Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (15)

13.

Изабела стоеше до Уокър и Вира. Наблюдаваха как Фалън и Хенри отварят убежището. Ключалката се отвори лесно, но мъжете трябваше да използват два лоста, за да повдигнат тежкия капак.

— Не знам от какво са го направили — каза Хенри. — Някаква специална стомана. Но за толкова време всяко нещо би ръждясало при този климат.

Стоманеният капак се надигна тежко, със скърцащ звук и някакво приглушено стенание. Енергията започна да изтича. Изабела усети как косъмчетата на тила й настръхват. Ледени тръпки от напрежение пронизаха сетивата й предупредително.

Стоманената плоча се вдигна още повече. Буря от паранормален вятър изригна с рев от тъмния отвор. Изабела никога не беше се сблъсквала с нещо подобно. Чувстваше се, сякаш се намира във вихъра на ураган, но нищо около нея не помръдваше от тази странна буря. Тревата не се огъна под силата на бушуващата енергия. Листата дори не прошумоляха. Косата и дрехите й не се развяха.

Но сетивата й реагираха с максимална сила. Адреналинът нахлу във вените й. Опияняващо вълнение се надигна у нея. Изведнъж се усети превъзбудена. Погледна Фалън и разбра от огъня в очите му, че той изпитва сходна реакция на силната радиация.

— По дяволите! — Хенри остави лоста и се дръпна, олюлявайки се назад. — Виждате ли за какво ви говорех.

— Да — кимна Фалън, насочи фенерчето си към отвора и придоби напрегнатото замислено изражение, което Изабела вече добре познаваше. — Там долу има много енергия наистина. Трябва да е била адски силна експлозия. Потоците на ядрото в този район явно са засилили последствията.

Вира се отдръпна назад. Кучетата стояха край нея, свели глави. Попи изръмжа. Уокър остана на мястото си, но видимо беше още по-напрегнат. Люлееше се напред-назад на петите си като луд, обвил ръце около тялото си.

— Извънземни оръжия — каза Уокър. — Кралицата ги п-пази.

Изабела се мобилизира и с усилие фокусира таланта си. Когато беше готова, видя тежките вълни психична мъгла, които се изливаха от отвора на убежището.

— Лашър и Рейчъл трябва да са били много силни таланти — прошепна на Фалън. — Иначе не биха успели да слязат долу.

— Това вероятно обяснява как Лашър е избрал точно Скаргил Коув за място, където да основе комуната си — отвърна й Джоунс. — Съзнателно или несъзнателно, той е доловил потоците на ядрото тук и е бил привлечен от тях.

Фалън прониза тъмнината с лъча на фенерчето си. Изабела видя стълба, която водеше надолу в сенките. Лъчът попадна на ъгъла на ръждясала метална лабораторна маса. Парчета стъкло проблеснаха наоколо. Имаше разпилени жълти листове и някакви тетрадки.

— Потеглили са много набързо — заяви тя. — Не се знае какво са оставили там долу.

— Кралицата — измърмори Уокър. — Пазете се от К-кралицата.

— Добре — обеща Фалън.

Той изчезна в отвора и се спусна в сенките. На Изабела й хрумна, и то не за пръв път, че за толкова едър човек той се движеше с лекота и мъжествена грация, които създаваха впечатление за сила и самоконтрол.

— Стълбата е в добро състояние — извика той след малко. — А енергията долу не е толкова силна, колкото при отвора. Изабела, слез тук.

Тя пъхна фенерчето в джоба на якето си, прекрачи ръба, откри първото стъпало на стълбата и заслиза предпазливо. Сякаш се спускаше в невидима вихрушка. Енергията се блъскаше и проблясваше около нея.

Когато кракът й стигна до най-долното стъпало на стълбата, силните пръсти на Фалън стиснаха ръката й над лакътя.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да, но трябва да кажа, че никога не съм преживявала подобно нещо. Някакви следи от Кралицата на Уокър?

— Още не.

— Такива са си величествата. Винаги пристигат последни — тя извади фенерчето си и го включи. — Разбира се, щеше да ни бъде от полза, ако знаехме точно за какво говори той.

— Каквото и да е било, Уокър го е възприел много на сериозно и ние трябва да направим същото — каза Фалън. — Внимавай къде стъпваш, там има счупено стъкло.

Тя се наведе и вдигна едно от по-големите парчета.

— Много дебело стъкло.

Фалън го пое от ръката й и го вдигна срещу лъча на фенерчето си.

