Той е известен играч на черния пазар.

— Отиде ли да говориш с Джулиан Гарет за всичко това?

— За бога, не! — отвърна Изабела. Изглеждаше ужасена. — Беше очевидно, че се опитва да ме натопи. Щеше да бъде моята дума срещу неговата. А той работи за Лукън от няколко години. Бях сигурна, че ще се погрижи да свърша в затвора, ако не и по-зле.

— И си избягала.

— Да. Но се обадих на баба и й разказах какво става. Тя беше тази, която каза, че ако Джулиан Гарет ме открие, най-вероятно ще ме убие.

Изабела не си измисляше тази история, осъзна Фалън. Нейното тълкуване на събитията може и да беше изопачено, но тя излагаше фактите така, както ги знаеше. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Той се наведе напред, пресегна се към клавиатурата на компютъра си и зададе бърза поредица от търсения. Почти веднага получи резултат.

— Какво откри? — попита Изабела.

— Съобщение за смъртта на търговеца на оръжия Орвил Слоун — задълбочи се в информацията на екрана. — Бил е застрелян преди месец. Няма заподозрени.

Изабела присви устни.

— Обзалагам се, че Джулиан го е убил, за да прикрие следите си.

— Търговците на оръжие имат много врагове — изтъкна Фалън спокойно.

Напомни си, че Изабела е внучка на Часовоя. Теориите за конспирации бяха като втора природа за нея. Но той не можа да възпре инстинктивната си реакция. Впрегна таланта си в действие. Огромната мрежа започваше да свети със студена светлина. Формираше се някакъв модел. Тук имаше нещо, нещо важно.

— Случайно да разполагаш с някакво доказателство за това, което мислиш, че е ставало в Отдел А?

— Такива неща са трудни за доказване.

— Така е.

— Затова баба сметна, че трябва да оставя „Аркейн“ да се оправя с този проблем. Тя каза, че част от работата на Обществото е да се разправя с лошите, които имат паранормални таланти.

Фалън въздъхна уморено.

— Правим каквото можем, но не това е основната ни работа. Просто, когато има някой откачен, като убиеца в къщата на Зандър вчера, знаем, че полицията не може да се справи с него.

— Точно така.

— Изабела…

Тя затвори очи за няколко секунди. Когато ги отвори, в тях имаше само стоическо примирение.

— Точно от това се страхувах — промълви. — Не вярваш и на една дума от това, което ти казах. Мислиш, че съм луда, също като Часовоя.

— По дяволите, Изабела!

— Мислех, че ако ти дам възможност да ме опознаеш, ще разбереш, че не съм откачена. Затова изчаках, преди да ти разкажа за себе си. Може би трябваше да изчакам още малко, преди да се опитам да ти обясня, но трябваше да го разкажа на някого. Достатъчно ми е тежко, че не знам дали баба ми е жива, или е мъртва. Тя беше единствената ми роднина и ако вече я няма…

— Изабела — той се изправи, заобиколи бюрото си, протегна ръце и я прегърна през раменете. Издърпа я да стане за втори път този следобед. — Нямам достатъчно информация, за да направя преценка за участието на Джулиан Гарет в търговията с паранормални оръжия, камо ли да разбера дали баба ти наистина е била убита.

— Ясно.

— Но това, което знам — продължи той, — е, че вярвам на всяка дума, която ми казваш. Щом ти си убедена в това, аз ще направя всичко възможно да открия отговорите, от които се нуждаеш. Ако баба ти е била убита, ще намеря убиеца й.

— Фалън — прошепна тя. Очите й отново се насълзиха. Вдигна ръка и докосна брадичката му. — Не знам какво да кажа, освен… благодаря — надигна се на пръсти и го целуна леко.

„Това е целувка от благодарност, по дяволите“ — помисли си Фалън. Последното, което искаше от Изабела, беше благодарност.