Агата Кристи
Паяжината (11)

Глава единадесета

Четиримата приятели размениха тайно гузни погледи. Клариса и сър Раулънд изглеждаха така сякаш и двамата искаха да кажат нещо, но Клариса беше тази, която заговори първа:

— Да — призна тя. — Беше тук около… — тя направи пауза и после продължи: — Я да видя… да, към шест и половина.

— Ваш приятел ли е? — попита я инспекторът.

— Не, не бих го нарекла приятел — отвърна Клариса. — Срещали сме се само един-два пъти. — Тя нарочно придоби смутен вид и после колебливо добави: — Малко е… малко е… неудобно, всъщност… — Тя погледна умолително към сър Раулънд, сякаш искаше да прехвърли топката към него.

Този джентълмен бързо се отзова на неизречената й молба:

— Навярно, инспекторе — каза той, — ще е по-добре, ако аз ви обясня това положение на нещата.

— Моля, направете го, сър — отговори късо инспекторът.

— Ами — продължи сър Раулънд — това касае първата мисис Хейлшъм-Браун. Тя и мистър Хейлшъм-Браун се разведоха едва преди година и съвсем наскоро тя се омъжи за Оливър Костело.

— Разбирам — отбеляза инспекторът. — Мистър Костело е идвал днес тук. — Той се извърна към Клариса. — Защо? — попита после той. — Имал ли е предварителна уговорка?

— О, не — бързо отговори тя. — Всъщност, когато Миранда… предишната мисис Хейлшъм-Браун напусна този дом, тя взе със себе си едно-две веща, които не бяха нейни. Случило се така, че Оливър Костело имал път насам и просто се отби да ги върне.

— Какви неща? — веднага попита инспекторът.

Клариса беше готова с отговора си:

— Нищо важно — каза тя с усмивка. После взе от масичката до канапето малката сребърна табакера за цигари и протегна ръка, за да я покаже на инспектора. — Това беше едно от нещата — каза тя. — Принадлежала е на майката на съпруга ми и той я ценеше по сантиментални причини.

Инспекторът погледна замислено Клариса за миг, преди да я попита:

— Колко време остана тук мистър Костело, когато пристигна в шест и половина?

— О, съвсем малко — отговори тя, като върна табакерата на масата. — Каза, че бързал. Някъде около десет минути, мисля, не повече.

— И срещата ви мина съвсем спокойно? — полюбопитства инспекторът.

— О, да — увери го Клариса. — Намирам, че беше много любезно от негова страна да си направи труда да върне тези неща.

Инспекторът помисли за миг, преди да попита:

— Спомена ли къде ще ходи, след като си тръгне оттук?

— Не — отговори Клариса. — Всъщност той излезе оттук — продължи тя и посочи френските прозорци. — Даже моята градинарка, мис Пийки, беше тук и предложи да го изпрати.

— Вашата градинарка. Тя тук ли живее? — осведоми се инспекторът.

— Ами да. Но не в самата къща, а в малката вила.

— Бих искал да поговоря с нея — реши инспекторът и после се обърна към полицая: — Джоунс иди и я доведи!

— С вилата ни свързва и телефон. Да й се обадя ли, инспекторе? — предложи Клариса.

— Ще бъдете ли така добра, мисис Хейлшъм-Браун? — отвърна инспекторът.

— Разбира се. Мисля, че още не си е легнала — каза Клариса и натисна едно копче на телефона, после се усмихна на инспектора, който в отговор се смути. Джереми се засмя на себе си и си взе още един сандвич.

Клариса заговори в слушалката:

— Ало, мис Пийки. Обажда се мисис Хейлшъм-Браун… Чудя се дали не бихте наминали за малко. Случи се нещо много важно… О, да, разбира се, че би било добре. Благодаря.

Тя остави слушалката на мястото й и се обърна към инспектора:

— Мис Пийки точно си миела косата, но ще се облече и ще дойде веднага.

— Благодаря ви — каза инспекторът. — Все пак Костело може да е споменал на нея къде отива.