— Прилича на стъклото, което използват в банките. Бронирано. Точно такова стъкло биха използвали изследователи, запознати със законите на парафизиката, ако трябва да боравят с енергията, генерирана от часовниците на госпожа Брайдуел. Най-добрият начин да се спре психичната енергия, която се е пропила в едно стъкло, е, като пред нея се сложи стъклена бариера.

Двамата обходиха бетонното помещение с лъчите на фенерчетата си. Счупено лабораторно оборудване, преобърнати метални пейки, късчета хартия — всичко това беше нямо свидетелство за огромната мощ на случилото се в убежището преди двайсет и две години.

— Това място е по-голямо, отколкото очаквах — каза Изабела. — Дължината му е два пъти ширината. А има и втора стая, долепена до тази. Очаквах някакво миниатюрно тясно помещение.

— Хората, които са си строели бомбоубежища, са планирали да живеят в тях няколко месеца или дори година, докато чакат нивата на радиация на повърхността да спаднат — обясни Фалън. — Искали са да си осигурят всички удобства, които имат в домовете си.

Тя потрепери.

— Не мога да си представя да стоя скрита тук долу, докато всичките ми приятели и съседи умират от радиационно облъчване на повърхността.

— Сигурно не можеш, защото не си живяла по онова време.

— Вероятно. Е, можем да кажем, че тук със сигурност се е случило нещо хаотично. Но освен счупените стъкла, няма следи от нормална експлозия. Няма щети от пожар. Листовете и тетрадките са невредими.

— Имало е някакво могъщо отприщване на енергия, но само от паранормалния спектър. — Фалън замълча внезапно. — Хм.

Изабела го погледна и видя, че той е насочил фенерчето си към вратата, водеща към другата стая.

— Какво?

Но той вече се бе отправил натам.

Тя бързо го последва, ала някакво тихо дращене в един от тъмните ъгли я разсея. Младата жена подскочи и насочи фенерчето си по посока на шума. Нещо се раздвижи в сенките.

— По дяволите — измърмори тя. — Плъхове.

— Нищо чудно — обади се Фалън, но не се обърна да погледне. — Намираме се под земята и това място е изоставено от години.

— Не ми трябва логическо обяснение, шефе. Говорим за плъхове.

— Те бягат от светлината.

— О, така ли? Изобщо не искам да виждам гадината.

— Чудно как се е озовал тук — замисли се Фалън. — Нали това място е било запечатано.

— Плъховете могат да се проврат навсякъде.

Драскащият звук стана по-силен. Един старомоден часовник във формата на кукла се появи с поклащане от тъмнината. Изабела я гледаше с чувството, че потъва. Куклата бе изправена и висока почти метър. Беше облечена в рокля със сложна кройка, в стила на късновикторианските дрехи за траур. Сега роклята беше избеляла и прокъсана, но очевидно бе ушита от скъпа материя.

Куклата бе почти плешива, но остатъците от косата й бяха разделени на път по средата и стегнати отзад на тила в кок. Миниатюрна корона с малки, зловещи на вид кристали бе закрепена на върха на порцелановия череп.

— Мисля, че Кралицата пристигна — прошепна Изабела. — Това е Виктория. Облечена в черно от глава до пети. Казват, че след смъртта на принц Албърт носила траур до края на живота си.

— Чувствителна е към движенията, също като часовника — отбеляза Фалън. — Това е типично за творенията на Брайдуел.

— Но как е възможно да работи след всичките тези години?

— Ще се тревожим за това по-късно.

Изведнъж енергията в атмосферата се увеличи осезаемо. Куклата се затъркаля към Изабела с ужасяваща целенасоченост.

— Изглежда, че те е харесала — каза Фалън.

— Усещам го. Тя започва да генерира някакъв вид енергия. Напомня ми за излъчването на часовника точно преди всичко да потъне в мрак.

— Движи се — заповяда Фалън. — Бързо. Накарай я да си избере друга цел.

Изабела опита да се дръпне от пътя на Кралицата, но мускулите й отказваха да се подчинят. Тя отвори уста да каже на Фалън, че не може да помръдне, но откри, че не може и да говори. Мислите й започнаха да се замъгляват. Ужасяващо вцепенение се прокрадна в кръвта й.

Тя трескаво се съсредоточи върху усилието да фокусира собствения си талант. Знаеше как да дезориентира човешка психична енергия, но това беше кукла, робот с часовников механизъм. Въпреки това енергията, вложена в нея, първоначално е била човешка по природа, напомни си младата жена.

