Агата Кристи
Паяжината (21)

Глава двадесет и първа

Мис Пийки силно се стресна от обвинението на Клариса и за момент не знаеше как да постъпи. Когато най-сетне проговори, тонът й беше променен. Тя изостави обичайната си шеговитост и сърдечност и каза сериозно:

— Много умно от ваша страна — призна градинарката. — Да, аз съм мисис Браун.

Думите на Клариса потекоха като река:

— Вие сте партньорката на мистър Селън — каза тя. — Тази къща е ваша. Наследили сте я от мистър Селън заедно с неговия бизнес. Неизвестно защо сте искали да намерите наематели, чиято фамилия да е Браун. Всъщност искали сте тук да живее някоя мисис Браун. Надявали сте се, че такава няма да се намери трудно, защото това е често срещано име. Но, в края на краищата, е трябвало да се задоволите с Хейлшъм-Браун. Не знам със сигурност защо сте искали точно аз да застана в светлината на рампата, докато вие сте предпочели да гледате отстрани. Подробностите ми убягват…

Мисис Браун, наричана още мис Пийки, я прекъсна:

— Чарлс Селън беше убит — напомни тя на Клариса. — В това няма никакво съмнение. Той притежаваше нещо, което беше много ценно. Не зная как… дори не знам какво е било. Той не беше много… — тя се поколеба, — добросъвестен.

— И ние така разбрахме — отбеляза сухо сър Раулънд.

— Каквото и да е било това нещо — продължи мисис Браун, — той беше убит именно заради него. Но този, който го е убил, не е намерил това, което е търсел. Навярно е станало така, защото тази вещ най-вероятно не е била в магазина, а тук. Знаех, че този, който го е убил, рано или късно ще го потърси и в тази къща. Исках да държа къщата под око, затова се нуждаех от някоя фалшива мисис Браун. Просто като временна заместница.

Сър Раулънд възкликна ядно:

— И не ви е било грижа — пламенно попита той градинарката, — че мисис Хейлшъм-Браун — една напълно невинна жена, която не ви е сторила нищо лошо, — ще бъде в опасност?

— Аз непрекъснато я държах под око, не е ли така? — оправда се в отговор мисис Браун. — До такава степен, че дори понякога ви дразнех. Онзи ден, когато един мъж дойде и предложи неоправдано висока цена за бюрото, аз разбрах, че съм на прав път. И все пак мога да се закълна, че в това бюро няма абсолютно нищо, което да струва толкова.

— А погледнахте ли в тайното чекмедже? — попита я сър Раулънд.

Мисис Браун изглеждаше изненадана.

— Там има тайно чекмедже? — извика тя и тръгна към бюрото.

Клариса й препречи пътя.

— В момента в него няма нищо — увери я тя. — Пипа откри това чекмедже, но в него имаше само някакви стари автографи.

— Клариса, бих искал отново да погледна тези автографи — помоли сър Раулънд.

Клариса отиде до канапето.

— Пипа — извика тя. — Къде сложи… О, тя е заспала.

Мисис Браун също се приближи до канапето и погледна детето.

— Дълбоко е заспала — потвърди тя. — Това е от изживяната силна възбуда. — После погледна Клариса. — Знаете ли какво — рече й мисис Браун, — ще я отнеса горе и ще я сложа в леглото й.

— Не — рязко извика сър Раулънд.

Всички го погледнаха.

— Тя въобще не тежи — изтъкна мисис Браун. — Не и на четвърт колкото тежеше покойният мистър Костело.

— Все едно — настоя сър Раулънд. — Смятам, че тук тя е в безопасност.

Всички обърнаха поглед към мис Пийки — мисис Браун, която отстъпи крачка назад, огледа се и извика възмутено:

— В безопасност?

— Точно това казах — рече сър Раулънд. Той бегло хвърли поглед наоколо и продължи: — Това дете преди малко каза нещо много важно.

Той седна до масичката за бридж, а погледите на всички бяха приковани в него. Настъпи тишина и тогава Хюго се настани срещу сър Раулънд и попита:

— Какво е казала тя, Роли?