— Да, наистина, възможно е — съгласи се Клариса.

Инспекторът изглеждаше озадачен.

— Въпросът, който ме занимава — обърна се той към всички в стаята, — е защо колата на мистър Костело е още тук и къде е самият мистър Костело?

Клариса неволно погледна към лавиците с книги и тайника, после отиде до френските прозорци, за да види дали не идва мис Пийки. Джереми улови погледа й, облегна се невинно назад и кръстоса крака, а инспекторът продължи:

— Очевидно тази мис Пийки е последният човек, който го е видял. Казвате, че си е тръгнал през тези врата. Заключихте ли след него?

— Не — отговори Клариса, която стоеше с гръб към инспектора до френския прозорец.

— О? — удиви се инспекторът. Нещо в тона му я накара да се обърне.

— Ами… аз… мисля, че не — отговори тя колебливо.

— Значи той може да се е върнал пак оттук — отбеляза инспекторът. После пое дълбоко дъх и сериозно заяви: — Мисис Хейлшъм-Браун, с ваше разрешение смятам да претърся къщата.

— Разбира се — отговори Клариса с приятелска усмивка. — Е, тази стая вече я видяхте. Тук няма къде да се скрие човек. — Тя дръпна завесите за малко, сякаш в очакване на мис Пийки и после възкликна: — Вижте! Оттук се влиза в библиотеката. — Тя отиде до вратата, отвори я и го покани: — Бихте ли желали да я разгледате?

— Благодаря — каза инспекторът. — Джоунс!

След като двамата полицаи влязоха вътре, инспекторът добави:

— Виж къде води онази врата, Джоунс! — махна той към друга някаква врата вътре в самата библиотека.

— Много добре, сър — отвърна полицаят и излезе през посочената врата.

Веднага щом се отдалечиха, сър Раулънд отиде до Клариса.

— Какво има от другата страна на тайника? — попита тихо той, посочвайки към тайната врата.

— Лавици за книги — кратко отговори тя.

Той кимна и с небрежна крачка отиде до канапето, когато чу гласа на полицая:

— Просто друга врата към преддверието.

Двамата полицаи се върнаха в стаята.

— Добре — каза инспекторът. Той погледи сър Раулънд и от вниманието му изглежда не убягна, че той се е преместил.

— Сега да претърсим останалата част от къщата — обяви той и отиде до вратата към преддверието.

— Ще дойда с вас, ако не възразявате — предложи Клариса, — защото малката ми доведена дъщеря може да се събуди и уплаши. Не че е много вероятно. Изумително е колко дълбоко спят децата. На практика трябва да ги разтърсите, за да ги събудите.

Когато инспекторът отвори вратата, тя го попита:

— Имате ли деца, инспекторе?

— Момче и момиче — отговори кратко инспекторът, докато излизаше от стаята, след което прекоси преддверието и започна да се изкачва по стълбите.

— Колко хубаво — отбеляза Клариса и се обърна към полицая: — Мистър Джоунс — даде му тя знак с ръка да мине преди нея. Той също излезе от стаята и тя незабавно го последва.

Веднага щом те излязоха, останалите трима се спогледаха един друг. Хюго изтри ръце, а Джереми избърса челото си.

— А сега какво? — попита той и си взе още един сандвич.

Сър Раулънд поклати глава.

— Тази работа не ми харесва — каза той. — Затъваме вече твърде надълбоко.

— Ако питате мен — посъветва ги Хюго, — може да направим само едно нещо. Да се измъкнем от тази каша. Да си признаем сега, преди да е станало твърде късно.

— По дяволите, не можем да направим това! — извика Джереми. — Ще бъде прекалено нечестно спрямо Клариса.

— Но ние ще я забъркаме в още по-голяма каша, ако я караме все така — настоя Хюго. — Как въобще ще се отървем от трупа? Полицията ще конфискува колата.

— Можем да използваме моята — предложи Джереми.

— Е, не ми харесва! — настоя Хюго. — Изобщо не ми харесва! По дяволите, та аз съм местен мирови съдия. Трябва да пазя репутацията си пред полицията. — Той се обърна към сър Раулънд: — Роли, какво ще кажете? Вие умеете да запазвате самообладание.

