Агата Кристи
Неочакваният гост (19)

Глава деветнадесета

Мис Бенет махна на Жан и после се върна в стаята, заставайки отстрани до френския прозорец. Изведнъж Жан се появи откъм терасата. На зачервеното му от триумф лице се беше изписало дяволито изражение. Той държеше пистолет.

— Жан, как, да му се не види, си се сдобил с това? — попита го мис Бенет.

Жан влезе в стаята.

— Мислиш се за много умна, нали, Бени? — рече той войнствено. — Много хитро, заключила си всички пушки на Ричард ей там! — Той кимна към преддверието. — Но аз намерих ключ, който да пасне на оръжейния шкаф и сега имам пистолет, също като Ричард. Вече имам много пушки и пистолети. И ще стрелям по животни. — Той вдигна пистолета и го насочи към мис Бенет, която трепна. — Внимавай, Бени — продължи той и се изкикоти. — Може и теб да гръмна!

Мис Бенет се постара да прикрие тревогата и изрече с възможно най-спокойния тон, който успя да докара:

— О, няма да направиш такова нещо, Жан. Знам, че няма.

Жан продължаваше да се цели в нея, но след малко отпусна ръка. Мис Бенет едва забележимо си отдъхна, а след кратка пауза Жан извика обичливо и развълнувано:

— Не, няма! Разбира се, че няма!

— В края на краищата, ти няма да постъпиш като лекомислено момче — каза успокоително мис Бенет. — Вече си голям мъж, нали така?

Жан грейна. После отиде до бюрото и седна на стола.

— Да, аз съм мъж — съгласи се той. — Сега, когато Ричард е мъртъв, аз съм единственият мъж в този дом.

— Ето защо зная, че няма да ме застреляш — каза мис Бенет. — Ти би застрелял само някой враг.

— Точно така! — радостно възкликна Жан.

Като подбираше думите си много внимателно, мис Бенет каза:

— По време на война, когато убиеха някой враг, войниците от Съпротивата слагаха по една резка на пушките си.

— Наистина ли? — отговори Жан, разглеждайки пистолета си. — Така ли са правели? — Той нетърпеливо погледна мис Бенет. — Имаше ли хора с много резки по пушките си?

— Да — отвърна тя, — някои хора имаха доста резки.

Жан радостно се изкикоти.

— Колко забавно! — извика той.

— Разбира се — продължи мис Бенет, — има хора, които не обичат да убиват и такива, които обичат.

— Ричард обичаше — напомни й Жан.

— Да, Ричард обичаше да убива животни — призна мис Бенет. Тя се извърна настрани и небрежно добави: — Но ти също обичаш да убиваш животни, нали, Жан?

Незабелязано от нея Жан извади от джоба си малко ножче и започна да дълбае с него резка на пистолета.

— Много е вълнуващо да убиваш разни неща — отбеляза той леко заядливо.

Мис Бенет се обърна към него.

— Ти не искаше Ричард да те изпрати далеч оттук, нали, Жан? — попита го тихо тя.

— Той каза, че ще го направи — пламенно извика Жан. — Той беше звяр!

Мис Бенет заобиколи стола на бюрото, на който седеше Жан.

— Ти веднъж каза на Ричард — напомни му тя, — че ще го убиеш, ако реши да те изпрати там.

— Така ли? — отговори Жан с хладно високомерие.

— Но не си го убил, нали? — Тя каза това повече като констатация.

— О, не, не съм го убил — отвърна отново с безразличие Жан.

— Постъпил си много малодушно — отбеляза мис Бенет.

В очите му заиграха лукави пламъчета, когато попита:

— Наистина ли?

— Да, така мисля да кажеш на някого, че ще го убиеш, а после да се отметнеш. — Мис Бенет заобиколи бюрото, но погледна към вратата. — Ако някой се заканеше да затвори мен, аз не само щях да искам да го убия, но и наистина щях да го направя.

— Кой казва, че някой друг го е убил? — изрепчи се бързо Жан. — Може пък аз да съм го направил.

— О, не, не си бил ти — каза мис Бенет пренебрежително. — Ти си още момче. Не би посмял.

Жан скочи на крака и отстъпи назад.

— Ти мислиш, че не бих посмял? — почти изписка той. — Така ли мислиш?

— Разбира се, че така мисля. — Сега тя съвсем открито му се подиграваше. — Ти, естествено, не би се осмелил да убиеш Ричард. За да направиш това, трябва да си голям и много смел.

Жан й обърна гръб и се отдалечи.

— Ти не всичко знаеш, Бени — каза той обидено. — О, не, драга Бени, не всичко знаеш.

— Има ли нещо, което да не знам? — попита го мис Бенет. — Присмиваш ли ми се, Жан?

Тя се възползва от възможността, че той е с гръб и открехна лекичко вратата. Жан стоеше до френския прозорец, а последните лъчи на залязващото слънце хвърляха сноп светлина в стаята.

— Да, да, присмивам ти се — изведнъж извика Жан. — Присмивам ти се, защото съм много по-умен от теб.

Той се върна в стаята. Мис Бенет неволно подскочи и се хвана за рамката на вратата. Жан пристъпи към нея.