— Ако се върнете назад — предложи сър Раулънд, — навярно сами ще се сетите какво.

Слушателите му се спогледаха, а сър Раулънд взе „Кой кой е“ и започна да го преглежда.

— Не разбирам — призна Хюго и поклати глава.

— Какво каза Пипа? — почуди се на глас Джереми.

— Не мога да си спомня — рече Клариса, правейки усилия да се сети. — Нещо за някакъв полицай, за някакъв сън. После искала да слезе тук, но не била напълно будна…

— Хайде, Роли — подкани Хюго приятеля си. — Не бъдете така дяволски загадъчен. За какво е цялата тази работа?

Сър Раулънд вдигна поглед.

— Какво? — разсеяно попита той. — О, да. Онези автографи. Къде са те?

Хюго щракна с пръсти.

— Мисля, че се сещам. Пипа ги пъхна в онази малка кутия на лавицата ей там — спомни си той.

Джереми отиде до лавицата.

— Тук горе? — попита той, намери кутията и измъкна плика отвътре. — Да, точно така. Ето ги — потвърди Джереми, извади автографите и ги подаде на сър Раулънд, който сега затвори „Кой кой е“. Джереми прибра празния плик в джоба си, а сър Раулънд започна да разглежда автографите с пенснето си.

— Виктория Регина, Бог да я благослови — промърмори сър Раулънд, разглеждайки първия автограф. — Кралица Виктория. Избледняло кафяво мастило. Така, чий е пък този? На Джон Ръскин — да; този е автентичен, бих казал. А този? Робърт Браунинг… хм, хартията не е толкова стара, колкото би трябвало.

— Роли! Какво сте си наумили? — попита развълнувано Клариса.

— Придобих известен опит със симпатични мастила и неща от този род по време на войната — обясни сър Раулънд. — Ако искаш тайно да запишеш нещо, не би било зле да го напишеш със симпатично невидимо мастило върху къс хартия и после да имитираш отгоре нечий автограф. Слагаш този автограф на едно място с един-два истински и никой нищо няма да забележи, нито пък навярно ще реши да ги преглежда повторно. Точно както и е направихме по-рано.

Мисис Браун изглеждаше озадачена.

— Но какво би написал Чарлс Селън, което да струва четиринадесет хиляди лири? — осведоми се я.

— Съвсем нищо, уважаема госпожо — отговори сър Раулънд. — Но знаете ли, просто ми хрумна, че може да го е направил от съображения за сигурност.

— От съображения за сигурност? — попита мисис Браун.

— Оливър Костело — обясни сър Раулънд, — е бил заподозрян, че пласира наркотици. Инспекторът пък ни каза, че Селън един-два пъти е бил разпитван от Отдела за наркотици. Съществува известна връзка, не мислите ли?

Когато мисис Браун отговори с недоумяващ поглед, той продължи:

— Това, разбира се, може да се окаже просто някакво мое глупаво предположение. — Той погледна автографа, който все още държеше. — Не мисля, че Селън би постъпил толкова сложно. Навярно лимонов сок или воден разтвор на бариев хлорид. Леко се затопля и номерът става. После винаги можем да изпробваме и с йодни пари. Да, нека първо опитаме с леко затопляне. — Той се изправи. — Искате ли да направим този експеримент?

— В библиотеката има електрическа печка — сети се Клариса. — Джереми, бихте ли я донесли?

— Всичко това е нелепо — изсумтя мисис Браун. — Намирисва на изсмукано от пръстите.

Клариса не беше съгласна.

— Не, не е така. Аз мисля, че идеята е чудесна — заяви тя, а в това време Джереми се върна от библиотеката с един малък електрически радиатор. — Взехте ли го? — попита го тя.

— Ето — отговори той. — Къде е контактът?

— Там долу — каза Клариса и посочи. После задържа радиатора, докато Джереми пъхна щепсела в контакта и след това го остави на пода.

Сър Раулънд взе автографа на Робърт Браунинг и застана до радиатора. Джереми коленичи до него, а другите се насъбраха около тях, за да видят какъв ще бъде резултатът.

