Агата Кристи
Паяжината (13)

Глава тринадесета

Десет минути по-късно атмосферата в стаята като че ли беше малко по-спокойна, защото мис Пийки вече я нямаше. Както, всъщност, Хюго и Джереми. Трупът на Оливър Костело обаче все така лежеше проснат в нишата, а вратата стоеше отворена. Клариса лежеше на канапето, а сър Раулънд седеше до нея и държеше чаша бренди, от която се опитваше да й даде да пие. Инспекторът говореше по телефона, а полицаят все така продължаваше да пази вратата.

— Да, да… — казваше в това време инспекторът. — Какво има?… Шофьор, избягал след пътна злополука?… Къде?… О, разбирам… Да, добре, прати ги веднага, щом можеш… Да, ще искаме и снимки… Да, изобщо вземете всички данни.

Той постави слушалката на мястото й и отиде при полицая.

— Всичко се струпва наведнъж — оплака се той на колегата си. — Седмици наред нищо не се случва, а сега изведнъж съдебният лекар е зает заради тежка автомобилна катастрофа — ударът е станал на Лондонския път. Това значи, че много ще се забавим. Обаче ще трябва да продължим, доколкото можем, докато пристигне оперативна група с лекар. — Той махна към трупа. — По-добре да не го местим, преди да са направени снимките — заяви той. — Не че те ще ни кажат нещо. Той не е бил убит тук, вкаран е вътре по-късно.

— Откъде знаете, сър? — попита полицаят.

Инспекторът погледна килима.

— Вижда се следата, която са оставили обувките му — посочи той, като се наведе зад канапето. Полицаят коленичи до него.

Сър Раулънд надникна над облегалката и после се обърна към Клариса и я попита:

— Как се чувствате сега?

— По-добре, Роли, благодаря — отговори тя едва чуто.

Двамата полицаи се изправиха на крака.

— Май ще е по-добре да затворим онази врата зад книгите — нареди инспекторът на колегата си. — Не искам повече истерии.

— Добре, сър — отговори полицаят.

Той затвори вратата, така че трупът да не се вижда. Докато правеше това, сър Раулънд стана от канапето и се обърна към инспектора:

— Мисис Хейлшъм-Браун получи силен шок — каза той на полицая. — Мисля, че за нея ще е най-добре да се качи в стаята си и да полегне.

Учтиво, но с известна резервираност инспекторът отвърна:

— Разбира се, сър, но след малко. Първо бих искал да й задам няколко въпроса.

Сър Раулънд се опита да бъде настоятелен:

— Тя наистина не е в състояние да бъде разпитвана в момента.

— Добре съм, Роли — немощно се намеси Клариса. — Наистина съм добре.

Сър Раулънд се обърна към нея предупредително:

— Много смело от ваша страна, скъпа моя — каза той, — но наистина смятам, че ще е по-разумно ако отидете да си починете малко.

— Скъпи чичо Роли — отговори Клариса с усмивка, а на инспектора тя каза: — Понякога го наричам чичо Роли, въпреки че ми е опекун, а не чичо. Но той винаги е бил толкова мил с мен.

— Да, виждам — гласеше сухият отговор.

— Питайте ме каквото искате, инспекторе — продължи Клариса добродушно. — Макар всъщност да смятам, че не мога да ви помогна кой знае колко, защото, боя се, просто нищо не знам за тази работа.

Сър Раулънд въздъхна, леко поклати глава и се отдалечи.

— Няма да ви безпокоим много, мадам — увери я инспекторът. Той отиде до вратата на библиотеката, отвори я и се обърна към сър Раулънд: — Ще се присъедините ли към другите джентълмени в библиотеката, сър? — предложи той.

— Мисля, че е по-добре да остана тук, в случай че… — започна сър Раулънд, само за да бъде прекъснат от инспектора, който каза твърдо:

— Ще ви повикам, ако стане наложително, сър. В библиотеката, моля!

След кратък дуел с погледи сър Раулънд отстъпи сразен и отиде в библиотеката. Инспекторът затвори вратата след него и мълчаливо посочи на полицая да седне и да си води бележки. Клариса спусна крака на пода и седна изправена на канапето, докато полицаят вадеше бележник и молив.

— И така, мисис Хейлшъм-Браун — започна инспекторът, — ако сте готова, да започваме. — Той взе табакерата от масичката до канапето, обърна я с капака нагоре, после я отвори и погледна цигарите в нея.

— Миличкият чичо Роли! Винаги иска да ми спести всичко — каза Клариса на инспектора с очарователна усмивка. После, като видя, че той държи табакерата в ръка, застана нащрек. — Това няма да бъде разпит, придружен с изтезания или нещо подобно, нали? — попита тя, опитвайки се въпросът й да прозвучи като шега.

