Агата Кристи
Неочакваният гост (3)

Глава трета

Старкуедър я изгледа леко слисан.

— Е? — подкани я той.

Лора пое дълбоко дъх. После, гледайки право пред себе си, започна да разказва:

— Ричард беше ловец на едър дивеч — рече тя. — Именно по такъв повод се срещнахме за първи път, в Кения. Тогава той беше съвсем друг. Или навярно добрите му качества се виждаха, а лошите — не. И знаете ли, той наистина имаше добри качества. Великодушие и смелост. Изключителна смелост. Много се харесваше на жените.

Внезапно тя вдигна глава, сякаш едва сега осъзна, че Старкуедър е в стаята. Отвръщайки на нейния поглед, той й подаде огънче със запалката си, а после запали и своята цигара.

— Продължете — подкани я той след това.

— Оженихме се малко след като се запознахме — продължи Лора. — След което две години по-късно му се случи ужасно нещастие — нападна го лъв. Изкара късмет, че оцеля, но оттогава остана инвалид, без да може да ходи. — Тя се облегна назад, очевидно поуспокоена, а Старкуедър седна върху една табуретка за крака с лице към нея.

Лора дръпна от цигарата си и пое дълбоко дима.

— Казват, че нещастието прави човека по-добър — каза тя. — Но при него не стана така. Вместо това то разви всичките му лоши черти. Той стана отмъстителен, разви склонност към садизъм, започна да пие твърде много. Направи невъзможен живота на всички в този дом, а ние го търпяхме, защото… е, нали знаете какво казват хората: „Толкова е тъжно, че бедният Ричард остана инвалид!“ Разбира се, ние не трябваше да го толерираме толкова. Сега вече разбирам това. Така само го насърчавахме да се мисли за по-различен от другите хора, а също и че може да прави каквото си поиска, без да му бъде търсена отговорност.

Тя стана, прекоси стаята и отиде до масата с креслото, за да изтръска пепелта от цигарата си в пепелника.

— През целия си живот — продължи тя — онова, което Ричард най-много обичаше да прави, беше да стреля. Затова, когато дойдохме да живеем в тази къща, всяка нощ, след като останалите си легнеха, той сядаше тук… — и тя посочи към инвалидната количка — и Ейнджъл, неговият… неговият прислужник и въобще момче за всичко, както, предполагам, бихте го определили вие, та Ейнджъл донасяше брендито и някое от оръжията на Ричард и го поставяше до него. После отваряше широко френския прозорец, а Ричард, седнал ето тук, се взираше навън в търсене на светещи котешки очи, заблудил се заек или дори куче. Разбира се, напоследък зайците не са толкова много. Онази болест… как я наричаха… максиматоза или как беше там… умори доста от тях. Но пък застреля много котки. — Тя дръпна от цигарата си. — Стреляше по тях и денем. Също и по птици.

— Съседите не се ли оплакваха? — попита я Старкуедър.

— Разбира се, че се оплакваха — отговори Лора и се върна, за да седне пак на канапето. — Знаете ли, ние живеем тук едва от година-две. Преди това живеехме на източния бряг, в Норфък. Там домашните любимци на една-две къщи станаха жертви на Ричард и получихме доста оплаквания. Всъщност затова дойдохме да живеем тук. Тази къща е много усамотена. Само един съсед на километри оттук. Но пък има в изобилие катерици и птици, а също и бездомни котки. — Тя направи кратка пауза, а после продължи: — В Норфък всъщност се случи нещо, което се превърна в голям проблем. Една жена се отбила веднъж у дома, понеже събирала пари за празника на селото. Когато тя си тръгнала надолу по пътеката, Ричард изстрелял няколко куршума встрани от нея. Била побягнала като заек, рече той после. Докато ни разказваше за станалото, се заливаше от смях. Помня как казваше, че дебелият й задник се тресял като желе. Но тя отиде в полицията и се вдигна ужасен шум.

— Мога да си представя — сухо изрече Старкуедър.

— Ричард обаче се измъкна безнаказано от цялата работа — каза Лора. — Той, разбира се, имаше разрешително за всичките си оръжия и уверяваше полицаите, че ги използваше само за да стреля по зайци. Отхвърли оплакването на бедната мис Батърфийлд, твърдейки, че тя била просто една бъзлива стара мома, която си въобразила, че стрелял по нея. Той се кълнеше, че изобщо не бил направил такова нещо. Ричард винаги е бил много убедителен. Без никакво затруднение накара полицаите да му повярват.

Старкуедър скочи от табуретката си, прекоси стаята и отиде до трупа на Ричард Уоруик.