— Известно ми е нещо, което ти не знаеш — добави Жан съвършено спокойно.

— Какво знаеш, което аз да не зная? — попита мис Бенет, опитвайки се да прикрие вълнението си.

Жан не отговори, а само се усмихна загадъчно. Мис Бенет отиде при него.

— Няма ли да ми кажеш? — заувещава го тя отново. — Няма ли да ми разкриеш тайната си?

Жан се отдръпна.

— Не се доверявам никому — каза той рязко.

В гласа на мис Бенет сега ясно се долови недоумение.

— Чудя се — промърмори тя. — Чудя се дали наистина не си постъпил много умно.

Жан се изкикоти.

— Започваш да разбираш колко умен съм всъщност — каза той.

Тя замислено го погледна.

— Може би има много неща, които не зная за теб — съгласи се мис Бенет.

— О, стотици хиляди — увери я Жан. — А аз знам за вас много неща, но си мълча. Понякога ставам нощем и тръгвам да обикалям из къщата. Виждам много неща и много други разкривам, но не казвам.

Мис Бенет го погледна съзаклятнически и попита:

— А сега имаш ли си някоя голяма тайна?

Жан преметна крак през табуретката и я възседна.

— Голяма! Много голяма! — изписка той щастливо. — Ще умреш от страх, ако я научиш! — добави той и истерично се разсмя.

Мис Бенет се приближи още.

— Така ли? Ще умра от страх? — попита тя. — Та нима може да ме е страх от тебе, Жан?

Тя застана точно пред него и съсредоточено го погледна.

Жан вдигна поглед към нея. Радостното изражение изчезна от лицето му, а тонът му стана сериозен, когато отговори:

— Да, има защо да се боиш от мен.

Тя не откъсваше напрегнатия си поглед от него.

— Досега не те познавах добре — призна мис Бенет. — Едва сега започвам да разбирам що за човек си, Жан.

Промяната в поведението на Жан стана още по-очебийна. Той диво извика:

— Никой не знае нищичко за мен, нито пък какви неща мога да правя. — Той се завъртя на табуретката и й обърна гръб. — Тъпият стар Ричард, който си седеше там и стреляше по разни тъпи стари птички! — Той отново се обърна към мис Бенет и добави разпалено: — Той не вярваше, че някой може да го застреля, нали?

— Не — отвърна тя. — И там му беше грешката.

Жан стана.

— Да, там му беше грешката — съгласи се той — Мислеше си, че може да ме разкара, нали? Дадох му да се разбере!

— Така ли? — бързо попита мис Бенет. — И как му даде да се разбере?

Жан лукаво я погледна. Помълча малко и накрая рече:

— Няма да ти кажа!

— О, кажи ми, Жан! — помоли го тя.

— Не! — сопна се той и се отдръпна от нея. Отиде до креслото, покатери се върху него и притисна пистолета до бузата си. — Не, на никого няма да кажа!

Мис Бенет прекоси стаята и се приближи до него.

— Сигурно имаш право — рече тя. — Навярно бих могла да се досетя за тайната ти, но нищо няма да кажа. Това ще си бъде само твоята тайна, нали?

— Да, само моята тайна — отговори Жан. Той започна неспокойно да обикаля из стаята. — Никой не знае какъв съм аз — извика после развълнувано той. — Аз съм опасен. По-добре да внимават с мен. Всички трябва да внимават с мен. Аз съм опасен!

Мис Бенет тъжно го погледна.

— Ричард не знаеше колко си опасен — каза тя. — Сигурно е бил много изненадан.

Жан отиде пак до креслото и го загледа.

— Да, беше. Беше много изненадан — съгласи се той. — Физиономията му изтъпя. А после… после, когато всичко свърши, главата му клюмна и потече кръв и той повече не помръдна. Дадох му да се разбере! Показах му аз на него! Сега Ричард не може никъде да ме прати!

Той приседна на крайчеца на канапето и размаха пистолета към мис Бенет, която се опитваше да преглътне сълзите си.

— Погледни! — заповяда й Жан. — Погледни! Имам резка на пистолета си. — Той го почука с ножчето си.

— Значи ти си го убил! — извика мис Бенет и се приближи към него. — Не е ли страхотно! — Тя се опита да сграбчи пистолета, но той беше по-бърз от нея.

— О, не, не можеш — извика той и отскочи настрани. — Никой не може да ми вземе пистолета! Ако полицаите дойдат и се опитат да ме арестуват, ще ги застрелям!

— Няма нужда — успокои го мис Бенет. — Няма нужда. Ти си по-умен от тях. Ти си толкова умен, че те никога няма да те заподозрат.

— Тъпите стари полицаи! Тъпите стари полицаи! — извика тържествуващо Жан. — И тъпият стар Ричард!

Той размаха пистолета си към мястото, където седеше обикновено Ричард и изведнъж видя, че вратата е открехната. С тревожен вик той се втурна бързо към градината. Мис Бенет се строполи на канапето и избухна в сълзи, а в това време инспектор Томас влетя устремно в стаята, следван по петите от сержант Кадуолъдър.