— Нищо подобно, мадам, уверявам ви — рече инспекторът. — Само няколко незначителни въпроса. — Той се обърна към полицая: — Готов ли си, Джоунс? — После издърпа един стол от масичката за бридж, завъртя го и седна с лице към Клариса.

— Готов съм, сър — отвърна Джоунс.

— Хубаво. Значи, мисис Хейлшъм-Браун — започна инспекторът, — твърдите, че не сте знаели за трупа, скрит в нишата?

Полицаят почна да си записва, докато Клариса отговаряше с широко отворени очи:

— Не, разбира се, че не. Ужасно! — Тя потръпна. — Направо е ужасно!

Инспекторът я гледаше въпросително.

— Когато претърсвахме тази стая — попита той, — защо не ни показахте тази ниша?

Клариса отвърна на погледа му с още по-широко отворени невинни очи.

— Знаете ли — рече тя, — изобщо не ми хрумна. Ние, видите ли, не я използваме, затова и не се сетих.

Инспекторът атакува:

— Но вие казахте — напомни й той, — че наскоро сте минали оттам на път за библиотеката.

— О, не — бързо извика Клариса. — Трябва да сте ме разбрали погрешно. — Тя посочи към вратата на библиотеката. — Това, което имах предвидеше, че бяхме минали през онази врата за библиотека.

— Да, вероятно не съм ви разбрал — мрачно отбеляза инспекторът. — Така, нека поне това изясним. Изобщо, казвате, не сте знаели, че мистър Костело се е връщал пак тук, нито пък за какво се е връщал.

— Не, просто не мога да си представя — отвърна Клариса, а гласът й звучеше невинно и искрено.

— Но фактите потвърждават, че той наистина се е връщал — настоя инспекторът.

— Да, разбира се. Сега вече всички знаем това.

— Е, той трябва да е имал причина да го направи — изтъкна инспекторът.

— Предполагам — съгласи се Клариса. — Но нямам никаква представа каква е тя.

Инспекторът помисли за момент и после опита друг подход.

— Смятате ли, че е дошъл повторно, за да се срещне със съпруга ви? — предложи той.

— О, не — бързо отговори Клариса. — Напълно съм сигурна в това. Хенри и той никога не са се обичали.

— О! — възкликна инспекторът. — Никога не са се обичали. Не знаех това. Да не са били скарани за нещо?

Клариса отново заговори припряно, за да предотврати новата и потенциално опасна насока, която вземаше разпитът.

— О, не — увери тя инспектора, — не, не са се карали. Хенри просто смяташе, че той носи неподходящи обувки. — Тя се усмихна закачливо. — Нали знаете какви чудаци са мъжете понякога.

Погледът на инспектора говореше, че той лично не е наясно с тези неща.

— И вие сте абсолютно сигурна, че Костело не би се върнал тук, за да се види с вас?

— С мен? — повтори невинно Клариса. — О, да, сигурна съм. Пък и каква причина би имал?

Инспекторът пое дълбоко дъх. После я попита като говореше бавно и наблягаше на думите:

— Има ли някой друг в къщата, с когото би могъл да иска да се срещне? Моля ви да помислите добре, преди да отговорите!

Клариса отново го погледна с очи, пълни с невинност.

— Не мога да се сетя за такъв — настоя тя. — Искам да кажа, че просто няма с кого.

Инспекторът стана, завъртя стола и го върна на масичката за бридж. После закрачи бавно из стаята и започна да разсъждава на глас.

— Мистър Костело идва тук — започна бавно той, — и връща нещата, които първата мисис Хейлшъм-Браун е взела по грешка. После се сбогува. Но по-късно пак се връща в къщата.

Той отиде до френските прозорци.

— Да допуснем, че е влязъл оттук — продължи той и посочи към тях. — Бива убит, а трупът му — напъхан в онази ниша и всичко това в рамките на десет-двадесет минути.

Инспекторът се обърна бавно към Клариса.

— И никой нищо не е чул? — заключи той с въпросителна интонация. — Това е трудно за вярване.

— Зная — съгласи се Клариса. — И за мен е трудно да го приема. Наистина е необичайно, нали?

— Няма спор — потвърди инспекторът с ироничен глас. След това опита за последно: — Мисис Хейлшъм-Браун, напълно ли сте сигурна, че не сте чули нищо? — попита той многозначително.

— Нищо не съм чула — отговори тя. — Странно наистина!

— Не ще и дума! — мрачно отбеляза инспекторът. Направи пауза, после отиде до вратата, водеща към преддверието и я отвори. — Е, това всичко засега, мисис Хейлшъм-Браун.

Клариса стана и тръгна живо към библиотеката, ала инспекторът я спря.

— Не оттам, ако обичате — нареди той и я отведе до вратата към преддверието.

— Но аз всъщност мисля да отида при другите — възрази тя.

— По-късно, ако нямате нищо против — отсече инспекторът.

Клариса излезе през вратата с огромна неохота.