Сър Раулънд изглеждаше замислен.

— Признавам, че и на мен не ми харесва — отговори той, — но не мога да изляза от играта.

Хюго изглеждаше озадачен.

— Не ви разбирам — каза той на приятеля си.

— Приемете го на доверие, ако желаете, Хюго — каза сър Раулънд. Той изгледа замислено и двамата мъже и продължи: — Отзовахме се в крайно неприятно положение. Това се отнася за всички ни. Но ако се държим един за друг и късметът не ни изневери, мисля, че имаме шанс да се измъкнем от тази ситуация.

Джереми, изглежда, искаше да каже нещо, но сър Раулънд вдигна ръка и продължи:

— Когато полицията види, че Костело не е в къщата, те ще си заминат и ще започнат да го търсят другаде. В края на краищата има множество причини, поради които той може да е оставил колата си и да е продължил пеша. — Той посочи към двамата и продължи: — Всички тук сме уважавани хора — Хюго е мирови съдия, както ни припомни той, а Хенри Хейлшъм-Браун заема важен пост във Форин Офис…

— Да, да, а вие имате безукорна и дори забележителна кариера, както всички знаем — намеси се Хюго. — Добре тогава. Щом искате, нека продължаваме да лъжем тогава.

Джереми скочи на крака и кимна към нишата.

— Не може ли да сторим нещо сега? — попита той.

— Сега няма време — кратко отсече сър Раулънд. — Те ще се върнат всеки момент. Той е на сигурно място там.

Джереми неохотно се съгласи и кимна.

— Трябва да кажа, че Клариса е истинско чудо — отбеляза той. — Окото й не трепва. А инспекторът е изцяло под нейна власт.

На входната врата се позвъни.

— Предполагам, че това е мис Пийки — обяви сър Раулънд. — Уоръндър, ще идеш ли да й отвориш?

Веднага щом Джереми излезе от стаята, Хюго се обърна към сър Раулънд:

— Какво става, Роли? — изсъска Хюго настойчиво. — Какво ви каза Клариса, когато останахте сами?

Сър Раулънд отвори уста да каже нещо, но тъй като чу Джереми и мис Пийки да се поздравяват на прага, направи жест, който означаваше „не сега“.

— Мисля, че ще е по-добре да влезете тук — казваше Джереми на мис Пийки, докато затръшваше входната врата. Миг по-късно градинарката го последва в гостната с вид на човек, който се е облякъл набързо. На главата си беше увила пешкир.

— За какво е всичко това? — осведоми се тя. — Мисис Хейлшъм-Браун звучеше толкова тайнствено по телефона. Да не се е случило нещо?

Сър Раулънд се обърна към нея възможно най-учтиво:

— Съжалявам, че ви обезпокоихме така, мис Пийки — извини се той. — Седнете, моля. — И той й посочи един стол до масичката за бридж.

Тя благодари на Хюго, който й помогна да се настани на стола. После и той се отпусна в едно далеч по-удобно кресло, а в това време сър Раулънд каза на градинарката:

— Всъщност полицията е тук и…

— Полицията? — прекъсна го мис Пийки стреснато. — Да няма кражба?

— Не, не е кражба, ами…

Той спря, защото Клариса, инспекторът и полицаят се върнаха в стаята. Джереми седна на канапето, а сър Раулънд зае позиция зад него.

— Инспекторе, това е мис Пийки — заяви Клариса.

Инспекторът отиде при градинарката. Неговото „Добър вечер, мис Пийки“ беше придружено със скован поклон.

— Добър вечер, инспекторе — отговори мис Пийки. — Точно питах сър Раулънд дали не е станала някоя кражба или нещо такова?

Инспекторът я погледа известно време някак изпитателно и заговори едва след минута-две:

— Получихме много особено телефонно обаждане, което ни доведе тук — каза й той. — И смятаме, че може би вие ще сте в състояние да ни помогнете да си изясним нещата.