Улови издайническите вълни на паранормалната енергия, излъчваща се от студените стъклени очи на куклата, и изпрати противодействащи потоци. Усещането за вцепенение започна да отслабва. Тя си пое дълбоко дъх и успя да пристъпи настрани.

В сенките се чуваше някакво странно тиктакане. Очите на куклата се разтресоха в орбитите, докато механичната играчка си търсеше нова цел.

Фалън се раздвижи в сенките и се появи зад куклата.

Доловила движенията му, куклата се обърна в търсене на новата си мишена, а високите й обувки изскърцаха от рязкото движение.

Фалън стовари тежкото си фенерче върху главата на куклата с остър, силен удар. Порцеланът се разби. Куклата политна назад и падна на пода с лице към циментовия таван. Стъклените очи продължиха да се тресат диво в орбитите, търсейки мишена. Дървените крайници се размахваха отсечено, но куклата не можеше да се изправи.

Откъм входа на убежището светлината се промени.

— Всичко наред ли е там? — извика Хенри. — Чухме някакви силни шумове.

— Току-що попаднахме на Кралицата — отвърна Фалън. — Но всичко е под контрол.

Като внимаваше да не навлиза в обсега на очите на робота, Фалън преобърна куклата да легне по очи. Енергията, пулсираща през очите, потъваше безопасно в бетонния под. Главата на куклата и крайниците й продължиха да се тресат, тракат и потрепват.

Изабела видя как Фалън отвори целия гръб на роклята на куклата, после миниатюрния корсет и дървената рамка. Под светлината на фенерчетата частите на часовниковия механизъм продължаваха да се движат.

— Би трябвало да има много повече корозия — каза той. — Мога да разбера как паранормалната енергия в стъклените очи е оцеляла през всичките тези години. Щом се вложи в един предмет, тежката доза психична енергия може да излъчва радиация в продължение на векове. Но както каза Хенри, рано или късно металът винаги корозира, особено в климат като тукашния.

— Същото се отнася и за часовника — допълни Изабела. — Убиецът разказа, че само малко го смазал, навил го и той заработил.

Фалън бръкна в тялото на куклата и направи нещо на едно от зъбчатите колела. Кралицата най-после застина неподвижно.

Изабела погледна безжизнената кукла.

— Не ни е смешно.

Фалън се усмихна.

— Не се сдържа, а?

— Съжалявам, не. Колко често се случва да попаднеш на нещо подобно?

— Изключително рядко — той се вгледа във вътрешността на куклата. — Повечето от механизмите са от края на деветнайсети век, но някой ги е поправил и е добавил нови части и уплътнения.

— Наскоро ли?

— Не. Мисля, че са свършили тази работа преди двайсет и две години.

— И часовника ли са оправили тогава? — попита Изабела.

— Да.

— Ето какво са правили тук. Онези тримата са донесли изобретенията на госпожа Брайдуел тук, в Скаргил Коув, и са опитали да ги приведат в работещо състояние.

— Да, но това не е най-интересният аспект на тази ситуация — Фалън погледна ръката си. В светлината Изабела забеляза, че пръстите му леко лъщят.

— Смазвани са наскоро? — прошепна тя.

— Да — той се изправи и насочи фенерчето към отпечатъците по бетонния под. — Явно човекът, който е оставил тези следи, се е занимавал с поддръжката.

— Но как е влизал и излизал? Освен ако Хенри и Вира не са ни излъгали, че през цялото време са държали убежището заключено.

— Не мисля — каза Фалън. — Има и друга, по-вероятна възможност. Струва ми се, че усещам някакво леко течение откъм другата стая. Хайде да огледаме.

Двамата влязоха в съседната стая.

Изабела замръзна.

— Мили боже! — прошепна тя.

Пред лъчите на двете фенерчета се видя редица от нещо подобно на малки ковчези, повдигнати върху метални стойки.

— Дишай дълбоко — нареди й Фалън. — Това не са ковчези. Прекалено са малки.

Тя отново задиша.

— Разбира се. Знаех си. Просто на пръв поглед изглеждат стряскащо.

— Очаквала си нещо стряскащо? — той насочи лъча към нещо като купчина боклуци. — Това отговаря ли на определението?

Първо видя черепа. Беше човешки. Останалата част от скелета се появи сред разпокъсани останки от дрехи и чифт ботуши. На костта на единия пръст блестеше пръстен.

— По дяволите! — изпъшка Изабела. — Още един труп.

Фалън се приближи до скелета и се наведе над него. Бръкна сред разпилените кости, извади портфейл и го разтвори.

— Гордън Лашър — обяви той. — Изглежда, вече знаем какво е станало с измамника.

