Агата Кристи
Неочакваният гост (2)

Глава втора

— Разбира се — отвърна мъжът. Той прокара ръка през косата си, огледа стаята за миг, сякаш се чудеше как или откъде да започне, и после продължи: — Казвам се Майкъл Старкуедър. Зная, че е необичайно име. — Той й го повтори буква по буква. — Инженер съм. Работя за една англо-иранска компания и точно се прибирам от Персийския залив.

Мъжът спря, сякаш да си припомни за момент Близкия Изток или пък навярно се опитваше да реши до какви подробности да навлезе, после сви рамене.

— В Уелс съм едва от няколко дни, разглеждам стари архитектурни забележителности. Семейството на майка ми произхожда от този край и си мислех, че бих могъл да купя някоя къщичка тук.

Той поклати глава и се усмихна.

— През последните два часа… бих казал по-скоро три, се лутах безнадеждно. Изминах всички криволичещи пътища в Южен Уелс и накрая свърших в една канавка! Навсякъде гъста мъгла. Озовах се пред някаква врата, опипом стигнах до тази къща с надеждата да намеря телефон или може би, с малко повечко късмет, подслон за през нощта. Пробвах дръжката на френския прозорец ей там, установих, че не е залостен и затова влязох. И какво да видя… — Той махна към отпуснатото тяло в инвалидната количка.

Лора Уоруик го погледна безизразно.

— Първо почукахте на прозореца… няколко пъти — промълви тя.

— Да, така е. Но никой не отвори.

Дъхът й секна.

— Не, не отворих — сега тя почти шепнеше.

Старкуедър я погледна, сякаш опитвайки се да схване какво му говори. Направи една крачка към трупа в количката, после се обърна към жената на канапето. За да я подкани отново към разговор, той повтори:

— Както казах, пробвах дръжката, прозорецът не беше затворен и затова влязох.

Лора сведе поглед към чашата с брендито. После заговори, сякаш произнасяйки реплика от пиеса:

— „Вратата се отваря и вътре влиза неканеният гост“. — Тя леко потръпна. — Тази фраза винаги ме е плашила, когато бях малка. „Неканеният гост“! — Тя отметна глава назад, поглеждайки неочаквания си посетител и изведнъж нервно възкликна: — О, защо просто не позвъните на полицията и не приключим с тази работа?!

Старкуедър отиде до трупа в инвалидната количка.

— Още не — каза той. — Навярно малко по-късно. Може ли да ми кажете защо сте го застреляли?

Когато заговори, в гласа й отново се прокрадна иронична нотка:

— Мога да ви дам няколко напълно задоволителни причини. От една страна той пиеше. Пиеше извънредно много. От друга — беше жесток. Непоносимо жесток. Мразех го от години. — Виждайки острия поглед, който Старкуедър й отправи при тези думи, тя ядно продължи: — О, какво очаквате да ви кажа?

— Мразели сте го от години? — промърмори Старкуедър сякаш на себе си, сетне погледна замислено трупа. — Ала тази вечер… се е случило нещо особено, нали? — попита той.

— Напълно сте прав — отвърна натъртено Лора. — Тази вечер наистина се случи нещо особено. Затова… взех от масата пистолета, който стоеше до него и… и го застрелях. Беше съвсем просто. — Тя хвърли нетърпелив поглед към Старкуедър и продължи: — О, какъв смисъл има да говорим за това? И без друго накрая ще трябва да позвъните в полицията. Няма никакъв изход от тази работа. — Гласът й заглъхна, когато повтори: — Никакъв изход!

Старкуедър я погледна от другия край на стаята.

— Не е толкова просто, колкото си мислите — отбеляза той.

— Защо да не е? — попита Лора. Гласът й прозвуча уморено.

Старкуедър тръгна към нея, говорейки бавно и натъртено:

— Не е толкова лесно да направя това, за което настоявате — каза той. — Вие сте жена. Една много привлекателна жена.

Лора му хвърли пронизващ поглед.

— Това има ли някакво значение? — попита тя.

Гласът на Старкуедър звучеше почти весело, когато отговори:

— Теоретически не, разбира се. Но на практика — да.

Той занесе балтона си до нишата, сложи го върху креслото, върна се при тялото на Ричард Уоруик и се загледа в него.

— О, това е някакъв рицарски жест — отбеляза Лора с безразличие.

— Е, ако предпочитате, наречете го любопитство — отвърна Старкуедър. — Бих искал да зная всичко около тази работа.

Лора помълча за миг, преди да отговори. После рече само:

— Вече ви казах.

Старкуедър бавно, като хипнотизиран, закрачи около инвалидната количка, в която беше трупът на Лориния съпруг.

— Казахте ми навярно голите факти — призна той. — Ала нищо повече.