— Съпругът ви, изглежда, е имал доста превратно чувство за хумор — отбеляза той язвително. Погледна масата до инвалидната количка и продължи: — Разбирам какво имахте предвид одеве. Значи е било обичайна практика вечер да държи оръжие при себе си. Ала навярно той не е очаквал да застреля нещо нощес. Не и при тази мъгла.

— О, той винаги държеше оръжие тук — отговори Лора. — Всяка нощ. Беше му нещо като детска играчка. Понякога стреляше по стените, оставяйки дупки. Погледнете ей там! — Тя посочи към стъклената врата. — Долу вляво, зад завесите.

Старкуедър прекоси стаята и повдигна завесите отляво, откривайки следи от куршуми в ламперията.

— Велики Боже, изписал е инициалите си на стената! „Р. У“ изрисувано с дупки от куршуми. Забележително!

Той пусна завесите и се върна при Лора.

— Трябва да призная, че е бил дяволски добър стрелец. Хм! Сигурно е било малко страшничко да се живее с него.

— Така беше — натърти Лора. Внезапно обзета от истеричен пристъп, тя буйно скочи от канапето и отиде при неканения си гост. — Още ли трябва да продължаваме да говорим за всичко това? — раздразнено повиши тон тя. — Само отлагаме онова, което и без друго ще стане накрая! Не разбирате ли, че трябва да позвъните на полицията? Нямате друг избор. Как не виждате, че е далеч по-добре да го сторим веднага? Или искате аз да го направя? Така ли е? Добре, ще го направя.

Тя бързо отиде до телефона, но когато вдигна слушалката, Старкуедър я изпревари и сложи ръката си върху нейната.

— Първо трябва да поговорим — каза й той.

— Нали досега все това правим — рече Лора. — Но както и да е, вече няма какво повече да говорим.

— Не, има — настоя той. — Осмелявам се да кажа, че съм глупак. Но трябва да намерим някакъв изход.

— Изход? За мен? — попита Лора невярващо.

— Да, за вас. — Той се отдалечи от нея, но след това се върна и я погледна. — Смел човек ли сте? — попита той. — Можете ли да лъжете, ако се наложи… да лъжете убедително?

Лора втренчено го погледна и рече само:

— Вие сте луд!

— Може и така да е — съгласи се Старкуедър.

Тя поклати недоумяващо глава и му каза:

— Не знаете какво вършите.

— Много добре зная какво върша — отвърна той. — Превръщам се в съучастник на престъпление.

— Но защо? — попита Лора. — Защо?

Преди да отговори, Старкуедър я загледа за момент. След това повтори:

— Да, защо наистина? — Той заговори бавно, като обмисляше всяка дума: — Навярно поради простата причина, че вие сте много привлекателна жена и не бих искал да си представя как влизате в затвора, където ще прекарате по-голямата част от живота си. За мен това е също толкова ужасно, колкото би било, ако ви обесят пред очите ми. А цялата ситуация е много неблагоприятна за вас. Съпругът ви е бил инвалид. Дори и да ви е предизвикал по някакъв начин, разполагаме единствено с вашата дума за това. А вие не сте особено склонна да кажете какво е станало. Следователно е малко вероятно съдебното жури да ви оправдае.

Лора го изгледа продължително, преди да проговори.

— Вие не ме познавате — каза тя. — Това, което ви наговорих, може да са куп лъжи.

— Може — съгласи се живо Старкуедър. — И аз навярно съм някакъв хапльо, но ви вярвам.

Лора извърна поглед, а после се отпусна на табуретката с гръб към него. За известно време настъпи мълчание. След това тя обърна към него очи, озарени от внезапно появила се надежда, погледна го въпросително, сетне кимна едва забележимо.

— Да — каза тя. — Мога да лъжа, ако се наложи.

— Добре — извика решително Старкуедър. — А сега говорете, говорете и то бързо!

Той отиде да изтръска пепелта от цигарата си в пепелника на масата до инвалидната количка.

— Първо, кой точно се намира в къщата? Кой живее тук?

След моментно колебание Лора започна да отговаря почти машинално:

— Майката на Ричард — каза тя. — Също и Бени… мис Бенет, но ние я наричаме Бени — тя е нещо смесено между икономка и секретарка — бивша медицинска сестра. Живее тук от години и е много предана на Ричард. Също и Ейнджъл, мисля, че вече го споменах. Той е мъжкият вариант на медсестра и е нещо като… като камериер, предполагам. По принцип той се грижи изцяло за Ричард.

— Живеят ли някакви прислужници в къщата?

— Няма такива, които да живеят тук. Само приходящи. — Тя направи пауза. — О, почти забравих — добави тя. — Жан, разбира се.

— Жан? — попита рязко Старкуедър. Кой е Жан?

