Агата Кристи
Неочакваният гост (17)

Глава седемнадесета

Мисис Уоруик помълча известно време, после каза рязко:

— Ще ви задам един въпрос, мистър Старкуедър. Бихте ли оправдали човек, който, давайки живот, може да смята, че има правото и да го отнеме?

Старкуедър закрачи из стаята, докато размисляше над казаното. Накрая призна:

— Е, да, знае се, че понякога има майки, които убиват децата си. Но причините за това обикновено са користни — застраховка… или имат вече едно-две деца и не им се ще да се главоболят с повече. — Изведнъж той се обърна, за да я погледне в очите, след което попита бързо: — Имате ли финансова изгода от смъртта на Ричард?

— Не — твърдо отговори мисис Уоруик.

Старкуедър махна извинително с ръка.

— Простете откровеността ми… — започна той, ала мисис Уоруик го прекъсна, като доста рязко го попита:

— Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

— Да, мисля, че разбирам — отговори той.

— Казвате ми, че е възможно майка да убие сина си. — После отиде до канапето, подпря се на него и продължи: — Казвате също… че в конкретния случай… е напълно възможно вие да сте убили сина си. — Той млъкна и прямо я погледна, след което попита: — Това теоретическа постановка ли е или трябва да го приема като факт?

— Нищо не съм признала — отговори мисис Уоруик. — Просто ви излагам определена гледна точка. Възможно е в даден момент да изникне непредвидено обстоятелство, а мен може вече да ме няма, за да се справя с него. В случай, че възникне подобна ситуация, искам да вземете това и да го използвате. — Тя извади от джоба си един плик и му го подаде.

Старкуедър взе плика и отбеляза:

— Много добре. Аз обаче няма да съм тук. Връщам се в Абадан, за да се заема с работата си.

Мисис Уоруик махна пренебрежително с ръка, явно считайки тази пречка за нещо незначително.

— Няма да сте откъснат от света — напомни му тя. — Сигурно и в Абадан има вестници, радио и други такива неща.

— О, да — съгласи се той. — Разполагаме с всички придобивки на съвременния свят.

— Тогава, моля ви, задръжте този плик. Виждате ли до кого е адресиран?

Старкуедър погледна адреса.

— До началника на полицията. Да. Но изобщо не схващам какво сте намислили — каза той на мисис Уоруик. — За жена имате забележително умение да пазите тайна. Или сама извършили това убийство, или знаете кой е направил. Така е, нали?

Тя извърна поглед и отговори:

— Нямам намерение да обсъждам този въпрос.

Старкуедър седна в креслото.

— И все пак — настоя той, много бих желал да зная точно какво сте намислили.

— Тогава, боя се, че няма да ви кажа — тросна се мисис Уоруик. — Както заявихте, аз съм жена, която добре умее да пази тайните си.

Старкуедър реши да пробва различен подход и каза:

— Онова приятелче камериерът… дето се е грижел за сина ви… — Той млъкна, опитвайки се да си спомни името на прислужника.

— Имате предвид Ейнджъл? — попита мисис Уоруик. — И какво за Ейнджъл?

— Симпатичен ли ви е? — попита Старкуедър.

— Не, всъщност, не — отвърна тя. — Но си разбираше от работата, а и Ричард не беше от лесните.

— Предполагам — отбеляза Старкуедър. — Но Ейнджъл се справяше с трудностите, нали?

— Затова пък му се плащаше много добре — гласеше киселият отговор на мисис Уоруик.

Старкуедър отново закрачи из стаята, после се обърна към мисис Уоруик и, опитвайки се да я принуди да продължи, каза:

— Държеше ли го Ричард с нещо в ръцете си?

Старата дама за момент придоби озадачен вид.

— Да го държи в ръцете си ли? — повтори тя. — Какво искате да кажете? О, разбрах. Имате предвид дали Ричард е знаел нещо, което би дискредитирало Ейнджъл?

— Да, точно това имам предвид — потвърди Старкуедър. — Беше ли Ейнджъл зависим от него?

Мисис Уоруик се замисли, преди да отговори. После каза:

— Не, не мисля.

— Просто се чудех… — започна той.

— Мислите — нетърпеливо го прекъсна мисис Уоруик — дали Ейнджъл е застрелял сина ми? Съмнявам се. Много се съмнявам.

— Разбирам. Номерът не мина — отбеляза Старкуедър. — Жалко!

Внезапно мисис Уоруик стана права и каза:

— Благодаря ви, мистър Старкуедър. Бяхте много любезен.