— И ви предложих своите напълно задоволителни причини — отговори Лора. — Няма какво повече да добавя. Във всеки случай защо трябва да вярвате на онова, което ви казвам? Бих могла да си съчиня каквато си искам история. И без друго разполагате единствено с моята дума, че Ричард беше жесток звяр, че пиеше, че съсипа живота ми… и че го мразех.

— Мисля, че последното мога да го приема безрезервно — рече Старкуедър. — В края на краищата има известни факти, които го потвърждават.

Той отново се приближи до канапето и я погледна.

— И така да е, все пак това е малко крайно, не смятате ли? Казвате, че сте го мразели от години. Защо тогава не го напуснахте? Така несъмнено би било далеч по-просто.

Гласът на Лора звучеше колебливо, когато отговори:

— Аз… аз не разполагам със свои пари.

— Скъпо мое момиче — рече Старкуедър, — ако можехте да докажете, че е бил жесток с вас, че е бил пристрастен към алкохола и всичко онова, което ми казахте, щяха да ви дадат развод… или дори само раздяла без официален развод… и тогава щяхте да получавате издръжка или както там го наричат.

Той млъкна в очакване на отговор.

Затруднена да даде такъв, Лора се изправи, прекоси стаята и отиде до масата, за да остави чашата си, като продължаваше да стои с гръб към него.

— Имате ли деца? — попита я Старкуедър.

— Не… не, слава Богу! — отвърна тя.

— Добре, защо не го напуснахте тогава?

Смутена, Лора се обърна към любопитния си събеседник.

— Ами… — започна най-после тя, — аз… видите ли… сега ще наследя всичките му пари.

— О, не, няма — осведоми я Старкуедър. — Законът не позволява на човек да се облагодетелства в резултат на престъпление. — Той пристъпи към нея и я попита: — Или пък сте си мислили, че…? — Той се поколеба и след това продължи: — Какво бяхте намислили?

— Не зная за какво говорите — отвърна му Лора.

— Вие не сте глупава жена — каза Старкуедър, като я погледна. — Дори и да бяхте наследили парите му, при доживотен затвор те едва ли щяха да са ви от полза.

Той се разположи удобно на креслото и додаде:

— Да предположим, че не бях почукал тази вечер на вратата. Какво щяхте да сторите?

— Има ли значение?

— Може би не… но ми е интересно. Каква история щяхте да скалъпите, ако не бях нахълтал и не ви бях хванал тук, на местопрестъплението? Щяхте ли да кажете, че е било нещастен случай? Или пък самоубийство?

— Не зная — извика Лора. Гласът й прозвуча отчаяно. Прекоси стаята и отиде до канапето, където седна, избягвайки погледа на Старкуедър. — Нямам представа — добави после тя. — Казвам ви, че… че нямах време да мисля.

— Така е — съгласи се той. — Навярно е така… не смятам, че е било предумишлено убийство. Според мен сте действали импулсивно. Всъщност, мисля, че най-вероятно е станало заради нещо, което вашият съпруг е казал. Така ли беше?

— Уверявам ви, че това вече няма значение — отвърна Лора.

— Какво ви каза той? — настоя Старкуедър. — Какво?

Лора го изгледа непоколебимо.

— Това е нещо, което никой никога няма да узнае — заяви тя.

Старкуедър отиде до канапето и застана зад нея.

— В съда ще ви попитат — осведоми я той.

Лицето й придоби сурово изражение, когато отвърна:

— Но няма да отговоря. Не могат да ме принудят да го сторя.

— Ала адвокатът ви ще трябва да знае — каза Старкуедър. Той се наведе над канапето, погледна я сериозно и продължи: — Това може да промени всичко.

Лора се обърна с лице към него.

— О, не разбирате ли? — извика тя. — Не разбирате ли? Аз не храня никаква надежда. Готова съм за най-лошото.

— Какво? Само защото влязох през онази врата? Ако не бях…

— Но влязохте! — прекъсна го Лора.

— Да, влязох — съгласи се той. — И следователно с вас е свършено? Така ли мислите?

Тя не отговори.

— Вземете — каза той, подавайки й цигара, а после взе една и за себе си. — Добре, нека сега се върнем малко назад. Вие мразите съпруга си от много отдавна и тази вечер той ви е казал нещо, което ви е накарало да прехвърлите границата. Грабвате пистолета, който се е намирал наблизо… — Внезапно той спря, втренчил поглед в пистолета на масата. — Защо все пак съпругът ви е държал оръжие до себе си? Не е съвсем обичайно.

— О, това ли? — рече Лора. — За да стреля по котките.

Старкуедър изненадано я погледна.

— По котките ли? — попита той.

— Е, предполагам, че ще ми се наложи да ви обясня някои неща — отвърна Лора примирено.