— Казал е на всички, че напуска града, а се е промъкнал тук. Обзалагам се, че е усетил силата на часовниците и е планирал да ги открадне. Явно Кралицата го е победила. Получил си е заслуженото.

— Не мисля, че е била Кралицата — Фалън насочи лъча на фенерчето към един предмет, който лежеше на пода до черепа. — Това не е била смърт поради паранормални причини. Изглежда като старомодна травма, причинена от груба сила.

— Паднал е?

— Не — той се пресегна и вдигна един лост. — Някой го е ударил в тила с това.

— Откъде си толкова сигурен?

— Има пукнатина в черепа и тялото е паднало по очи — отвърна Фалън разсеяно. — Не изисква кой знае каква проницателност.

— Добре. Но това означава, че още някой е бил тук с него.

— Да, точно това означава — съгласи се той.

— Хенри и Вира казаха, че Лашър изчезнал заедно с една жена, Рейчъл Стюарт. И двамата са успели да понесат енергията тук долу при първото си слизане. Обзалагам се, че са се върнали, за да откраднат часовниците. Рейчъл трябва да е осъзнала що за негодник е бил Лашър и че той вече не й е нужен. И го е ударила с лоста по главата.

— Бих казал, че вероятността за този сценарий е около седемдесет и четири процента.

— Само седемдесет и четири?

— Да — Фалън обходи останалата част на помещението. — Ето го втория ни вход.

Изабела огледа стоманената врата в бетонната стена.

— Това е врата, но тя не води на повърхността.

Джоунс се приближи, стисна дръжката и дръпна вратата. Тя се отвори със съвсем леко изскърцване на пантите. Отвън цареше пълен мрак. Хладен, влажен въздух нахлу в стаята. Изабела чу приглушения грохот на океана в далечината.

— Пещера — каза Фалън. — Този проход води към пещера на брега.

— Тази врата се отвори сравнително лесно — отбеляза Изабела. — Соленият въздух би трябвало да е нанесъл много по-сериозни поражения.

— Този, който е поддържал Кралицата в работещо състояние през всички тези години, явно минава през този вход — каза Фалън.

— Според теб защо първият собственик на убежището е построил този втори вход?

— Помисли. Ако си тук долу, защото бомбите са започнали да падат, без да знаеш какво става на повърхността, не би ли искала да имаш втори, резервен изход, в случай че първият се окаже затрупан?

— Звучи логично.

Той затвори вратата, отиде до първата продълговата кутия и изчисти слоя прахоляк с ръкавицата си.

— И това е бронирано стъкло — констатира Фалън. — Използвали са тези кутии, за да съхраняват часовниците.

Изабела застана до него. Стъклената кутия беше празна.

— Изглежда достатъчно голяма като за Кралицата — тя погледна редицата от стойки и кутии. — На една от стойките няма кутия. Обзалагам се, че там е била тази, в която е стоял часовникът. Убиецът каза, че когато е намерил часовника в тунела под къщата на Зандър, той е бил в стъклена кутия.

Двамата отидоха до третата кутия в редицата. Фалън изтри праха от нея.

Изабела видя часовник от дърво и бронз във формата на дракон със странни стъклени очи. Тя се премести пред следващата кутия. В нея имаше изящна каляска с два дървени коня. Тъмните прозорци на каляската проблясваха. В следващата кутия имаше въртележка с малки митични зверове. В последната кутия имаше фотоапарат от викторианската епоха.

— Ако приемем, че Кралицата е била в празната кутия и че часовникът е бил откраднат заедно със стъклената си кутия, всички образци, които са съхранявани тук, са налице — каза Фалън.

— Изглеждаш облекчен.

— Повярвай ми, наистина съм.

— Но кой слиза тук редовно и поддържа Кралицата в добро състояние?

— Някой, който може да понесе психичната енергия на това място и който счита за свой дълг да пази артефактите.

— Уокър — промълви тя. — Но това означава, че той знае за втория вход. Защо не ни каза нищо?

— Уокър живее в своя собствена вселена и по своя собствена логика — обясни Фалън. — Ние сме виновни, че не ни каза. Не му зададохме правилните въпроси.

— Мисля, че в съзнанието си той е предал отговорността за пазенето на всички тези предмети на „Джоунс и Джоунс“. Сигурно сега смята, че ти знаеш всичко, което знае и той.

— Да.

Изабела погледна скелета.

— Какво ще правим с тялото?

— Нищо, докато не уредим изнасянето на изобретенията оттук. Гордън Лашър е стоял тук двайсет и две години. Може да изчака още малко.