Лора му хвърли смутен поглед, преди да отговори. После каза неохотно:

— Той е по-млад от Ричард и е негов доведен брат. Живее… живее заедно с нас.

Старкуедър се приближи до табуретката, на която тя все още седеше.

— Хайде, изяснете се — настоя той. — Какво криете от мен във връзка с Жан?

След миг колебание Лора заговори, макар в гласа й все още да се долавяше предпазливост:

— Жан е чудесен — каза тя. — Много мил и любвеобилен. Но… но не е съвсем като другите. Искам да кажа, че е… че е от тези, които наричат „бавноразвиващи се“.

— Разбирам — промърмори съчувствено Старкуедър. — Но вие го обичате, нали?

— Да — призна Лора. — Да… много го обичам. Затова… затова всъщност не можех да напусна Ричард и да си отида просто така. Заради Жан. Ако Ричард, видите ли, можеше да действа самостоятелно, щеше да изпрати Жан в приют. В приют за умствено изостанали.

Старкуедър бавно заобиколи инвалидната количка, гледайки замислено трупа на Ричард Уоруик. После прошепна:

— Разбирам. С това ли ви заплашваше той? Че ако го напуснете, ще изпрати момчето в приют?

— Да — отвърна Лора. — Ако… ако можех да бъда сигурна, че ще съм в състояние да изкарвам достатъчно пари, за да издържам Жан и себе си… но не знаех дали ще се справя. А и все пак Ричард беше, разбира се, законният настойник на момчето.

— Беше ли Ричард добър с него? — попита Старкуедър.

— Понякога — отговори тя.

— А обикновено?

— Той… той доста често споменаваше, че ще го прати в приют — каза Лора. — Казваше на Жан: „Там ще бъдат много добри с теб, момче. Ще се грижат за теб. А съм сигурен, че Лора ще идва да те вижда веднъж-дваж годишно“. Това разстройваше Жан извънредно много, ужасяваше го, той започваше да пелтечи, да му се моли, да настоява. При което Ричард се облягаше на стола си и започваше гръмко да се смее. Отмяташе назад глава и се смееше, смееше.

— Разбирам — каза Старкуедър, като внимателно я наблюдаваше. След малко замислено повтори: — Разбирам.

Лора бързо стана и отиде до масата с креслото, за да изгаси цигарата си.

— Не е нужно да ми вярвате — извика тя. — Не е нужно да вярвате на нито една моя дума. Всичко, което ви казах досега, може да е било просто измислица.

— Вече ви обясних, че ще рискувам — отговори Старкуедър и продължи: — А сега, какво представлява тази, как й беше името… Бенет — Бени? Съобразителна? Интелигентна?

— Тя е много способна и изпълнителна — увери го Лора.

Старкуедър щракна с пръсти.

— Току-що ми хрумна нещо! — каза той. — Защо никой в къщата не е чул изстрела?

— Ами… майката на Ричард е доста възрастна, а също и недочува — отвърна Лора. — Стаята на Бени е в другия край на къщата, а жилището на Ейнджъл е съвсем изолирано и има тапицирана врата. Що се отнася, разбира се, до младия Жан — той спи в стаята отгоре, ляга си рано и сънят му е много здрав.

— Всичко това е изключително благоприятно — отбеляза Старкуедър.

Лора изглеждаше озадачена.

— Какво предлагате? — попита тя. — Смятате, че можем да направим така, че да изглежда като самоубийство?

Той се обърна, за да погледне отново трупа.

— Не — отговори той, поклащайки глава. — Боя се, че няма надежда да заприлича на самоубийство.

Той отиде до инвалидния стол и остана загледан за момент в тялото на Ричард Уоруик, след това попита:

— Предполагам, че си е служил с дясната ръка?

— Да — отговори Лора.

— Да, боях се, че е така. Във всеки случай не би могъл да се застреля под такъв ъгъл — заяви той и посочи лявото слепоочие на Уоруик. — Освен това няма следи от обгаряне. — Замисли се за секунда-две и после добави: — Не, стреляно е от известно разстояние. Самоубийството е напълно изключено. — Той отново помълча за миг, преди да продължи: — Но, разбира се, стават и злополуки. В края на краищата, би могло да се е случило точно това.

След продължителна пауза той започна да пресъздава онова, което беше намислил.

— Значи да допуснем, например, че съм пристигнал тук тази вечер. Както всъщност си беше. Че съм нахълтал слепешката през онзи прозорец. — Той отиде до френския прозорец и се направи, че влиза опипом в стаята. — Ричард си е помислил, че съм крадец и е дал напосоки един изстрел. Е, това изглежда много правдоподобно, имайки предвид бойните му подвизи, за които разказахте. Тогава аз се приближавам до него — и Старкуедър отиде бързо до трупа в количката — … и извивам пистолета настрани…

Лора припряно го прекъсна:

— А той е гръмнал при вашата схватка… нали?