Тя му подаде ръка. Той я пое, развеселен от безцеремонността й, после отиде до вратата и я отвори. След миг тя излезе от стаята. Старкуедър затвори вратата след нея и се усмихна.

— Ех, да му се не види! — възкликна той и отново погледна плика. — Каква жена!

В този момент в стаята влезе мис Бенет и той побърза да прибере плика в джоба си. Мис Бенет беше замислена и силно притеснена.

— Какво ви каза мисис Уоруик? — попита го тя.

Изненадан, Старкуедър забави отговора си, да спечели време: за да спечели време.

— Да? Какво казахте?

— Мисис Уоруик… какво ви каза тя? — попита отново мис Бенет.

Старкуедър простичко отбеляза, избягвайки директния отговор:

— Изглеждате притеснена.

— Разбира се, че съм притеснена — рече тя. — Зная на какво е способна.

Старкуедър погледна спокойно икономката, преди да попита:

— На какво е способна мисис Уоруик? На убийство?

Мис Бенет пристъпи към него.

— Да не би да се е опитала да ви накара да мислите така? — запита тя. — Да знаете, че не е вярно. Трябва добре да го разберете. Това не е истина.

— Е, човек никога не може да е сигурен. В края на краищата, стават такива неща — отбеляза той мъдро.

— Но аз ви казвам, че това не е истина — настоя тя.

— И откъде знаете? — попита Старкуедър.

— Зная! — отговори мис Бенет. — Мислите ли, че има нещо, което да не знам за хората в този дом? От много години живея с тях. От години, казвам ви. — Тя седна в креслото. — И съм загрижена за тях, за всички тях.

— Включвате ли и покойния Ричард Уоруик? — попита Старкуедър.

Мис Бенет се замисли за момент, после рече:

— Някога много го обичах.

Настъпи пауза. Старкуедър седна на табуретката и втренчено я погледна, преди да промърмори:

— Продължете!

— Той се промени — рече мис Бенет. — Стана изверг. Цялата му същност претърпя коренна деформация. Понякога беше същински демон.

— Да, всички май са съгласни по този въпрос — вметна Старкуедър.

— Но ако го познавахте такъв, какъвто беше някога… — започна тя.

Той я прекъсна:

— Знаете ли, не вярвам в това. Не мисля, че хората се променят.

— Но Ричард се промени — настоя мис Бенет.

— О, не, не се е променил — възрази Старкуедър. Той пак започна да крачи из стаята. — Обзалагам се, че преценката ви е погрешна в самата си основа. Аз бих казал, че дълбоко в себе си той всякога е бил демон. Бих казал, че той е от онзи тип хора, които или трябва да бъдат щастливи и преуспяващи… или… Те крият истинската си природа дотогава, докато получават каквото искат. Но дълбоко в тях лошата им жилка си стои. — Той се обърна към мис Бенет. — Обзалагам се, че винаги е бил жесток. Навярно в училище е бил хулиган. Разбира се, жените са го харесвали. Жените винаги си падат по хулиганите. И смея да кажа, садизмът му е започнал да се проявява още докато е ходел на лов за диви животни. — Той посочи към ловните трофеи по стените. — Ричард Уоруик е бил чудовищен егоист — продължи той. — Разбрах това от начина, по който всички вие говорите за него. Било му е забавно да се представя за добър човек, щедър, преуспяващ, любвеобилен и прочие. — Старкуедър не спираше да крачи. — Но абсолютно сигурно е, че лошата жилка си е била в него. И когато е станало онова нещастие, фасадата е рухнала и вие всички сте видели що за човек е бил всъщност.

Мис Бенет се изправи.

— Според мен вие не сте човекът, който може да говори за тези неща — извика възмутено тя. — Непознат сте и не знаете абсолютно нищо.

— Може би не, но чух достатъчно — тросна се Старкуедър. — По неизвестни за мен причини съм станал довереник на повечето от вас.

— Да, предполагам. И аз говоря с вас сега, нали? — призна тя и седна. — Това е, защото не смеем да поговорим помежду си. — Мис Бенет умолително го погледна. — Не ми се иска да си заминавате още — додаде тя.

Старкуедър поклати глава.

— Всъщност не съм направил нищо, с което сериозно да помогна — каза той. — Мое дело е само това, че нахълтах и открих един труп.

— Но ние с Лора открихме трупа на Ричард — засече го мис Бенет. Тя направи пауза и след това изведнъж додаде: — Или Лора… вие…? — гласът й постепенно затихна.