Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (13)

11.

Уокър влезе с маршова стъпка в бунгалото и седна на пейката до прозореца. Скръсти ръце пред корема си и се залюля тихо.

Изабела отмести купчина книги от едно старомодно кожено кресло и се настани. Фалън взе един от двата дървени стола край кухненската маса, обърна го и го възседна. Той постави часовника, както беше увит, на пода до левия си крак, после опря лакти на облегалката на стола.

Вътрешността на бунгалото напомняше за собствения му офис — поне за офиса му, преди Изабела да се появи и да вземе нещата в свои ръце. Всяка свободна повърхност бе заета от купчини книги, списания, разпечатки. На масата в трапезарията имаше компютър и принтер.

В голямата камина гореше огън. Две редици портрети в рамки висяха на стената над полицата на камината. На всеки портрет имаше млад мъж или жена. Някои бяха с тоги и шапки за дипломиране. Други — с военни униформи. Една от жените стоеше гордо на прага на ресторант. Фалън отгатна, че ресторантът е нейна собственост.

През годините много избягали от домовете си младежи се бяха озовавали в Скаргил Коув. Повечето не се задържаха дълго, но тези, които го правеха, бяха тихомълком подслонявани, приютявани и образовани. Вира и Хенри бяха неофициалното училище на града. Снимките бяха портрети на техни възпитаници.

С ъгълчето на окото си Фалън забеляза как Изабела хвърля бърз поглед към най-горния лист от една купчина, закрепена върху страничната облегалка на креслото й. Очите й се разшириха за миг и после тя се усмихна. Тази конкретна усмивка започваше да му става позната. Тя означаваше, че Изабела току-що е разгадала някаква малка мистерия.

Той й намигна и тя се засмя.

Вира беше някъде към петдесет и пет годишна, привлекателна, пълничка жена с едър кокал. Тя излезе от кухнята, хванала четири чаши за дръжките. Прошарената й кестенява коса бе стегната на конска опашка. Носеше дълга до глезените широка рокля в зелено и лилаво. Избледнели татуировки се подаваха изпод ръкавите на роклята. Въпреки че денят бе хладен, беше обута с джапанки.

— Здравейте, Изабела, Фалън — каза тя с приятно дрезгавия си глас. — Радвам се да ви видя. И теб, Уокър.

Не направи никакъв коментар относно странния факт, че Уокър се намираше на закрито.

Изабела потупа разпечатката до себе си.

— Ти си Вира Хейстингс, писателката, нали? Пишеш онази съспенс поредица за вампира и вещицата. Много харесвам книгите ти.

Вира се засмя.

— Благодаря. Всъщност двамата с Хенри сме Вира Хейстингс. Той описва вампира, а аз — вещицата.

— Романите са страхотни — продължи Изабела. — Много ми хареса онзи, в който вампирът трябваше да пие от кръвта на вещицата, защото умираше, и от кръвта й се напи.

Фалън реши, че е време да се намеси и да възвърне контрола си над разговора.

— Да се върнем на часовника.

— Часовника? — попита Вира.

— Този, който е увит в одеялото — обясни Фалън.

Уокър се раздвижи.

— Взет е от п-подземието.

С разтревожено изражение Вира огледа предмета в одеялото до крака на Джоунс.

— Прав си, Уокър, каквото и да е увито тук, трябва да е дошло от подземието.

Уокър се залюля още по-силно.

— И ти го усещаш. Като мен.

— Да — Вира остави чашите на масата. — Е, трябваше да се случи рано или късно, нали? Винаги сме знаели, че някой ден нещата в подземието ще причинят нови неприятности.

Хенри излезе от кухнята с кана кафе в едната си месеста ръка и чайник — в другата.

— Само че така и не измислихме какво ще правим, когато се случат неприятностите.

— Защото не ни хрумна нищо полезно — отвърна Вира и погледна Фалън. — Казал ли си на някого в града, че си намерил това… което е под одеялото?

— Още не — отговори той. — Уокър го усети, докато го носех към офиса си. Обясни ми, че трябва веднага да говорим с вас двамата по този въпрос. Предположих, че знае за какво става дума.

— Да. Щом се отнася до предметите в подземието, той знае поне толкова, колкото и ние. А може би и повече.

Хенри напълни чашите. Вира им ги раздаде. Уокър отказа своята, придържайки се към принципа си, че не приема подаяния. Вира остави кафето му на перваза на прозореца до него. След известно време Уокър взе чашата, сякаш случайно е попаднал на нея, също както случайно откриваше другите неща, които му бяха нужни, за да преживява.

Фалън се наведе и махна одеялото. Вира и Хенри погледнаха часовника. И двамата изглеждаха озадачени.

— Това е просто часовник — каза Хенри намръщено.

— Всъщност е часовник, който генерира енергия, въздействаща на вълните на светлината във видимия спектър — обясни Фалън. — Ако се навие, той започва да тик-така и всичко в радиус от няколко метра потъва в тъмнина.

Хенри подсвирна тихо.

— Кучи син — вдигна глава и присви очи. — Изглежда стар.

— Стар е — съгласи се Фалън. — От края на деветнайсети век.

Вира огледа часовника.