— Не бива да възлагаме големи надежди — предупреди ги сър Раулънд. — В края на краищата, това е просто идея, но все пак мисля, че Селън трябва да е имал много сериозно основание да държи тази хартийка на скришно място.

— Това ме връща много години назад — сети се Хюго. — Помня, че като деца си пишехме тайни съобщения с лимонов сок.

— С кой ще почнем? — ентусиазирано попита Джереми.

— Аз казвам с кралица Виктория — рече Клариса.

— Не, шест срещу едно, че е Ръскин — предположи Джереми.

— Добре, аз пък залагам на Робърт Браунинг — реши сър Раулънд, наведе се и задържа хартията под радиатора.

— А Ръскин? Много неясна личност. Не разбирам и думичка от поезията му — почувства се длъжен да каже Хюго.

— Точно така — съгласи се сър Раулънд. — Пълен е с тайнствени послания.

Всички проточиха шии.

— Няма да го понеса, ако нищо не излезе — извика Клариса.

— Според мен… да, има нещо — промърмори сър Раулънд.

— Да, нещо се появява — забеляза и Джереми. — Така ли? Я да видя! — възбудено извика Клариса.

Хюго се намърда между Джереми и Клариса.

— Дайте път, млади човече!

— Внимателно! — оплака се сър Раулънд. — Не ме бутайте… да, наистина пише нещо. — Той спря за момент и после се изправи, като извика: — Получи се!

— Какво е? — поиска да разбере мисис Браун.

— Списък с шест имена и адреси — каза им сър Раулънд. — Бих казал, пласьори на наркотици. И едно от имената е на Оливър Костело.

Наоколо се разнесоха възклицания.

— Оливър! — извика Клариса. — Значи ето защо е дошъл, а друг ще трябва да го е проследил дотук. О, чичо Роли, трябва да кажем на полицията. Хюго, елате с мен!

Клариса се втурна към вратата, последвана от Хюго, който пътьом измърмори:

— По-необичайна история не съм чувал.

Сър Раулънд събра другите автографи, а Джереми изключи радиатора и го върна в библиотека.

Сър Раулънд тръгна да излиза след Клариса и Хюго, но се спря на прага.

— Идвате ли, мис Пийки? — попита той.

— Едва ли ви трябвам и аз.

— Разбира се. Та вие сте били партньор на Селън.

— Никога не съм имала нищо общо с наркобизнеса — настоя мисис Браун. — Занимавах се единствено с антиквариати. Аз само купувах и продавах в Лондон.

— Разбирам — отговори сър Раулънд някак неопределено и задържа вратата отворена, за да й направи път да мине.

Джереми излезе от библиотеката и внимателно затвори след себе си. После се приближи до вратата, водеща към преддверието, и се ослуша. Хвърли бърз поглед към Пипа, отиде до креслото, взе възглавничката му и бавно тръгна към канапето, където спеше детето. То се размърда в съня си. Джереми замръзна за момент, но когато се увери, че Пипа не се е събудила, продължи да върви към тази част на канапето, където беше главата й. После бавно започна да приближава възглавницата към лицето й.

В този момент в стаята откъм преддверието влезе Клариса. Чувайки отварянето от вратата, Джереми внимателно постави възглавничката върху краката на Пипа.

— Сетих се какво каза сър Раулънд — обясни той на Клариса, — затова реших, че няма да е добре да оставим Пипа сама. Краката й ми се сториха студени, та реших да я завия.

Клариса отиде до табуретката.

— Ужасно огладнях от всичкото това вълнение — заяви тя и погледна към чинията със сандвичите, но после продължи силно разочарована: — О, Джереми, та вие сте ги изяли всичките!

— Съжалявам, но просто умирах от глад — отговори той, без ни най-малко да съжалява.

— Не разбирам защо — смъмри го тя. — Вие бяхте вечеряли, а аз — не.

Джереми приседна върху облегалката на канапето.

— Не, аз също не съм вечерял — каза той. — Упражнявах близки удари. Влязох в трапезарията на клуба точно след като вие сте се обадили по телефона.