— Да — съгласи се Старкуедър, но веднага се поправи. — Не, не става. Както казах, полицията бързо ще установи, че с пистолета не е стреляно от толкова близо. — Той премисли отново ситуацията и после продължи: — Добре, да речем, че веднага съм му отнел оръжието. — Поклати глава и разпери безпомощно ръце. — Не, и това не става. След като съм му отнел пистолета, защо, по дяволите, ще трябва да го убивам? Не, боя се, че звучи наивно — въздъхна той и после реши: — Добре, да се спрем на убийство. И просто, и ясно. Но убийство от външен човек. Убийство от някой непознат или непознати.

Той прекоси стаята, отиде до френския прозорец, вдигна завесите и погледна навън, сякаш търсеше нещо, което да му подскаже друго решение.

— А ако е бил, да речем, истински крадец? — предложи услужливо Лора.

Старкуедър се замисли за миг и после каза:

— Е, предполагам, че би могло, но ми се вижда прекалено нереално. — Той помълча за миг, сетне добави: — Ами някакъв враг? Навярно звучи мелодраматично, но от това, което ми разказахте за съпруга си, той ми прилича на човек, който би могъл да има врагове. Прав ли съм?

— Ами… да — отвърна Лора бавно и колебливо. — Предполагам, че Ричард би могъл да има врагове, но…

— Оставете засега „но“-тата — прекъсна я Старкуедър, изгаси цигарата си в пепелника на масата до инвалидната количка и отиде до канапето, на което седеше тя. — Кажете ми всичко за враговете на Ричард. Предполагам, номер едно ще е онази мис… нали се сещате, с тресящия се задник — жената, по която той е стрелял? Но не бих допуснал, че от нея може да излезе вероятен убиец. Както и да е, надявам се, че тя все още живее в Норфък и би било малко пресилено да приемем, че ще си вземе билет, за да дойде в Уелс за един ден, да го гръмне и да се прибере. Кой друг? — настоя той. — Кой друг може да му е имал зъб?

Лора се поколеба. Стана, разходи се напред-назад и започна да разкопчава сакото си.

— Ами… — започна тя предпазливо. — Имаше един градинар преди около година. Ричард го уволни и отказа да му даде препоръка. Човекът се държа много арогантно и отправи множество заплахи.

— Какъв е той? — попита Старкуедър. — Някой местен?

— Да — отвърна Лора. — Беше от Ланфечън, на около седем километра оттук. — Тя свали сакото си и го преметна отстрани на канапето.

Старкуедър се намръщи.

— Вашият градинар не ми се вижда много подходящ — каза той. — Можете да се обзаложите, че си е седял у дома и си има едно хубавичко алиби. Ако ли пък няма алиби или има такова, което само жена му може да потвърди, нищо чудно бедният човечец да бъде обвинен в нещо, което не е извършил. Не, това не е добре. Трябва ни някой враг от миналото, който да не може да бъде издирен лесно.

Лора бавно се разхождаше из стаята, опитвайки се да мисли, а Старкуедър продължи:

— Какво ще кажете за някого от времето, когато е стрелял по тигрите и лъвовете? Някой от Кения, Южна Африка или Индия? На място, където полицията да не може да провери толкова лесно.

— Само да можех да се сетя за нещо такова — рече безпомощно Лора. — Ако само можех да си спомня! Да си спомня нещо от разказите, които Ричард ни е разправял по онова време!

— Не разполагаме дори с подходящ реквизит — измърмори Старкуедър. — Нали разбирате, чалма на сикх^[1], увита около гарафата на масата, екзотичен нож или отровна стрела. — Той замислено подпря главата си с ръце. — По дяволите всичко това! — продължи след малко той. — Трябва ни човек, който е имал зъб на Ричард, някой, който е бил тормозен от него.

Той се приближи до Лора и каза настойчиво:

— Мислете! Мислете, мислете!

— Аз… аз не мога нищо да измисля — отвърна Лора с почти пресекнал от безсилие глас.

— Вие ми разказахте що за човек е бил съпругът ви. Все нещо се е случило някога, с някого. Всевишни Боже, все трябва да има нещо! — извика той.

Лора закрачи из стаята, ровейки отчаяно из паметта си.

— Някой, който се е заканвал. Може би някой, който е имал сериозни основания за това — насърчи я Старкуедър.

Тя спря да крачи, обърна се и го погледна.

— Има едно нещо… току-що си спомних — каза тя и сетне бавно добави: — Бащата на едно дете, което Ричард прегази.