— Да не би да ни казваш, че е бил проектиран и изработен през викторианската епоха?

— Да — кимна Фалън.

Хенри поклати глава.

— Това, което описваш, е авангардна технология. Ако е излязло от подземието, трябва да е било проектирано и изработено в някоя високотехнологична лаборатория — погледна смутено Вира. — Като другите неща там долу.

— Не — каза Фалън. — Излязло е от работилницата на една гениална и много опасна изобретателка, живяла през викторианската епоха. Госпожа Милисънт Брайдуел. Повярвайте ми.

— Но технологията, вложена в подобен уред, би трябвало да е изключително сложна — възрази Хенри. — Много повече от сложна. Колкото и гениална да е била вашата изобретателка, тя не е имала достъп до модерните материали и алгоритми, които са необходими, за да се проектира и изработи машина, способна да неутрализира видимите вълни на светлината.

— Часовниковите куриози на госпожа Брайдуел, както ги е наричала самата тя, не са се основавали на компютърни програми или авангардни производствени техники — поясни Фалън.

Вира го погледна смутено.

— Какво означава това?

— Дизайнът на този часовник се основава на законите на парафизиката.

Вира и Хенри се спогледаха. Хенри се прокашля и се обърна към младия мъж.

— Казваш ни, че часовникът генерира някаква паранормална енергия? — попита го.

— Да — потвърди Фалън. — Вира и Уокър очевидно проявяват известна чувствителност към подобен вид енергия. Затова улавят психичната енергия, която се съдържа в часовника.

Вира изглеждаше уплашена. Тя погледна Уокър.

— Това е просто интуиция.

— Така казват хората, когато усетят нещо, което не могат да обяснят — вметна Изабела внимателно.

— Тя е права — продължи Фалън. — Повечето хора не искат да приемат парапсихичната страна на своята природа, но обикновено нямат нищо против идеята за интуиция. Скаргил Коув е център, връзка, горещо парапсихично ядро, и сигурно затова часовникът и всичко останало в подземието се е озовало точно тук.

Сега всички го гледаха, включително и Изабела.

Вира почука с пръст по чашата си.

— Искаш да кажеш, че Скаргил Коув е нещо като енергиен водовъртеж? Разправят, че има такива места по света. Седона например.

— Нещо подобно — кимна Фалън. — Но ядрото е по-силно.

Хенри изглеждаше очарован, макар да не му се искаше да го признае.

— Ще ни обясниш ли това?

Не — помисли си Фалън. — Не искам да губим повече време. Но имаше чувството, че нещата ще станат по-бързо, ако отдели няколко минути за обяснението.

— Има различни точки ядра — каза той. — Подобните на Скаргил Коув се появяват на места, където има естествено пресичане на няколко вида могъщи потоци. Тази част от крайбрежието всъщност е място, където силите, генерирани от могъщите океански течения, се комбинират с потоците от магнитното поле на Земята и геотермалната енергия, протичаща дълбоко под кората.

Хенри се намръщи.

— Каква геотермална енергия? Не се намираме върху вулкан.

— Горещите извори в пещерата на носа — сети се Вира. — Те са резултат от геотермалната енергия в района.

Хенри обмисли това за момент.

— Добре, приемам, че има някакви мощни геофизични потоци, протичащи на това място, но как се връзва всичко това с паранормалната енергия?

— Паранормалното и нормалното съществуват в естествен континуум — обясни Фалън. — Няма ясна, твърда граница между тях. Представете си спектъра на светлината. Има толкова много енергия точно извън видимия обхват. Някои птици и животни я виждат, има инструменти, които я откриват.

— Добре, така е — Хенри присви очи. — Но паранормална енергия?

Фалън усети как започва да губи търпение. Изабела му направи лека предупредителна гримаса. Той реши да я послуша. Нуждаеше се от сътрудничеството на Вира и Хенри.

— Някой ден ще имаме уредите, необходими да откриват и психичната енергия — каза той. — Но все пак ми повярвайте, енергията си е енергия и през земята протича колосално количество. На места като Скаргил Коув, където има огромна геофизична енергия, вливаща се в ядрото, теченията са толкова силни, че са доловими и от човешките сетива. Не всеки, който идва в града, осъзнава събирането на енергийни полета тук, но мисля, че повечето хора несъзнателно го долавят. И за мнозина това е неприятно усещане.

— Сигурно това обяснява мижавия брой туристи — вметна Вира.

— Да — съгласи се Фалън. Наблюдаваше я спокойно. — Работата е там, че някои хора са привлечени от това ядро, дори и да не разбират какво ги тегли.

— Хора като нас? — попита Вира тихо.

— Да — кимна Фалън. — Хора като нас.

Той забеляза, че Изабела се подсмихва.

— Точно така — обади се тя. — Хора като нас.

Изражението на Хенри стана по-строго.

— Казваш, че тази теория за енергията на Скаргил Коув обяснява защо онези хора направиха тайната си лаборатория тук? Че са искали да уловят някои от потоците енергия?

Фалън усети прилива на адреналин, който го спохождаше винаги, когато отговорите започваха да се появяват. Още няколко точки в мрежата станаха светли.

— Разкажете ми за тази тайна лаборатория.