— О, ясно — отвърна равнодушно Клариса. Тя се наведе през облегалката, за да потупа възглавничката. Изведнъж очите й се разшириха. Тя повтори със силно развълнуван глас. — Ясно. Вие… значи вие сте били.

— Какво искате да кажете?

— Вие! — повтори Клариса сякаш на себе си.

— Какво искате да кажете?

Клариса го погледна право в очите.

— Какво правехте с тази възглавница, когато влязох в стаята? — попита тя.

Той се изсмя.

— Казах ви. Завивах краката на Пипа. Бяха студени.

— Така ли? Наистина ли това щяхте да направите? Или щяхте да притиснете възглавницата към устата й?

— Клариса! — възмутено извика той. — Какви нелепости говорите!

— Бях сигурна, че никой от нас не е убил Оливър Костело. И така твърдях пред всички — припомни си Клариса. — Но един от нас е имал такава възможност. Вие. Вие сте вървели сам към голф клуба. Можели сте да се върнете в къщата и да влезете в библиотеката през френския прозорец, който преди това сте оставили отворен. Освен това стикът ви за голф все още е бил у вас. Разбира се. Точно това е видяла Пипа. И това е имала предвид, когато каза: „Онова нещо за голф, каквото имаше Джереми“. Значи тя ви е видяла.

— Това са невероятни глупости, Клариса — възрази Джереми, като направи несполучлив опит да се разсмее.

— Не, не са — настоя тя. — И след като сте убили Оливър, сте се върнали в клуба и сте позвънили в полицията, така че те да дойдат тук, да открият трупа и да решат, че съм го убила аз или пък Хенри.

Джереми скочи на крака.

— Какви отвратителни глупости! — извика той.

— Не са глупости. Истина е. Зная, че е истина — възкликна Клариса. — Но защо? Ето това не разбирам. Защо?

Те стояха и напрегнато се гледаха един друг известно време. После Джереми въздъхна дълбоко и извади от джоба си плика, в който бяха автографите. Показа го на Клариса, но не й позволи да го вземе.

— Ето защо — каза й той.

Клариса бързо го погледна.

— Това е пликът, в който бяха автографите — рече тя.

— На него има марка — тихо поясни Джереми. — Тя е от марките, при които е била допусната грешка. При тази е сбъркан цветът. Една такава от Швеция миналата година се продаде за четиринадесет хиляди и триста лири.

— Значи това било — прошепна Клариса и отстъпи назад.

— Селън се е сдобил с тази марка — продължи Джереми — и писа за нея на моя шеф — сър Кенет. Но аз бях този, който отвори писмото. Дойдох тук, видях се със Селън и… — той направи пауза.

Клариса довърши вместо него:

— … и сте го убили.

Джереми кимна, без да каже нищо.

— Но не сте могли да намерите марката — предположи гласно Клариса и отстъпи от него.

— Пак познахте — призна Джереми. — Не беше в магазина, затова реших, че ще е някъде тук, в неговата къща. — Той тръгна към Клариса, а тя продължи да отстъпва назад. — Тази вечер си помислих, че Костело ме е изпреварил.

— И затова убихте и него — каза Клариса.

Джереми кимна отново.

— А сега щяхте да убиете и Пипа! — ахна тя.

— Защо не? — попита той иронично.

— Не мога да повярвам! — каза Клариса.

— Скъпа моя Клариса, четиринадесет хиляди лири са доста пари — отбеляза той и се усмихна извинително, но в същото време усмивката му вдъхваше ужас.

— Но защо ми разказахте всичко това? — попита тя, едновременно озадачена и уплашена. — Нима изобщо сте допускали, че няма да отида в полицията?

— Вие наговорихте толкова много лъжи, че изобщо няма да ви повярват — отговори безцеремонно той.

— О, напротив, ще ми повярват.

— Освен това — продължи Джереми, като пак се приближи до нея, — няма да имате тази възможност. Ниш мислите, че след като съм убил двама души, ще ми е трудно да убия и трети? — Той хвана Клариса за гърлото, а тя изкрещя.